Сибола гори

48. Холдън

За Холдън животът във флотската академия бе толкова стресиращ, че когато приключи първият семестър, той го отпразнува с купон и пиене, проточило се двайсетина часа. Тогава получи първия си урок за разликата между съня и безсъзнателното състояние. Може да изглеждаха еднакви, но не бяха. След двайсет часа той се бе събудил толкова изтощен, че сутрешната физзарядка едва не го бе убила.

Придвижването с Милъровата мрежа за транспорт на материали премахваше почти напълно усещането за хода на времето. Когато за първи път погледна терминала си, Холдън узна, че са минали десет часа. Предполагаше, че ги е прекарал в безсъзнание, а не в сън, защото се чувстваше изтощен и болен. Гърлото го болеше, очите му горяха, сякаш са натъпкани с пясък, мускулите му бяха схванати. Приличаше на грип, само че противовирусните средства, които приемаше на всеки три месеца, не биха го допуснали. Той включи диагностичната програма на костюма и получи няколко инжекции.

След още девет часа се събуди повторно и този път бе почти отпочинал, а дразненето в гърлото бе изчезнало. В някой момент бе преминал границата между безсъзнанието и съня и тялото го бе възнаградило за това. Той се протегна на металния под, докато ставите му изпукаха, и изпи остатъка от водата.

— Добро утро — обади се Милър и изплува бавно от мрака сред синкаво сияние, сякаш някой включваше осветлението с реостат.

— Събудих се — каза Холдън и хвърли празната манерка по Милър. — Но ти ме натика в тая консерва толкова бързо, че пропуснах да си взема припаси. Скоро ще ожаднея, ако не направиш нещо по въпроса, като например някой чуждоземен фонтан с прясна вода и прочее.

— Ще видим. Но точно сега това не е най-големият ни проблем.

— Казва го човекът, който не пие.

— Има повреден участък от системата пред нас — продължи Милър — и се надявах, че ще успеем да го заобиколим. Но нямахме този късмет. От тук нататък ще трябва да продължим пеша.

— Чудното ти извънземно влакче се счупи, така ли?

— Моята чудна извънземна система за транспорт на материали седи тук неизползвана от близо милиард и половина години, а както знаеш, съвсем наскоро половината планета избухна. Твоят кораб е построен преди по-малко от десетилетие, а не можете да поддържате дори кафемашината.

— Ти си един гаден, огорчен от живота дребосък. — Холдън се изправи и пристъпи към вратата. Тя не се отвори.

— Почакай — каза Милър и изчезна.

Холдън включи терминала и го остави да провери състоянието на снаряжението му. Милър го бе взел след последния патрул около лагера, което означаваше, че освен броня имаше пистолет и няколко резервни пълнителя — тоест неща, които за момента бяха безполезни. Освен това разполагаше с празна манерка, никаква храна и вградена в изолиращия костюм аптечка с почти изчерпани медикаменти. Съвсем скоро, когато гладът набере достатъчно сила, ще е готов да размени пистолета за сандвич. Но едва ли в подземията на извънземните имаше автомати за сандвичи.

Изминаха десет минути и безпокойството му се смени с нетърпение. Седна отново, опита се да се свърже по терминала с „Росинант“, но получи съобщение за неуспешна връзка. Потърси Елви, Лусия и Еймъс. Същият резултат. От каквото и да бе изработена подземната система, то блокираше напълно сигналите до лагера и „Роси“. Вероятно причината беше това, защото другото обяснение щеше да е, че „Роси“ не съществува, а от него следваха твърде много лоши сценарии. Той си пусна една глупава игра за подреждане на фигури и се забавлява с нея известно време, докато терминалът не изписука в знак, че батерията му е на привършване, и се наложи да го изключи.

След около час започна да се изнервя. Не беше склонен към клаустрофобия и беше прекарал почти целия си зрял живот в малки каюти на космически кораби, но това не означаваше, че идеята да стои в тази метална, кутия под земята му се нрави. Изрита няколко пъти вратата и извика на Милър, но нямаше резултат.

Което, по свой начин, бе доста тревожно.

Контейнерът, в който бе спал по време на дългото си пътуване на север, беше празен. Единствените инструменти, с които разполагаше, бяха за поправка на бронята и оръжията. Нямаше нищо, с което да разреже или пробие метал. Изрита вратата отново и този път толкова се постара, че го заболя пищялът. Вратата дори не помръдна.

