4. Холдън

— „Сали Райди“, тук „Росинант“, кораб с независим статут. Искаме разрешение да преминем през Пръстена с още един кораб от СВП, „Мечтата на Калисто“.

— „Росинант“, изпратете оторизиращ код.

— Пращаме. — Холдън чукна с пръст по таблото, за да изпрати кода, и невинното движение едва не го запокити над креслото заради ниската гравитация. Няколко разтегнати сухожилия и стари рани се обадиха болезнено.

— Остаряваш — рече Милър. Детективът стоеше на няколко метра от него, със смачкания си сив шлифер и шапка с обърната надолу периферия. Беше опрял крака в пода, сякаш имаше гравитация. Това бе най-доброто изпълнение на Милър, което бе виждал досега — а през последните две години изображението ставаше все по-детайлно. Колкото по-малко Милър се интересуваше от обкръжаващата го реалност.

— Но не и ти.

— От костите ми ще станат корали — произнесе призракът и това вероятно бе някакво съгласие. — Всичко опира до размяна.

Когато „Сали Райди“ прати потвърждение, Алекс ги прекара през Пръстена с елегантна и бавна маневра, а „Калисто“ се стараеше да поддържа същия курс и скорост. Звездите изчезнаха, когато корабът навлезе в черната пустош на пръстеновата вътрешност. Милър трепна, докато минаваха през портала, и изчезна в облак светулки в мига, когато входният люк на мостика се отвори с трясък и Еймъс се промуши вътре.

— Кацаме ли? — попита монтьорът без встъпление.

— Няма да се наложи при този полет — отвърна Холдън и включи линията с Алекс, който бе в пилотската. — Дръж така, докато видим, че „Калисто“ се скачва, сетне ни върни назад.

— Шефе, няколко дни на станция няма да ни дойдат никак зле — подхвърли Еймъс и се намести над едно от контролните табла, като се закрепи с ремък. Сивият му комбинезон имаше белег от изгоряло на ръкава, а долната част на лявата му ръка бе превързана. Холдън я посочи въпросително, но Еймъс само повдигна рамене.

— На станция Тихо ни чакат два кораба с почвени обогатители — рече Холдън.

— На никого няма да му стиска да опита нещо срещу който и да било от корабите наоколо при толкова много флотски съдове. Ще бъде самоубийство.

— И въпреки това Фред ни плати щедро и прещедро да ескортираме корабите му до станция Медина, а на мен ми харесва да получавам от него пари. — Холдън настрои корабния телескоп и го завъртя към Пръстена, давайки увеличение. — И не ми се ще да се задържам тук повече от необходимото.

Призракът на Милър бе творение на чуждоземна технология, същата, която бе създала порталите. Той преследваше Холдън вече две години, откакто бяха деактивирали станцията на Пръстена. През повечето време настояваше за нещо, разпитваше или придумваше Холдън да мине през новоотворените портали и да се заеме с изследване на планетите отвъд. Фактът, че Милър можеше да се появява пред Холдън само когато е сам — а на кораб с размерите на „Росинант“ почти никога не оставаш сам, — бе единственото, което му помагаше да запази здрав разсъдък.

Алекс се спусна от пилотската, оредяващата му черна коса бе щръкнала във всички посоки от кафеникавия скалп. Под очите му имаше тъмни кръгове.

— Няма ли да кацаме? Няколко дни на станция няма да ни дойдат никак зле.

— Видя ли? — попита Еймъс.

Преди Холдън да успее да отговори, в люка се подаде и Наоми.

— Няма ли да се скачваме?

— Капитанът държи да литнем обратно заради ония два товарни на Тихо — отвърна Еймъс и гласът му прозвуча едновременно неутрално и подигравателно.

— Няколко дни наистина биха ми дошли… — поде Наоми.

— Обещавам, че като се върнем на Тихо, ще си вземем една седмица. Просто не исках да си профукваме времето за почивка тук… — Той посочи екраните, на които се виждаше мъртвата сфера на Пръстеновата станция и блестящите портали.

— Шубелия — подсмихна се Наоми.

— Аха.

