Сибола гори

37. Елви

Данните и анализите прииждаха на хаотични пакети, някои от експертните системи на „Израел“, други от работните групи на РЛЕ на Луната, Земята и Ганимед. Нямаше и помен от синтез, нито от лесно смилаема сводка на находките. Вместо това само мнения и хипотези, предложения за нови изследвания — само дето не разполагаха с каквато и да било екипировка, за да ги провеждат — и анализи на данни. Между медицинските доклади на Лусия за ранните случаи сред колонистите и наблюденията на Елви след потопа имаше предостатъчно информация, за да подхранва хиляди теории, но и твърде оскъдна, за да се стигне до някакви заключения. Сега Елви бе шефът на местната работна група и единственият човек във вселената с достъп до обектите, подложени на наблюдения, и най-новата информация.

Червеите убийци имаха относително прост строеж. Токсичната съставка бе сложен въглероден пръстен с азотно покритие, показващо далечно сходство с тетродотоксина, и изглежда, бе част от двигателната система на червея, а не средство за борба с по-силен противник. Как точно преминаваше в кръвта, си оставаше загадка, но червеят разполагаше с половин дузина r-хирални елементи, които все още никой не си бе направил труда да изследва задълбочено. Каквито и нови познания да бяха натрупали с последните си изследвания, за Елви всички необходими отговори бяха налице: невротоксин, без антидот, важното е да не ги докосват. Точка.

Очната флора, от друга страна, бе далеч по-комплексна. Лабораториите на Луната и Ганимед работеха с водораслови модели, третиращи растежа като на организми нашественици, проникнали в напълно незащитена среда. Земните работни групи твърдяха, че фотосензитивната минерална структура е по-добър модел. Опирайки се на минималните медицинско-биологични данни, оцелели след бурята, експертната система на „Израел“ предположи, че слепотата се дължи по-малко на чуждата маса в очното тяло и повече на начина, по който живите организми разпръскват светлината. Това беше добра новина, защото предполагаше, че убиването на организма и разпадането на оптично активните му структури ще доведе до сравнително бързо възстановяване на функциите. В очните тела щяха да останат отделни частици, но хората по правило носеха какво ли не в тях, без да им пречи особено, тъй като мозъкът съумяваше да компенсира нарушената картина.

Оставаше обаче открит въпросът как да ги убият. А не разполагаха с време. Забелязваше се значително повишение на белите кръвни телца, което показваше, че човешкият организъм се опитва да се прочисти от нашествениците. Но засега не успяваше.

За Елви симптомите започнаха с лек сърбеж около клепачите, почти като обичайните алергии у дома. После се появиха лека бяла пелена и главоболие. След още шест-седем часа тя забеляза, че вижда света размазано и в зеленикав воал. Тогава вече знаеше със сигурност, че скоро ще ослепее.

Опасенията от назряващото бедствие променяха бързо бежанския лагер в пределите на руините. Хората, отделили се в по-страничните помещения, сега се бяха прибрали при другите. Нуждата от лично пространство и усамотение отстъпваше място на страха от червеите и времето, на ужаса от задаващото се пълно инвалидизиране. Сгъстяването на популацията си личеше най-вече по общата глъчка. Разговори на висок глас, които не секваха, докато Елви се опитваше да продължи изследванията си, създаваха атмосфера като на оживена гара. Понякога бе успокояващо да чува всички тези човешки гласове около нея, друг път я дразнеха. В повечето случаи просто не им обръщаше внимание.

— Как върви, докторе?

Елви вдигна глава от машината за химични анализи. Керъл Чиуиуи стоеше в арката, играеща роля на врата. Имаше уморен вид. Елви я виждаше размазано. Леко позеленяла. Тя потърка очи, за да проясни зрението си, макар да си даваше сметка, че това няма да помогне. Дъждът ромолеше тихо по найлоновите завеси. Елви вече почти не го забелязваше.

— Добре — отвърна. — Имате ли новата бройка?

— Днес преброихме четирийсет и един от тия малки негодници — каза Керъл. — Вървят нагоре, а? Мислех си, че като поизсъхне, ще започнат да изчезват.

— А изсъхва ли?

— Не. Все пак дъждът понамаля. Надявам се.

— Твърде рано е за видими промени — отбеляза Елви и въведе данните в програмата. Проследяването на броя на червеите убийци бе едно от десетината изследвания, които провеждаше в момента. — Общата тенденция е надолу и след още няколко дни може да навлязат в нов цикъл.

— Ще бъде добре, ако спят нощем. Но май се надявам на твърде много.

— Вероятно — кимна Елви. — Това са подземни същества. Малко вероятно е да са диурнални.

— Храната ни свършва — съобщи Керъл. Гласът ѝ не се промени.

— Доставките отгоре ще помогнат.

