Розата и бодилът

Глава 15

Двамата крачеха бързо по тесния коридор. Ричард вървеше напред, повдигнал фенера високо за удобство на епископа. Това бе първото посещение на духовника в тъмницата. Оживлението на празника тук почти не се чуваше; до тях достигаше само приглушена смесица от разговори, смях и музика. Сержантът спря пред последната килия и използва ключа, който Ройбън му беше дал.

— Ройбън? — попита девойката, когато вратата се отвори.

— Не. — Ричард влезе и отново повдигна фенера, този път за да освети сгушената край стената девойка. — Аз съм баща му. Той ме изпрати тук. Довел съм епископ Салдур, който би искал да ти зададе няколко въпроса.

Двамата влязоха в килията. Духовникът показа края на огледа си, кимвайки с глава.

— Ти беше ли в кулата миналата нощ?

Роза кимна изпод отрупания със сламки килим.

Ричард със задоволство забеляза, че тя по нищо не прилича на неговата Роза. Тази бе много по-млада, някъде на годините на Ройбън, и имаше огромни очи.

— Сержант Хилфред ми каза, че си чула разговор между двама мъже. Какво си чула?

— Те обсъждаха убиването на краля.

— Кои бяха те?

— Не зная, сър.

Салдур пристъпи по-близо.

— Сигурна ли си? Много е важно.

— Никой от двамата не използва обръщения.

Свещеникът направи нова крачка.

— Сигурна ли си?

Роза се сви още повече, този път от страх.

— Сега си спомням… нямаше имена, но единият веднъж нарече събеседника си Ваша Светлост.

— Друго?

Тя се поколеба. Личеше, че се старае да угоди на изправения пред нея епископ.

Тогава очите й светнаха.

— Споменаха името Клер.

— Клер? — повтори Салдур.

— Чух… — Тя погледна към Ричард, сетне сведе очи към пода. Опитваше се да си спомни. — Да! Казаха, че било жалко, че Клер трябвало да умре, защото научила кой убил канцлера. — Девойката кимаше бързо, ронейки сламки от косата си.

— Казаха ли кой е бил?

Роза се замисли отново. Лицето й изразяваше усилие.

— Не.

— Ще можеш ли да разпознаеш гласовете, ако ги чуеш отново? Последва поредното й мълчание. Няколко мига тя наблюдава двамата мъже, преди с тих глас да заяви, че не знае.

Салдур остана загледан в нея още секунда, преди да излезе. Ричард го последва. Двамата поеха обратно сред празните килии. Когато прецени, че са се отдалечили достатъчно, епископът спря и зашепна:

— Кой друг знае, че тя е тук?

— Никой. Само синът ми.

— Синът ти?

— Ройбън. Днес е първият му ден на служба.

— Днес дежурен ли е?

— Да.

Салдур се усмихна.

— Отлично. Ще трябва да я изведеш от замъка. Направи го веднага, преди Екзитър да я е открил. Погрижи се за нея. Намери някое безопасно място, където никой няма да се сети да погледне. А после се върни, тази вечер ще имам нужда от помощта ти. Сега съдбата на кралството е в нашите ръце.

Ройбън започваше да разбира раздразнението на Бейл. Стоенето на едно място се оказа по-трудно от цепенето на дърва и почистването на коне. Нищо не се бе случило в продължение на часове, а нощта бе застудяла.

— За какво беше скандалът този път? — попита Гришам.

Гришам беше ветеран, който винаги го бе ужасявал. Той имаше стържещ глас, рунтави вежди и вечно набола брада. Ройбън никога не бе го виждал да се бръсне, но лицевото окосмяване си оставаше същото.

— Кой скандал?

Хилфред бе изненадан от думите му. Гришам рядко му обръщаше внимание. Но може би скуката бе започнала да се отразява и на него.

— Този между теб и баща ти сутринта. Отново те чух да се удряш във вратата. Събуди ме.

— Съжалявам. — Юношата не каза нищо повече, решил, че другият просто се оплаква.

— Е, за какво се карахте?

Ройбън объркано погледна възрастния войник. Той наистина ли иска да знае? Може би униформата бе променила статуса му не само сред пленените момичета.

— Той не искаше да се доближавам до принца и приятелите му.

— А, да. Чух за това. Извадил си късмет с връщането си. Точно биваше подготвян патрул. Ако се бе стигнало до това, щеше да ти се наложи да отговаряш не само пред баща си.

