Сибола гори

54. Елви

— Аха — потвърди Милър, очевидно доволен. — Имам план, но ще ми е нужна помощта ти. Трябва да се приближа колкото може повече до онова, каквото и да е то. Но разбираш ли, не мога. Така че оставям на теб.

— Добре — склони тя. — А ти… какво ще направиш?

Роботът сви рамене.

— Всеки път, когато… е, ти вече го знаеш. Всеки път, когато нещо го доближава, то умира. То унищожава мрежи като тази, каквато съм аз. Смятам да поддържам връзка с колкото се може повече от гадостите на тази планета и да го насочвам към тях. За да може… нали ме разбра. Да ги изключи. Да разруши системата.

— Това няма ли да изключи и теб?

— Мисля, че да. Така става, когато използваш сложни инструменти. Понякога онова, което се опитваш да постигнеш, върви в комплект с куп други неща.

— Не разбирам — призна Елви.

— То ме създаде, за да намеря нещо, което липсва — обясни Милър. — Оказа се, че съм и добър инструмент за умиране, ако това е начинът за решение на проблема. Сериозно, вече имам богат опит. Така че ела тук и ме доближи колкото можеш до онова там. Но не искам да го докосвам. Ако се напъхам в него, преди да се свържа с всичко останало, усилията ни ще идат на вятъра.

— Добре. — Елви се намести така, че да вижда едновременно робота и мрака. — Завърти се на трийсет градуса наляво.

Роботът се извъртя с бързината на подплашено насекомо.

— Границата му е на половин метър от теб. Защо трябва да си близо до него?

— Заради нещото, от което съм част. Може да няма съзнание, но не е глупаво. Когато го правя, почти всички негови части ще знаят това, което знам аз, и може да не се съгласят на принудително изключване. За каквото и да е предназначено това нещо, то предпочита да съществува, докато си свърши работата. То умее да оцелява. Докато аз съм съвсем обратният случай.

Стори ѝ се, че долавя насмешка в гласа му. Откъде ли се е взела? От привичките и спомените на един мъртъв човек? Или това бе вроденият му фатализъм? Дали вселената подтиква към появата и еволюцията на очи, криле и сетивни органи, както и към огорчение пред лицето на смъртта?

— Добре — поде Милър. Той се намести, приклекна и се подготви да скочи напред. — Ще го направим на три. Две. Едно.

Сблъсъкът беше като при падането на транспортната совалка. Светът около Елви се сви до миниатюрно пространство вътре в главата ѝ и после постепенно и болезнено разцъфна. Тя се опита да се изправи, да проясни мислите си. Опита се да разсъждава. Дали Милър беше избухнал? Мъртва ли е? Какофонията от скърцащ метал и необуздана стихия ѝ пречеше да се ориентира.

Беше се подпряла на стената. Около нея от всички ниши изпълзяваха механизми. Много от тях не можеха да се движат нормално — краката им дращеха безпомощно по стените, те се прекатурваха панически на пода или се движеха в конвулсивни кръгове като умиращи от отрова насекоми. Въздухът бе изпълнен с безсмисленото стържене на техните съчленения. Три огромни машини бяха притиснали Милърбота и го налагаха, а гласът на Милър повтаряше: мамка му… мамка му… мамка му…

Един от нападателите улови Милър за челюстта и я дръпна рязко, разкъсвайки механичните ѝ стави, а от разбитата част бликнаха искри и белезникава течност. Нямаше да успее. Не виждаше как би могъл.

Дребна крилата машина с яркосин клюн, заострен като трион, профуча отгоре и тупна с бръмчене и цвърчене на пода. Елви изтича при нея и я вдигна. Беше достатъчно лека, за да я носи, дълга колкото предмишницата ѝ и заострена отпред. Тя нададе вик и се нахвърли върху машините, които разкъсваха Милър. От удара пръстите ѝ изтръпнаха. Нещо я удари в гърба и светът се смали отново, но тя продължаваше да размахва клюнестата машина с колкото сили имаше.

Една от огромните машини се обърна към нея и разтвори клещи, дълги по три метра всяка. Елви отскочи назад и се препъна. Пулсиращата зловредна чернилка на мъртвото петно бе вляво и тя изпълзя към нея, опитвайки се да се прикрие от масивния си нападател.

Роботът пристъпи, размахвайки израстъци като грамадни сърпове, доближи границите на мъртвешката зона и рухна. Инерцията завъртя тялото му на пода, ръцете и краката му изтракаха и утихнаха. За миг цвърченето и жуженето в помещението утихнаха. Вниманието на всички машини бе насочено към Елви. Тя опря крак в събореното механично чудовище, вдигна юмрук и нададе победен вик. Милър се завъртя, забоде единствения си оцелял горен крайник в една от другите две машини и я прикова към пода. Цвърченето се върна, по-силно и настойчиво отпреди. Агресивен и неприятен звук, който дразнеше слуха ѝ и я караше да се поклаща.

