Розата и бодилът

Глава 8

— Виж я сега.

Ройбън приклекна и нахлузи тежката ризница над главата си. Металните брънки го обгърнаха с дрънчене. Одеждата се оказа по-тежка от очакваното. Той бе гледал как кралските войници тачат, подскачат и се дуелират напълно свободно. Как ли се справяха?

— Разтъпчи се, виж дали приляга.

Ковачът Бастиън го наблюдаваше внимателно. Той напомняше на джудже от приказките, които лелята на Ройбън му бе разказвала: нисък, набит, космат, със сива брада. И с осем пръста — преди време бе изгубил два, но пак обичаше да се шегува, че докато разполагал с палци, пак щял да остане най-добрият ковач в Меленгар. Някои от войниците обичаха да се занасят с него и го наричаха Баластриън.

Хилфред внимателно обиколи наковалнята. Цялата тежест падаше върху раменете му: сякаш някой бе метнал две чувалчета наместо пагони. При обръщането ризницата забавяше движенията му, а впоследствие придаваше инерцията си към тях.

— Какво ще кажеш, момче?

Момчето смяташе, че е отвратително от него да искат да носи подобно нещо. Но може би щеше да размисли, когато ризницата спасеше живота му.

Само че в случая нямаше време за дълги разговори. Ковачът го бе отклонил от пътя му към замъка, а Ройбън не бе могъл да откаже: ризницата му трябваше днес; един отказ би изглеждал подозрително.

— Трудно се движа.

— Ще привикнеш. Всички свикват. Скоро ще се чувстваш гол без ризница. А това е мечът ти.

Ковачът му подаде дълъг меч, прибран в ножница с нанизан колан. Ройбън бе очаквал някакво второкачествено оръжие, ръждясало и захабено. А този меч изглеждаше нов.

Хилфред тихо възкликна, когато изтегли оръжието. Бастиън действително умееше да изработва мечове, но този…

— Красив е. Не знаех, че ти…

— Не съм го изработил аз. Това е делгоска стомана. — Ковачът свали една от ръкавиците си и обърса чело. — По-голямата част от метала и готовите мечове получаваме от Трент. Планински барабонки, така им казвам аз. Калпав метал, който се нащърбва, ако замахнеш по-силно. На тамошните ковачи не им дреме, защото те гонят норма, а не качество. Само че в Делгос оръжейните майстори трябва да следят какво продават, там усилието бива възнаграждавано. Това острие е било прегъвано поне пет пъти. Аз никога не бих могъл да изработя нещо толкова здраво и остро. С такъв ръб ще можеш и да се бръснеш, когато започнеш да брадясваш. Това оръжие е закупено по поръчка.

— И защо ми го даваш?

— Така ми бе наредено.

— От кого?

— Принц Олрик.

— Принцът? А каза ли защо?

— Не.

— Ти не го ли попита?

Бастиън само го изгледа.

— На принца не се задават въпроси, момче. Той поръча да ти дам този меч, аз изпълнявам. И на твое място бих си мълчал. Най-добре е да не оповестяваш наляво и надясно, че си близък с кралското семейство, защото това може да породи завист. А един здрав побой не е начин да започнеш новата си кариера. И бъди внимателен. Не се шегувах като казах, че е остър като бръснач.

Ройбън пъхна меча обратно, възхитен от чистия звук. Остър като бръснач. Над ризницата той нахлузи табарда, грабна наметалото и новия шлем и тичешком задрънча към замъка. Тичането се оказа по-трудно и от ходенето: още не беше привикнал с нарушеното от доспехите равновесие.

Той се отправи през северната част на фоайето, сред лъскави мраморни колони, декоративни брони и подстъпите към широки стълбища. Хилфред нямаше навик да посещава двореца — вътре не се чувстваше удобно. Конюшните и складът за дърва бяха единствените места, където му беше приятно да стои. Конете се радваха на присъствието му, а дворецът бе изпълнен с жестоки, присмехулни и злобни очи. Тук се подвизаваха оръженосците и останалите като тях. Тук те бяха научили ожесточението си, вземайки пример от студения камък.

