Сибола гори

51. Басиа

Басиа се пресегна да докосне въжето и усети, че то вибрира под ръкавицата му като живо същество.

— Алекс — почти извика Наоми по радиостанцията. — Пращам ти програма за маневриране. Трябва да държим въжето изпънато, докато Басиа го пререже, инак „Барб“ ще ни разкъса заедно с тях.

— Няма да го срежа — повтори Басиа, но никой не му отговори. Той провери дали микрофонът му е включен.

— Едно — произнесе Хейвлок, приключвайки обратното броене. — Времето ви изтече, момчета.

Басиа не знаеше дали предупреждението му е имало някакъв ефект. На дисплея му все още се изписваха траекториите на изстрелите. Той ги пренебрегна.

Над него „Росинант“ започна да се мести, запалил маневрените си двигатели в отговор на бавното въртене на „Барбапикола“, опитвайки се отчаяно да разхлаби въжето.

Два огромни кораба, всеки въртящ се около различна ос — въжето можеше да премине от хлабаво към изопнато състояние, създавайки напрежение, което да се измерва в хиляди тонове, достатъчно силно, за да откъсне скобите и дори части от корпусите.

— Басиа — заговори Наоми с мек глас. — Не мога да ти дам много време. И ти знаеш как ще свърши всичко, каквото и да направим.

— Ще проверя свръзките с „Барб“ — промърмори той, вместо да отговаря на думите ѝ.

Мястото на захващането бе като район на артилерийски обстрел — изкривен метал, откъсната обшивка, стърчащи кабели. Онези части от буксирното въже, които все още се държаха за скобите, се изопваха и свиваха при всяко завъртане на кораба. Басиа се опита да изчисли напрежението върху скобите, но не успя. Ако въжето се освободи, вероятно ще го пререже наполовина. Ако той го среже, ще трябва първо да поиска от Алекс да го отпусне.

— Няма да го срежа — повтори Басиа, този път по-скоро на себе си. Да го прекъсне, означаваше да остави „Барб“ да отплава настрана, надолу към атмосферата, която щеше да го разкъса и изгори. Да остави Фелсия да загине в пламъците. Алекс му бе обещал, че това няма да се случи.

Две червени линии се появиха на дисплея и за миг блесна предупреждението „ОПАСНО СБЛИЖАВАНЕ“. Не беше запознат с терминологията на военните, но можеше да предположи какво означава. Той се завъртя от другата страна на въжето и потърси прикритие. От мрака между „Израел“ и „Барб“ изплуваха дванайсет мъже в скафандри, които се носеха към него върху издължените бели облачета на реактивните струи. Все още теглеха своите импровизирани ракети.

— Момчета — заговори Хейвлок и в гласа му се долови тъга.

— Хейвлок — извика Наоми, — ако позволиш на тия задници да застрелят Басиа, няма да се върнеш на кораба ми.

— Прието — каза тъжно Хейвлок. Един от дванайсетте нападатели се завъртя рязко, когато от реактивната му раница внезапно бликна нова струя. Човекът продължи да се върти неконтролируемо, отдалечавайки се бързо от останалите.

— Някой от вас да иде да го прибере — нареди Хейвлок. — Раницата му гръмна като прегрят тостер.

Още преди да е приключил, двама от другите нападатели се понесоха след ударения, насочили към него пушките с магнитни котви.

— Хейвлок, негоднико — изрева Коенен на откритата честота. — Как ще се позабавлявам, като дойде мигът да те стъпча. — Той и хората му откриха огън по позицията на Хейвлок при шлюза, принуждавайки го да се прикрие.

Сега, когато никой не гледаше към него, Басиа огледа оцелелите скоби.

— Наоми, ще наредя на скафандъра да ти прати снимки на повредените места.

— Басиа, аз… — поде тя.

— Помогни ми да ги поправя — прекъсна я той. — Ако фиксирам още въжета, Алекс ще може да ни задържи закрепени за „Барб“.

— Басиа — каза Наоми с мек и тъжен глас. — Нищо не може да се поправи. „Барбапикола“ пада надолу. Положението му няма да се подобри, ако ни повлече със себе си.

— Няма да се примиря така лесно! — извика Басиа в микрофона. — Трябва да има някакъв начин!

Скафандърът му прати предупреждение и той побърза да се прикрие, миг преди цял залп да се изсипе на мястото, където бе стоял. Един от останалите девет нападатели вдигна ръце, сякаш се предаваше, сетне увисна неподвижно и започна бавно да се спуска, въртейки се, към „Барбапикола“.

— Удариха Уилямс — съобщи главният инженер. — Хейвлок, току-що уби служител на РЛЕ. Ще гориш в ада за това.