— Хм — изсумтя ядно. Ако Милър го бе довел чак тук, за да го зареже в това вагонче, това щеше да е най-дългата примамка в историята.

Холдън преглеждаше за пореден път металните предмети, с които разполагаше, и обмисляше варианта да си направи достатъчно силен експлозив, за да взриви вратата, загърбвайки внимателно факта, че такава експлозия ще му отнеме живота, когато отвън се чу метално стържене, което прерасна в писък. Помещението започна да се тресе и подскача. Отгоре се чу дълга поредица от мощни удари. Последва нов металически писък, който бързо достигна оглушителна сила.

Вратата на помещението изчезна, откъсната с масивен удар от контейнера. От другата ѝ страна стоеше кошмарно видение.

На пръв поглед приличаше на огромна колекция от инструменти за разбиване и рязане. Стърчеше върху шест крака и размахваше четири други във въздуха, като ракообразно, слепено от стомана и ножове. Около масивните му ръце се виеха десетина пипала от материал, напомнящ черна гума. Две от тези пипала уловиха вътрешните ръбове на прохода и ги огънаха навън с невероятна сила.

Холдън извади пистолета, но не го насочи към създанието. Стори му се твърде малък и безпомощен.

— Прибери това — произнесе чудовището с гласа на Милър. — Ще си извадиш някое око.

На Холдън никога досега не му бе хрумвало, че всеки път, когато бе чувал гласа на Милър през последните две години, това всъщност е било протомолекулна халюцинация. Тази мисъл го споходи едва сега и от възможните ѝ последствия му се зави свят.

— Ама това ти ли си? — зяпна Холдън и бе сигурен, че може да го обявят за общовселенски победител във викторината за глупави въпроси.

— Зависи какво имаш предвид — отвърна Милърботът и отстъпи назад. Движеше се удивително тихо за толкова голямо метално чудовище. — Успях да се напъхам в тази местна машинария, която се оказа в доста добро състояние, като се има предвид, че гаранционният ѝ срок вероятно е изтекъл преди десетки милиони години.

Милър направи нещо и изведнъж на мястото, където допреди миг стоеше само чудовището, се появи дребната му, облечена в смачкан костюм фигура. Той повдигна рамене и се усмихна извинително. Ала образът му продължаваше да е насложен върху този на робота. Чудовището също свиваше рамене, макар че вместо ръце използваше две масивни ракоподобни клещи. Ефектът щеше да е комичен, ако не предизвикваше толкова силно главоболие.

— Едното или другото — промърмори Холдън и стисна очи. — Не мога да виждам и двете. Главата ми се цепи.

— Извинявай. Няма проблем — каза Милър и когато Холдън отвори очи, там стоеше само роботът. — Ела, чака ни доста път.

Холдън се измъкна от контейнера и скочи на гладкия метален под. Различните секции от корубата на Милър хвърляха отблясъци, които за разлика от синкавото му сияние озаряваха околното пространство.

Холдън посочи един от крайниците и попита:

— Може ли да свети по-силно?

В отговор сиянието на металната повърхност се усили и в тунела стана светло като по пладне. Причината за повредата на транспортната система стана очевидна. На десетина метра пред тях тунелът бе рухнал, запълнен с огромни скални късове.

Сякаш прочел мислите му, Милър каза:

— Да. Не всичко е понесло добре рестарта. Тук е бил трансформаторът на магнитното задвижване, който, изглежда, се е самовзривил.

— Можем ли да продължим нататък?

— Няма начин да поправим линията, но бих могъл да те измъкна навън. Ще прокопая тунел — Милър размаха една от масивните си ръце във въздуха — с ей това нещо. Тази машина е предназначена тъкмо за такава работа. Качвай се.

— Майтапиш ли се с мен?

— Не, сериозно, качи се. Това момче може да се придвижва по-бързо от човешки ход.

— Милър — изтъкна Холдън, — няма как да се кача, целият си направен от остри ръбове и шипове.

Едно от черните пипала се изви и обгърна неравната повърхност на робота.