Но не всичко в двореца бе сурово…

При един десен завой Хилфред едва не се сблъска с Ариста Есендън. Принцесата възкликна задавено и леко залитна назад, притиснала ръка към гърдите си. Заради униформата си Ройбън се затрудняваше в спирането си. Въпросното забавяне не бе дълго, не повече от половин секунда, но то бе достатъчно да го накара да изглежда тромав.

— Непрекъснато се сблъскваме — изрече тя. Гласът й бе напевен и красив.

— Простете. — Хилфред се поклони и побърза да добави: — Ваше Височество.

Ариста погледна към шлема в ръката му.

— Отиваш да закусваш?

Вътре той бе натъпкал сирене, ябълка и месо.

— Да, нещо такова.

— Добър апетит.

Макар и сбогувала се, тя оставаше неподвижна.

Едва след секунда Хилфред осъзна, че е застанал на пътя й.

Той се чувстваше като глупак, докато гледаше как тя се отдалечава. Защо винаги объркваше всичко пред нея?

В следващия момент огорчението го връхлетя още по-силно, защото юношата осъзна, че тромавостта му е без никакво значение. Тя беше принцеса и никога нямаше да бъде негова. Тя щеше да се омъжи за някой принц, херцог или крал. Щеше да напусне двореца, махайки от прозореца на каретата си, и щеше да изчезне безвъзвратно — поне за него.

Той винаги бе знаел, че тя е недостижима за него. В бляновете си дори не бе я докосвал — с изключение на онзи момент, в който пръстите им биха се срещнали при подаването на чаша край кладенеца. Евентуална целувка му се струваше прекалено нелепа дори и за мечтите му. Ройбън копнееше единствено да стори нещо, с което ще я накара да го забележи в добра светлина. И на раздяла тя да поглежда към него със съжаление за обикновения му произход.

Хилфред не смяташе, че подобно желание е неосъществимо — едничък момент на признание, в който тя го вижда по начина, по който той виждаше нея. След този миг той би понесъл остатъка от живота си в мълчаливо страдание.

През остатъка от пътя той пое по коридорите на прислугата, с пронизано сърце. Преди подземието спря, за да вземе фенер.

Тъмниците бяха празни. Килиите рядко приютяваха затворници, и то не за дълго. В Медфорд правосъдието биваше раздавано бързо. Крадците губеха определена бройка от пръстите си. Длъжниците биваха бити. Убийците увисваха на бесилото. Саботьорите губеха крайниците си, а предателите биваха разчеквани. Тъмницата изпълняваше ролята на временен приют за обречените. А тъй като в последно време обесванията биваха провеждани почти веднага, затворът се превръщаше в идеалното скривалище.

Ройбън се отправи към последната килия: тя имаше Г-образна форма и бе изключително подходяща за целта, защото ъгълът бе скрит от прозореца. Ключът за тази килия обикновено висеше на една връзка, оставена над стълбището на тъмницата; понастоящем юношата го носеше със себе си. Той заключваше Роза, за да не позволи на друг да влезе при нея. Доколкото знаеше, това бе единственият ключ.

Очаквано, тя все още се намираше в килията, свита край стената, омотана в донесеното й одеяло.

— Добро утро, Роза. Как си?

Тя отвори очи и премигна срещу светлината. Това бе първият път, в който Ройбън можеше да я огледа на спокойствие. Девойката определено бе красива; без грима очевидно би изглеждала много по-добре (определено, защото той се бе размазал от сълзите й). Върху бузата й имаше синина, а върху крайниците й бяха останали драскотини от снощното слизане.

— Вече е утро?

— Да. — Той коленичи пред нея. — Гладна ли си? Донесох ти храна.

Роза се надигна, за да надникне в шлема, и веднага захапа сиренето.

— Благодаря ти — промърмори тя.

Хилфред й подаде и малък мях със слабо вино. След като отпи, младата жена попита:

— Какво става? Кралят жив ли е?

— Кралят е добре. Доколкото можах да видя, нищо не се е случило през нощта. Но всички те търсят.

— Защо? Аз не съм направила нищо.