— Знаеш ли какво, главен? Майната ти — отвърна Хейвлок и в гласа му се долови гняв. — Ти доведе нещата дотук. Не съм те молил да го правиш. Изтегли хората си. Маруик, разкарай тези хора оттук! Не ме принуждавай да продължавам!

Нов глас, по-стар и по-тъжен, се намеси в разговора:

— Това не са мои хора, господин Хейвлок. Знаете не по-зле от мен, че нямам никаква власт върху експедиционния отряд.

— Точно така, шибаняко — извика главният инженер. — Изпълняваме пряка заповед на шефа на охраната Мъртри.

Докато Хейвлок, Маруик и главният инженер спореха, Басиа ги изключи. Или щяха да се споразумеят, или не. Хейвлок нямаше да убие повече от бившите си колеги, или пък щеше. Капитанът или щеше да си възвърне авторитета, или нямаше. Нито едно от тези неща не решаваше истинския проблем на Басиа. Дъщеря му беше на борда на кораб, който се въртеше и губеше височина. В някой момент той щеше да се сблъска с горния слой на атмосферата, да изгуби още скорост и да започне да пада през нея, докато изгори. „Росинант“ не можеше да го спаси. Изпълваше го безпомощност и мъка, но той си наложи да не им се поддава. Не би могъл да вижда с насълзени очи. Трябваше да има и друг начин.

— Басиа — повика го Наоми по друг канал. Допусна, че е само за тях двамата, защото спорът между Хейвлок, капитана и главния инженер внезапно бе притихнал. — Басиа, смятам да измъкна дъщеря ти.

— Какво?

— Свързах се с капитана на „Барбапикола“. Обясних му положението. Той… е, не е никак доволен. Но прояви разбиране. Алекс ти е обещал, когато „Барбапикола“ започне да пада, Фелсия да е на борда на „Росинант“. Ще спазим обещанието му.

— Как? — попита Басиа. Не можеше да си представи, че ще опитат скачване, както се премятаха корабите. Междукорабните свързващи тунели бяха гъвкави, но не чак толкова.

— В момента я водят при шлюза. Ще я облекат със скафандър и ще ти я пратят. Трябва да я прибереш на кораба и… да прережеш въжето.

Нещо се мярна в съзнанието му, беше свързано с гъвкавите тунели. „Росинант“ не можеше да се скачи с „Барбапикола“, за да евакуира обречения му екипаж, но скафандрите по същество бяха мехури от въздух, позволяващи на преносителя им да живее.

— Скачващият тунел — рече той. — Има ли начин да се херметизира от двете страни? Можем да го прикачим за „Барб“, да го напълним с хора, да го затворим от другия край и да го изтеглим на „Роси“.

— Ще трябва да го отрежем от гнездото на шлюза — разочарова го Наоми. Нов дъжд от куршуми се посипа около скобата на въжето, докато разговаряха, сякаш визуална пунктуация на думите ѝ. Още един инженер се завъртя с няколко пресни отвърстия в раницата. Наоми продължаваше да говори, но Басиа не я чуваше.

— Ами аварийните шлюзове? — попита той. — Онези, дето са като найлонова сфера? Те са изработени така, че да задържат вътре въздух.

— Ще трябва да ги прикачиш към нещо — отвърна Наоми.

— А ако ги закачим един за друг? — попита Басиа.

Този път Наоми мълча дълго. Когато заговори отново, сякаш премерваше внимателно всяка дума. Сякаш ги обмисляше.

— Животоподдържаща сфера. — Басиа се досети, че е превключила на общия канал, защото отново чу гневния глас на Хейвлок. — Господа, имаме идея. Ще прехвърлим екипажа на „Барбапикола“ в спасителни капсули, създадени от два аварийни шлюза, прилепени един за друг. На „Роси“ има само един такъв, но на „Барбапикола“…

— Майтапите ли се с мен? — обади се нов глас. Капитанът на поясния кораб. — Нашите отдавна ги използваха за други неща, още преди да преминем пръстените.

— Ние разполагаме с предостатъчно такива — намеси се Хейвлок. — „Израел“ пристигна тук добре зареден. Обзалагам се, че в склада има поне двайсет.

— Това са десет сфери — пресметна Басиа. — Достатъчно да натоварят целия екипаж за кратко пътуване.

— Капитан Маруик — противопостави се Коенен, — не можете да предоставяте на тези хора жизненоважно оборудване на РЛЕ.

— Маруик — обади се Хейвлок. — Не позволявайте стотина невинни да загинат заради подобни дрязги. Не го правете.

— О, по дяволите. Какво ще ми направят те? Ще ми прекратят договора? — Маруик изпусна дълга въздишка. — „Израел“ отива да прехвърли аварийните шлюзове. Ще накарам обслужващия екип да започне да ги скачва по два.

