Сибола гори

2. Елви

Совалката се разтресе и хвърли Елви Окойе към ремъците — толкова силно, че ѝ изкараха въздуха, а след това я върна в утешаващата прегръдка на противоускорителното кресло. Светлините трепнаха, угаснаха и после блеснаха отново. Тя преглътна, а вълнението и нетърпението ѝ бяха заменени от животински страх. До нея Ерик Вандерверт продължаваше да се подсмихва, едновременно подигравателно и обнадеждено, както го бе правил през изминалите шест месеца. Отсреща Файез бе ококорил очи, а кожата му бе посивяла.

— Всичко е наред — рече Елви. — Всичко ще бъде наред.

Още докато произнасяше тези думи, частица от нея осъзна колко са наивни. Тя не знаеше какво става. Нямаше никакъв начин да е уверена, че всичко ще бъде наред. И въпреки това първият ѝ порив бе да го каже, сякаш изричайки го, щеше да превърне думите в реалност. Пронизителен и раздиращ звук идваше откъм корпуса на совалката, няколко различни тона се блъскаха и надпреварваха. Тя усети, че тежестта ѝ се премества вляво и в същия миг креслото реагира с омекотителите, сякаш изпълняваше сложен хореографски танц. Файез изчезна от полезрението ѝ.

Мелодичен звън възвести обръщение на пилота към пасажерите, последва го женски глас.

— Дами и господа, изглежда, че площадката за кацане е повредена сериозно. Няма да можем да се приземим този път. Ще се върнем на орбита и ще се скачим с „Едуард Израел“, докато бъде осигурена възможност…

Гласът замлъкна, ала съдейки по тихото свистене, пилотът все още бе на линия. Елви предполагаше, че нещо е отвлякло вниманието ѝ. Корабът подскочи и завибрира и Елви се улови за ремъците. Някой близо до нея започна да се моли на глас.

— Дами и господа — заговори отново пилотът. — Боя се, че повредата на площадката за кацане е предизвикала неизправности и в нашата совалка. Не мисля, че ще успеем да се върнем обратно горе. Недалеч оттук има изсъхнало дъно на езеро. Ще направим оглед от въздуха, за да проверим не може ли да го използваме за аварийно кацане.

За миг Елви почувства облекчение. „Все още има къде да кацнем“ бе последвано от по-ясно разбиране на ситуацията и нов прилив на страх: „Тя иска да каже, че ще се ударим“.

— Ще ви помоля да останете в противоускорителните кресла — добави пилотът. — Не разкопчавайте коланите и моля ви, дръжте ръцете и краката си прилепени към тялото. Креслата са пълни с омекотяващ гел, който върши чудесна работа. След няколко минути ще ви свалим долу.

Изкуствено спокойният глас изплаши Елви много повече, отколкото ако бе чула викове и крясъци. Пилотът полагаше всички усилия да не предизвика паника. Би ли го правил, ако нямаше причини за паника?

Тежестта ѝ се премести отново, после осезаемо намаля, което сочеше, че совалката се спуска. Падането сякаш продължаваше вечно. Тропотът и дрънченето се усилиха до невъобразими предели. Елви затвори очи.

— Всичко ще бъде наред — повтаряше си тя. — Всичко ще бъде наред.

Ударът разцепи совалката през средата като опашка на омар, върху която се е стоварил чук. За един кратък миг тя мярна непознати звезди в чуждо небе и съзнанието ѝ премигна, като че Господ Бог бе изключил осветлението.

Векове по-рано европейците бяха нахлули в обезлюдените от мор земи на Америка, прекосявайки океана с малки дървени кораби с големи платна, уповаващи се на ветровете и умението на моряците да ги отведат в земите, които наричаха Новия свят. Близо шест месеца религиозни фанатици, авантюристи и доведени до отчаяние от бедността нещастници се оставяха в ръцете на немилостивите вълни на Атлантическия океан.

