Сибола гори

12. Басиа

Джеймс Холдън пристигна твърде късно.

Заедно с всички останали в колонията Басиа гледаше пламъка от дюзите на „Росинант“, озаряващи небето на Ил. За него може би вече бе твърде късно. Той бе направил бомбата, разрушила совалката на РЛЕ и довела до смъртта на губернатора от ООН. Беше там, когато Куп и другите избиха хората от отдела за сигурност. И може би за него нямаше връщане назад. Може би вече беше обречен, човек със смъртна или доживотна присъда, което всъщност бе едно и също. Но докато гледаше бялата ивица в небето, не можеше да не изпитва надежда. Джим Холдън бе спасил децата на Ганимед и макар да бе закъснял за Катоа, все пак бе спасил другите. Той бе разрушил злата корпорация, виновна за смъртта на малкия син на Басиа. Нито „Мао-Квиковски“, нито „Протоген“ съществуваха — благодарение на Холдън. И макар Басиа никога да не се бе срещал с него, беше го виждал по телевизията и беше чел за него в новинарските бюлетини. Чувстваше се някак странно — да гледа как се усмихва от екрана човекът, който бе успял да отмъсти за Катоа.

А сега този човек пристигаше на Ил. Може би той ще успее да спаси Басиа?

Така че, когато ярката диря в небето изчезна и Басиа знаеше, че Холдън и екипажът му са на орбита, той си позволи да изпитва надежда. За пръв път от много време насам.

А когато чу тътена на приземяващия се кораб, той изтича заедно с другите, за да го гледа как ще кацне. „Посредникът на ООН пристига!“ — подвикваха си хората. Човекът, който бе спасил Земята. Човекът, спасил Ганимед. Който ще спаси нас.

Но от небето се спускаше малка совалка и тя се приземи в полето южно от селцето. Половината от населението се бе събрало да я посрещне. Басиа също изтича там.

Совалката кацна върху пет разперени крака, излъчвайки горещина. После се спусна платформа и отвътре излезе възрастен землянин с дълбоки бръчки на лицето и прошарена коса. Не беше Холдън. Някой от екипажа му може би? Но човекът носеше униформа с герба на РЛЕ, а Холдън трябваше да е независим посредник.

Мъжът спря насред платформата и ги изгледа с трепкаща на устните усмивка. Басиа осъзна, че сдържа дъха си, после усети, че и другите около него също не смеят да дишат.

— Здравейте — заговори мъжът. — Името ми е Адолфъс Мъртри. Аз съм началник на отдела за сигурност на „Роял Лиценз Енерджи“.

Дали още един кораб на компанията не бе пристигнал на орбита? Мъжът се спусна долу, все още усмихвайки се с хищна гримаса, и тълпата се отдръпна като един. Басиа отстъпи с тях.

— Аз поемам под свой контрол сигурността на този свят заради инцидента със совалката, завършил с трагичната кончина на служители на РЛЕ и ООН. Ако ви прилича на военно положение, точно такова е.

Мъртри подсвирна и по рампата се спуснаха още десет души с униформи. Бяха въоръжени с автомати и бойни пистолети в кобури. Оръжията бяха предназначени да убиват.

— Моля, имайте предвид — каза Мъртри, — че заради атаката срещу първия екип от нашия отдел…

— Никой не е доказал, че са били нападнати! — долетя вик от тълпата. Куп, това беше Куп. Изправен отзад, скръстил ръце, с усмивка на лицето.

— Заради това нападение — продължи Мъртри — дадох на хората си нареждане да стрелят първи. Ще го направят, ако сметнат, че животът им е в опасност.

— Вие не сте властта тук — прекъсна го Керъл и жилите на шията ѝ се изопнаха. — Не можете просто да се приземите, въоръжени до зъби, и да ни кажете, че имате право да ни разстрелвате. Този свят е наш.

— Точно така! — извика Куп и изгледа тълпата, призовавайки я да се присъедини към него.

— Не — натърти Мъртри, усмивката му не се промени. — Не е.