— Капитане — изръмжа главният инженер. — Ние тук изпълняваме преките заповеди на шефа на охраната Мъртри за обезвреждане кораба на колонистите. Не бива да им оказвате помощ.

— Ти — намеси се Хейвлок — си такъв задник. Да не си се побъркал?

— Ще стрелям при всеки опит да се… — закани се главният инженер, но внезапно млъкна. Въжето до Басиа се изопна и едва не изтръгна от корпуса последните няколко скоби. Под него оръдието изгърмя право към Ил и след миг пресечният огън откъм луните унищожи поредния проектил. Една от червените точки на дисплея на Басиа изчезна.

— Съжалявам — обади се Алекс и акцентът му бе малко по-тежък от обикновено. — Това бях аз. Но този тип ме ядоса и трябваше да стрелям. Загазих ли го?

Настъпи продължителна тишина, а после капитан Маруик заяви:

— „Израел“ поема курс.

Отне им почти три часа да сглобят и прехвърлят импровизираните спасителни капсули от „Израел“. Басиа следеше времето по снижаването на кислородния запас в неговия скафандър. Категорично отказа да се върне на „Росинант“, докато дъщеря му не бъде прехвърлена от поясния кораб. С внимателно преценени маневри Алекс бе успял да разхлаби буксирното въже и Басиа го бе прерязал. Нямаше повече смисъл да държат двата кораба прикачени един за друг.

Един по един инженерите от доброволческия отряд се свързаха с Хейвлок и му се извиниха за драматичния обрат в ситуацията. Повечето от тях стовариха вината върху главния инженер. Независимо дали той единствен беше отговорен за случилото се, или имаше и други, Басиа бе сигурен, че историята няма да го запомни с добро. Един от другите инженери призна, че той е изстрелял ракетата по „Барбапикола“, и предложи на Басиа да му помогне с ремонта на пораженията. Басиа отвърна, че ще го убие, ако се опита. И двамата стигнаха до съгласие, че не са се спогодили.

Дори след като преустроените въздушни шлюзове бяха доставени, на екипажа на „Барбапикола“, бяха необходими около два часа да заредят кислородните бутилки и да прехвърлят и изолират хората вътре. По това време компютрите на „Росинант“ вече твърдяха, че корабът би трябвало да дращи горния слой на атмосферата. Часовникът бе спрял.

Басиа се бе преместил над огромните хидравлични прегради на хангара на „Барбапикола“ в очакване да се отворят и да освободят дъщеря му.

Всичко започна с линия от бяла светлина, която проряза корпуса на огромния кораб. Сетне бавно, докато хидравличните врати се раздалечаваха все повече и повече, пред погледа му изникна просторният хангар. На фона на десетките хиляди тонове литиева руда се поклащаха десет микроскопични прозрачни сфери. Някой бе използвал дистанционно, за да отвори вратите и въздухът на „Барбапикола“ излетя навън, избутвайки блещукащите мехури.

Сферите литнаха нагоре, отдалечавайки се от планетата, безпомощни и дребни мехури с въздух, всяка с десетина души вътре, заобиколени от замръзналата мъгла на доскорошната корабна атмосфера. Звездата на Ил започна да наднича над ръба на планетата, озари сферите отзад и превърна сгушените вътре хора в черни силуети, изумително контрастни на фона на мътноватите стени. Като изрязани от картон човешки контури, с прожектор зад тях.

Басиа внезапно бе споходен от спомена как като малък Яцек се плацикаше в кухненското корито и по повърхността избликваха мехурчета. Кой знае защо този спомен го накара да се разсмее на глас. Реши, че е заради облекчението, което изпитва от спасяването на дъщеря си.

— Добре ли си там? — попита Наоми.

— Някога къпала ли си дете в корито?

— Аха — отвърна тя. — Случвало се е.

— А случваше ли се да пръцне?

— Не разбирам… — Тя млъкна, после се разсмя като него.

Десет буксирни въжета бяха спуснати от отворения шлюз на „Израел“ и едно по едно Басиа ги улови, като ги прикачваше за сферите. Първа беше сферата на Фелсия. Докато дърпаше края на въжето към скобата, той я зърна да поглежда иззад прозорчето на шлюза. Слънцето се скри зад планетата и визьорът на Басиа отново стана прозрачен. Той включи светлините в шлема, за да може да вижда. Лицето ѝ се озари в усмивка и тя произнесе беззвучно „татко“.

— Здравей, малката ми — промълви той и опря ръка на прозореца. Тя постави своята от другата страна, малки, изящни пръсти на фона на неговата лапа.

Фелсия се усмихна, посочи зад него и добави едно „брей!“.