— Не зная.

— Какво каза баща ти?

— Още не съм говорил с него. Той беше дежурен цяла нощ и не се прибра.

— Не си казвал на никого за мен?

Ройбън поклати глава.

— Размишлявах над думите ти. Онази кула е част от кралските помещения. Само на охранителите и благородниците се разрешава да се качват над третия етаж. Онези, които си чула, или са били част от пазачите, или са били някакви благородници. Боя се да не попадна на грешния човек.

— Какво ще правим? Ще остана да чакам тук?

— Съжалявам. Сигурен съм, че не е никак удобно, но това е най-безопасното място, което съм способен да ти осигуря. Друго не можах да измисля.

Тя кимна, макар разочарованието й да личеше.

— Дължа живота си на теб. Благодаря ти.

Поне в това тя бе искрена. Но думите й го накараха да се почувства неловко: Хилфред не бе свикнал да получава благодарност.

— Повечето хора биха казали, че не съм направил кой знае какво.

Девойката се усмихна тъжно.

— Същите хора биха казали, че моят живот не струва много.

Ройбън отново си помисли, че тя е много красива — с огромни, доверчиви очи, дребно носле и кръгло лице. Струваше му се престъпление да я държи затворена на подобно място.

— Ако баща ми открие предателя, кралят ще дължи живота си на теб. Кой знае, може да ти подари земя.

— Достатъчно ми е просто да се върна вкъщи.

Хилфред й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му.

Юношата искрено се надяваше, че тя ще бъде възнаградена подобаващо, за да може да получи нов живот. Но освен това вече познаваше света достатъчно, за да знае, че мечтите почти никога не се сбъдват.

— Хилфред!

Викът на принца го накара да преустанови напредъка си към казармените помещения, където Ройбън възнамеряваше да потърси баща си. Олрик отново се намираше в компанията на Пикърингови. И тримата носеха туники, които юношата не бе виждал преди. С колко ли голям гардероб разполагаше всеки благородник?

— Ваше Височество. — Той се поклони. — Ваши Светлости. — Хилфред се поклони отново.

— Виждам, че вече носиш новия меч.

— Да, Ваше Височество, и ви благодаря.

Принцът небрежно махна с ръка.

— Това е едно от тренировъчните ми оръжия.

Моувин се бе загледал в новия меч.

— Може ли?

Ройбън изтегли оръжието и протегна дръжката.

По-големият от братята нанесе няколко размаха срещу въздуха, описвайки осморки. Подир това превъртя меча над дланта си, подхвърли го и подложи протегнатата си ръка под долния край на острието, за да изпробва баланса. Накрая отново сграбчи дръжката и се загледа по протежение на острието.

— Този меч никога не е бил използван — заяви Моувин Пикъринг и погледна към принца.

Олрик сви рамене.

— Действително се упражнявам по-малко от необходимото. Но пък точно затова хора като Хилфред трябва да разполагат с добро въоръжение.

— Малко е тежичък и е леко небалансиран, но иначе не е лош — заяви Моувин. — На твое място бих омотал дръжката с кожа, иначе ще се хлъзга в потни длани. А точно в такива моменти не би искал мечът да играе в ръката ти.

С ловко движение младият благородник превъртя оръжието и го протегна обратно към Ройбън.

Принцът извади ябълка от торбата, окачена на пояса му, и започна да я подхвърля върху дланта си.

— Много ли ти се караха снощи? — попита той.

— Баща ми беше на служба цяла нощ и още не съм разговарял с него.

— А, да, чух, че имало някаква учебна тревога. Аз, за щастие, съм я проспал. — Олрик подхвърли ябълката прекалено високо, сред листата на дъба, където плодът се удари в един клон и отскочи встрани. Фанън успя да я опази от падане и победоносно я повдигна.

Олрик се усмихна:

— Тази вечер възнамеряваме да продължим лова. Би ли искал да дойдеш?

— Простете, принце, но не мога. Тази вечер предстои първата ми смяна. Възложено ми е да пазя входа. Освен това днес ще се състои приемът в чест на новия канцлер. Вие не трябва ли да присъствате там?

