Сибола гори

40. Хейвлок

— Изключих всичко, което можеше — говореше Маруик от екрана. — Сензори, осветление, забавление. Повиших градусите на климатичната инсталация. Предвид текущото състояние на акумулаторите разполагаме с приблизително седемнайсет дни. При това, ако слънчевите колектори работят на максимум. И никой от тях не откаже. След това ще дойде моментът да решим дали искаме да се задушим, или да изгорим.

Хейвлок се почеса с пръст по слепоочието. Не беше имал време за гимнастическия салон и се опитваше да компенсира пропуска с повишена доза стероиди за безтегловност. Кратковременно решение, но както се развиваше ситуацията, нищо чудно скоро изобщо да не му трябват. От тях обаче го болеше главата. Ако не беше Наоми, нямаше да отскача и за тези упражнения. Нещо, за което можеше да ѝ благодари.

Въздухът в каютата му се струваше тежък, може би защото температурата постоянно се покачваше. Като момче, когато живееше на повърхността на планета, той винаги бе мислил за космоса като за студено място и технически погледнато, това бе истина, най-вече заради вакуума. Но от друга страна, корабът по своята същност бе един голям термос. Топлината от телата им и системите щеше да премине през изолирания корпус за десетки години. Ако изобщо ѝ остане такава възможност.

— Екипажът известен ли е? — попита той.

— Не съм уведомявал никого, но положението ни не е нещо, което лесно може да се скрие. Особено когато на борда има толкова много инженери и учени. Ще трябва да се опитаме да ги свалим на повърхността. Колкото можем повече от тях.

— За да умрат от глад на планетата, ако преди това луната не ги погуби?

— Най-вероятно да — кимна Маруик. — Изминали са доста дълъг път с надеждата да стъпят долу. Има доста хора, които познавам добре и които биха предпочели да умрат на повърхността.

Наоми се покашля в ареста.

— Ще говоря с Мъртри — обеща Хейвлок. — Вероятно няма да има нищо против да превърнем района на бившето селище в гробище. Особено ако пратим там повече трупове, отколкото са колонистите.

Маруик въздъхна. Беше спрял да се бръсне и когато се почеса по брадичката, звукът бе като от дращещ по стъкло пясък.

— Бяхме съвсем близо до успеха, нали? Да изминем толкова път и всичко да приключи така.

— Поне видяхме обетованата земя — каза Хейвлок. — А какво е положението с „Барбапикола?“

— На техния фон ние сме направо цветущи. След четири дни литиевата руда ще се превърне в атмосферни изпарения.

— Е, предполагам, че вече не се налага да внимаваме да не я откарат някъде за продан.

— Проблемът се реши от само себе си — съгласи се Маруик. — Но да се върнем на въпроса. Скоро хората ще започнат да губят равновесие, изправени пред неизбежната гибел. А нито аз, нито ти разполагаме с достатъчно сили, за да овладеем положението.

„Има ли значение? — искаше да попита Хейвлок. — Нека се бунтуват. Няма да забави, нито да ускори края ни. Даже и с минута.“

— Мисля върху това — рече гласно. — Разполагам с кодове за използване на всички системи в авариен режим. Мога да пусна по вентилацията успокоителни средства. Но не ми се ще да го правя. Струва ми се редно хората да разсъждават трезво, а не да се превърнат в сънливи наркомани.

— Щом така държиш да го изиграеш.

— Няма да превърна кораба в старчески дом. Поне засега.

Капитанът сви рамене, сякаш с това приключваше темата. Хейвлок прекъсна връзката. За миг го завладя отчаяние. Бяха направили всичко както трябва, но това нямаше значение. Всички щяха да умрат — хората, които бе дошъл да защитава и пази, неговите колеги, арестантката, всички. Щяха да умрат и той не можеше да направи нищо преди това, освен да ги надруса.

От яд той неволно замахна и блъсна с юмрук екрана. Осъзна се едва след като го направи. Мониторът се бе завъртял на една страна. Гелът в креслото зашумоля едва чуто, омекотявайки удара. Беше си разкървавил кокалчетата. Капка кръв полепна за кожата му, увеличи размерите си и после се приплесна, дърпана от повърхностното напрежение. Когато раздвижи ръка, капката се отдели във въздуха и там се превърна в малка система от червени планети и луни.