— Почакай — рече Милър. Чу се познатото стържене, корпусът на робота започна да се извива и деформира и скоро върху гърба му се появи широко равно място. — Ето ти седалка.

Холдън се поколеба за миг, сетне се покатери по един от крайниците и се настани на гърба. Милърботът се отправи към повредения участък от тунела и четири от големите му предни ръце се заеха за работа, разкъсвайки изкривения метал на стените и разчиствайки пътя. Машината работеше бързо, точно и с ужасяваща сила.

— Ей, Милър — повика го Холдън, докато роботът откъсваше едро парче от една секция и го хвърляше назад. — Все още сме приятели, нали?

— Какво? А, разбирам. Когато съм призрак, ми казваш да се разкарам и ме заплашваш, че ако можеш, ще ме убиеш. Сега, когато се обзаведох с тази обвивка на непобедима разрушителна машина, пак искаш да сме приятелчета?

— Ами да, в този смисъл.

— Е, смятай, че сме.

Милър подчерта последните думи с тежки удари, които разбиха двутонна канара на парчета. После се наведе и се промуши през образувалия се отвор. Холдън се бе проснал върху плоската част и едно назъбено парче от горната част на тунела премина едва на сантиметри над главата му.

— От тук нататък пътят е чист — заяви Милър. — Но магнитната железница не работи. Няма повече влакове.

— Имаш ли някаква представа какво търсим?

— Само най-обща. Някъде по времето, когато едноклетъчните организми на Земята са започнали да обмислят идеята за фотосинтезиране, нещо е изключило цялата тази проклета планета. Изключило е мрежата и е изтребило всяко същество, достатъчно високо в хранителната пирамида, че да може да разсъждава. Ако съм прав, това нещо все още не си е отишло. И всеки път, когато нещо достигне едно определено място, то умира.

— Съжалявам да го чуя.

— Недей — рече Милър. — На това се надяваме. А сега се хващай здраво. Ще се опитаме да наваксаме малко време.

Роботът се понесе нататък в тунела и шестте му крака се движеха толкова бързо, че едва се различаваха размазаните им очертания. Дори при такава висока скорост не беше трудно да се задържи отгоре.

Холдън изненада себе си, като заспа отново.

Събуди се от нещо студено и меко, докосващо кожата му.

— Престани — измърмори той и размаха ръка.

— Отваряй очи — нареди детективът и гласът му предизвика мощни вибрации по корпуса на робота.

— По дяволите! — Холдън подскочи и изтри слюнката от бузата си. — Бях забравил, че съм тук.

— Да. Явно седмицата безсъние и твърде многото амфетамини си казват своето. Здравата хъркаше.

— Само без шегички.

— Щом не ти е до тях — съгласи се Милър и се разсмя със странен, металически смях. — Но тъй като наближаваме преработвателната станция, трябва да се събуждаш.

— Какво можем да очакваме?

— Ще ти кажа, когато го видя.

Холдън извади пистолета и провери пълнителя. Беше готов за употреба. Почувства се все едно играе на война. Всичко, което чудовището под него не можеше да спре, едва ли би се повлияло от няколко куршума. Но, подобно на толкова много други неща в живота, когато стигнеш там, където от теб се очаква да следваш правилата, просто ги следваш. Холдън прибра пистолета в кобура, ала остави ръката си върху дръжката.

Отне му минута да го забележи, но постепенно в дъното на тунела се появи светлина, която започна да нараства. Не беше отразена светлина от робота, а нещо, което светеше. Холдън почувства облекчение. Беше изминал огромно разстояние в един тесен тунел, чието предназначение си оставаше неясно. Сега бе готов да излезе отвън.

Тунелът завършваше със сложен лабиринт от коридори. Холдън предположи, че това е разпределителна станция, където пристигналият материал се пренасочва в нови посоки. Стените бяха от същата тъмна, грапава сплав като тунела. И да имаше някакви машини, те бяха вградени в стените или бяха неразделна част от тях.

Милърботът спря за момент, размахвайки пипала из тунела. Холдън си представи самия Милър, спрял на разклонението и почесващ замислено брадичка, докато избира накъде да продължи. И после изведнъж го видя, насложен върху робота. Главоболието се върна като отмъщение.

— За това донякъде вината е твоя — рече Милър. — Системата е интерактивна.

— Имаме ли представа къде отиваме?