Комуникаторът оживя, прехванал насочен към тях инфолъч. Еймъс бе най-близо и чукна на екрана.

— „Росинант“ на линия — рече той.

— „Росинант“ — отвърна познат глас, — говори станция Медина.

— Фред — повдигна вежди Холдън. — Проблеми?

— Вие, хора, няма ли да кацате? Обзалагам се, че няколко дни няма да ви се отразят…

— Мога ли да ти помогна с нещо? — прекъсна го раздразнено Холдън.

— Ами да, можеш. Обади ми се, след като се скачите. Трябва да обсъдим една работа.

— Проклятие — изруга тихо Холдън и прекъсна връзката. — Имали ли сте някога чувството, че цялата вселена се е обърнала срещу вас?

— Понякога имам чувството, че цялата вселена се е обърнала срещу теб — ухили се Еймъс. — Забавно е да се гледа.

— Отново са сменили името — отбеляза Алекс, който бе дал увеличение на монитора и разглеждаше гигантската конструкция, доскоро известна като „Бегемот“. — Станция Медина. Подходящо име за нея.

— Не означава ли „крепост“? — попита намръщено Наоми. — Прекалено войнствено, може би.

— Не — отвърна Алекс. — Е, донякъде. Това е била оградената част на селището. Но постепенно се е превърнала в социален център. Тесни улички, предназначени да затруднят нахлуването на нашественици, но и пречка за влизането на коли — конски впрягове, а по-късно и моторизирани. Така че можеш да я посещаваш само пешком. Там се събирали уличните търговци. Превърнало се в място за пазаруване и пиене на чай. За приказки и обмяна на информация. Добро име за станция.

— Май доста си мислил по въпроса — отбеляза Холдън.

Алекс повдигна рамене.

— Интересно е, еволюцията на този кораб и имената. Започна като „Науву“. Заслон за бежанци, а? Голям град насред космоса. Превърна се в „Бегемот“, най-големия и страховит боен кораб в Слънчевата система. А сега е станция Медина. Място за срещи. Същият кораб, три различни имена, значещи различни неща.

— Същият кораб — повтори мрачно Холдън, докато инструктираше „Росинант“ да стартира процедура за скачване.

— Шефе, имената имат значение — погледна го със странно изражение Еймъс. — Имената променят всичко.

* * *

Вътрешността на станция Медина бе реконструкция в прогрес. Огромни части от централния въртящ се барабан бяха покрити с трансплантирана почва, подготвяна за отглеждане на земеделски култури, но на много места стоманената и керамичната основа все още се виждаше. По-голямата част от пораженията, получени от бившия заселнически кораб по време на сраженията, бяха отстранени и поправени. Помещенията и складовете в стените на барабана се превръщаха в епицентър на усилията да се изследват далечни нови светове, които сега бяха достъпни за човечеството. И ако Фред Джонсън, бивш офицер от Земята, а сега водач на уважавано крило на СВП, се опитваше да утвърди станция Медина като седалище на ново управление от типа на Лигата на планетите, той поне имаше здравия разум да не го произнася на глас.

Холдън бе виждал твърде много хора да умират тук, за да го смята за нещо различно от огромно гробище. Което по неговите представи можеше и да е друг израз за всяко управление.

Фред бе разположил новата си служба в помещенията на предишната колониална администрация от епохата на „Науву“. Освен това използваха и офисите на Радио „Свободна бавна зона“. Те бяха ремонтирани, пребоядисани и декорирани с освежаващи атмосферата растения и монитори, на които се показваше космическото пространство около Пръстена. Холдън намираше във всичко това странно противоречие. Вярно, хората бяха нахлули в извънпространствения космос чрез тунели до различни места, разпръснати из галактиката, но не бяха забравили да вземат със себе си декоративни цветя.

Фред се мотаеше из офиса и правеше кафе.

— Черно, нали?

— Аха — потвърди Холдън и прие димящата чаша. — Не ми харесва да идвам тук.

