Сибола гори

56. Холдън

„Росинант“ наистина бе пострадал здравата.

Корабът имаше множество различни пробойни във външния корпус, по целия ляв борд. Холдън виждаше ярките петна, където Басиа и Наоми бяха подменили повредените сопла на маневрените двигатели. Истинско доказателство за уменията на Алекс бе фактът, че бе успял да ги свали на повърхността, без да се разбият. Поне едно от гнездата на оръдията бе изтръгнато от корпуса и цевта вътре вероятно не беше годна за употреба. Да не забравя също и продълговатия белег през целия корпус, който според Наоми беше от импровизирана ракета.

Холдън доволно отбелязваше всяка повреда в списъка за финансиране на щетите, който възнамеряваше да представи на Авасарала.

„Росинант“ се издигаше на широко и пусто място в района, където преди се намираше Първо кацане. Недалеч вече стърчаха скелетата на новите постройки. Хората строяха върху руините на онова, което се бе намирало тук преди, също както го бяха правили през цялата си история. Толкова много неща бяха изгубени, но от всичко болката по хората бе най-силна.

Както винаги.

Холдън отбеляза едно повредено място върху конуса на главния двигател, обиколи откъм десния борд и спря поглед на десетина поясни, които вдигаха заслон недалеч от него. Мъж на около трийсет години размотаваше кабел, а възрастна жена забиваше метални колчета в калната земя. Втора жена стоеше наблизо, въоръжена с дълъг метален прът за разгонване и премазване на червеи.

— Не бива да вдигате заслон тук — извика им Холдън и се приближи, размахал ръце. — Попитайте координатор Чиуиуи къде да го поставите.

— Това място не е ничие — опъна се мъжът. — Имаме точно такива права…

— Да, да. Не ви казвам дали можете, или не можете да строите тук. Но след няколко часа корабът ще излети и ще изравни палатката ви със земята.

— Ох — въздъхна мъжът изплашено. — Тъй ли било? Е, тогава ще ви почакаме да си тръгнете.

— Благодаря ви. И ви желая приятен ден. — Холдън им помаха усмихнато и се отправи към Ново Първо кацане. Това все още бяха хората, готови да се бият до смърт с РЛЕ за парче земя. Нямаше да позволят да ги командват някакви си чужденци. Но катастрофата поне ги бе научила да уважават бурните ветрове.

Когато доближи шестте правоъгълни постройки, които щяха да са сърцевината на Ново Първо кацане, видя Керъл да обсъжда разгорещено нещо с човек от инженерния екип на РЛЕ. Еймъс стоеше наблизо, зареял поглед и със замислена усмивка на широкото си лице. Ортопедичните апарати на ръката и крака му придаваха вид на киборг. Затова пък с превръзката на окото беше истински пират. Еймъс понасяше сериозните рани по-леко от всеки друг, когото Холдън познаваше. За разлика от него Файез все още накуцваше. Или пък само се преструваше, за да държи ръка на рамото на Елви.

Басиа, Лусия и Яцек стояха на почтително разстояние от спорещите, уловили се за ръце, сякаш от това им зависеше животът.

— Не ме интересува какво пише в книгите — настояваше Керъл. — Всички тези шест къщи трябва да са на един генератор. Разполагаме само с два. Другият ще ми трябва за останалата част от града.

— Тези постройки ще бъдат с най-висока степен на използваемост — възрази инженерът. — Натоварването ще е близко до границите…

— Винаги има и резерв — намеси се Наоми. — Затова направи както иска координаторът.

Инженерът завъртя очи и сви рамене.

— Добре, госпожо.

— Как върви тука? — попита Холдън.

— Като по мед и масло, капитане — отвърна Еймъс. — Миролюбиви са като писанчета.

— Как е корабът? — поинтересува се Наоми и се отдалечи от групичката.

— Доста бой е изял.

— Ами направихме каквото можахме.