— Доставките не могат да продължават вечно. Трябва да има нещо на тази планета, което да става за ядене.

— Няма — изтъкна Елви.

Керъл изруга полугласно и това прозвуча като отчаяние. Тя въздъхна.

— Е, добре. Ще се видим след час.

— Благодаря ти.

Зад нея Файез се прозя и протегна. Мислеше да подремне с него, но така и не успя да се откъсне от работата. Примижа и погледна часовника. Файез бе спал три часа.

— Пропуснах ли нещо? — попита той.

— Науката — подхвърли Елви. — Пропусна науката.

— По дяволите. Мога ли да заема бележките ти?

— Не, ще трябва да си наемеш наставник.

Той се разсмя.

— Сети ли се да ядеш?

— Не.

— Най-сетне. Нещо, за което мога да бъда полезен. Остани тук, скоро се връщам с блокче неидентифициран хранителен продукт и малко филтрирана вода.

„Храната ни свършва.“

— Благодаря ти — каза тя. — И докато си навън, виж дали ще можеш да откриеш Има и Лусия. Трябваше да правят очни изследвания на всички.

— Слепци изучават слепите — промърмори Файез. — Отново се връщаме в прогимназията. Ще ги намеря. А ти си почини. Дай отмора на очите.

— Обещавам — отвърна Елви. Очите ѝ — очите на всички — скоро щяха да получат достатъчно отмора. Когато беше малка, леля ѝ ослепя, но се справяше чудесно. Само че се намираха в позната среда, в една ферма в Тренто. А тук Елви беше на планета с несъществуващо земеделие, неподходяща за изхранване екосистема и където докосването до нещо като дребен червей можеше да я убие на място.

Ръчният ѝ терминал изписука. Нов пакет доклади и писма от групата на Ганимед. Тя ги отвори с въздишка. Ако отделяше време, за да чете всичко, което ѝ пращаха, нямаше да ѝ остава за друго. Избра едно напосоки и го отвори. Трябваше да увеличи шрифта, за да може да го прочете, но превключването на яркочервен фон помогна малко. Ако организмът нашественик преминаваше през същата растежна крива като маята…

— Успех! — извика Файез. — Върнах се с прехраната и с Лусия! А ти дори не се преструваш, че си си почивала.

— Не съм — призна Елви и пое блокчето пресована храна, сетне погледна към Лусия. — Какво открихте?

— Добри новини и лоши новини. Обсегът на заразените е почти сто процента. — Лусия приседна на пода до нея. — Развитието е малко по-забавено при децата, отколкото при възрастните, но почти незначително.

— А съотношението колонисти — служители на РЛЕ?

— Не съм виждала още всички събрани от Има данни. Тя работи предимно с вашите хора. Първоначалното ми впечатление беше, че няма разлика. В графата за лоши новини — изглежда, организмът е много по-агресивен, отколкото наблюдавахме при ранните изолирани случаи.

Елви отхапа от блокчето. Имаше вкус на неподсладен плодов сладкиш и миришеше на хумус. Разтваряше се бързо от слюнката в устата ѝ.

— Висок инициален заряд? — предположи тя, докато предъвкваше. — Вероятно в началото е разполагал с по-малко заразни частици заради дехидратацията.

— Или с толкова, че да може нашата имунна система да ги засече и да ги изрита навън — посочи Лусия.

— А може ли да го прави? — намеси се Файез. — Мислех си, че тези гадинки притежават съвършено различен биологичен строеж. Може ли нашата имунна система да работи с тях?

— Недостатъчно ефективно — призна Лусия. Гласът ѝ издаваше умора. — Но ако бурята е гъмжала от тях, били са в състояние да ни смажат със своята численост.

— И след това — кимна Елви — са се заразили всички.

— Да — потвърди Лусия. — Само че не.

Елви отвори очи. Лусия се усмихваше.

— Добри и лоши, нали не си забравила? Имаме един човек без никакъв растеж.

— Никакъв?

— Дори и да е много забавен, зная за какви ранни симптоми да гледам. Няма ги.

— Възможно ли е той… да не е бил изложен на заразата?

— Бил е изложен.

Елви усети, че в гърдите ѝ се надига радост. Беше като да получиш неочакван подарък. За миг помещението бе озарено от светкавица и тя се зачуди дали преди стените са били толкова зелени.

— Значи си имаме едноок, който ще ни стане цар? — възкликна Файез. — Това е по-добре от нищо, но все пак не решава проблема.

— Откривали сме неведнъж лечения и ваксини срещу всякакви заболявания, като изучаваме хора, които притежават вроден имунитет — изтъкна Елви. — Това е начало.

— Така е — съгласи се Файез и разтърка очи. — Съжалявам. Напоследък не съм в най-добрата си форма. Сигурно е заради постоянния стрес.

Елви се засмя, макар шегата да беше тъжна.