— Разбирам те. И ти благодаря, че го направи. — Фред се отпусна в едно кресло с въздишка, която изглеждаше малко пресилена, имайки предвид тази една трета g от въртенето на станцията. Но бремето, което му тежеше, очевидно нямаше нищо общо с гравитацията. Петте години, през които Холдън го познаваше, не се бяха отнесли благосклонно към него. Прошарената му преди коса сега бе изцяло посивяла, а мургавата кожа — покрита с плетеница от бръчици.

— Някакви признаци да се пробужда? — попита Холдън и посочи с чашата към стенния екран, на който се виждаше уголемено изображение на Пръстеновата станция.

— Трябва да ти покажа нещо — рече Фред, сякаш Холдън изобщо не го бе заговарял. Капитанът кимна и Фред чукна върху пулта пред него. Екранът на бюрото оживя. На него лицето на Крисджен Авасарала бе замръзнало насред дума. Очите на заместник секретарката на изпълнителната служба бяха полупритворени, на устните ѝ трепкаше насмешлива усмивка. — Тази част се отнася за теб.

— … не е нищо повече от извинение, за да се перчат един пред друг — заговори Авасарала, когато той пусна записа. — Затова смятам да пратим Холдън.

— Да пратим Холдън? — удиви се Холдън, но записът продължаваше и Фред не му отговори. — Да пратим Холдън къде? Къде ще пращаме Холдън?

— Ще е подръка, когато дойде на Медина, всички го мразят еднакво и може да се спори дали е безпристрастен. Има връзки с теб, с мен и с Марс. Ужасен избор за дипломатическа мисия, което го прави идеален за случая. Инструктирай го, кажи му, че ООН ще му плати за отделеното време по двойна тарифа, и го прати на Нова Тера колкото се може по-скоро, преди нещата там да са се объркали още повече, отколкото са сега.

Възрастната дама се наклони към камерата и лицето ѝ изпълни екрана, Холдън можеше да различи дребни подробности като бръчки и бенки.

— Холдън, ако Фред ти показва това, искам да знаеш, че родната ти планета оценява твоята служба. Опитай се обаче да не си показваш рогата както преди. И без това положението е достатъчно шибано.

Фред спря записа и се облегна назад.

— И така…

— За какво, по дяволите, говори тя? — попита Холдън. — Какво е Нова Тера?

— Нова Тера е тъпото име, което дадоха на първия изследван свят от порталната мрежа.

— Чакай, мислех, че е Ил.

— Ил — рече Фред с въздишка — е името, с което я кръстиха поясните, когато за първи път кацнаха на нея. „Роял Лиценз Енерджи“, корпорацията с договор да я експлоатира, я нарича Нова Тера.

— Могат ли да го правят? Хората вече живеят там. Всички я наричат Ил.

— Всички тук я наричат Ил. Мисля, че разбираш проблема — продължи Фред. Той сръбна от кафето, за да спечели малко време за размисъл. — Никой не беше подготвен за това. Група бежанци от Ганимед, обитаващи тежкотоварен шлеп на „Мао-Квик“, профучаха с максимална скорост през Пръстена веднага щом пристигнаха първите резултати от сондите. Преди да успеем да анализираме дори тези данни. Преди военната блокада. Преди Медина да успее да наложи безопасни ограничения в скоростта около Пръстена. Минаха толкова бързо, че дори нямахме време да ги повикаме по радиостанцията.

— Нека да предположа — рече Холдън. — Порталът Ил лежи точно срещу Слънчевия портал.

— Не съвсем. Но са били достатъчно умни да се приближат под ъгъл, за да избегнат сблъсъка с Пръстеновата станция при скорост от триста хиляди километра в час.

— Значи те живеят на Ил от година и изведнъж РЛЕ се появява и им казва: ей, това е нашата планета?

— РЛЕ имат лиценз от ООН да извършват научноизследователска дейност на Ил, Нова Тера или както и да я наречеш. И те са там, защото бежанците от Ганимед се приземиха първи. Планът беше да се изучават тези светове в продължение на година, преди някой да заживее на тях.

Нещо в тона на Фред накара Холдън да се замисли и той вдигна пръст.

— Чакай. Лиценз на ООН? Откога ООН има право да се разполага с хиляди планети?