— Вие, хора, сте невероятни. — Холдън я улови за ръката. — Но следващия път не позволявайте на лошите да ви хващат.

— Ей — погледна го тя засмяно. — Аз си рискувах задника.

— Тъкмо щях да те питам по този въпрос. Как точно накара твоя тъмничар да премине на наша страна?

Наоми се притисна към него и му се усмихна.

— Бях в затвор. Там хората правят куп неща, които не биха направили при нормални обстоятелства. Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Хич не ме интересува. — Холдън разтвори ръце и я привлече в обятията си. Тя почти се отпусна в прегръдката му.

— Божичко, само не ме пускай — прошепна в ухото му. — Коленете ми едва издържат. Още час обикаляне в тази гравитация и ще ми трябва подмяна на ставните връзки.

— Тогава да изчезваме оттук.

Холдън се наклони над рамото ѝ, за да улови погледа на Еймъс, след което му посочи с брадичка кораба. Монтьорът кимна, усмихна се и пое, накуцвайки, през площада.

— Нашият пленник на борда ли е?

— Еймъс го заключи в лазарета преди два часа — отвърна Наоми. Тя пристъпи внимателно и изстена.

— Ще можеш ли да вървиш до кораба?

— Да. Само да се сбогувам.

Холдън я пусна и я проследи с поглед как се движи неуверено, след което се приближи до групичката и подаде ръка на Керъл Чиуиуи. Тя и инженерът от РЛЕ бяха прехвърлили спора върху канализационната система и пречистването на водата. След кратко сбогуване и размяна на пожелания за успех Холдън се доближи до Басиа и семейството му.

— Докторе — поздрави той Лусия и ѝ подаде ръка. — Не бих се справил без вас. Никой от нас не би могъл. — След това се ръкува с Яцек. Накрая се здрависа с Басиа. — Благодаря ти за помощта на кораба. И че се опита да спасиш Наоми. Ти си храбър човек. Сбогом и безоблачни дни.

Гръмотевицата в далечината сякаш избра този момент, за да му се надсмее, и той им се ухили.

— Какво? — изненада се Басиа. — Мислех, че ще ме приберете на…

Холдън вече се отдалечаваше, но спря и добави:

— Работете здраво. Следващия път, когато дойда на тази планета, искам да получа поне чаша свястно кафе.

— Ще има — обеща Лусия. Холдън долови сълзи в гласа ѝ, но дъждът, който започна да вали, ги скри.

Планетата нямаше да му липсва, ала не можеше да каже същото за хората. Както винаги.

На „Росинант“ стартът притисна Холдън в противоускорителното кресло сякаш корабът го посрещаше с прегръдка. Веднага щом се озоваха на ниска орбита, той излетя от креслото и се спусна надолу по стълбичката в камбуза. Трийсет и пет секунди по-късно кафеварката бръмчеше и изпълваше каютата с прелестния аромат на прясно смляно кафе. Почти му се зави свят от удоволствие.

Наоми влетя след него.

— Първата крачка е признанието, че имаш проблем.

— Имам — съгласи се той. — Но току-що преживях два месеца на планета, която през цялото време се опитваше да ми види сметката. А ме чака дълга и досадна работа, та затова реших да започна с чашка кафе.

— Направи и на мен — помоли тя, притегли се към монитора и се зае да преглежда докладите за текущата обстановка.

— Нека са три. — Еймъс също се появи в каютата. — Чакат ме тонове работа, защото вие, хора, сте позволили на някого да използва моето метално момиче за мишена.

— Ей, постарахме се доколкото можахме… — започна да се оправдава Наоми, но комуникационният пулт изписука и я прекъсна.

— Кафе ли си правите долу? — попита Алекс от пилотската. — Някой да ми донесе една чашка.

