Сибола гори

13. Елви

Дядото на Елви се бе оженил на стари години повторно. Новият му съпруг беше немец с весел смях, снежнобяла брада и жизнерадостен цинизъм относно човечеството. Това, което помнеше за дядо Райнард, бе, че винаги имаше подръка някоя поговорка или епиграма. За всеки случай. Заради това го бе смятала за мъдър и начетен, макар че всъщност често не разбираше какво иска да каже с тях.

Едни думи помнеше добре: „Веднъж е никога. Дваж е винаги“.

Когато совалката полетя надолу, тя знаеше — всички знаеха, — че някой е поставил експлозиви на площадката, ала събитията, които последваха, някак си изтикаха тази мисъл встрани, накараха я да избледнее. Някой от поясните бе извършил нещо ужасно, но той оставаше безлик, анонимен, нереален. Доктор Мъртън правеше всичко по силите си, за да спаси ранените и да успокои пострадалите. Дъщеря ѝ Фелсия, отведена на най-далечния пост на човечеството, имаше амбиции да се върне и да учи на Земята. Ансън Котлер и сестра му Кани бяха помогнали на Елви да сглоби къщичката си. Самиш Ои с неговата доброжелателна усмивка. Керъл Чиуиуи. Ейрин Санчес. Те всички бяха толкова мили с Елви, че тя някак бе забравила за смъртта на губернатора.

Ала изчезването на Рийв и хората от отдела за сигурност беше „дваж“ и сега вече Елви гледаше по друг начин на колонията, на учените от РЛЕ и на своята къщурка. Защото заплахата от насилие вече не беше „никога“. Беше „винаги“.

— Видяхте ли нещо друго? — попита Мъртри.

— Не — отвърна Елви. — Мисля, че не.

— Доктор Окойе, зная, че преживяването е било неприятно за вас — продължи шефът на отдела за сигурност, — но искам да си спомните дали се е случило нещо друго, докато сте били там. Всякакви подробности. Човекът, когото мярнахте да се връща, мъж ли беше, или жена?

Не така работеха спомените, разбира се. Не можеш просто да се насилиш и те да се пробудят, най-много да получиш фалшиви образи. Ала не знаеше как да го обясни на Мъртри и затова само поклати глава.

— Съжалявам — промълви.

— Няма нищо — каза той с тон, в който се долавяше нескрито разочарование. — Ако си спомните нещо друго, моля, съобщете ми го веднага.

— Разбира се.

— Сега добре ли сте?

— Мисля, че да. Защо?

— Посредникът на ООН искаше да разговаря с вас. Но не сте длъжна да се съгласите. Само ми кажете и ще го натиря.

— Не, нямам нищо против — рече тя, но си помисли: „Джеймс Холдън иска да разговаря с мен?“. — А трябва ли… искам да кажа… има ли нещо специално, което трябва да му кажа? За работата?

Истината беше, че нямаше търпение да напусне този кабинет. Удълженият трийсет и четири часов ден на Нова Тера объркваше представата ѝ за това колко време е прекарала тук, но беше дошла при Рийв по тъмно и бе прекарала нощта в една от килиите. Остана там, докато Мъртри и хората му се спуснат от кораба и обезопасят града, а сега отново бе сутрин. Значи цели два дни по местния стандарт. Около три земни.

— Капитан Холдън трябва да разбере колко сериозно е положението тук — отбеляза Мъртри. — Той пристигна, смятайки, че има две страни, и вероятно има идеята да потърси начин за помирение. Ала трябва да му внушим, че не така ще се решат проблемите.

— Ще помогна с каквото мога, разбира се.

— Благодаря ви — кимна Мъртри.

— Още нещо.

Мъртри повдигна вежди и наклони глава към нея. Не каза „да, госпожице?“, но се подразбираше от жеста му.

— Аз работя в моята къща. Там са изследванията ми, материалите. Мога ли да се върна, или е извън охраняемата област?

— Ще се върнете, разбира се, докторе. Едно нещо трябва да разберат хората тук — че няма да им дадем и сантиметър от нашето. Който и да е направил това, няма да победи.

— Благодаря ви.