Преди осемнайсет месеца Елви Окойе напусна станция Церера по договор с „Роял Лиценз Енерджи“. „Едуард Израел“ беше огромен кораб. Някога, преди три поколения той бе един от заселническите кораби, откарали човечеството до Пояса и системата на Юпитер. Когато преселението приключи и желанието за разширение достигна естествените си граници, „Израел“ бе преустроен в танкер за вода. Епохата на разселването бе отминала и романтиката на свободата отстъпи място на всекидневния прагматизъм — въздух, вода и храна, в този ред. В продължение на десетилетия корабът бе работен кон на Слънчевата система, а после Пръстенът се отвори и всичко се промени отново. Корабостроителниците на Буш и станция Тихо подхванаха ново поколение заселнически кораби, но преоборудването на „Израел“ щеше да приключи по-скоро.

Когато за първи път се озова на борда, Елви бе изпълнена с усещането за чудо, с надежда и вълнение, подсилвано от тихото, равномерно бръмчене на рециклаторите по старомодните тесни коридори. Ерата на приключенията се бе завърнала и бе призовала този стар воин със заточен наново меч и излъскана от ръждата броня. Елви си даваше сметка, че всичко това е породено по-скоро от превъзбуденото ѝ съзнание, но не се опита да потуши пламъка в себе си. „Едуард Израел“ отново бе заселнически кораб и трюмовете му бяха напълнени със сгъваеми къщички, атмосферни сонди, самоподдържащи се лаборатории и дори високопрецизен фемтоскоп. Разполагаха с изследователски и картографски екипи, геолози и хидролози, екзобиологичната група на Елви и още много. Тук всеки втори имаше по няколко научни степени. Над хиляда души заедно с екипажа обитаваха този гигантски кораб.

Бяха истински град в небето, лодка на поклонници, отправила се към скалата на Плимът и едновременно на легендарното плаване на Дарвиновия „Бигъл“. Това бе най-великото и прекрасно приключение, на което някога бе тръгвало човечеството, и Елви щеше да бъде част от него като член на екзобиологичната група. В светлината на всичко това бе съвсем естествено да смята, че атмосферата на кораба е пропита с радост и нетърпение.

И над всички тях управляваше губернатор Трайинг.

Беше го виждала няколко пъти през седмиците, прекарани в ускоряване и спиране, последвано от бавното преминаване през пръстените, и сетне пак ускоряване и спиране. Ала разговаря с него за първи път малко преди да ги спуснат със совалката.

Трайинг бе слаб мъж с махагонова кожа и снежнобяла коса, напомняше ѝ на нейните чичовци. Имаше искрена и успокояваща усмивка. Тя стоеше на палубата за наблюдение и се опитваше да си внуши, че огромните монитори, показващи планетата под тях, са всъщност прозорци, че светлините на непознатото слънце се отразяват във високите облаци, прелитащи близко под тях, макар че ако се съдеше по нивото на гравитацията, все още не бяха на свободна орбита. Странна и красива гледка. Един-единствен гигантски океан, из който са разпръснати острови. Огромен континент, заемащ половината полукълбо, широк на екватора и изострен към северния и южния полюс. Официалното название на света бе Четвърто Берингово проучване, кръстен така на сондата, която за пръв път бе удостоверила съществуването му. Но в коридорите, кафенетата и гимнастическите салони всички го наричаха Нова Тера. Така че очевидно тя не бе единствената, завладяна от романтично настроение.

— Какво мислите, доктор Окойе? — попита я Трайинг с мекия си глас и Елви неволно подскочи. Не го беше чула да се приближава. Не го видя да застава до нея. Споходи я желанието да се поклони или да докладва с официален тон. Но изражението му бе толкова кротко, дори весело, че тя се отказа.

— Чудех се какво съм направила, за да заслужа всичко това — призна Елви. — Съвсем скоро ще видя първата напълно извънземна биосфера. Ще узная неща за еволюцията, които досега бе практически невъзможно да научим. Трябва да съм била някой много добър човек в предишния си живот.

На мониторите Нова Тера блестеше в кафяво, златисто и синьо. Височинните ветрове караха зеленикавите облаци да се разтварят като гигантски ветрила. Елви се наведе напред и губернаторът се засмя.