Докато Еймъс и Наоми съставяха списък с предстоящите поправки, които трябваше да извършат по време на полета до станция Медина, Холдън приготви четири чаши кафе. Нямаше нищо против. Беше толкова приятно да върши нещо просто и домашно, нещо, с което да достави удоволствие на хората. Черно за него. С мляко и захар за Еймъс. Само с мляко за Алекс. И едно със захар за Наоми. Той им раздаде чашите.

— Ще отнесеш ли тази на Алекс? — посочи той на Наоми последната чаша. Нещо в гласа му я накара да се намръщи обезпокоено.

— Добре ли си? — попита тя и взе чашата, но не тръгваше. Зад нея Еймъс стисна своята в огромната си, покрита с белези лапа и се отправи към ремонтния цех, мърморейки под нос, докато преговаряше предстоящите задачи.

— Нали ти казах, чака ме досадна работа.

— Мога ли да помогна?

— Мисля, че ще се справя и сам.

— Разбира се, че ще справиш. — Тя го целуна по бузата. — Ще се видим по-късно.

Холдън се качи в товарния отсек при шлюза и намери там самохерметизиращ се вакуумен пакет, лопатка и скафандър, оборудван за ремонтни дейности в космоса, към който бе прикачена малка горелка. Облече скафандъра и се прехвърли в товарния отсек.

Там, където почти със сигурност се спотайваше Милър.

Почака в отсека, докато външната шлюзова врата премина през пълния цикъл, създавайки вакуум в помещението, сетне влезе. Ако нещо се обърка, ако остатъците от протомолекулата на неговия кораб решат да се съпротивляват, той ще бъде във вакуум, със затворен зад него шлюзов люк, блокиращ достъпа до кораба. За по-сигурно залости люка отвътре, свърза се с Алекс и му нареди да направи същото чрез корабната система и да не го отваря, докато не му се обади. Алекс се съгласи, без да пита защо.

След което Холдън се зае методично да разглобява товарния отсек.

Пет часа по-късно и след едно презареждане на кислородната бутилка най-сетне го откри. Малка капка плът, не по-голяма от върха на пръста му, залепнала от вътрешната страна на електрически кабел, зад разглобяемото табло на стената. Когато за първи път се натъкнаха на протомолекулното чудовище, прехвърлило се на „Роси“ от Ганимед, то бе на по-малко от половин метър от мястото, където сега откри полипа. Настръхна при мисълта колко дълго са държали тук тези последни останки от чудовището.

Той изстърга полипа с помощта на лопатката, прибра го заедно с инструмента във вакуумната торба и задейства херметизиращата клапа отгоре. Обгори мястото, където беше залепнал, на известно разстояние наоколо, докато металът се нагорещи до червено, за да изтреби и най-малките останки. След това разрови из снаряжението в склада, намери една сонда, отвори капачето на контейнера ѝ и напъха вътре вакуумната торба.

Свърза се по радиото с „Роси“, този път на общия канал.

— Наоми, чуваш ли ме?

— Тук съм — откликна тя. — На мостика. Какво ти трябва?

— Можеш ли да намериш ръководството за сонда… ааа… 117А43?

— Разбира се, какво да правя с него?

— Ще пусна сондата през шлюзовата врата. Дай ѝ пет минути, сетне я преориентирай към слънцето на Ил.

— Добре — отвърна тя, без да задава въпроси, макар по гласа ѝ да личеше, че е любопитна. Той прекъсна връзката.

Сондата беше малък електромагнитен и инфрачервен сензор с рудиментарна задвижваща система. От онзи тип, който са използвали във флота, за да проверят какво може да се спотайва от другата страна на планетата. Не беше по-голяма от пожарен кран, но беше тежичка.

Отвън Ил се въртеше бавно, все така забулен в гневни облаци, раздирани от време на време от единични светкавици. Щеше да мине известно време, преди планетата да се успокои. Гущерите имитатори щяха да се върнат и да продължат конкуренцията с децата на хората за пространство. Щяха да се върнат и онези досадни малки буболечки. Две различни биосистеми, борещи се за съществуване. Или три. А може би четири. Нищо, което Ил да не е преживявал през последните няколко милиарда години. Нова борба, досущ като старата.

