Сибола гори

34. Холдън

— Потвърждавам. А ти се грижи за кораба ми. Край на връзката.

Холдън изключи терминала и се облегна с въздишка на стената на кулата. Това беше грешка. Дъждът не бе секвал от момента на експлозията и макар да бе намалял до ръмеж, продължаваше да се стича по стената. И, за съжаление, в гърба и панталоните му.

— Лоши новини? — попита Еймъс. Стоеше на няколко крачки от него, вдигнал пончото, за да предпази лицето си от капките.

— Ако ги нямаше лошите новини — въздъхна Холдън, — нямаше да има никакви.

— Последните?

— Совалката с припасите е била свалена от планетарната защита — отвърна Холдън. — Която, изглежда, се е активирала при взрива от другата страна на планетата. И сега върви обичайната програма „много енергия е заплаха“.

— Както направи порталната станция, когато ние бяхме в бавната зона и станция Медина беше боен кораб? — попита Еймъс.

— Говориш за добрите стари дни, ли? — усмихна се горчиво Холдън. — Да. Нещо такова.

— Ами защо тогава не накараме всички да си изключат реакторите, както направихме последния път?

— Изглежда, тази отбранителна мрежа има нов номер. Те са се погрижили за проблема вместо нас. Блокирали са термоядрения процес.

— Сигурно се майтапиш — рече Еймъс, сетне избухна в смях. — Знаят как да го направят, нали?

— Хубавото е, че ако не измислим начин да докараме припаси от орбита, аз ще умра от глад преди да ме довърши ракът.

— Да — кимна замислено Еймъс, — това е несъмнен плюс.

— Но на хората на орбита не им остава толкова много. Алекс смята, че „Израел“ и „Барб“ ще изпопадат като круши до десет дни. Но дотогава ще сме достатъчно прегладнели, за да не обръщаме внимание, че всичката налична храна в слънчевата система се сипе отгоре под формата на огнен дъжд.

— Заедно с нашите приятели на корабите — добави Еймъс.

— Да. Заедно с тях. — Холдън стисна очи и се плесна по носа достатъчно силно, за да проясни мислите си. Не помогна. Мисълта му се връщаше отново и отново към Наоми на борда на „Едуард Израел“, докато той се спуска, обгърнат в пламъци.

Двамата с Еймъс постояха известно време смълчани под ромолящия дъжд. Холдън не бе виждал дъжд от години. Беше приятно, макар всичко около него да се разпадаше. Еймъс пусна краищата на пончото и разтърка с ръка мократа си коса.

— Е, добре — произнесе накрая Холдън. — Отивам от другата страна на кулата.

— Там няма никого — посочи Еймъс, затворил очи.

— Освен Милър.

— Да, вярно, значи няма да ти е нужна моята компания. — Механикът разклати глава и разпръсна водата в косата си като куче, което отърсва козина. После се насочи към входа на кулата. Холдън пое в другата посока, като внимаваше да заобикаля червеите убийци.

— Здрасти — рече Милър в мига, когато изникна зад Холдън в синкав проблясък.

— Трябва да поговорим — отвърна Холдън, вече почти машинално. Изрита един червей убиец, приближил се твърде много до обувката му. Друг червей пълзеше към подметката на Милър, но той не му обърна внимание. — Явно планетарните защитни системи са се пробудили. Току-що свалиха совалката с припаси и създадоха някакво поле на орбита, което неутрализира ядрената реакция.

— Сигурен ли си, че само на орбита? — попита Милър и повдигна вежди.

— Ами, слънцето още не е угаснало. Трябва ли да го очаквам? Милър, слънцето ще угасне ли?

— Вероятно не — каза Милър и вдигна рамене в познатия поясен жест.

— Добре, дори да предположим, че слънцето ще продължи да грее, пак сме загазили здравата. Корабите не могат да ни спускат припаси, а без реактори в близкото бъдеще ще започнат да падат от орбита.

— Точно така.

— Поправи го — настоя Холдън и пристъпи с рязко движение към него.

Милър се разсмя.

