Сибола гори

19. Хейвлок

Коридорът се простираше на четирийсет метра между рециклиращите резервоари и втория машинен цех, с люкове на всеки десет метра. Отворени асансьори в двата края водеха до центъра за контрол на вътрешната среда и хидропонните оранжерии. Възрастта на „Израел“ личеше не само по дизайна на стените и решетките на пода, но също и по сиво-зелената полировка на керамичните покрития. Острите ръбове на вратите напомняха за епохата отпреди няколко десетилетия, когато този кораб бе полетял отвъд орбитата на Марс. Дълга бяла резка на стената подсказваше, че тук се е случвало нещо драстично в предишната ера от съществуването на кораба и е било замаскирано с боя и графити. Хейвлок едва сдържа желанието си да се притаи в най-близкия до вратата ъгъл.

Не беше никак лесно. Неговите предци бяха еволюирали в гравитационния кладенец на Земята, бяха израсли и привикнали с него. Умът му знаеше неумолимо, че гравитацията означава безопасност. Гневният шепот на хората в коридора караше сърцето му да бие учестено, а стената, на сантиметри зад гърба му, го теглеше като магнит. Беше грешка да чака развоя на събитията. По-добре да се облегне, да се оттласне от стената, тя ще го запрати към откритото пространство насред коридора. И позицията за стрелба. Вторият закон на термодинамиката, приложен в престрелка.

— Чисто — обяви един от инженерите и Хейвлок почувства смесица от удоволствие и раздразнение. „Не е чисто“ — помисли си той. Не го бяха видели. Държеше притиснат автомата към крака си и продължаваше да стои неподвижно. Да изчаква. Не търсеше прикритие до стената.

Първият мъж, който прелетя край него, не го видя, преди да бъде поразен. Цветното топче, изстреляно от Хейвлок, разцъфна в оранжев кръг върху гърдите на другия. Този зад него вече бе скочил и тялото му се носеше между една ръкохватка и следващата, неспособно да промени траекторията си. Хейвлок го уцели два пъти, веднъж в крака, втория път — в корема. При истински бой във въздуха щеше да бликне кръв. Тънки червеникави капчици щяха да се завъртят около него и да се превърнат в съсиреци. Третият мъж все още бе далече назад по коридора, където Хейвлок нямаше чисто поле за стрелба. Няколко сини топчета профучаха край него и окъпаха керамичната преграда. Прикриващ огън. Нелоша тактика, само дето нямаше кой да се възползва от нея.

Хейвлок дръпна леко ръкохватката зад себе си, за да не се отдалечи много, презареди автомата и продължи да брои прелитащите топчета. „Мъртвият“ инженер се носеше из коридора с недоволно изражение. Хейвлок отброи петнайсет изстрела, после настъпи тишина и се чу сухото изщракване от изхвърлянето на празния пълнител. Хейвлок се наведе напред и надзърна в коридора. Последният човек — Уилямс — не се бе върнал в укритието, докато презареждаше оръжието си. Хейвлок стреля три пъти, но го уцели само веднъж. Автоматът бе доста неточен, но и това бе достатъчно, за да постигне замисленото. Поразеният инженер изруга цветисто.

— Е, добре — заговори Хейвлок в ръчния си терминал. — Приключихме, момчета. Нека почистим, а после ще се върнем в заседателната стая.

Разборът на тренировките бе трудна работа. От една страна, упражняваха се от осем дни и не бяха готови за истинско действие. Инженерите не са войници. Тримата, които имаха известна подготовка от младите си години, бяха изгубили толкова много от практическите си умения, че се представяха по-зле и от начинаещите. Новаците поне знаеха, че не знаят нищо.

От друга страна, те бележеха напредък по-бързо, отколкото Хейвлок очакваше. След още седмица или десет дни ще бъдат обучени горе-долу колкото взвод новобранци. Може би малко по-добре.

Хората, които искаха да станат охранители, бяха движени от най-различни мотиви — търсене на работа, идеалистичната идея да помагат на хората, понякога нарцистична любов към насилието. Инженерите не бяха такива. Те бяха по-съсредоточени, по-мотивирани, в поведението им се усещаше готовност за колективни действия срещу врага. Разгромът на терористичната група от Мъртри и хората му едновременно ги бе развълнувал и изплашил и Хейвлок не виждаше нищо лошо в жаждата за кръв, стига тя да бъде канализирана и контролирана.