Холдън вдигна сондата и я насочи към планетата.

— Това си ти, човече. А това е вторият свят, който спаси. И за втори път няма какво да ти предложим в замяна. Ще ми се да бях по-мил с теб.

Той се разсмя, защото почти можеше да чуе как детективът му казва: „Сигурно затова си ми устроил викингско погребение, а?“.

— Сигурно. Ще се видим от другата страна. — Холдън всъщност не вярваше, че има друга страна. Няма нищо след смъртта, само безкраен мрак. Или поне за него. Но пък никой не знае какво може да се случи, когато се намесва чуждоземна технология.

— Сбогом, стари приятелю.

Той побутна леко сондата и тя се понесе плавно, отдалечавайки се от кораба. Холдън я проследи с поглед и скоро тя се превърна в мъничка искра, отразяваща светлината на слънцето на Ил. След това припламна няколко пъти и пое встрани от планетата. Холдън почака, докато съвсем се скрие от погледа му, и едва тогава затвори люка на хангара.

Съблече скафандъра в шлюза, след като той се напълни с въздух. Наоми го очакваше зад вътрешния люк.

— Здравей — рече той.

— Приключи ли?

— Да, нямам повече работа тук.

— Тогава ела в каютата ми, моряко — усмихна се тя. — Има нещо, което искам да ти покажа.

Холдън се рееше на половин метър над леглото, целият плувнал в пот. Наоми се поклащаше до него, издължена и стройна, с разчорлена от любовната игра коса. Той се пипна по темето и усети странните потни туфи, в които се бе превърнала косата му.

— Сигурно изглеждам ужасно — промърмори.

— Като таралеж, но аз ги харесвам. Много си сладък. — Тя се опря за миг с палец на стената и се премести леко към пулта за атмосферен контрол. Насочи струята на вентилатора към двамата и Холдън усети приятна хладина върху кожата.

— Не мисля, че колкото и да се къпя, някога ще изтрия напълно Ил от себе си — добави той след малко.

— Аз пък бях две седмици в арест. Не се сравнявай с мен.

— Съжалявам за това. Не беше по твоя вина. Просто лош късмет.

— Знаеш ли, че Хейвлок, който отговаряше за охраната на кораба, е бил партньор на Милър на Церера?

Холдън докосна леглото, за да може да се завърти към нея.

— Майтапиш се с мен.

— Ни най-малко. Преди да се срещнем, разбира се.

— Жалко, че не го знаех.

— Не е ли странно все пак?

— Вероятно да. — Холдън въздъхна и се протегна, докато ставите му изпукаха. — Никога повече няма да го правя.

— Да правиш какво?

— Да те напускам. Като си помисля, че можех да пукна долу на Ил, а ти да издъхнеш на орбита и дори да не можем да се държим за ръце, когато това се случва. Струва ми се, че не би имало по-ужасно нещо.

— Така е — съгласи се тя. — Разбирам те.

— Обещавам ти да не се случва повече.

— Добре. Защо пусна Басиа?

Холдън се намръщи. Истината беше, че не знаеше защо го е направил. И се опитваше да не мисли за това.

— Защото… го харесвам. Харесвам и Лусия. Разделянето на семейството им нямаше да реши нищо. Повярвах на историята му, че се е съгласил да взриви площадката за кацане, без да знае, че ще пострадат хора, бил уверен, че така помага на своите. Пък и той няма да залага повече бомби. И заради едно нещо, което ми каза Мъртри. И което ме накара да се уверя, че наистина сме отвъд границите на цивилизацията. Тук правните спорове нямат кой знае каква тежест. Някой ден, може би.

— На границата няма закони, само шерифи? — подхвърли Наоми и му се усмихна.

— Аха — потвърди Холдън и тя се разсмя.

Известно време двамата се полюшваха в приятно умиротворение.