— Ако не заради нас, направи го за себе си — продължи Холдън. — Това, което ни свързва с теб, минава през „Роси“. Корабът също е обречен. Ако не за друго, поправи го заради това. Не ме интересува защо, просто го направи.

Милър свали шапката си и погледна към небето, тананикайки си мелодия, която Холдън не позна. Сипещият се дъжд се стичаше на капки по лицето му. Но също така дъждът валеше право през него. Това пробуди отново болката в главата на Холдън и той отмести очи.

— Какво според теб бих могъл да направя? — попита Милър. Поне не му беше отказал.

— Ти ни измъкна, когато бяхме блокирани в бавната зона.

— Човече, докога ще ти повтарям? Аз съм само щанга. Проблемът със защитната система на станцията се оказа лесен за решаване. Тук нямам никакъв контрол. Или почти никакъв. Тази система се разпада. Това, че половината планета пострада от взрива, може да не е краят.

— Още взривове ли се очакват? Какво друго е останало?

— Мен ли питаш? — разсмя се Милър.

— Но ти си част от всичко това! Тази проклетия, създадена от протомолекулата. Ако ти не можеш да я контролираш, тогава кой?

— Има един отговор, но няма да ти хареса.

— Никой — досети се Холдън. — Искаш да ми кажеш, че никой.

— Питаш за това, което се задейства в отговор ли? Ами то просто си изпълнява програмата. Ако „Росинант“ зареди и изстреля торпедо по някого, какви са шансовете една щанга в машинното да върне торпедото обратно? Ето с кого говориш.

— По дяволите, Милър! — избухна Холдън, но гневът му се изпари на средата на изречението. Не беше толкова забавно да си избраник и пророк, когато боговете са склонни към безсмислено насилие, проявяват непредсказуеми капризи, а говорителят им е обезумял и лишен от сила. Дъждът под дрехите му бе започнал да се стопля и Холдън имаше чувството, че тялото му е покрито със слуз.

Следователят сведе глава и се намръщи. Мислеше.

— Има възможност да се промъкнете покрай тях — съобщи накрая.

— Как?

— Ами, защитата се задейства от заплаха. Значи, постарайте се да не бъдете заплашителни. Знаеш, че мрежата става особено чувствителна, когато наблизо има източници на силна енергия.

— Вече ги няма — каза Холдън. — Да, совалката има реактор. Но той не е толкова мощен, колкото корабните.

— Освен това трябва да сте бавни. Не съм сигурен дали тукашната защита реагира на кинетична енергия, но ще е по-безопасно да приемем, че е така.

— Добре — кимна Холдън и за миг почувства облекчение и надежда. — Добре, може да поработим над това. Храна, филтри, лекарства, би трябвало да успеем да ги свалим, без да раздразним никого. Ще ги хвърлим с метеобалони и парашути. Могат да се справят с това на орбита.

— Е, поне си заслужава да опитат — отвърна Милър без особен ентусиазъм. — А сега да поговорим за онова мъртво петно, което трябва да посетя на север. Това също няма да ти хареса, но не виждам друг начин да… — Той изчезна.

— Капитане — повика го Еймъс, който се бе появил зад ъгъла. — Съжалявам, че те прекъсвам, но готината биоложка те търси.

— Биоложка? — погледна го объркано Холдън.

— Е, по-добре, отколкото да те търси геологът, нали?

— Какво иска?

— Ами да ти прави още мили очички, може би? — предположи Еймъс. — Откъде, по дяволите, мога да знам?

— Не се дръж като говедо.

— Тогава иди и я попитай сам.

— Добре — въздъхна Холдън. — Но първо ми трябва Мъртри. Да си го виждал?

— За последно го мярнах да направлява трафика през входната врата — отвърна Еймъс. — Искаш ли да дойда с теб?

Холдън забеляза, че Еймъс машинално слага ръка на пистолета, докато задаваше въпроса.

— С какво друго се занимаваш?

— С наглеждане на червеите убийци.

— Продължавай. Аз ще ида да поговоря с Мъртри.

Еймъс го възнагради с насмешливо козируване и се отправи към входа на кулата. Холдън извади ръчния терминал и прати на Алекс кратко съобщение за новия им план за спускане на провизии. Както Еймъс каза, завари Мъртри при входа на кулата да разговаря с неколцина охранители.