През следващия половин час инженерите и хората от охраната — Хейвлок и още двама от неговия минимален състав — изминаха отново коридорите и почистиха бъркотията, останала от упражненията. Боята се полимеризираше бързо и се отлепяше от стените и преградите, без да оставя следи или прашинки, които някой би могъл да вдиша. Инженерите бяха конструирали малки портативни прахосмукачки, които филтрираха и най-фините частици. Те се шегуваха, смееха се и си разменяха приятелски обиди, докато работеха, досущ млади ученици по джудо, чистещи татамито. Хейвлок не бе замислял почистването като упражнение за сдружаване на екипа, но се получи чудесно и той бе доволен.

Заседателната зала, където получаваха инструктаж преди упражненията и правеха разбор след тях, бе конструирана за фалшивата гравитация на тягата. Обла маса, прикрепена за пода, противоускорителни кресла, които инженерите не използваха. Хейвлок не помнеше кога бяха взели решението да игнорират масата и да висят свободно във въздуха, но последните им срещи протичаха по този начин. Инженерите и охранителите се рееха из помещението или се придържаха за стените и Хейвлок зае мястото си при входа.

— И така — поде той, за да накара присъстващите да млъкнат. — Какво научихме?

— Да не вярваме на проклетника Гибс, когато ни казва, че ъглите са чисти. — Избухна смях, но не беше гневен или злонамерен. Дори човекът, с когото се пошегуваха, се усмихна.

— Погрешен отговор — каза Хейвлок, също с усмивка. — У нас има вродено чувство да смятаме, че когато едно пространство е пусто, значи е безопасно. Вратите и ъглите винаги са опасни, защото приближавате нещо, без да знаете какво има там. Когато видите противника, вече сте се разкрили за него.

— Сър?

Хейвлок посочи жената с вдигнатата ръка.

— Сър, има ли някакъв алгоритъм за това? Защото, ако можем да се снабдим с таблица на най-подходящите начини за действие и да я изучим, докато почиваме, мисля, че това ще ни помогне много.

— Можем да ги класифицираме по типа врати и ъгли — обади се някой друг. — И какъв план да прилагаме, когато ги приближаваме. Мисля си, че ще е по-добре да завъртим оста и тогава, когато наближаваме, ще ни се струва, че падаме „надолу“.

Хейвлок ги остави да приказват свободно. Беше забавно да слуша анализ за тактическите действия на малък отряд, направен от гледната точка на инженери, но сега те бяха неговият отряд. Учеха се да решават насилието като уравнение, не да го елиминират, а да го разберат из основи.

— Това, което не ми е ясно — намеси се главен инженер Коенен, — е защо въобще гледаме към „Барбапикола“.

Очите на останалите се втренчиха в Хейвлок в очакване на отговор. Или на някаква реакция. Почувствал надигаща се в гърлото му нервност, той се изсмя.

— Те са лошите — рече.

— „Барбапикола“ е невъоръжен товарен кораб с екипаж от стотина души, който се нуждае от совалка, за да се свързва с повърхността — продължи главният инженер. — „Росинант“ лети с по-малко от минимален състав, половината от който не е на борда. Струва ми се, че тук имаме възможност с нисък риск при висока печалба.

Из стаята се чу одобрителен шепот. Хейвлок поклати глава.

— Не — заяви той. — Първо, вие сам го казахте — „Барбапикола“ е невъоръжен. Ако нещата не минат добре, най-лошото, което можем да очакваме, е порицателно писмо. „Росинант“ бе шедьовър на марсианската военна техника, преди Холдън да го откара при СВП. Един Господ знае какви подобрения са направили след това. Той разполага с пълен запас от торпеда, късообхватни оръдия и монтирано под кила електромагнитно оръдие. Ако екипажът на „Росинант“ види в нас заплаха, могат да ни разпердушинят и няма да можем с нищо да се защитим.

— Но ако ние сложим ръка на тази огнева мощ… — поде Коенен.

— Ще бъдем добре, докато стоим тук — довърши Хейвлок. — Но веднага щом се върнем през портала, там ще ни чака цяла глутница адвокати и съдии, както и помощни кораби с по-големи оръдия. Ако завладеем „Барбапикола“, поне ще имаме някакво правно основание да го направим.