— Какво трябваше да направя? Когато един принц ти каже да го придружиш, няма как да му откажеш.

— Все ми е едно какво и защо си направил. Просто се чудех за причината, поради която Ричард блъска главата ти във вратата.

— Той беше пил — додаде юношата, без да знае защо. Баща му много пъти го беше бил и в трезво състояние. Самият Гришам също знаеше това.

Другият пазач се загледа към чакащите отвъд моста коли и прокара ръка по наболата си брада. Той имаше такъв навик.

— Баща ти не е лош човек. Просто е суров. Светът го е направил такъв, като всички ни. Той просто се опитва да те направи по-силен, за да не рухнеш при първия сериозен проблем. Разбираш ли? Така се оцелява. Светът е противно място. Позволиш ли му, той ще те убие, и то не задължително с острие или болест. Има си причина, поради която хората предпочитат да умират в битка: понякога животът се оказва по-лош. А за да имаш силен син, трябва да му удряш главата във вратата.

Това беше най-дългият разговор, който двамата с Гришам някога бяха провеждали. Затова юношата реши да се възползва от бъбривото му настроение и попита:

— А познавал ли си майка ми?

— Разбира се. Всички я познавахме. — Гришам се усети и побърза да добави: — Не в този смисъл, разбира се. Тя не беше… каквато я изкарват. Тя беше добро момиче. Мило момиче. — Той помълча. — Сигурно това също има значение. Той не иска да ставаш като нея.

— Какъв?

— Слаб.

— Защото тя се е самоубила ли?

— Някои хора не успяват да понесат ударите на живота. Те не притежават никаква броня. Роза Ройбън беше една от тях. Погледнеш ли я, можеше да видиш какво си мисли. Тя не познаваше тайните. Ако беше нещастна, плачеше. Ако беше щастлива, усмихваше се.

— А ако сърцето й е било разбито…

— Да. Виждам, че разбираш.

Вратите на двореца се отвориха. Изникналата ивица светлина открои два силуета, единият обгърнат в одеяло. Дори и от това разстояние Ройбън можа да различи Роза и баща си. Двамата бързо прекосиха двора.

— Отвеждам я у дома — каза Ричард Хилфред, с което изпревари въпросите им. Той погледна към Гришам. — Това момиче е дочуло двама мъже да обсъждат покушение срещу краля. Нали така?

Роза кимна.

— Един от тях е бил лорд Екзитър — продължи сержантът. — Той иска да я убие, затова трябва да я отведа на сигурно място.

— Екзитър? — каза Гришам. — Предател?

— Боя се, че е така. Излишно е да казвам, че бих се радвал, ако забравиш, че си я виждал, и не казваш никому, че съм напускал замъка.

Ройбън забеляза, че Гришам го гледа недоумяващо.

— Знаеш, че градът е пълен с патрули, които я търсят — каза войникът.

— Ще дойда с теб — предложи Ройбън.

— Ще останеш тук — тросна се баща му. — Това е твоят пост. — Той сграбчи сина си за ризницата и го блъсна към крепостната стена. — Поставих те на това място, за да останеш в безопасност — тихо каза той. — Затова ще останеш тук, разбра ли? Никъде няма да ходиш. Няма да навлизаш в града и в никакъв случай няма да се връщаш в замъка. Ясно?

Юношата не разбираше, но въпреки това кимна.

Ричард въздъхна и го пусна.

— Майка ти поиска от мен да се грижа за теб. Аз го сторих. Направих всичко по силите си и й се издължих. Ти оцеля. Вече си мъж. Искам утре сутринта да си спомниш, че съм те сложил да дежуриш на портата. Разбра ли?

Ройбън смяташе, че е пропуснал част от разговора. По същия начин се чувстваше, когато баща му разговаряше с него пиян. Думите, изречени току-що от сержанта, бяха напълно смислени, но въпреки това юношата не можеше да ги разбере. Въпреки това той отново кимна.

Баща му сграбчи Роза за ръката и я повлече след себе си. Докато минаваше под свода, девойката погледна назад към Ройбън. Той понечи да й каже нещо, да се сбогува. Но преди да е успял да намери думите, тя си беше отишла.

Ако някой друг, а не бащата на Ройбън я влачеше по такъв начин, тя би се ужасила. С мрачно лице мъжът я влачеше след себе си. Той по нищо не приличаше на сина си. Дали не бе излъгал?