— Знаеш ли — обади се Наоми зад гърба му, — ако смяташ изгарянето на няколкостотин души в атмосферата за решаване от само себе си на проблем, това вече е сигурно доказателство, че си избрал погрешната страна.

— Не ние заложихме бомбите — посочи Хейвлок. — Те го направиха. Те започнаха всичко.

— Това има ли значение за теб?

— На този етап ли? Не толкова, колкото вероятно би трябвало.

Наоми се носеше близо до решетъчната врата. Винаги се бе изненадвал как поясните понасят тесните пространства. Вероятно клаустрофобията бе изтрита от генетичната им памет. Зачуди се колко ли поколения от семейството на Наоми са живели в горната част на гравитационния кладенец.

— Тече ти кръв — рече тя.

— Знам. Но скоро и това няма да има значение.

— Нали знаеш, че може да ме пуснеш. Аз съм много добър инженер и разполагам с най-добрия кораб в околностите. Върни ме на „Роси“ и ще се опитам да измисля начин да оправим нещата.

— Няма да стане.

— Така си и помислих — че няма значение за теб — въздъхна тя.

— Не разбирам как може да си толкова спокойна при тези обстоятелства.

— Така правя, когато съм изплашена. Но наистина — трябва да ме пуснеш.

Хейвлок събра капките кръв във въздуха. Раната вече бе спряла да кърви. Активира програмата за аварийни случаи с гадното чувство, че е първата крачка към това да се предаде. Но трябваше да го направи. Кораб, пълен с изплашени до побъркване хора, бе опасно нещо.

Съобщенията от дома бяха хиперболизирани описания на трагедията на Нова Тера. Записите от сензорите по време на експлозията бяха стигнали до няколко по-известни новинарски емисии, но имаше и три или четири напълно фалшифицирани версии. Всъщност фалшивата информация не беше кой знае колко по-впечатляваща от истинската. Той прелисти десетина коментара. Някои от тях осъждаха пращането на експедицията, други бяха по-скоро тъжни. В нито един не се споменаваше за дори минимална възможност да оцелеят. В личната му поща съобщенията вече надхвърляха хиляда. Хора от медиите. Хора от службата. Няколко — съвсем малко — от хора, които познаваше. Старо гадже от времето, когато беше в „Пинкуотър“. Братовчед, когото не бе виждал от десетина години и който сега живееше на станция Церера. Двама съученици от училище.

Сякаш тъкмо неговата обреченост бе пробудила у тях желанието за близост. Не смяташе да отговаря на никого. Дори на своите работодатели. Нито пък на приятелите си. Имаше чувството, че потъва, че се дави и вижда над себе си повърхността, но знае, че никога няма да може да я достигне.

Той разкопча ремъка.

— Лека нощ, Хейвлок — пожела му Наоми.

— Ще се върна — отвърна той и се стрелна през каютата.

От доста време не бе патрулирал, дори с информативна цел. Прекоси няколко дълги коридора на „Израел“, надзърна в общите помещения — столовата, гимнастическия салон, една отворена лаборатория, бара. През месеците, прекарани на „Израел“, всички тези места бяха станали невидими за него. Но сега сякаш ги виждаше за първи път. Внимателно изчислената асиметрия на коридорите, ключалките на вратите. Всичко като от снимките на неговите баби и дядовци. Същото беше и с хората на борда. Винаги бе имало известна дистанция между служителите на охраната и останалите. Ако нямаше такава, това би означавало, че нещо много сериозно се е объркало. Хейвлок не мислеше за себе си като за част от екипажа на „Израел“, но познаваше всички хора, които срещаше. Хосни Макарън, шеф на екипа по изучаване на храните. Анита Чанг, системен техник. Джон Делосо, механик. Дори и да не помнеше кога се е запознавал с всеки от тях, сега те бяха част от неговия живот.

И те всички щяха да умрат, защото той не можеше да направи нищичко.

Предната наблюдателна палуба бе пуста. Екраните, вградени в стените така, че да създават илюзията за прозорци, и показващи безбрежния космос, сега бяха изгасени. На един от тях се виждаше поясен, който изпълняваше някаква песен, но говореше твърде бързо, за да може да се разбере какво казва. Върху охранителната камера бе преметнато парче плат, носеше се слабата миризма на марихуана. Вероятно някой бе използвал мястото за среща и секс. Хейвлок дръпна плата от камерата. Всъщност, защо да не го правят? Като че ли щеше да има някакво значение след три седмици. Той включи един от външните екрани и го нагласи да показва планетата долу. Нова Тера, забулена в облаци. Без светлини, без градове, никакъв, дори най-малък знак за човешко присъствие. Планетата, която ги уби.