Инженерите изстенаха и заклатиха глави. За тях „правното основание“ бе друг израз за „дрънканици“, но Хейвлок не се отказваше.

— Първо, защото рудата, натоварена там, де юре принадлежи на РЛЕ, докато важи лицензът на ООН. Второ, ако качат на борда някои от заселниците, можем да твърдим, че са съучастници в извършеното убийство.

— Съучастници? — попита един от мъжете. Последва мрачен смях.

— Истината винаги е силен правен аргумент — подчерта Хейвлок. — Посегнем ли на „Росинант“, ще се превърнем в това, за което ни обвиняват. Ако следваме нашия план, най-вероятно в далечна перспектива ще спечелим.

— Далечната перспектива е хубаво нещо, ако доживееш да ѝ видиш края — подхвърли мъжът отзад, но по гласа му Хейвлок усети, че са разбрали какво им казва. Поне засега.

Иверс Торсен беше геосензорен анализатор с научни степени от университетите на Луната и Ганимед. Изкарваше повече за месец, отколкото Хейвлок за една година като охранител. Освен това беше поясен. Израстването в микрогравитация не му бе повлияло толкова изразено, колкото Хейвлок бе виждал при други поясни. Главата му бе може би малко по-едра спрямо тялото, гърбът и крайниците — леко издължени. С достатъчно стероиди и упражнения човекът можеше почти да мине за землянин. Не че имаше значение. Всички на „Израел“ знаеха кой какъв е. Когато отлитаха от Земята, различията нямаха значение. Не и толкова голямо.

— В добавка към енергийните изблици съществуват двайсет топлинни източника, които сме засекли досега — обясняваше той, сочейки на картата на Нова Тера върху дисплея на Хейвлок. — Всичките са се активирали през последните осемдесет часа и досега нямаме никаква представа какво може да са.

Хейвлок се почеса по главата. Килиите в ареста бяха пусти, така че нямаше кой да ги чуе. Нито се налагаше да се държи любезно.

— Очаквате от мен някаква хипотеза? Защото останах с впечатлението, че сме тук, за да намерим всякакви неща, за които не сме и чували. Това, че сте засекли няколко, ми се струва съвсем в реда на нещата.

Иверс стисна устни и те побеляха.

— Това нещо може да е много важно. А може да е нищо. Мисълта ми е, че трябва да разбера. Зает съм с важна работа. Не мога да отделям време за странични занимания.

— Ясно — каза Хейвлок.

— Вече трети ден подред някой напикава шкафчето ми. Трети път, разбирате ли? Вместо да се занимавам с анализи трябва да пазя нещата си от миризмата на урина.

Хейвлок въздъхна и изключи екрана. Мистериозните горещи петна на Нова Тера изчезнаха.

— Вижте, разбирам защо не ви харесва. Аз също щях да съм раздразнен. Но хората имат нужда от известна разтуха. Животът им е скучен, а същевременно са под напрежение. Естествено е да са малко раздразнителни. Ще премине.

Торсен скръсти ръце на гърдите и го погледна намръщено.

— Малко раздразнителни? Това ли можете да ми кажете? Аз съм единственият поясен в моята група и само на мене…

— Не, почакайте, изслушайте ме. Напоследък положението стана напрегнато. Ако искате, ще поставя под наблюдение шкафчето ви и ще намекна на тези хора, че е време да спрат, но нека не го превръщаме във война между Пояса и вътрешните планети.

— Не го превръщам в нищо.

— Без да прозвучи неуважително, мисля, че го превръщате — заяви Хейвлок. — И колкото повече се опитвате да раздухвате проблема, толкова по-силно се връща той, за да ви удари по главата.

Гневът на Торсен бе почти осезаем. Хейвлок се намести леко, придвижвайки се в посоката, която бяха избрали да бъде „горе“. Стар номер, на който се беше научил още докато работеше в „Звездна спирала“. Човечеството може и да се бе отървало от оковите на гравитацията, но усещането, че си по-висок, че доминираш събеседника, бе загнездено твърдо дълбоко в същността му, за да може да го изтрият дребни неща като нулевата гравитация. Торсен си пое дълбоко дъх, изпълвайки мощните си гърди, и за миг Хейвлок се зачуди дали не смята да го удари. Не би искал да затвори тази нощ анализатора в някоя от килиите. Но ако се наложи, щеше да го направи.