— Открихме някои заровени основи — говореше Уей и сочеше с пръст към мястото, където преди бе селището.

— Но ако там няма мазета, не виждам какво ще намерим вътре.

— Ами мините? — попита я Мъртри.

— Тези, които не са пълни с кал, са потопени под водата — рече Уей.

— Хм. — Мъртри я погледна с мрачна усмивка. — Имаме ли хора, които знаят как да задържат дъха си?

— Да, сър.

— Тогава, войнико, прати ги да проверят дали е останало нещо полезно под водата.

— Да, сър — отвърна Уей и козирува отривисто. Тя и другите двама охранители хукнаха да изпълняват заповедта и Холдън остана насаме с Мъртри.

— Капитан Холдън. — Мъртри не свали от лицето си празната усмивка.

— Господин Мъртри.

— С какво мога да ви помогна днес?

— Мисля, че имам решение за проблема с припасите — заяви Холдън. — Ако искате да работите с мен по това.

Усмивката на Мъртри вече не бе така напрегната.

— То е доста напред в списъка ми с важни неща. Да чуем какво предлагате.

Холдън го запозна накратко с хипотезата за извънземната защитна система, която проследява високоенергийни източници, и възможността да пуснат метеобалони и парашути. Описа накратко и преживяванията си в бавната зона, когато човечеството за първи път се бе доближило до порталите. Мъртри стоеше неподвижно, докато го слушаше, и изражението му не се промени и с милиметър. Когато Холдън приключи, той кимна веднъж.

— Ще се обадя на „Израел“ и ще им кажа да се заемат с подготовката на пакетите — обеща той.

Холдън въздъхна облекчено.

— Трябва да призная, че донякъде очаквах да чуя възражения от вас.

— Защо, капитане? Аз не съм чудовище. Ще убия, ако е необходимо, за да си свърша работата, но вашият господин Бъртън би направил същото. Всички тези хора, обречени да умрат в следващите дни, не помагат с нищо на каузата ми. Искам само колонистите да си заминат веднага щом решим проблема с реакторите.

— Чудесно — кимна Холдън, но добави: — Всъщност не ви е грижа за тях, нали? През цялото време се борехте с тях. Сега сте готов да им помагате само за да може по-бързо да ги разкарате оттук. Ще бъдете също толкова щастлив, ако измрат.

— Вярно е, че това ще реши проблемите ми — потвърди Мъртри.

— Исках само да съм сигурен, че знаете, че аз зная — произнесе отчетливо Холдън, като си спести обръщението „задник“, което бе приготвил за средата.

Откри Еймъс при група местни, тръгнали на лов за червеи. Използваха усукани връхни дрехи и празни контейнери, за да запушат малките отвори в стените на руините. Бяха спуснали завеси на прозорците и бяха изкопали дълбока канавка пред входа. Канавката бе пълна с кална вода и червеите предпочитаха да я избягват.

Без да каже нищо, Холдън се присъедини към разширяването на канавката. Неприятна работа — заради дъжда, лепнещата кал и потта по кожата му. Копаеха с импровизирани инструменти, изработени от рейки на палатки, които се разпадаха периодично и трябваше отново да бъдат сглобявани. Почвата беше твърда и камениста, натежала от влага и примесена с трупове на червеи. Беше от онзи тип тежка и неблагодарна работа, която прогонва всички останали мисли. Холдън забрави за затворената в ареста Наоми, за собствената си неспособност да спаси планетата и за дебнещата на орбита смърт.

Какво по-добро в този момент?

Керъл Чиуиуи го помоли да потърси едно платнище, което бяха оставили от другата страна на кулата, и Милър развали всичко, като се появи в мига, когато Холдън се изгуби от очите на другите.

— … попаднем в мрежата за транспорт на материали — произнесе той, сякаш и за миг не бе млъквал. — Мисля, че можем да я използваме, за да се преместим на север, където е мястото, което търсим, или поне достатъчно близо.

— По дяволите, Милър, тъкмо те бях забравил напълно.

Милър го огледа с критичен поглед и поклати глава.