Фред се усмихна мрачно.

— Положението е сложно. От едната страна са ООН, които се опитват да си присвоят правото да управляват всички тези светове. От другата са граждани на СВП, заселили един от тях без разрешение. Да прибавим и енергийна компания, получила лиценз за изследване на една планета, която по случайност притежава най-богатите залежи на литий, известни някога на човечеството.

— Имаме и теб — добави Холдън, — управляващ пропускателния пункт, през който трябва да преминават всички, желаещи да стигнат там.

— Май по-безопасно е да се каже, че СВП имат фундаментални противоречия с ООН относно идеята им те единствени да решават кому да предоставят лицензи.

— Значи вие двамата с Авасарала държите всичко това скрито-покрито, за да не се превърне в нещо по-голямо?

— Може да се каже поне по пет различни начина, но горе-долу се свежда до това. Където се появяваш и ти — посочи го Фред с чашата, върху която беше изписано с едри букви „ШЕФЪТ“. Холдън сдържа смеха си. — Никой не те притежава, но двамата с Авасарала сме работили с теб и мисля, че можем да го направим отново.

— Доста глупава причина.

Усмивката на Фред не издаваше нищо.

— Като прибавим и факта, че разполагаш с кораб, пригоден за опериране в атмосфера.

— Знаеш, че никога не сме го използвали за това, нали? Не изпитвам никакво желание да правя маневри в атмосфера, отдалечена на милиони километри от най-близкия ремонтен хангар.

— „Росинант“ е предназначен и за бойни действия и…

— Забрави. Каквото и да пише на чашата ти за кафе, нямам намерение да се превръщам в ботуш върху шията на заселници. Няма да го направя.

Фред въздъхна и се надигна. Когато заговори, гласът му бе тих и мек като памук. Но това не криеше стоманата в него.

— На път сме да изработим правила как да се управляват тези хиляди планети. Този случай е изпитание. Ще заминеш като безпристрастен посредник и наблюдател.

— Аз? Посредник?

— Долавям иронията. Но нещата там вече са доста зле и ни трябва някой, който да не позволи да се влошат още, докато три административни служби се спогодят как да работи четвърта.

— Искаш да кажеш, че очакваш от мен да се преструвам сякаш вършите нещо, докато всъщност се опитвате да разберете какво трябва да се направи? — попита Холдън. — На този объркан фон?

— Заселниците са взривили товарна совалка на РЛЕ. На борда ѝ е бил временният губернатор. Той е мъртъв, както и куп учени и служители на РЛЕ. Ако не се намесим своевременно в преговорите, нищо чудно на Ил скоро да избухне война между поясни и корпорация на ООН.

— Значи аз трябва да опазя мира?

— Накарай ги да разговарят, насърчавай общуването. Прави каквото правиш винаги — поддържай пълна прозрачност. В този случай тайните няма да са от полза за никого. Така че случаят е по твоята специалност.

— Мислех, че за вас съм най-непредсказуемият субект в цялата галактика. Или може би Авасарала праща тлеещ фитил в буре с барут с надеждата нещата да се провалят?

Фред повдигна рамене.

— Хич не ме интересува какво иска тя. Може би старата дама те харесва. Не очаквай от мен обяснение.

* * *

Милър чакаше Холдън пред офиса.

— В момента на станция Медина има три хиляди души — въздъхна Холдън. — Как нито един от тях не е тук, за да ти попречи да ми досаждаш?

— Ще приемеш ли работата? — попита Милър.

— Не съм решил — отвърна Холдън. — Което ти вече знаеш, тъй като можеш да бърникаш в мозъка ми. Така че ме питаш, защото смяташ да ме убедиш, че трябва да я приема. Поправи ме, ако греша.

Той пое по коридора, надявайки се да срещне някого, за да накара призрака да изчезне. Милър го последва и стъпките му отекнаха по керамичния под. Фактът, че това ехо съществуваше само в главата на Холдън, правеше сцената още по-зловеща.