В небето отекна тътен и тогава отгоре се спусна втори кораб, който кацна от западната страна на селището. Мъртри дори не погледна към него. „Сигурно карат още войници“ — помисли си Басиа.

Мъртри закрачи към селището и хората му го последваха в строй, придружени от тълпата, която бе като разпръснат облак около тях. Керъл не спираше да говори, но думите ѝ нямаха никакъв ефект. Корабът, кацнал в отсрещния край, бе вдигнал истинска стена от прах и тя го скриваше напълно. Ревът на двигателите изпълваше въздуха.

Когато стигнаха центъра на селището, Басиа забеляза, че Яцек се навърта в края на множеството. Той сграбчи сина си за ръката по-силно, отколкото възнамеряваше, и момчето го изгледа уплашено.

— Татко — рече, докато се дърпаше настрана. — Какво съм направил?

— Нищо — сопна се ядосано Басиа. — Искам да се прибереш у дома.

— Но… — понечи да възрази Яцек.

— Без „но“, момче. — Басиа го побутна леко към къщата.

— Този човек ще ни убие ли? — попита Яцек.

— Кой човек? — попита Басиа, но само се опитваше да забави разговора. Знаеше за кой човек става въпрос. Дори малко момче можеше да подуши смъртта, лъхаща от Мъртри и хората му. — Никой няма да ни убива. Прибирай се у дома.

Басиа го изпрати с поглед и почака, докато синът му влезе вътре и затвори вратата. Тъкмо се обръщаше, когато отекна изстрелът.

Първата му мисъл беше: „Яцек се оказа прав. Те ни избиват“.

Не нас, осъзна, когато приближи тълпата. Само Куп, лежащ в локва кръв в прахта.

И Холдън, със стиснати зъби и изцъклени очи.

„Твърде късно — помисли си Басиа. — Отново закъсня.“

По улиците на селцето крачеха хора, въоръжени с автомати.

Басиа и Лусия седяха на малката веранда и ги гледаха как подминават в избледняващата вечерна светлина. Мъж и жена с бронежилетки, украсени с червено-синия герб на РЛЕ. Лицата и на двамата бяха сурови.

— Аз съм виновен за това — рече Басиа.

Лусия го стисна за ръката.

— Пий си чая, Бас.

Той погледна към изстиващата чаша в ръката си. Всичкият чай в малката колония бе дошъл с тяхната совалка. Да се прахосва подобен лукс бе немислимо. Затова сръбна от хладния чай, но вкусът не му хареса.

— Следващият, когото ще убият, ще съм аз.

— Може би.

— Или ще ме затворят до края на живота ми, ще ме откъснат от семейството.

— Ти сам се откъсна от нас — изтъкна Лусия, — когато се събра с тия склонни към насилие глупаци, които взривиха совалката. Ти ги докара от руините, когато убиха хората на РЛЕ. Ти сам избра да си с тях. Обичам те, Басиа Мъртън. Обичам те толкова, че сърцето ме боли. Но ти си глупав човек. И когато те отнемат от мен, няма да ти простя за това.

— Ти си сурова жена.

— Аз съм лекар — отвърна тя. — Свикнала съм да съобщавам на хората лошите новини.

Басиа надигна чашата с чай, преди съвсем да е изстинал.

— Мога да взема въже или верига от шахтите. Да окача тук пейка. И да се люлеем, докато разговаряме.

— Сигурно ще е приятно — съгласи се Лусия. В този момент патрулът на РЛЕ стигна края на улицата и обърна назад. Сенките им се издължаваха все повече.

— Трябва да се съсредоточим върху добива на литий, за да спечелим пари за колонията — продължи Басиа. — И да открием собствени енергийни източници.

— Така е.

— Не може вечно да разчитаме на енергоклетките от „Барб“. Някой ден корабът ще отлети към Палада, за да продаде рудата. И няма да е тук почти две години.

— Също вярно — потвърди Лусия. Тя допи своя чай и вдигна очи към звездите. — Липсва ми Юпитер в небето.

— Беше красиво — съгласи се Басиа. — Довечера по тъмно имам среща с Кейт и другите.

— Бас — рече тя, сетне въздъхна.