Вместо отговор роботът се затича по един от множеството коридори. След няколко секунди се озоваха в пещера. В началото Холдън не осъзна, че тя също е изкуствена. Помещението, в което се намираха, поразяваше с размерите си. Все едно да стои върху ядрото на света и да гледа нагоре, към неговата черупка.

Наоколо бе пълно с огромни смълчани машини. Някои помръдваха или потрепваха. В конструкцията им се забелязваха познати елементи, предпочитани от протомолекулата. Имаха същия полумеханичен-полуорганичен вид. Тук масивна система от тръби и бутала се издигаше от подемник, усукана с невъобразима сила. Там стърчащ от тавана израстък, дълъг почти колкото „Росинант“, завършваше с деветопръста механична ръка с мащабите на Милърбота. Светлината се процеждаше в тази кухина едновременно отвсякъде и придаваше златист отблясък на всичко вътре. Подът вибрираше. Холдън усещаше леките пулсации през корпуса на робота.

— Май го загазихме здравата, а? — попита задъхано той.

— Не. — Милър се завъртя бавно, оглеждайки се във всички посоки. — Това е само цех за първоначално сортиране на материала. Дори не е предназначен за преработка.

— Можеш да паркираш боен кораб в тази стаичка.

— Целта ѝ не е да впечатлява — отбеляза Милър и се отправи към далечната стена. — Което важи за всичко на тази планета.

— Хм — изсумтя Холдън, след като установи, че няма какво да каже. — Хм.

— Да. Доколкото мога да определя, в тази система има минерали, които са доста редки в галактически мащаб.

— Литий?

— Ето го — потвърди Милър. — Тази планета е бензиностанция. Преработва руда, пречиства я и я праща долу на енергостанциите, които сетне изстрелват енергията под формата на концентриран лъч.

— Докъде?

— Докъдето е нужно. Има много подобни светове и те всички захранват една обща мрежа. Но не Пръстените. Все още не знам откъде се взема енергията за тях.

Роботът се движеше с машинна скорост към далечната стена и когато я наближи, част от нея се отмести встрани. Отворът бе с размерите на совалка и отвъд него се виждаха още облени в светлина машини. Някои от тези гигантски устройства се движеха с гъвкавост, по-присъща на биологични организми. Те пулсираха, свиваха се и потрепваха. Нито следа от прозаични детайли, като въртящи се колела или зъбци.

— Сега в реактора ли сме? — попита Холдън, припомнил си въпроса на Наоми за радиацията.

— Не. Това е рудопреработвателен цех. Всички реактори са на веригата острови от другата страна на планетата. Тук всичко е строено с идеята да е гъвкаво и издръжливо.

— Знаеш ли — рече Холдън, — един от геолозите ми каза, че тази планета е претърпяла сериозни преустройства. Нима всичко това е направено само за да я превърнат в енергостанция?

— Защо не? За друго не им е била нужна. Планетата не е особено примамлива, ако се изключат редките метали. Трябва да се радваш, че са го направили. Мислиш ли, че можеш да разчиташ на подземна железница цели два милиарда години, ако имаш тектонична активност?

Холдън замълча, оглеждайки гигантския завод наоколо.

— Всичко това е толкова мащабно — промърмори той. — Направо не ми го побира умът. Нивото на контрол върху обкръжаващата среда. И останалото. Кое може да е убило тия типове?

— Нещо по-лошо.

Милърботът се шмугна под механизъм, наподобяващ конвейерна система от метална мрежа, увита около пулсираща мускулатура. Тя щракаше и стенеше, сякаш част от механизма се опитваше да се движи, но останалата бе застинала неподвижно. Холдън неочаквано бе споходен от спомена за един козел, който бе намерил като малък. Беше си счупил крака, заклещен в метална мрежа, и риеше с другите три, опитвайки се безуспешно да се освободи.

— Ето я и нашата цел — посочи Милър и размаха ръка към една машина. — Това е епицентърът на всичко. Заради него съществува цялата планета. Някъде тук трябва да е и мъртвата точка в планетарната мрежа. Мястото, което не можем да докоснем.

— Е, и?

— Това, което се намира в мъртвата точка, не е тукашно. Ако е куршум, значи този, който е стрелял, е знаел да стреля в сърцето.