— Не грешиш. Приеми предложението. Човекът е прав. Важно е. Подобни ситуации лесно могат да ескалират от местен конфликт до пълна касапница. Онзи път на Церера…

— О, спри, моля те. Не искам да слушам повече спомени от полицейското ти минало. Какво има на Ил, че искаш да ида там? Сигурно ще е по-лесно, ако изплюеш камъчето и ми съобщиш какво се крие от другата страна на тези пръстени.

— Знаеш какво търся — рече старият детектив. Дори успя да си придаде натъжен вид.

— Да, онази странна цивилизация, която те е създала. И вече съм наясно, че не си я открил. По дяволите, и ти знаеш, че няма да я намериш.

— И все пак трябва да… — Милър изчезна. По коридора премина жена със синята униформа на отдела за сигурност, загледана в ръчния си терминал. Тя избърбори нещо като поздрав, без да вдига глава.

Холдън се изкачи по стълбата към вътрешния въртящ се барабан. Тук нямаше опасност Милър да го изненада. В барабана цареше трескава активност, работниците разстилаха почвен слой за предстоящата сеитба, други вдигаха сглобяеми къщи и складови помещения. Холдън им помаха жизнерадостно и продължи нататък. Откакто Милър бе зачестил с появите си, взе да цени близостта на други човешки същества. Със самото си съществуване правеха живота му по-малко чудат.

Той избягна асансьора към инженерния преходен пункт, който щеше да го изведе от барабана към микрогравитацията на кърмата на бившия заселнически кораб. „Росинант“ бе на док там. Вместо това тръгна по дългата извита платформа, на която непрестанно бе в полезрението на служителите, работещи из барабана. Последния път, когато вървеше по тази платформа, хора около него стреляха и умираха. Споменът не беше от приятните, но бе по-добър, отколкото да си затворен в асансьорната кабина с Милър. Отдавна му беше писнало да слуша спомените му.

Преди да мине преходния пункт и да излезе на инженерната палуба, той спря и надзърна във вътрешността на жилищния отсек на барабана. Тук, от високо, почвените парцели приличаха на шахматни полета с тъмнокафяви и сиви цветове. Машините, които пълзяха по тях, бяха като насекоми, погълнати от своите задачи — да превръщат една метална сфера в самоподдържащ се свят.

„Ще забравим как се прави“ — помисли си Холдън. Човечеството едва бе започнало да се учи да живее в космоса и сега му предстоеше да забрави. Защо да се откриват нови начини за оцеляване на малки станции като Медина, когато има хиляди светове за завладяване, с достатъчно въздух и вода? Изумителна мисъл, но въпреки това навяваше на Холдън меланхолия.

Той обърна гръб на работниците, заети с безсмислената си работа, и се отправи към своя кораб.

* * *

— И така — поде Наоми, когато екипажът се събра в камбуза. — Отиваме ли на Ил?

През последните десет минути Холдън им бе разказал за предложението на Фред Джонсън и Крисджен Авасарала, след което се унесе в размисъл. Истината бе, че не знаеше отговора на въпроса на Наоми.

— Има много причини да го направим — рече той накрая, като потропваше нервно върху металната повърхност на масата. — Сделката е доста добра. Ще бъде като изпит преди завладяването на хиляди светове. Признавам, идеята да се включим в толкова мащабна операция ми се струва привлекателна. Може би ще помогне да се изработи формула за действие от тук нататък. Всичко това е много вълнуващо.

— А и парите са добри — кимна Еймъс. — Не забравяй за парите.

— Но… — обади се Наоми и постави ръка на рамото му, подканяйки го да сподели страховете си. Той ѝ се усмихна и я потупа по ръката.

— Но имам доста сериозна причина да откажа — довърши той. — Милър иска да отида.

Настъпи продължителна тишина. Наоми първа я наруши:

— Ще приемеш предложението.

— Така ли?

— Да — рече тя. — Защото смяташ, че можеш да помогнеш.

— Мислиш ли, че не можем?

— Не — отвърна Наоми. — Мисля, че ти можеш. И дори и да не успеем, ще е гадно да не опитаме.

— Друго има ли за обсъждане? — попита Еймъс. — Защото парите са добри.

Загрузка...