— Те ще искат да отмъстят за Куп. Но това само ще влоши още повече нещата.

— Че какво по-лошо от сегашното положение, питам се?

Басиа мълчеше, замислен за люлката, която би могъл да монтира на верандата. Или да добави водонагревател за банята. Или да построи по-голяма кухня и трапезария зад къщата. За всички неща, които едва ли ще може да направи.

Часовите бяха в далечния край на улицата, почти невидими заради тъмните униформи. Басиа се надигна.

— Можеш ли да ги накараш да не убиват никого повече? — попита Лусия с глас, сякаш го питаше дали иска още чай.

— Мога — отвърна Басиа, но долови лъжата в гласа си.

— Тогава върви.

Срещнаха се в къщата на Кейт. Пит, Скоти и Ибрахим. Дори Задие дойде, приятелката ѝ Аманда бе останала у дома да наглежда тяхното момче с инфектираното око. Това не беше добър знак. От всички тях Задие бе най-гневна. И с най-гореща кръв. Басиа бе работил с нея на Ганимед и неведнъж тя бе идвала сутрин с насинено око или подпухнали устни от среднощно сбиване в бара. Всички бяха изнервени, объркани, но Задие най-много щеше да настоява да действат.

— Те застреляха Куп — поде Скоти, когато всички се събраха. Не им съобщаваше новина, защото всички бяха присъствали на случката. Всички бяха видели. Но това бе началото на оправдание за нови насилия.

— Хладнокръвно — добави Задие и удари с юмрук дланта си. — Видяхме го всички. Просто го застреляха в лицето пред очите ни.

— Аз имам план — обади се Кейт. — Хората от РЛЕ са събрани…

— Кой ти е позволил да командваш? — попита Задие.

— Мъртри, ето кой.

Задие присви очи, но го пропусна край ушите си. Басиа се намести в края на кушетката. Беше изработена от подръчни материали, дъски от сандъците на кораба и останки от платовете, които фабрикаторът произвеждаше. Кейт имаше малка масичка, направена от местно дърво, поставена пред кушетката. Не беше съвсем равна и чашата с вода на Басиа се бе наклонила на една страна. По стените висяха снимки на семейството на Кейт, двете ѝ сестри, които все още живееха в Пояса, и техните деца. В ъгъла имаше керамична ваза, от която се подаваха изсъхнали клонки и треви.

Твърде домашна обстановка за среща от такъв тип. Беше толкова странно да обсъждат смъртта на десетина офицери от службата за сигурност във всекидневната на Кейт с тази ваза, пълна с клонки.

Скоти бе взел думата и ги убеждаваше да изчакат. Това не бе гласът на разума, а гласът на страха. Пит бе на негова страна и също смяташе, че напрежението не бива да ескалира. Кейт и Задие възразяваха на висок глас. Ибрахим мълчеше, само подръпваше долната си уста и гледаше намръщено в пода.

— Мисля да почакаме Холдън — предложи Басиа в промеждутъка между изказванията.

— Холдън е тук вече цял ден. Какво да чакаме? — озъби се гневно Кейт.

— Той има нужда от време, за да се ориентира в обстановката, да се срещне с нас — продължи Басиа, но гласът му издаваше неговата неувереност. — Нали е посредник. Може да разговаря с управителния съвет на СВП и ООН. Думите му ще имат тежест пред тях. Трябва да го привлечем на наша страна.

— СВП? — попита недоверчиво Задие. — ООН? Какво според теб ще направят за нас? Ще ни пратят телеграма? Мъртри и главорезите му вече са тук! — Тя заби пръст в стената, имайки предвид улицата отвън и часовите с автомати. — Колко от нашите трябва да бъдат убити, преди да започнем да се защитаваме?

— Ние първи убихме — припомни Басиа и мигом съжали за думите си. Всички започнаха да викат, най-вече по него. Той се изправи, сякаш ги предизвикваше. Надяваше се да ги стъписа с едрия си ръст. Почти бе сигурен, че ако реши, Кейт може да го пребие до смърт. — Тихо! — Те млъкнаха. — Мисля, че имаме някакъв шанс — каза. — Макар и много малък. Ние убихме служители на РЛЕ.