Тримата се спогледаха и се подсмихнаха лукаво.

— Тези празненства са изключително скучни. Родителите ни винаги ни запознават с хора, които не познаваме и не искаме да познаваме — натруфени бабички, които обичат да целуват и вонят на сирене. Планираме да се измъкнем. Тъй като всички ще имат много работа и замъкът ще е пълен с хора, никой няма да забележи отсъствието ни.

— Освен пазачът пред портите — подметна Моувин и с обвинителен пръст добави: — който ще бъдеш ти.

— Разбирам. Искате да се престоря, че не съм ви виждал да излизате.

— Само ако някой те попита, в което се съмнявам.

Фанън подметна ябълката обратно на принца, който за втори път я хвърли сред клоните, този път по-високо. Полетът й изблъска жълти листа, сред които проследяването й бе трудно. Плодът отскочи от няколко клона, с което принуди Фанън жертвоготовно да се хвърли, за да я спаси.

— Много често тези приеми продължават цяла нощ — обясни Олрик. — И без това никой не ни искам там, така че няма да има проблем. Какво ще кажеш?

— Какво бих могъл да кажа? Вие сте принцът.

Олрик се усмихна и се обърна към Пикърингови.

— Затова го харесвам. Сега трябва да вървя, ще ми взимат мерки за нов жакет. Искате ли да гледате как дразня шивача?

— Предложението е изключително изкусително — саркастично подметна Моувин, — но аз предпочитам да предам няколко урока на новия пазач. Може да вземем и него в Персепликуис.

— Както желаеш. — С бърза крачка Олрик пое обратно по хълма, забравяйки ябълката си.

А Моувин бе започнал да обикаля Ройбън и да го оглежда преценяващо.

— Искаш ли да изпробваш новата екипировка? — попита той. В очите му блестеше весело пламъче. — Все пак обещах да те обуча.

Ройбън се чувстваше като обикалян от жилещо насекомо с неясни намерения. До съвсем неотдавна впечатленията му от благородниците не бяха добри.

— Помислих, че се шегувате. Освен това трябва да…

— Става ли дума за фехтовка, Пикърингови не се шегуват. Вади меча.

Макар да бе сигурен, че му предстои поредното унижение, Ройбън изтегли оръжие. Металът звънна по необичаен начин — мелодично и смъртоносно.

— Защитавай се.

Хилфред повдигна меча. Това оръжие бе много по-леко от тренировъчните.

— Мили Марибор, това ли наричаш стойка? Учили ли са те изобщо? Фанън!

По-малкият брат се приближи до Ройбън и се зае да размества позицията му. За начало момчето хвана глезените му и го накара да раздвижи крака:

— Измести левия крак назад и го извърти — настави той. — Изнеси десния напред.

Хилфред се чувстваше неудобно в новата си странична позиция.

— Добре, сега леко присвий колене — съвсем леко — и застани на пръсти. Добре. Сега ме нападни — заръча Моувин.

Остър като бръснач.

Ройбън замахна предпазливо, а Моувин повдигна вежди.

— Шегуваш ли се?

— Мечът е много остър. Не бих искал да нараня благородник и…

Моувин подбели очи и поклати глава.

— Шансът ти да ме нараниш се равнява на вероятността да се омъжиш за принцесата. Хайде.

Хилфред знаеше, че Моувин не е влагал обидно значение в думите си. Момчето нямаше как да знае за болката, която бе му причинило с тези си думи. Въпреки това казаното улесни нападението му.

Юношата пристъпи напред и замахна двукратно. Моувин го спря.

— Това не е брадва, Хилфред. Мисли за меча като за дълъг нож. Няма да седнеш да сечеш хляб, нали? В момента използваш дълъг режещ ръб. Режи, промушвай, използвай и китката, а не само ръката.

— Той дори не държи меча правилно. — Фанън посочи към юмрука му.

Двамата братя продължиха да го наставляват. След като му показаха правилния захват, те отново насочиха вниманието си към краката му. Хилфред трябваше да привикне да плъзва крака, а не да пристъпва. Последваха намушкванията и защитните движения.