— Като стана дума за това, трябва да ида да навестя нашия затворник — рече Холдън.

— Искаш да злорадстваш, нали? — Наоми го сръчка в ребрата. — Ти обичаш да злорадстваш.

— Злорадството придава сладост на живота.

— Върви. — Тя опря ръце на стената и го бутна към вратата. — Облечи се. И си среши косата.

— Скоро се връщам — обеща той и извади дрехите си от шкафчето. — Има още едно нещо, което искам да ми покажеш.

— Ще наваксваш изгубеното време?

— Не знаеш колко си права.

Холдън се отби да си измие зъбите и да се среше, преди да покаже физиономията си на Мъртри в лазарета. Докато се бореше със сплъстените кичури, Еймъс надникна в каютата и остана да чака.

— Преча ли, или какво? — попита Холдън. — Искаш да се усамотиш ли?

Досега Еймъс никога не бе проявявал свенливост при използването на тоалетната.

— Наоми каза, че ще ходиш при Мъртри — подметна механикът с привидно равнодушен глас.

— Аха.

— А ти ми каза, че не ми е позволено да се срещам с него.

— Не ти е.

— Мога ли да дойда с теб, тогава?

Холдън едва не поклати глава, но размисли и сви рамене.

— Разбира се. Защо не?

Кракът на Мъртри не бе в особено тежко състояние, но куршумът на Холдън бе раздробил дясната му ключица и го държаха заключен в лазарета, докато медицинският робот наглеждаше костния растеж. Лявата ръка на шефа на охраната на РЛЕ бе прикована с белезници за кревата. Когато ключицата му заздравееше, щяха да го преместят в една от каютите, на която Еймъс бе поставил допълнителни ключалки.

— Капитан Холдън — поздрави Мъртри, когато влязоха. — Господин Бъртън.

— И така — поде Холдън, сякаш продължаваха прекъснат по-рано разговор. — Преди няколко часа получих съобщение от моя човек в ООН. Тя няма търпение да се срещне с теб. Ще те оставим в централата на ООН в Ловел Сити, на Луната. Веднъж вече откарах там затворник и този човек престана да съществува, що се отнася до останалата част от Слънчевата система. Ей, може да ви сложат в съседни килии.

— Продължаваш да ми внушаваш, че съм нарушил закона. Не съм — подчерта Мъртри.

— Има един почти гениален екип от прависти на Земята, които в момента обсъждат твоя случай. Ще имат две години за това. Наслаждавай се на обратното пътуване.

— А аз — обади се Еймъс — дойдох, за да ти кажа защо няма да се наслаждаваш.

— Не мога да слушам това — протестира Холдън. — Той е мой затворник.

— Ами може би тогава трябва да излезеш — предложи Еймъс.

Холдън погледна към Мъртри, който отвърна на погледа му.

— Добре, Еймъс. Ще се срещнем след минута в камбуза.

— Прието, капитане — отвърна Еймъс и се усмихна на пленника. Изплашен, че Еймъс може да го убие, Холдън остана да чака зад вратата на лазарета.

— Смяташ да пребиеш до смърт един безпомощен човек само защото се оказа по-добър от теб, ли? — попита хапливо Мъртри, опитвайки се да скрие безпокойството си с насмешка.

— О, не, за бога — отвърна малко раздразнено Еймъс. — Това беше много хитър ход. Да ме нападнеш в гръб. Нямам нищо против тази игра. И мога да оценя добрия играч.

— Тогава… — поде Мъртри, но Еймъс продължи:

— Но ти ме накара да убия Уей. А аз я харесвах.

Мълчанието между двамата се проточи и Холдън почти бе готов да се върне в помещението, очаквайки да завари Еймъс стиснал Мъртри за гушата. И тогава Еймъс заговори отново:

— Когато дойде време да те пребия до смърт, няма да си в безпомощно състояние. Смяташ ли, че това ще ти помогне?

Холдън не изчака да чуе отговора.