— Ще поставя под наблюдение шкафчето ви и ще пусна официално съобщение, че виновниците трябва да спрат. Никой вече няма да пикае върху нещата ви и ще можете да се върнете спокойно на работа. Това искахте, нали?

— Когато пуснете това съобщение, какво ще напишете — че трябва да престанат със закачките или да престанат да тероризират поясни?

— Мисля, че сам знаете отговора.

Торсен отпусна рамене, знак, че е победен. Хейвлок кимна. Хрумна му, не за първи път, че сблъсъците са като танц. Определени движения изискват съответната реакция и по-голямата част от това се случва в ниските части на мозъка, за които езикът дори не си дава сметка. Прегърбването на Торсен беше знак за подчинение и с кимването си Хейвлок го прие, а самият Торсен вероятно дори не бе осъзнал какво става.

Със сигурност не беше, защото рационалната част на ума му продължаваше да обсъжда въпрос, който вътрешно вече беше решил.

— Ако вие бяхте единственият землянин и го правеха поясни, щяхте да сте на друго мнение.

— Благодаря ви, че ме информирахте за проблема — каза Хейвлок. — Ще се погрижа хората да разберат за него.

Торсен се оттласна от бюрото и прекоси в грациозен полет помещението, след което изчезна в коридора. Хейвлок въздъхна, включи отново монитора и прелисти корабните доклади. Истината беше, че подобни инциденти зачестяваха. Повечето от тях бяха дреболии. Миниатюрни сблъсъци с корпоративната политика. Обвинения за презапасяване или за сексуални посегателства. Един от органичните химици синтезирал еуфорични вещества. Корабният психиатър пращаше постоянни предупреждения за нещо, което бе категоризирал като „вътрешна стратификация“, макар че според Хейвлок си беше обикновено отклонение от социалната политика. Той въздъхна и изключи монитора.

„Ако бяхте единственият землянин.“

Странното беше, че Хейвлок бе оставал единствен землянин в поясно общество, при това повече от веднъж. Когато беше на двайсетхангарния влекач от Луната до Ганимед, притежание на „Стоун & Сибетс“, имаше само още един жител на Земята, всички останали бяха поясни обитатели. Беше работил почти половин година за „Звездна спирала“ на станция Церера и винаги му даваха най-неприятните случаи или най-лошия партньор, все доловими намеци, че мястото му не е там. Безброй пъти му се беше се налагало да преглъща неизказаните оскърбления на поясни само защото тялото му не беше с нужните пропорции или оскъдните му познания по техния диалект им позволяваха да шушукат в негово присъствие. Не бяха пикали в шкафчето му само защото не им бе хрумнало.

Хейвлок настрои една от камерите да следи шкафчето на Торсен и извика на екрана празна бланка за меморандум. Погледът му се плъзна по непопълнените полета, които сякаш го питаха какво би искал да каже.

„Намираме се на един Господ знае какво разстояние от дома и група вманиачени терористи се опитват да ни избият, затова нека се постараем да бъдем благоразумни.“

Или може би:

„По дяволите, почти всеки поясен, с когото съм си имал работа, се е отнасял с мен сякаш съм накиснат в лайна само заради мястото, от което идвам, но сега ние сме мнозинството и нека всички уважаваме накърненото им самочувствие.“

Той размърда пръсти и се зае да пише:

Той спря.

Веднъж на Церера му бяха наредили да затвори нелегален клуб близо до централната част на станцията, където ефектът на Кориолис беше ужасен, а въртеливата гравитация — на най-ниското си ниво. Когато стигна там, комбинацията от ярки светлини, оглушителен шум и неговото неаклиматизирано средно ухо го накара да повърне в един от коридорите. Снимка как го прави бе стигнала по някакъв начин до едно от таблата в участъка. Хейвлок реши да преглътне лошата шега само защото възраженията му щяха да влошат нещата. От години не се бе сещал за този случай.

„Ако бяхте единственият землянин.“

— По дяволите — изруга Хейвлок в пустото помещение. После изчисти екрана.

— Ще съжалявам за това — рече Хейвлок на екрана, но по времето, когато приключи и провери документа за грешки, преди да го изпрати, се чувстваше далеч по-добре.