— Ще станете прочута — рече той.

Елви премигна от изненада, закашля се смутено и също се засмя.

— Сигурно, нали? — попита тя. — Вършим неща, които досега човечеството не е правило.

— Някои неща — посочи Трайинг. — Но други сме ги правили открай време. Надявам се историята да се отнесе към нас благосклонно.

Тя не можа да схване напълно какво означава това, но преди да попита, се появи Адолфъс Мъртри. Нисичък човечец с проницателни сини очи, Мъртри бе шеф на службата за сигурност и бе толкова неотстъпчив и експедитивен, колкото Трайинг доброжелателен. Двамата мъже се отдалечиха заедно и оставиха Елви сама със света, който ѝ предстоеше да изучава.

Транспортната совалка бе голяма колкото някои от космическите кораби, които Елви бе виждала. Наложи се да построят специална площадка за кацане, която да я издържи. Тя носеше на борда си първите петдесет сгради, базови лаборатории и най-важното — твърдостенен периметърен купол.

Елви бе оставила на ръчния ѝ терминал да я отведе при отреденото ѝ място в пасажерския салон. Когато започнали да строят първите колонии на Марс, периметърните куполи били жизненонеобходими за оцеляването. Нещо, което ще задържи въздуха вътре и ще отразява радиацията. На Нова Тера целта им бе да ограничават заразяването. Корпоративният лиценз, получен от РЛЕ, налагаше присъствието им на планетата да е свързано с минимално въздействие върху околната среда. Беше чувала, че на планетата вече живеят хора, и можеше само да се надява, че са били достатъчно предпазливи да не замърсяват местата, които обитават. Защото ако не бяха го сторили, взаимодействието между местните организми и докараните отвън можеше да доведе до непредвидени последствия. Може би ще бъде трудно да се разбере кои какви са.

— Имаш угрижен вид.

Файез Саркис седеше в противоускорителното кресло и разглеждаше широките ремъци на гърдите и кръста си. Беше израсъл на Марс и притежаваше издължено, крехко тяло и голяма глава, типични за ниската гравитация. Очевидно познаваше добре кресла като това. Елви едва сега осъзна, че терминалът на ръката ѝ продължава да ѝ напомня, че си е намерила мястото. Тя седна и гелът под тапицерията побърза да се оформи около бедрата и гърба ѝ. Чувстваше се малко притеснена. Винаги се страхуваше, че креслото може да я погълне в себе си или да я смаже.

— Мисля си за предстоящото — рече тя, докато се отпускаше не без усилие. — Доста работа ни чака.

— Зная — въздъхна Файез. — Край на почивката. Идва време да си изкарваме прехраната. Но мисля, че беше забавно. Като изключим онези моменти, когато ускорявахме при цяло g.

— Нова Тера е малко над това, нали знаеш?

— Не ми го напомняй — изкриви устни той. — Не разбирам защо не можехме да започнем с някоя приятна планета с балсамови дръвчета и цивилизована гравитация.

— Такъв ни бил късметът — рече Елви.

— Е, веднага щом изкарат на пазара марсоподобен свят, ще поискам да ме прехвърлят.

— Ти и половината Марс.

— Така е, нали? Някъде, където има подходяща за дишане атмосфера. И магнитно поле, за да не се налага да живеем като къртици. Защото искрено се съмнявам, че до края на дните си ще видя завършен тераформиращия проект.

Елви се разсмя. Файез бе прикрепен едновременно към групата на геолозите и хидролозите. Беше учил в най-добрите университети вън от Земята и тя знаеше — тъй като го познаваше отдавна, — че също като нея е развълнуван и изплашен. Приближи се Ерик Вандерверт и се настани в креслото до Елви. Тя му се усмихна любезно. През тази година и половина след Церера между членовете на научната група бе имало немалко романтични или ако не романтични, то сексуални връзки. Елви бе успяла да остане встрани от тези вълнения. Беше научила горчивия урок, че работата и романтиката са взривоопасна и нестабилна смес.