— Той съгласен ли е да го изследваме? — попита тя.

— Че кой го пита? — обади се Файез.

— Не съм имала още възможност да му предложа — отвърна Лусия. — Достатъчно трудно бе да извършим първоначалния скрининг.

— Защо? — погледна я Елви. — Кой е той?

Холдън стоеше при входа на голямата зала. Дрехите му бяха покрити с полузасъхнала кал — като на всички наоколо. Кал, изтощение, сълзи и страх, това бе сега животът на колонистите от Първо кацане и служителите на РЛЕ. Косата му бе мазна и сплъстена. Страните му бяха обрасли с брада, която се спускаше надолу до шията. Отслабващото ѝ зрение не долавяше белезите на възрастта и стреса и го превръщаше в приятен на вид, макар и незабележим мъж. Спомняше си всички моменти, в които бе търсела извинение, за да прекара малко време в неговата компания. Трудно ѝ беше да повярва, че става дума за същия човек.

Тя си пое дъх и прекоси помещението.

— Капитан Холдън? Може ли за минутка?

— Малко съм зает сега. Възможно ли е да почака?

— Не — отвърна тя.

Холдън направи кисела гримаса, но изражението се мярна за миг и после изчезна.

— Добре. С какво мога да ви помогна?

Елви облиза устни, докато обмисляше откъде да започне. Нямаше никаква представа докъде се простират познанията на капитана по биология и реши, че ще е най-добре да започне отдалече.

— Капитане, вие сте много специален и много важен човек…

— Почакайте.

— Не, не, аз…

— Наистина. Спрете, доктор Окойе. Елви. От известно време усещам определено напрежение между нас, но досега се преструвах, че го няма. Игнорирах го. Вероятно не биваше да постъпвам така. Просто се надявах да отмине от само себе си, за да не се налага да го обсъждаме, но държа да знаете, че имам сериозна и задълбочена връзка, и макар моите родители да не са моногамни, аз съм такъв човек. Преди да продължим, нека да сте наясно, че между нас няма да се получи нищо. Не е заради вас. Вие сте красива, интелигентна жена и…

— Организмът, заради който ослепяваме — прекъсна го тя. — Вие имате имунитет към него. Нуждая се от кръвните ви проби. Може би и тъканни.

— Ще помогна с всичко, което ми е по силите, но вие разбирате, че…

— Затова сте специален. Имате имунитет. За това ви говорех.

Холдън млъкна с полуотворена уста и отпусна смутено ръце. В продължение на няколко конфузни секунди не можа да каже нищо. А после:

— Ох. Ох. Мислех, че вие…

— Очните прегледи на доктор Мъртън показаха…

— Защото аз си помислих… Е, съжалявам. Не съм разбрал правилно…

— Това беше. А напрежението, за което говорехте? Да, имаше леко напрежение. Но вече го няма — поклати глава Елви. — Няма и следа.

— Добре — кимна Холдън. Погледна я за миг и наклони глава. — Хм, това беше неловко.

— Още е.

— Какво ще кажете повече да не го обсъждаме?

— Мисля, че ще бъде чудесно — кимна Елви. — Но ще ни трябвате за кръвни изследвания.

— Разбира се. Да. Ще го направя.

— И тъй като зрението ми отслабва, ще се наложи да дойдете, за да ми прочетете някои резултати.

— И това ще направя.

— Благодаря ви.

— И аз ви благодаря, доктор Окойе.

Те си кимнаха по няколко пъти, очевидно твърде смутени, за да сложат край на този разговор. Елви първа се завъртя и пое обратно, проправяйки си внимателно път между групичките от колонисти и служители. Един от колонистите плачеше на глас и клатеше глава. Елви го заобиколи и продължи забързано към лабораторията. В нейно отсъствие бе дошла Има, седеше с кръстосани крака на пода и двете с Лусия сравняваха резултатите. Елви нямаше представа докъде е напреднала слепотата ѝ, докато не надникна над раменете им. Ръчният терминал на Има бе замъглено светещо синкавобяло петно, пусто откъм полезна информация, колкото и облаците.

— Той съгласи ли се? — попита Има с напрегнат глас.

— Съгласи се — потвърди Елви и приседна до машината. Трябваше да се напълни поредната торбичка с вода. Скоро щеше да настъпи време, когато машината щеше да престане да генерира вода, и тогава можеше да използва възможностите ѝ, за да пусне своите изследвания. Но още бе рано. Тя смени торбичките.

— Сне ли му анамнезата? — попита Лусия.

— На него ли? Не. Мислех, че ти ще го направиш.

— Щом искаш. — Лусия се надигна от пода. — Той в залата ли е?

— Да. — Елви коленичи до пулта. Успя да различи обозначенията едва от съвсем близо. — Ще настроя машината за кръвни изследвания.

— И лакримална3 течност ли?