Елви се намираше в центъра на невидим водопад, буря, стихия. По-скоро приливът на адреналин, отколкото някаква съзнателна мисъл, я накара да се изправи над поваления противник и да заобиколи мъртвото петно. Още една машина тупна от най-високата ниша и се разби на пода до нея. Елви я прекрачи, докато се гърчеше. Последният все още функциониращ нападател замахна към Милър и остриетата на клещите му се забодоха дълбоко в черупката на детектива. Докато Елви се доближаваше, Милърботът направи опит да се обърне към нея. Острието, впито дълбоко в металния му корпус, издаде остър, стържещ звук. През отвора бликна гъста течност и из въздуха се разнесе миризмата на нефт и киселина. Елви прекрачи Милър, замахна с импровизираното си оръжие и го заби в гърдите на нападателя му. Разхвърчаха се искри. Ударът нямаше почти никакъв ефект, освен че отвлече вниманието на нападателя. Не би могла да му стори нищо, също както не можеше да се издигне във въздуха и да спре падането на корабите от орбита. Но моментното колебание се оказа достатъчно.

Милър се надигна изпод последния нападател. Четири от шестте му крака прободоха отдолу тялото на металното чудовище. В корема. Ако това, разбира се, беше корем. От удара наоколо се разхвърчаха метални късове и части, вероятно принадлежащи и на двамата. Ала колкото и да се опитваше, Милър не успяваше да заеме подходяща позиция, за да нанесе довършващия удар. Нито да се измъкне отдолу.

През отвора в стената влетя миниатюрен тънкокрак механизъм и се понесе със стържене право към двамата. Елви го сграбчи, докато минаваше край нея, и го запокити в мъртвото петно. От плоскостите в коремната част на нападателя започнаха да се отделят едри късове и Милър продължи да заравя крайници под тях. Едва когато чудовището спря да помръдва, Елви ги доближи. Мъртвият робот лежеше проснат върху Милър. От локвата гъста течност се вдигаха изпарения, които дразнеха очите ѝ.

— Е, можеше да мине и по-добре — оплака се Милър.

— Стана ли? Успя ли да се свържеш?

— Аха — потвърди Милър. — Но не съм сигурен доколко свършихме работа. Приближава се нова вълна от тези досадни същества и не виждам как ще успеем да се измъкнем.

Елви подпъхна ръка под мъртвия робот и се опита да го повдигне. Мускулите и сухожилията на врата ѝ се напрегнаха. Стори ѝ се, че ги чува да поскърцват мъчително. Вложи всички сили в напъна. Нямаше за какво да се хване. Нямаше смисъл да пази сили за по-късно, защото едва ли щеше да има по-късно. Тя се напъна отново и нададе вик.

Роботът не помръдваше.

Елви падна на колене. Милър изстена, протегна един крайник и го постави върху ръката ѝ. Когато заговори, гласът му бе отпаднал, приглушен. Сякаш идваше от гроба.

— Добре, тази част ще е малко по-сложна. Ще искам една услуга от теб, хлапе. А нямаме много време, преди те да стигнат тук.

— Хубаво — съгласи се тя. — Каквото и да е.

— Първо се отдръпни малко. Ще трябва да пусна кепенците на това нещо.

Тя се плъзна назад по пода и усети, че изтеклата от роботите течност е намокрила крачолите ѝ. Чу се свистене като излизаща от клапан пара, дълбоко, метално изщракване и Милър се разпадна на части, а бронираните плочи и хитиновият корпус изтрополиха на пода. Чудовището върху него се изтърколи настрана.

Елви се изправи над трупа на Милър. Приличаше на огромно насекомо, смачкано от гигантска пета. Цвърченето около нея прерасна в писък.

— Какво да правя? — попита тя. — Какво да направя сега?

Гласът на Милър долетя от вътрешността на купчината отломки.

— Тук има една част. Дълга е около метър, яркосиня и върху нея има редица от седем… не, осем точки. Трябва да я изровиш.

Елви се наведе. Останките имаха остри като бръснач краища. Тя усети ужилване по дланта и силно дразнене там, където течността от робота бе допряла кожата ѝ.

— Виж — добави Милър, — не искам да съм досаден. Но трябва да побързаш.

— Опитвам се — отвърна тя.

— Само напомням, че още от лошите наближават насам.

— Добре. Намерих я. Ето я тук.

— Хубаво. Чудесна работа. А сега я вземи и я пъхни в мъртвото пространство.

Синята част приличаше на продълговат бадем. Повърхността ѝ бе гладка и мека. Тя я обгърна с ръце, напъна мишци, изпъшка и пристъпи напред.

— Сигурно се шегуваш — рече.

— Може да е малко тежичка — отбеляза Милър.

— Трябва да е към деветдесет кила.

— Наистина съжалявам, но се налага да я напъхаш още сега в мъртвото петно. Опитай се да мушнеш с ръце под нея и да я повдигнеш с крака и гръб. Сякаш е бебче.

— Бебче, излято от титан — промърмори Елви.

— Малко преувеличаваш — каза той, докато Елви провираше ръце под частта.

— Не мога да я хвърля — оплака се тя. — Ще трябва да вляза с нея вътре.

— Добре.

— Ако го направя, това нещо ще ме убие ли?