И въпреки това беше красива.

Ръчният му терминал изписука. Червената лента около иконата за повикване подсказваше, че разговорът е кодиран. Той усети, че адреналинът му се покачва още преди да потвърди връзката. Мъртри и Маруик вече разговаряха, когато се включи към тях.

— … много от тях и не ме е грижа да го разбера сега — говореше Маруик. По-скоро крещеше. Лицето на Мъртри бе гневно и презрително, но Хейвлок осъзна, че това е така, защото не гледа към камерата. Не можеше да я види.

— Какво става? — попита той.

— „Росинант“ се прицелва в нас — отвърна Маруик.

Хейвлок вече се носеше по коридора.

— Имат ли някакви искания?

— Подкрепени от заплахи — каза Маруик и разпери ръце.

— Това е малко преувеличено — възрази Мъртри. — Само рисуват с лазери по обшивката ви. А някакво безумно копеле дълбае около шлюза в централната секция.

— Готвят нахлуване? — изуми се Хейвлок. Не можа да скрие изненадата в гласа си. — Но кой? Какъв е смисълът?

— Точно сега причината едва ли ни интересува — отвърна Мъртри. — Най-важното е да се осигури безопасността на кораба.

Хейвлок се улови за една ръкохватка на кръстовището на два коридора, завъртя се с краката напред и се насочи към разклонението, водещо към неговата служба.

— Сър, при цялото ми уважение, вие знаете, че целта им е арестантката. Защо просто не им я предадем? Едва ли ще има някакво значение.

Мъртри наклони глава. Усмивката му бе тънка и жестока.

— Предлагаш да освободим саботьора?

— И без това скоро всички ще умрем — рече Хейвлок. И ето го — казано на глас. Единственото, за което мислеха всички. Всички, освен Мъртри.

— Да не си бил безсмъртен, преди да потеглим на път? — попита той със сух глас, заплашителен като гърмяща змия. — Защото, независимо дали смяташ да умреш идната седмица, или след седем десетилетия, все още има правила, които ще спазваме.

— Да, сър — отвърна Хейвлок в мига, когато стигна помещението. — Съжалявам, сър.

Чу се мелодичен сигнал, оповестяващ, че още някой се е включил в разговора. Главният инженер изглеждаше мрачен и навъсен.

— Докладвам по служба — каза той.

— Чакайте. Какво става тук? — попита Хейвлок.

— Привиках твоите доброволци — поясни Мъртри. — Ще ни трябват, щом ще охраняваме границата.

— Моите хора са готови — съобщи главният инженер. — Кажете ни само откъде ще проникнат тези копелдаци и ние ще ги посрещнем.

„О, божичко — въздъхна Хейвлок. — Този тип си мисли, че е екшън герой от филм. Каква ужасна идея.“

— Господин Хейвлок — обърна се към него Мъртри, — ще ви помоля да отворите шкафа с бойни муниции и да ги раздадете на доброволците.

— Сър, с цялото ми уважение — отвърна Хейвлок, — не мисля, че идеята е добра. Това не е игра на пейнтбол. Говорим за истинска стрелба. Рискуваме някой да пострада от приятелски огън…

Гласът на Мъртри бе студен и режещ.

— Да разбирам ли, господин Хейвлок, че толкова зле сте се справили с подготовката на тези хора, та смятате, че ще е по-безопасно да отвърнем на огъня с цветни топчета?

— Не, сър — завъртя глава Хейвлок. И за своя изненада добави: — Само смятам, че раздаването на бойни муниции на този етап е малко преждевременно. Мисля, че първо трябва да разузнаем положението, преди да ескалираме нещата.

— Това ли е професионалното ви мнение? — процеди Мъртри.

— Да, сър.

— А ако ти наредя да раздадеш на хората бойни патрони?

Наоми беше в килията, пъхнала пръсти през мрежата. Очите ѝ бяха изцъклени, сериозни. Хейвлок извърна глава встрани.

Мъртри въздъхна.

— Какво пък, няма да те поставя в положение да избираш — заяви той. — Главен инженер?