За миг лицето на Мъртри придоби суров вид. Очите му станаха безизразни като на лабораторните животинчета, които тя жертваше. Изглеждаше мъртъв.

— Няма защо — произнесе той.

Докато крачеше по улицата, Елви се чувстваше неспокойна, но нищо повече. Малката обсада, която бе преживяла в сградата на службата, докато дойде спасителният отряд, бе дълго и неприятно преживяване. Но сега в града често имаше и познати лица. Две жени с униформи на РЛЕ и бронежилетки прекосиха улицата пред нея, стиснали автомати. Още като ги видя, тя се почувства в безопасност. А и Холдън също бе пристигнал. Със сигурност нещата ставаха такива, каквито трябваше да бъдат. Имаше признаци за подобрение. Засега и това бе достатъчно.

Видя друг мъж от охраната, стоеше на пост пред магазина.

— Доктор Окойе — кимна ѝ той.

— Господин Смит — отвърна тя.

Беше посещавала няколко пъти салона, откакто пристигна на Нова Тера. Освен интимните срещи на влюбените двойки в къщурките на учените и официалните заседания в общинската зала това бе единственото място в селището, където можеше да се иде — стига да не открие религията. Имаше чувството, че долавя неуловими признаци за пристигането на Джеймс Холдън. Преди това бе само една колония, селище на хора, останали без водач, който да ги командва и насочва. Но сега един човек седеше на масата в дъното на помещението, сякаш бе местен жител, дошъл да похапне. Седеше, облегнал се на лакти, и говореше с Файез, ала от него се излъчваше власт и авторитет. Сякаш притежаваше пространството около себе си. Това, което доскоро принадлежеше на всички, сега бе царството на Джеймс Холдън. Елви усети, че сърцето ѝ започва да пърха от пробудена надежда.

Беше виждала Холдън по новините. В началото на войната между Марс и Пояса той бе най-важният човек в Слънчевата система и макар с годините славата му да бе избледняла, така и не бе отминала напълно. Джеймс Холдън беше емблематична фигура. За някои той бе символ на триумфа на един-единствен кораб над правителства и корпорации. За други — агент на хаоса, който разпалваше войни и заплашваше установения ред в името на идеологическата чистота. Но за какъвто и да го смятаха хората, нямаше съмнение в едно — че е важен. Той бе човекът, който спаси Земята от протомолекулата. Човекът, предизвикал краха на „Мао-Квиковски“. Установил първия контакт с извънземния артефакт и отворил вратите, водещи към хиляди различни светове.

На живо изглеждаше различен от образа на екрана. Имаше широко лице, но не чак толкова. Мека и гладка кожа, непострадала от годините в космоса. В тъмнокафявата му коса се мяркаха сиви кичури, но очите му бяха все така сапфиреносини. Докато го гледаше, Холдън се почеса по брадичката и кимна на нещо, което Файез му казваше. Несъзнателен, мъжествен жест, който накара Елви да си помисли за едри животни — лъвове, горили, мечки. От него не се излъчваше заплаха, а сила и тя за първи път осъзна, че човекът, който ѝ бе познат само от екрана, стои в едно помещение с нея и диша същия въздух.

— Добре ли сте?

Елви се сепна. Мъжът, който зададе въпроса, бе висок, блед, мускулест. Заради бръснатата глава и голямото шкембе приличаше на едро бебе. Той положи ръка на рамото ѝ, за да я подкрепи.

— Добре? — отвърна тя и кой знае защо го произнесе като въпрос.

— За миг придобихте странен вид. Сигурна ли сте, че с вас всичко е наред?

— Трябва да се срещна с капитан Холдън — рече тя, като се опитваше да се съвземе. — Името ми е Елви Окойе, аз съм от РЛЕ. Екзобиолог.

— Елви! — провикна се Файез и ѝ махна с ръка.

Тя кимна и бледият мъж я придружи до масата, където седяха Файез и Холдън. Джеймс Холдън спря погледа си върху нея.

— Това е Елви — представи я Файез. — Познаваме се от горния университет.

— Здравейте — промърмори Елви с изтънял гласец. После се покашля.

— Приятно ми е да се запознаем. — Холдън стана и протегна ръка. Елви се здрависа с него сякаш бе обикновен човек. Гордееше се, че се владее толкова добре.