Ерик кимна на Файез, после насочи вниманието си към нея.

— Вълнуващо, нали? — рече.

— Да — потвърди Елви, а седящият отсреща Файез завъртя очи.

По алеята между креслата вървеше Мъртри. Погледът му не пропускаше нищо — креслата, ремъците, лицата на хората, готвещи се за спускане. Елви му се усмихна и той ѝ кимна отсечено. Не беше враждебен, просто човек, погълнат от работата. Погледът му се задържа върху нея сякаш я преценяваше. В него нямаше нищо сексуално, нищо между мъж и жена. Беше като на товарач, който проверява дали добре е закрепил контейнерите. Той ѝ кимна отново, вероятно доволен, че си е поставила правилно колана, и продължи нататък. Когато се изгуби от погледите им, Файез се засмя.

— Нещастният копелдак ще изгризе стените — подхвърли той, като посочи с очи Мъртри.

— Така ли? — попита Ерик.

— Вече година и половина сме под негова власт, нали? Но сега ние слизаме долу, а той остава на орбита. Сигурно си мисли, че ще се изтрепем още на първата смяна.

— Поне е загрижен за нас — изтъкна Елви. — Затова го харесвам.

— Ти харесваш всички — присмя ѝ се Файез. — Такава ти е патологията.

— А ти не харесваш никого.

— Такава е мойта — кимна ухилено той.

Чуха се три мелодични сигнала за включване на оповестителната система.

— Дами и господа, името ми е Патриша Силва и аз съм вашият пилот за тази малка разходка до повърхността.

Хор от смях и възбудени гласове изпълни помещението.

— След около десет минути ще се разкачим с „Израел“ и очакваме спускането да отнеме петнайсет минути. Така че след час вие всички ще дишате съвсем различен въздух. Губернаторът е на борда, затова ще се погрижим всичко да мине гладко и безаварийно, а ние да получим премии за добре свършена работа.

Нов изблик на смях и веселие. Дори от пилота. Елви се ухили и Файез също грейна. Ерик се покашля.

— Какво пък — рече Файез. — След като стигнахме чак дотук, май е време да приключваме.

Болката нямаше точно място. Беше твърде голяма, за да се побере някъде. Разпространяваше се навсякъде и обхващаше всичко. Елви осъзна, че пред очите ѝ бавно изплува нещо. Огромен крак, може би на рак. Или прекатурен монтажен кран. Равната повърхност на изсъхналото езеро се простираше към него, но с приближаването се покриваше с вълни от пръст. Сякаш странният предмет си бе пробил път от дълбините на земята или се бе забил в нея. Агонизиращият ѝ ум се опита да го свърже с катастрофата на совалката.

Но не — това беше нещо местно. Руини. Странни постройки, изоставени от чужда цивилизация, която бе създала протомолекулата и пръстените, сега занемарени и пусти. Елви внезапно и необяснимо си спомни една изложба, на която я бяха водили като малка. Там имаше снимка с висока резолюция на велосипед в канавка пред руините в Глазгоу. Последствията от катастрофа, предадени от една фотография като компресираното съдържание на поема.

„Поне ги видях с очите си — помисли си тя. — Поне стигнах тук, преди да умра.“

Някой я бе изнесъл от разбитата совалка. Когато обърна глава, видя разпилени отломки и разхвърляни между тях тела. Всъщност имаше и такива, които стояха на крака. Движеха се между ранените и мъртвите. Не познаваше лицата, нито телата. След година и половина на „Израел“ би трябвало да познава всички, следователно тези тук бяха чужди. Местните. Самонастанилите се. Нелегалните. Миришеше на сажди и кимион.

Вероятно бе изгубила съзнание, защото, когато отвори очи, над нея се бе надвесила жена. Ръцете ѝ бяха окървавени, лицето ѝ бе измацано с чернилка и кръв, но не беше нейната.

— Ударила си главата си, но животът ти е вън от опасност. Ще ти дам нещо за болката, но искам да стоиш неподвижно, докато ти шинираме крака. Ясно ли е?