В един момент Фанън се отегчи, грабна ябълката и приседна на пейката край розовите храсти. Там захапа плода и започна да драска нещо в малка книжка.

Моувин го погледна с неодобрение.

— Пак ли съчиняваш стихове?

Братът не му обърна внимание.

— Добре, Хилфред, да опитаме отново, само че този път се постарай…

— Простете. Наистина оценявам помощта ви, но имам важна работа.

Моувин посърна.

— Съжалявам. Наистина трябва да вървя.

Момчето въздъхна.

— Не свършихме кой знае колко, но поне Олрик може да спи по-спокойно, защото ще знае, че поне един от войниците му знае как се държи меч. Късмет на дежурството.

Тъй като Ройбън се затрудняваше да избере начин на оттегляне, той се спря на почтително свеждане на глава, преди да се затича към помещенията на войниците. Баща му сигурно се беше върнал.

Новият меч го удряше по бедрото на всяка стъпка. Хилфред се усмихна. Принцът му беше дал меч. Принцът! А Пикърингови го бяха научили да се сражава — бяха му предали истински урок, а не обикновено пребиване.

Въодушевлението му бе смекчено от мисълта, че те го използват, за да се измъкнат. Тримата си подсигуряваха бягство, като се преструваха на негови приятели. Благородниците не се сприятеляваха с обикновени войници.

И все пак мечът бе хубав. Имаше вероятност да му го оставят. Освен това той трябваше да признае, че след обясненията на двамата братя се чувства малко по-уверен. По време на предишното си обучение не бе разбрал много — наставниците бяха прекарвали цялото си време край благородниците, а той бе трябвало да наднича над раменете им. Освен това сблъсъците му с Моувин представляваха първите му тренировъчни дуели; по-рано никой не бе искал да бъде негов партньор.

— Къде беше, момче? — изръмжа Ричард Хилфред още при влизането му.

Ройбън познаваше този тон — остро обвинение, поднесено с военна отсеченост. Баща му седеше край масичката, гол до кръста и бос. Дрехите му бяха захвърлени върху пода. Юношата никога не бе виждал бащината си униформа да докосва пода. Смачканата туника му приличаше на труп.

— Вземах си ризницата и…

Баща му се надигна и го зашлеви с левия си юмрук. Ударът бе нанесен с опакото на ръката, но зад него бе вложена тежест. Ройбън полетя към пода и глухо си удари главата във вратата. Не бе сигурен за източника на глухия удар.

— Какво съм ти казвал за набиването на очи? Какво ти казвах за аристократите? Глупак.

Едва сега юношата забеляза, че баща му стиска непрозрачна бутилка в дясната си ръка. Може би затова бе го ударил с лявата. Може би не бе го ударил с пълна сила, за да не му се налага да оставя бутилката.

Въпросната бутилка бе повдигана в този момент. Наложи се Ричард да издигне дъното значително.

— Нямаш представа какви са тези негодници — изръмжа той. — В мига, в който се смесиш с тях…

Баща му изрита леглото си, събаряйки възглавницата. Подир това се настани обратно край масичката, обърса нос в ръка и отново отпи. Откъде ли бе намерил бутилката? Бутилките с етикети бяха скъпи, прекалено скъпи за войниците — дори и за онези от кралската гвардия.

— Чест не съществува, Рой. Кавалерството е шега, измислица на никакъв поет. Шепа лански сняг. Кокошка, която снася златни яйца. Благородниците се преструват, че я пазят за себе си, а в действителност пазят лъжа. Запомни това, момче!

Ройбън се надигна. Лицето го болеше; устата му бавно се изпълваше с кръв от прехапаната буза. Юношата остана притиснат до вратата: стаята бе малка и баща му можеше да го достигне само с една крачка.

— Вземай каквото можеш да получиш. Кради онова, което може да ти се размине. Не се доверявай на никого. И не се влюбвай в никого. Това е най-гнусното. Любовта е нещо отвратително. Оставиш ли й се, тя те разяжда. Размътва ти главата. Кара те да предадеш себе си. И за какво? За какво? Всеки ден аз рискувам живота си за него, а какво прави той? Къде е той, когато аз се нуждая от него? — Той примлясна и въздъхна. — Всеки е сам за себе си. Прави и ти така, ако искаш да оцелееш.