— Да, сър — отзова се мъжът.

— Прехвърлям ви моите лични кодове от системата за сигурност. С тях можете да вземете муниции от оръжейната. Разбрахте ли ме?

— О, да, сър — потвърди главният инженер. — Ще изрешетим тия копелета с такива дупки, та да виждате звездите през тях.

— Ще ви бъда благодарен — кимна Мъртри. — А сега, господа, бихте ли ме извинили.

Връзката беше прекъсната.

— Какво става? — попита Наоми. В гласа ѝ вече ги нямаше топлите нотки. Сега вече звучеше наистина уплашено. А може би и ядосано. Не можеше да определи. Хейвлок не отговори. Оръжейната беше в участъка на охранителната служба, не в станцията за вътрешна сигурност. Дори да бърза, няма да стигне там преди другите. А и да успее, какво ще им каже?

Имаше оръжие и тук, в шкафа. Може би ако се присъедини към тях, ще може да контролира положението.

— Хейвлок, какво става?

— Някой нахлува в кораба и готвим отбрана.

— „Барбапикола“ ли е?

— Не. „Росинант“.

— Значи идват за мен.

— Така предполагам.

Хейвлок извади пушката от шкафа.

— Ако е Алекс и го застреляш, няма да ви помагам — заяви Наоми. — Каквото и да се случи след това, ранен ли е, приключвам с вас. Дори да намеря начин да ви спася, ще ви оставя да изгорите.

Терминалът изписука. Повикване от планетата. Хейвлок го прие незабавно. На екрана се появи лицето на доктор Окойе, челото ѝ бе смръщено, тя местеше очи, сякаш търсеше нещо. В зениците ѝ се мяркаше нещо зелено, от което кожата на Хейвлок настръхна.

— Господин Хейвлок? Вие ли сте това?

— Докторе, боя се, че моментът не е подходящ.

— Вие ли координирате спусканията? Исках да проверя дали ще може да получим…

— Става ли въпрос за нещо, заради което ще умрат хора, ако не го уредим в следващите пет минути?

— Пет минути? Не.

— Тогава ще трябва да почака — изръмжа Хейвлок и прекъсна връзката. Въздушният шлюз в централния сектор бе най-близкият до ареста. Можеха да се устроят засади в съблекалнята, шлюза за аварийно разхерметизиране и пресечката с главния коридор. Той предполагаше, че главният инженер ще постави хората си на последните две места и ще пропусне съблекалнята. Би могъл да прати и двама души в ареста, като последна мярка. Но хората ще възразят. Всички ще искат да участват в екшъна. И ще имат бойни муниции. Зачуди се с какво ли разполага противникът. Енергоброня? Може би. Може би…

— Не е необходимо да го правим — обади се Наоми.

— И на мен не ми харесва, също като на теб, но така се случиха нещата.

— Говориш за това, сякаш е физичен закон. Сякаш не може да се избере нищо друго. Това е безумие. Те са тук заради мен. Пусни ме и ще си идат.

— Има си правила — отвърна Хейвлок, докато пъхаше патрони в магазина на пушката.

— Той каза така, нали? Това беше от него.

— Не зная за кого говориш — рече Хейвлок.

— За Мъртри. Големият началник. Онзи, когото слушаш за всичко. И му вярваш. Но сега не е моментът да го правиш отново. Защото той греши. Вероятно е грешал и няколко пъти по-рано.

— Не той е сега на огневата линия. Не мисля, че имаш право да се месиш.

— Ама че глупав късмет — въздъхна тя. — Ако не бяхте навън да си играете на войници, щях да обезвредя малката ви бомба и да се прибера, преди някой да разбере какво става.

— Какъв смисъл, ако те пусна? Какво ще спечелим? Този кораб ще падне на планетата. Никой не може да ни помогне. Не можеш да го промениш.

— Може би не — каза Наоми. — Но бих могла да се опитам. Вместо да избивам хора като вас.

Хейвлок стисна зъби. Пръстът му неволно се сви върху спусъка. Ще бъде толкова лесно. Завърта дулото към килията и стреля. Наоми ще отлети с гръб към стената.

Нямаше да го направи. Той усети как тялото му постепенно се отпуска и пулсът му се забавя. Тласна се към нея и въведе кода за отключване. Вратата изщрака.

— Да вървим тогава — подкани.