Нов звук заглуши цвърченето. Дълбок, бумтящ тътен, като от огромен барабан. Не искаше да си представя какво може да го е породило.

— Ако потвърдя, ще се откажеш ли?

Елви се напрегна и изправи гръб. Синкавият предмет се намести в скута ѝ. Тя наведе глава и се помъчи да си поеме въздух.

— Не — отвърна, изненадана от думите си. — Въпреки това ще го направя.

— Тогава — може би. Не зная.

Елви се наведе назад, придържайки предмета — Милър — върху бедрата си. Докато изправяше крака, усети, че се накланя наляво. Ако го изпусне сега, не мислеше, че ще успее да го вземе втори път. Бумтенето се приближаваше. Елви напъна с бедра. Коленете я боляха. Целият ѝ гръб гореше. Тя притисна синия предмет към гърдите си и извика от болка.

— Справяш се чудесно, хлапе. Наистина си страхотна. Можеш да го направиш. Само още малко. Но го направи сега.

Тя не пристъпи напред. Само приплъзна леко крак и пренесе тежестта върху него. Подът бе хлъзгав като лед. Не напълно лишен от съпротивление, но почти. Бумтенето отекна отново, достатъчно близо, за да се разтърси помещението. Тя насочи погледа си към чернотата в мъртвото петно и пристъпи по-близо. Още една стъпка. Още една. Още една. Вече беше до него. Гърбът я болеше неистово. Ръцете ѝ бяха изтръпнали. Юмруците ѝ сякаш принадлежаха на някой друг и по някаква случайност бяха свързани с нея.

Сребристосинкав рояк нахлу през вратата, досущ облак мухи. Елви пристъпи, подхлъзна се и полетя напред…

Най-близкото сравнение, което ѝ предложи умът ѝ, а после отхвърли и отново прие, бе, че се гмурва с плясък в езеро. Беше студено и същевременно не беше студено. Имаше някаква миризма — сладникава, на глина. Мирисът на растеж и разпад. Тя усещаше тялото си, кожата, мускулите, сухожилията, червата. Усещаше нервите, които пращаха сигнали към мозъка ѝ, и усещаше как пращат сигнали към мозъка си. Тя унищожи себе си и гледаше как се унищожава. Всички бактерии по кожата ѝ и вирусите в тъканите. Жената, която бе Елви Окойе, се превърна в пейзаж. В свят. Тя продължи да пропада навътре.

Клетките станаха молекули — безброй, сложни, различни. Границата между едно и друго нещо изчезна. Имаше само общност от молекули, потрепващи в необятен танц. А след това атомите, от които бяха изградени молекулите, отстъпиха заеманото пространство и тя се превърна в дъх. В мъгла. В мъничка игра на полета и взаимодействия във вакуум, перфектен като космоса. Тя беше вибрация в нищото.

Елви се претърколи на една страна. Нещо я болеше. Всичко я болеше и болката беше интересна. По-скоро обект на любопитство, отколкото на неудобство. Тя дишаше. Усещаше как въздухът се мести през гърлото ѝ и навлиза в меките кухини зад ребрата. Беше странно и красиво усещане. Задържа го, докато започна да осъзнава, че времето съществува. Че моментите отминават. Това означаваше, че ганглиите, малкият мозък и мозъчната кора започват да функционират. Изпитваше лека изненада от този факт. Отвори очи към нищото.

Притискаше нещо към себе си, сякаш беше безценно. Син предмет. Милър. Само че вече не беше син. Беше чернилката зад затворените очи. Елви го пусна и се изправи. Светът тънеше в мълчание. Нямаше го бумтенето. Нито цвърченето. Дъхът ѝ. Пулсирането на нейната кръв. След няколко секунди тя извади терминала от джоба си и включи екрана, използвайки го за осветление.

Около нея лежаха мъртвите артефакти на Нова Тера. Острите като ножове крака не помръдваха. Огромни нечовешки челюсти, които можеха да са изваяни от камък. Дъжд от сребърни искри на земята показваше къде е паднал облакът микроскопични механизми, милиони малки телца, изключени едновременно. Светлината бе твърде мъждива, за да различава цветове. Всичко бе само сиво.

Тя приседна и се завъртя неохотно на една страна. Черно и ярко по краищата. Усети пробождане на почти неестествен страх. Мислеше — надяваше се, — че си е отишло. Каквото и да беше, тя бе минала през него, бе разкъсана от него и бе успяла да се сглоби отново от другата му страна. То я бе спасило, а тя не бе виждала никога в живота си нещо, което да я изпълва с по-дълбок страх от този невероятно сложен мрак.

Елви се дръпна назад и почувства, че краката я болят. Изправи се. Усети, че плаче, без да осъзнава какво прави. Гладът, страхът и облекчението, смъртният страх. Беше твърде много. Това бе чудесно.

Гласът, който я застигна, бе човешки и далечен. Беше на Холдън.

— Елви? Елви! Къде си?

— Тук съм — откликна тя.

— Победихме ли?

Тя си пое дъх. После още веднъж.

— Да — каза. — Победихме.