Ройбън бе опрял връхчетата на пръстите си върху вратата, а езикът му опипваше раната в бузата. Страхуваше се да помръдне или да проговори, но знаеше, че трябва да го стори. Дори и ако с това щеше да си навлече нов удар, дори и с дясната ръка. Дори и ако баща му забравеше, че още стиска бутилката. Може би вестта щеше да го накара да се опомни.

Видът на захвърлената униформа го караше да се съмнява.

Баща му тежко се отпусна на стола, което Ройбън взе за добър знак. Той надали щеше да се надигне, само за да си направи труда да убие сина си.

— Макар да не виждам как ще оцелееш. Всички, отраснали край полата на жена, ги бива единствено за търговци. Меки розови прасенца, които мислят прекалено много. Старай се да не мислиш прекалено. Това също ще ти докара неприятности.

Белегът от лявата страна на лицето му се движеше с леко забавяне сред бръчките. Вцепенената кожа реагираше със закъснение и се виеше като змия. Баща му казваше, че някакъв огромен лудак се нахвърлил върху краля, убивайки трима с един замах. Двама от оставащите телохранители побягнали. Единствен Ричард Хилфред останал на пътя му. Така си спечелил този белег. Преди раната да зарасне, през цепнатината в бузата си можел да свирука. Но кралят останал жив.

— Татко?

Баща му не повдигна очи. Той бе загледан в бутилката, която държеше леко наклонена.

— Някой се опитва да убие краля.

— Някой винаги се опитва да убие краля. Точно затова аз имам работа.

— Мисля, че е някой от замъка.

Ричард Хилфред наклони глава и присви очи към него, леко отворил уста. Един от зъбите на долната му челюст липсваше.

— Какво ти е влязло в главата?

— Срещнах човек, който е дочул разговор между двама съзаклятници.

— Къде си го срещнал? В някоя кръчма, където те е завел принцът? Предупредих те…

— Не, става дума за самия дворец.

Баща му присви очи още повече, а устата му се отвори.

— Някой от оръженосците? — Той поклати глава и размаха бутилката към него. — Не обръщай внимание на тези посребрени копчелъци. Те просто искат да създават проблеми. Вече би трябвало да си научил това.

— Не.

— Който и да ти е казал това, лъже. — Баща му погълна и последното съдържание на бутилката.

— Става дума за девойка на име Роза. Тя е онази, която всички търсят. Тя е проститутка, която била наета за някакво частно празненство. Била скрита в гардероб в кулата и дочула двама мъже да казват, че възнамеряват да убият краля. Аз я скрих, за да изчакам да поговоря с теб. Не зная на кого бих могъл да се доверя.

Дълго време Ричард го наблюдаваше мълчаливо. Той посегна да остави бутилката върху плота, пипнешком, но не уцели. Тя не се счупи — стъклото бе качествено и дебело — а само се търкулна под кревата.

Накрая баща му бавно се надигна. Ройбън бе висок колкото него, но в този момент се чувстваше много по-дребен. Десетки белези покриваха гърдите, раменете и ръцете на баща му, сенки от някогашна болка. Някои от ивиците носеха напречни следи от шевове. Но всички те се движеха едновременно с дишането му.

— Знаеш къде е девойката?

Тонът му бе хладен.

Ройбън кимна.

— Къде си я скрил?

— Тя не знае нищо повече от това, което ти казах току-що. Не е чула никакви имена.

— Къде? — Ричард направи крачка напред.

— В тъмницата.

Баща му се замисли за момент, преди да кимне.

— Остави я там. Дръж я заключена.

— Но тя не е напра…

— Не ми противоречи, момче! Дръж я там, докато загладя нещата. Това е най-подходящото място. И не казвай на никого, чу ли? Нали не си казал?

Юношата поклати глава.

— Хубаво. Сега ме остави. — Баща му се приведе и повдигна табарда си. — На теб униформата ти отива повече.