— Аз не… — поде Задие, но Басиа ѝ даде знак да мълчи.

— Те убиха Куп. Направиха го за назидание и за да не се налага да убиват повече, освен ако не ги провокираме. Така че за момента имаме равновесие. Ако никой не предприеме нищо, за да наклони везните, Холдън може да постигне това, за което са го пратили. Може да ни помогне без повече насилие.

Кейт изсумтя презрително и завъртя глава, но Басиа не ѝ обърна внимание.

— Всички заедно участваме в това. И аз имам да губя толкова, колкото и вие. Искаме този човек да бъде на наша страна. Той видя как Мъртри застрелва един от нас. Сега предимството е на наша страна, защото изглеждаме жертвата в този конфликт. Да не променяме настроенията.

Настъпи продължителна тишина. Басиа стоеше в средата на стаята, задъхан от чувствата, с които бе говорил.

— Добре — кимна Ибрахим. Навремето той бе служил в армията. Останалите го уважаваха. Когато най-сетне заговори, в гласа му се долавяше авторитет. Кейт се намръщи, но не каза нищо.

— Добре?

— Добре, големи човече — продължи Ибрахим. — Засега ще играем по твоята свирка. Иди да поговориш с този Холдън. Привлечи го към нас. Той намери твоето момче, нали? Използвай това.

При споменаването на Катоа Басиа усети надигащ се гняв, примесен със срам, но се овладя. Ибрахим беше прав. Имаше някакъв повод да го потърси и да започне разговор с него, може би да пробуди симпатия.

— Ще разговарям с него утре — заяви Басиа и преглътна мъчително.

— Оставяме всичко в твоите ръце, големи човече — каза Ибрахим. Прозвуча като заплаха.

Басиа пое към вкъщи през мрака на илската нощ. Съжали, че не бе взел фенерче. Съжаляваше много повече за друго — че бе участвал в онази история със совалката, когато загинаха толкова много хора. А после си отидоха офицерите от РЛЕ и Куп. Не искаше и жена му да му се сърди, макар да имаше право. Щеше му се Катоа да бе още жив и те да живеят в дома си на Ганимед. Изобщо да не бяха идвали на Ил. Той се спъна в един камък, падна и си удари коляното. Нямаше как да оправи всички тези неща, но поне трябваше да се досети да си вземе фенерче.

Лусия бе оставила светлините запалени. Ако не го бе направила, Басиа щеше да подмине къщата, без да разбере, че е стигнал. Поне очакваше да се върне при нея. Затова работеше осветлението. За първи път от много време насам Басиа усети, че се усмихва.

Една сенчеста фигура се стрелна от мрака към задната врата. Преди да успее да помисли, Басиа се хвърли напред. Фигурата се сви пред вратата, по-дребна от него, изплашена. Фелсия.

— Татко! Стресна ме!

— О, миличка, съжалявам. Не видях, че си ти. Мярнах някого да се прокрадва и хукнах след него.

Фелсия се усмихна, но очите ѝ бяха насълзени, а устните трепереха.

— Добре, хайде да влизаме.

— Фелсия. — Той сложи ръка върху дръжката на вратата. — Защо се промъкваш у дома посред нощ?

— Бях навън, на разходка. — Тя отмести очи, за да не среща погледа му.

— Моля те, миличка, кажи ми, че си била с момче.

— С момче бях — потвърди тя, но все още не го поглеждаше.

— Фелсия.

— Татко, заминавам със следващата совалка — заяви тя и най-сетне вдигна глава. — Отивам горе. Когато Холдън ги накара да пуснат „Барбапикола“, аз ще бъда на борда. От Палада ще намеря кораб за Церера. Мама ще се обади на един неин стар преподавател от Церерския медицински университет, за да ми уреди интервю за подготвителни курсове по медицина в „Хадриан“ на Луната.

Басиа имаше чувството, че са го ударили с юмрук в слънчевия сплит. Болката бе толкова силна, че не можеше да си поеме дъх.

— Заминавам, татко.

— Не — рече той. — Никъде не заминаваш.