— Сядай — подкани я Файез и побутна един стол. — Тъкмо разказвах на капитана за проблема с ресурсите.

— Все още не е проблем — рече Елви. — Но ще стане.

Холдън въздъхна и опря пръсти едни в други.

— Надявам се да стигнем до споразумение, което ще е равнопоставено за всички.

Елви се намръщи и наклони глава.

— Как смятате да го направите?

Холдън повдигна вежди. Файез се наведе към нея.

— Разговаряхме за ресурси като литий и пари — обясни той и се обърна към Холдън. — Тя си мисли за храна и вода. Беше в друг контекст.

— Няма ли достатъчно вода? — попита Холдън.

— Има — отвърна Елви, молейки се да не се изчерви. Разбира се, че говореха за мините с литий. Трябваше да се досети. — Искам да кажа, вода има. И храна. Но това създава проблем. Намираме се сред напълно чужда биосфера. Всичко на това място е различно от нещата, с които сме свикнали. Изглежда, животът тук е изцяло бихирален.

— Наистина ли? — попита Холдън.

— Елви, никой не знае какво означава това — намеси се Файез.

Холдън се престори възпитано, че не го е чул.

— Но животните и насекомите тук изглеждат… е, не съвсем познати, но имат очи и други неща.

— Защото са претърпели същия селективен натиск — обясни Елви. — Някои от тези неща са просто удачна идея. На Земята очите са еволюирали четири или пет пъти в различни времена. Летенето поне три пъти. Повечето животни имат уста близо до сензорните си органи. Степента на едромащабни морфологични сходства въпреки подлежащите биохимични различия само потвърждава факта, че сме изправени пред изумителни научноизследователски възможности. Информацията, която успях да пратя досега, ще е достатъчна за пълноценни изследвания за цяло поколение напред, а едва съм одраскала повърхността.

— А проблемът с ресурсите? — попита Холдън. — От какво имате нужда?

— Въпросът не е от какво имаме нужда — отвърна Елви. — А какво представляваме. От гледна точка на местната среда ние сме мехури с вода, йони и високоенергийни молекули. Все още сме чужди, ала рано или късно някой ще се досети как да ни използва.

— Като например някой вирус? — предположи Холдън.

— Дори вирусите приличат повече на нас от това, което виждаме тук — рече Елви. — Вирусите имат нуклеинови киселини. РНК. Те са еволюирали с нас. Когато нещо тук се досети как да се храни от нас, вероятно резултатът ще е катастрофален.

— Катастрофален — повтори Холдън и я погледна учудено.

— Предимството ни поне засега е, че сме по-стара биосфера. Доколкото можем да определим, местната флора и фауна е започнала да еволюира едва преди милиард и половина години. Разполагаме с доста сигурни доказателства, че имаме един милиард години преднина пред нашите домакини. И някои от нашите стратегии може да сработят срещу тях. Ако успеем да изградим антитела срещу протеините, използвани от местните, може би ще можем да ги отблъснем като поредната инфекция.

— Или пък не — обади се Файез.

— Една от причините, поради които се съгласих да дойда тук — продължи Елви, — бе обещанието да направим всичко както трябва. Очаквахме да живеем в изолирана среда. Да имаме купол. Да изучаваме планетата и да бъдем отговорни за начина, по който я третираме. РЛЕ прати учени. Изследователи. Специалисти по поддържане и опазване на една сложна екосистема.

Гласът ѝ бе малко по-силен, отколкото ѝ се искаше. Жестовете ѝ — по-невъздържани, думите ѝ бяха изпълнени със спотаен гняв. Невероятно сините очи на Холдън бяха втренчени в нея и тя усещаше, че е приковала изцяло вниманието му. Дълбоко в себе си осъзнаваше какво става. Беше изплашена и наранена, чувстваше се виновна, задето бе повела Рийв и останалите към тяхната гибел. Досега бе успяла да потиска тази мисъл, но сега тя се надигаше. Говореше за биология и научни изследвания, но това, което всъщност искаше да каже, бе: „Помогнете ми. Всичко се обърка и никой не може да ми помогне. Никой, освен вас“.