— Вероятно идеята е добра — рече Елви. — Ще търсим нещо, което да се отличава от нормата.

— Добре, тогава — кимна Лусия. Докато тя вървеше към вратата, Елви долови в стъпките ѝ колебание. Зачуди се колко още ще може Лусия да им бъде полезна. Същият въпрос като за всички тях. Времето им изтичаше.

— Нещо ново от твоите изследвания?

— Има това-онова — отвърна Има. — Но не е достатъчно, за да открием разлика между нас и колонистите.

— Ще чакам резултатите.

Часовете се нижеха, без Елви да го осъзнава. Умът и вниманието ѝ бяха напуснали света на минутите и часовете и се бяха преселили в страна, където властваха резултати от изследвания, данни от лабораториите на Земята и Луната и където работата се забавяше единствено от отслабналото ѝ зрение. Още преди да пристигнат първите резултати от пробите на Холдън, тя се мъчеше да измъкне максимална информация от данните за микроорганизмите, категоризираше я, за да открие аналози с други растения, животни и гъби. Усещането за изтичащо време бе постоянно, като миризмата на разложено, която не изчезва, а само се натрапва, преди да престане да бъде забелязвана. Бяха я избрали за тази мисия, защото разбираше от биологични системи и умееше да се справя със сложни проблеми сякаш са развлекателни задачи. От няколко месеца тя провеждаше и паралелни дълготрайни анализи. Беше толкова интересно да изучава този нов свят, да разкрива първите му тайни, но също така беше лесно. Студент първи курс би могъл да събере образците, с които разполагаше тя.

Тази работа обаче беше трудна и повече ѝ пасваше. Фактът, че от изхода ѝ зависеше животът и смъртта на всички хора на Нова Тера, не отнемаше присъщото ѝ вълнение.

— Трябва да хапнеш нещо — обади се Файез.

— Току-що ядох — отвърна тя. — Нали ми даде плочка.

— Това беше преди десет часа — рече той нежно. — Трябва да ядеш.

Елви въздъхна и се откъсна от екрана. Беше се превила почти надве, за да може да различава резултатите. Болеше я гърбът, главата ѝ пулсираше мъчително. Файез ѝ протягаше нещо. Още едно хранително блокче от неприкосновения запас. Тя го пое, но пръстите му продължиха да докосват нейните.

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна Елви.

— Сигурна ли си?

— Е, освен очевидното. Защо?

— Изглеждаш малко разсеяна.

— Работех.

— Разбира се. Съжалявам. Държа се глупаво.

— Не разбирам — озадачи се Елви. — Не се ли държах и преди така?

— Да, такава беше. — Файез най-сетне пусна ръката ѝ. — Но това трябваше да е моя забележка. След… след онова…

— Сексът?

Той се намести. Тя си представи, че затваря очи. И потрепва едва забележимо. Но това бе само въображението ѝ, след като не можеше да го види. Кой би предположил? Файез имал нежна душа.

— Сексът — повтори той. — Исках само да съм сигурен, че с нас всичко е наред. Че между нас нещата са добре.

— Ами — отвърна тя, — оргазмът е свързан с отделянето на доста окситоцин, така че вероятно те харесвам повече отпреди.

— Дразниш ме, нали?

— И това също. — Тя отхапа от блокчето. Наистина беше ужасно.

— Исках да съм сигурен, че и двамата знаем къде сме.

— Честно казано, не съм мислила за това — призна Елви и махна с ръка към машината. — Нали разбираш? Работа.

— Разбира се. Наясно съм.

— Когато се уверим, че няма да умираме, може ли да поговорим отново? Съгласен ли си?

— Би било чудесно.

— Добре тогава. Уговорихме се. — Елви се обърна към машината. Гърбът я болеше. Особено между лопатките. Прегледа настройките на екрана и се опита да увеличи още образа, но се оказа, че възможностите са доста ограничени. Скоро ще ѝ е нужна помощ. Някой се провикна откъм голямото помещение и в отговор се чуха десетина гласа, объркани и изплашени.

— Чудесно. — Файез не си тръгваше. — Елви, чуй ме. Ти си най-умната жена, която съм срещал някога, а съм бил в едни от най-добрите университети. Ако има някой, някъде, който би могъл да ни измъкне, това си ти и аз много бих искал да остарея и вероятно да започна да се напикавам и затъпявам в твоята компания. Така че, ако спасиш живота ми и живота на всички останали, ще съм ти безкрайно благодарен.

„Това е толкова сладко“ и „Моля те, не ме натоварвай допълнително точно сега“, а също и „Ще се опитам“ бяха реплики, които ѝ минаха през ума. Някъде в другия край на руините някой отново извика. Надяваше се, че не е поредното отравяне, че няма да е още една смърт. Или че не се е объркало нещо друго.

— Добре — рече тя.