Той се обърна да погледне. „Израел“ бе започнал да прибира сферите една по една. Десетина души, теглени през вакуума на космическото пространство в пликове от въздух, малко по-големи от самите тях. Когато въжето на Фелсия започна да се навива, Басиа остави ръката си долепена до прозорчето докато тя бавно се отдалечи от него. Малкото му момиче се прибираше в безопасност. Поне засега.

В този момент Басиа изпита чувството, че са го ударили с тежък чук в гърдите. Всеки в тези малки сфери бе Фелсия за някого. Всеки спасен живот изпълваше други хора с облекчение и радост. Всеки живот, изтръгнат преди време, бе още един Катоа. Някой някъде го узнаваше със свито сърце.

Басиа все още усещаше детонатора в ръцете си, ужасното щракване, когато дланта му притисна копчето. Чувстваше зловещата шокова вълна, превърнала площадката за кацане в огнен стълб. Спомняше си ужаса, заменен от страх, след като по някаква нещастна игра на съдбата совалката се бе озовала твърде близо до площадката и бе свалена от небето.

Чувстваше всичко това толкова ясно, сякаш се бе случило сега. Но нещо повече, изпитваше тъга. Някой току-що се бе опитал да стори същото на неговото малко момиче. Беше се опитал да я убие не защото я мрази, а защото се е изправила на пътя на едно политическо изявление. Всеки, който загина в онази совалка, бе Фелсия за някого. С натискането на копчето той ги бе убил.

Не бе искал да го направи. Опита се да ги спаси. Това бе малката лъжа, която от месеци държеше скрита в сърцето си. Но истината бе далеч по-лоша. Някаква тайна част от него бе искала онази совалка да бъде унищожена. Беше се радвала, докато тя падаше обгърната в пламъци от небето. Беше жадувал да накаже хората, опитващи се да му отнемат света.

Само че това също беше лъжа.

Истината бе, че той бе искал да прехвърли болката си и на други. Да накаже вселената, задето се оказа място, в което неговото малко момче загина. Да накаже други хора, че са живи, докато Катоа не е. Тази част от него бе гледала как совалката гори и си бе казала: „Сега вече знаете какво е чувството. Сега разбрахте как се чувствам аз“.

Но хората, които бе наранил, сега бяха спасили дъщеря му, защото те бяха от онези, които не биха оставили дори враговете си да загинат безпомощно.

Първото изхлипване го завари неподготвен, второто едва не го накара да се превие. После светът изчезна, скрит зад бликналите сълзи, и гърлото му се сви като че някой го душеше. Той си пое мъчително въздух и се разрида още по-силно.

— Басиа! — извика уплашено Наоми. Допреди малко той се кикотеше като побъркан, сега плачеше. Сигурно е решила, че се побърква. — Басиа, обади се!

Опита се да ѝ отговори, да я увери, че всичко е наред, но когато заговори, думите му бяха:

— Аз ги убих.

— Не — възрази тя. — Ти ги спаси. Спаси ги всичките.

— Аз ги убих — повтори той и имаше предвид губернатора и Куп, и Кейт, и хората от охраната на РЛЕ, но най-вече Катоа. Той бе убивал малкото си момче отново и отново, всеки път, когато бе оставял някой друг да умре, за да го накаже за смъртта на сина си. — Аз ги убих — потрети.

— Този път ги спаси — посочи Наоми сякаш можеше да чете мислите му. — Тези тук ти ги спаси.

Хейвлок го чакаше в шлюза. Басиа знаеше, че е станал свидетел на нервната му криза. Когато Хейвлок го погледна, не почувства нищо друго, освен срам. Но макар лицето на Хейвлок да бе изопнато от болка, в гласа му, когато улови Басиа за ръката, не се долавяше насмешка:

— Справи се добре.

Басиа кимна, но не посмя да заговори, за да не издаде слабостта си.

— Виж — посочи Хейвлок навън през вратите на шлюза.

Басиа се обърна. „Барбапикола“ оставяше след себе си дълги пухкави дири. Беше навлязъл в атмосферата на Ил. Предната част на кораба започна да свети.

Хейвлок затвори люка, но докато вървеше цикълът и те си сваляха скафандрите, двамата не откъсваха поглед от последните мигове на кораба, предавани на стенния монитор. Алекс държеше телескопа на „Роси“ насочен нататък. Перестите облаци зад „Барб“ скоро се превърнаха в гъсти колони от дим, докато черното им сърце, където бе корпусът, изгаряше.

Когато настъпи краят, той бе внезапен и разтърсващ. От твърдо тяло корпусът в миг, без междинна фаза, се преобрази в множество дребни пламтящи късове. Басиа погледна часовника за обратно броене, за да види колко време е спечелил на Фелсия.

Четири дни. „Израел“ разполагаше с четири дни.