— Изглеждаш ужасно, човече.

— Виждаш ли на какво съм готов да се подложа за малко спокойствие?

— Впечатляващо. Е, кога можем да тръгнем?

— Ама ти не се отказваш — въздъхна Холдън. Той прекоси площадката и се наведе над платнището на земята. Беше покрито с мъртви червеи. Сграбчи го за единия край и го вдигна бавно, за да го изтърси от червеите. Милър го следваше с ръце в джобове и го гледаше как работи.

— Внимавай, там има един — посочи той червея убиец близо до пръстите на Холдън.

— Виждам го.

— Няма да си полезен за мен, ако умреш.

— Казах, че го виждам.

— Та, за пътуването на север — продължи Милър. — Не съм сигурен каква част от мрежата за транспорт на материали работи, така че пътуването няма да е лесно. Ще трябва да тръгнем при първа възможност.

— Мрежата за транспорт на материали?

— Голяма подземна транспортна система. По-бързо е от ходенето. Готов ли си да тръгваме?

Червеят пропълзя към пръстите му и Холдън изпусна платнището с ругатня.

— Милър — рече той и се завъртя рязко към него. — И през ум не ми минава да се занимавам с твоите глупости точно сега.

Старият детектив успя да си придаде оскърбен вид, преди да повдигне рамене.

— Може да помогне.

— Какво може да помогне? — попита Холдън.

— Отиването на север. Това, което е там, каквото и да е то, изглежда, заглушава мрежата. Може да го използваме, за да убием защитните системи и да разблокираме кораба ти.

— Ако ме лъжеш, за да ме принудиш да направя каквото си наумил, кълна се, че ще накарам Алекс да изтърбуши „Роси“ и да открие онзи мъх или водорасло, с което си свързан, а след това да го мине с огнехвъргачката.

Призракът се намръщи, но не отстъпи.

— Не те лъжа, защото не твърдя нищо със сигурност. Това мъртво петно е точно каквото казвам, че е. Мъртво петно. Останалото са само предположения. Все пак е повече, отколкото имаме в момента, нали? Помогни ми и ако има начин да го направя, и аз ще ти помогна. Само така може да се получи.

Холдън изрита червея от края на платнището, вдигна го и продължи да изтърсва мъртвите гадини.

— Не мога, дори да исках — рече той. — Не и докато не се уверя, че колонистите няма да измрат. Почакай да уредим въпроса с припасите и да осигурим на всички свястно убежище от червеите убийци, тогава ще поговорим пак за това.

— Става — съгласи се Милър и след миг изчезна в облак синкави светулки. Един от колонистите, висок мършав поясен с тъмна кожа и удивително бяла коса, се показа зад ъгъла.

— Как я караш? — попита той. — Чакахме да се върнеш.

— Извинявай. — Холдън изтръска още веднъж платнището и с помощта на поясния го сгъна.

Само че бе престанал да мисли за тях като за поясни. Тези хора живееха на планетата, в слънчева система на другия край на галактиката спрямо тяхното Слънце. „Поясен“ вече нямаше предишното значение. Сега се наричаха колонисти. И някой ден, ако успеят да останат на Ил, щяха да наричат планетата свой дом. Да станат какви? Иляни?

— Докторицата те търси.

— Лусия?

— Не, не, оназ другата женка.

— Уф, добре, Еймъс също ми каза — отвърна Холдън. — Ще ида да видя какво иска.

Поясният, илянинът, промърмори още веднъж „женка“ под носа си и плю настрана. Холдън пое под дъжда, покрай пълните с вода канавки, прескачайки мъртвите червеи. Той прескочи последната канавка преди входа, изстърга калта от обувките си и тръгна по коридора към централната зала. Лусия беше там и работеше с научния екип, занимаващ се с пречистването на вода. Тя му отправи напрегната усмивка и Холдън я доближи, смутен от факта, че другите не му обръщаха внимание.

— Холдън. Искам да кажа… аа… Джим… — Елви внезапно изникна пред него. — Имаме ли проблем?

— Няколко — отвърна Холдън.

— Не, питам за някой нов. Защото след около четири дни всички в колонията ще ослепеят.