Жената беше красива, по някак суров начин. По мургавите ѝ бузи имаше тъмни петна, като разхвърляни върху коприна перли. Белите кичури в черната ѝ коса наподобяваха лунна светлина върху водна повърхност. Само дето на Нова Тера нямаше лунна светлина, а безброй непознати звезди в небето.

— Ясно? — повтори жената.

— Ясно — потвърди Елви.

— Кажи ми с какво се съгласи току-що.

— Не помня.

Жената се приведе и плъзна ръка по рамото на Елви.

— Торе! Ще ми трябва скенер на главата. Може да е с контузия.

Друг глас — мъжки — долетя от мрака:

— Да, доктор Мъртън. Веднага щом приключа тук.

Доктор Мъртън се обърна към нея.

— Ако сега си тръгна, обещаваш ли да стоиш неподвижно, докато дойде Торе?

— Не, всичко е наред. Ще дойда да помогна.

— Сигурна съм, че можеш да ни помогнеш — каза красивата жена с въздишка. — Добре, ще го почакаме заедно.

От мрака изплува сянка. Елви позна Файез по начина, по който пристъпваше.

— Тръгвайте. Аз ще остана при нея.

— Благодаря ви — кимна доктор Мъртън и изчезна. Файез се отпусна с пъшкане на земята и кръстоса крака. Косата му стърчеше във всички посоки от непропорционално голямата глава. Беше стиснал устни. Елви се протегна и го улови за ръката, усети, че неволно се дръпва, преди да позволи пръстите ѝ да докоснат неговите.

— Какво стана? — попита Елви.

— Площадката за кацане експлодира.

— Ох — възкликна тя. — Те ли са го направили?

— Не. Не са те.

Елви се опита да обмисли думите му. „Щом не са го направили те, как е възможно да се е случило?“ Умът ѝ се бе прояснил достатъчно, за да си даде сметка, че нещо не е наред с нея. Това вероятно бе добър знак.

— Колко е зле?

Тя по-скоро усети, отколкото видя, че Файез свива рамене.

— Зле. Единствената относително добра новина е, че селцето е близо и докторът им е компетентен. Учила е на Ганимед. И ако товарът ни не бе разпилян на няколко километра и обхванат от пламъци, може би щеше да успее да направи нещо.

— А екипите?

— Видях Грегорио. Добре е. Ерик е мъртъв. Нямам идея какво е станало със Софи, но ще ида да огледам наоколо, когато дойдат за теб.

Значи Ерик е мъртъв. Преди няколко минути седеше в съседното кресло и се опитваше да флиртува с нея, а тя го смяташе за досаден. Не можеше да го проумее.

— Судям? — попита.

— На „Израел“ е. В безопасност.

— Това е добре.

Файез стисна ръката ѝ и се дръпна. Тя усети прохладата на въздуха на мястото, където допреди малко бе кожата му. Той се загледа към останките и телата. Беше толкова тъмно, че едва различаваше силуета му на фона на звездите.

— Губернатор Трайинг също не успя.

— Не успя?

— Мъртъв е като удавен плъх. Не знаем кой командва сега.

Тя усети, че по бузите ѝ се стичат сълзи, а в гърдите ѝ се заражда болка, която нямаше нищо общо с травмите. Припомни си добродушната усмивка на Трайинг и топлината в гласа му. Работата му едва започваше. Странно, че вестта за смъртта на Ерик се бе плъзнала по повърхността на съзнанието ѝ като хвърлен по водата камък, докато кончината на губернатор Трайинг я засегна толкова дълбоко.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Има защо. Намираме се на чужда планета, на година и половина път от нашата система, запасите ни са унищожени и съществуват доста големи шансове хората, които сега ни помагат, да са саботьорите. Смъртта не е нищо добро, но поне е някакъв изход. Може скоро да завидим на Трайинг, че за него всичко е приключило.

— Не го казваш сериозно. Всичко ще бъде наред.

— Елви? — Файез я погледна и се разсмя тихо. — Аз пък мисля, че няма да е наред.