— Само че, когато пристигнахте тук, вече имаше колония — довърши Холдън. Гласът му бе топъл и мек като пуловер. — Колония, създадена от група хора, които имат не една и две причини да не вярват на корпорациите. И на правителствата.

— Изглежда толкова спокойно тук — рече Елви. — И красиво. И е така. Тази планета може да ни научи на неща, за които не сме и мечтали. Но всичко се обърка.

Файез въздъхна.

— Права е — кимна. — Литият може да носи добри печалби, но помислете си само колко е странно това място. Нищо чудно да притежава някои скрити заплахи, за които дори да не подозираме. А междувременно ние започнахме да се избиваме помежду си.

— Разбрах какво казвате — отвърна Холдън. — Но ще ми трябва известно време да се запозная с обстановката. И най-вече да разгадая тази история с избиването. Но ви обещавам, че в списъка със задачи за решаване на едно от челните места ще е издигането на този ваш купол. Независимо какво ще ми струва това.

— Благодаря ви — рече Елви.

— Повечето от тукашните са наистина добри хора — добави Файез. — Говоря за поясните. Изминаха вече няколко месеца и мога да се закълна, че те не са чудовища. Нещастни копелдаци, тръгнали да си търсят късмета по широкия свят. А и „Роял Лиценз“ е доста отговорна компания. Прегледайте историята им и няма да намерите и едно съобщение за незаконна печалба и корупция. Те наистина се опитват да вършат всичко както трябва.

— Зная — кимна Холдън. — Наистина ми се ще това да улесни нещата.

— А, капитане? — намеси се мъжът, който приличаше на едро бебе.

— Еймъс?

— Току-що пристигна поредният наръч глупости от ООН за вас.

Холдън въздъхна.

— Трябва ли да го чета?

— Не виждам как биха могли да ви накарат — отвърна Еймъс. — Предположих, че ще го игнорирате.

— Благодаря ти. Позна. — Холдън се обърна към своите събеседници. — Боя се, че ще трябва да отделя малко време на бюрокрацията. Оценявам това, че дойдохте да поговорите с мен. Търсете ме винаги, когато смятате, че имате нужда.

Файез се изправи и Елви го последва след секунда. Подадоха ръце на Холдън, после двамата напуснаха помещението. Файез тръгна с нея по улицата. Докато минаваха покрай Хасан Смит, той им кимна и намести автомата на ремъка.

Слънцето сияеше в яркосиньото небе. Тя знаеше, че е по-малко от земното и спектърът от светлина клони към оранжево, но въпреки това вече го възприемаше като нещо познато. Както и трийсет и четири часовото денонощие и малката сглобяема къща.

— Прибираш ли се? — попита я Файез.

— Би трябвало. Не бях излизала, преди да отида при Рийв. Предполагам, че всички мои анализи са приключили. Вероятно ме чакат стотици гневни съобщения.

— А, сигурно — кимна той. — Значи вече си по-добре?

— Ти си третият, който ми задава този въпрос днес — погледна го Елви. — Да не би да се държа така, сякаш нещо не е наред с мен?

— Малко — призна Файез. — Но имаш право да си странна.

— Добре съм — увери го тя. Ръката ѝ все още бе изтръпнала на мястото, където я бе докоснал Холдън. Тя разтърка кожата. Отсреща по улицата крачеше поясно момиче с наведена глава и затъкнати в джобовете ръце. Зад нея Мъртри и Чандра Уей я гледаха с нескрито подозрение, стиснали автомати. Полъхна вятър и вдигна малки пясъчни вихрушки. Елви искаше да се прибере в къщата. Да се върне на „Едуард Израел“ и да отлети за дома. Ала същевременно осъзнаваше, че за нищо на света не би напуснала Нова Тера. Спомняше си как, когато бе малка и разтревожена от нещо, се гушваше в майка си и плачеше. Повтаряше ѝ, че иска да си е у дома — само че тогава си беше у дома. Нещо подобно изпитваше сега.

— Не го прави — подхвърли Файез.

— Какво да не правя?

— Не се влюбвай в Холдън.

— Не разбирам за какво говориш.

— В такъв случай наистина не го прави — повтори Файез с цинична усмивка и пое в друга посока.