Тя се беше успокоила в мига, в който отново бе видяла Ройбън. Дори видът на лицето му се бе оказал достатъчен, за да й вдъхне спокойствие. Девойката бе го познавала само един ден, но и за това време той бе сторил за нея повече от всички останали мъже. Той не беше зъл като тях.

Роза бе достигнала до това обобщение по времето, когато баща й бе изоставил нея и майка й. През последвалите години тя бе получила множество възможности да се убеди. Но Ройбън беше различен и неочакван. Намирането му я бе шокирало също като евентуалното откритие, че кучетата са способни да говорят. Той не просто бе специален; той беше същинско чудо. Роза се чувстваше привлечена от светлината му. По време на целия си престой в килията тя бе мислила единствено за него. Какво ли обичаше да прави? Какви ли неща му бяха неприятни? Коя ли бе любимата му? Последната мисъл бе пробождала сърцето й особено болезнено. Но именно заради нея тя го бе обикнала още повече. Ройбън бе верен. Подобно нещо тя не можеше да каже за нито един от мъжете, които бе познавала. После идваше и онзи момент на колебание.

Той пазеше първия си път за любимата си, за да го направи специален. Роза намираше това за удивително, едновременно затрогващо и глупаво. Самата тя не бе запазила добри спомени от първия си път и се стараеше да не помни и последващите повторения. Съзнанието й си бе изработило склонността да запомня само добрите моменти от живота, макар да не се справяше всеки път.

Все пак това означаваше, че Ройбън и любимата му още не бяха се опознавали по този начин. Всъщност изглеждаше, че той дори не я е целувал. В гласа му се бе долавяла болка. И в очите му също. Може би Гуен се вглеждаше по подобен начин в хората. Може би всеки притежаваше способността да се взира в душите на околните и да съзира отблясъци от истината. Гуен просто знаеше как да гледа. Или пък отделяше от времето си, за да го стори. Повечето хора не се интересуваха и не искаха да знаят. Но ако някой проявяваше искрена загриженост към друг, може би тази загриженост го караше да се вглежда в очите на обичния и да открива онова, което го измъчва — за техния поглед то ставаше видимо. С вглеждането си в очите на Ройбън Роза бе разбрала нещо за него и нещо за девойката, която той чакаше. Той й бе отдал сърцето си, но дарът не бе приет. Която и да бе тази малоумница, Роза я мразеше. Но освен това й беше благодарна за глупостта, защото самата тя бе сигурна, че се е влюбила в Ройбън Хилфред.

Баща му продължаваше да я влачи из града и тя потръпна, но това бе произтекло по-скоро от студения вятър, отколкото от мисълта. Тънката рокля не предоставяше почти никаква защита от студа, но пък и не беше предназначена за това. Под ударите на вихъра одеялото непрекъснато се изхлузваше от раменете й. Зимата наближаваше; ледените й пръсти докосваха всичко наоколо.

Тя трябваше да му благодари. Той беше баща на мъжа, когото тя обичаше, и това бе шансът й да направи добро впечатление. Роза знаеше, че има много за наваксване. Тя бе проститутка, срещнала сина му при бягството си от поредната работа. Единствено я утешаваше мисълта, че внуците му много щяха да се забавляват от тази история. Или пък не. Тя се навъси. Най-добре те да не узнават, че мама е била курва. И въпреки това тя не можа да не си представи разговора.

Благодаря ти, че ми помагаш, Ричард. Името ти е Ричард, нали? Или да те наричам татко? Да, мисля, че така е много по-мило. А и винаги съм искала да имам истински баща, защото моят избяга и остави двете с майка ми да гинем от глад. Така че никой няма да ти оспорва мястото. Представяш ли си ни пред камината, татко? Аз ще приготвям прясно уловената гъска, а малките Гуендолин и Ричард — да, на момчето ще дадем твоето име — ще си играят на пода.

— Благодаря ти, че ми помагаш.

— Млъкни. — Ричард Хилфред отново я дръпна за ръката и леко изви китката й. Той звучеше разгневен.

Може би се беше ядосал, защото говоренето можеше да ги издаде. Роза бе забравила, че е бегълка. Логично беше, че той ще бъде напрегнат. Само това му липсваше в момента: едно бъбриво момиче да докара смъртта им. Поредната грешна стъпка. Определено щеше да й отнеме много време да спечели одобрението на бъдещия си свекър. Но щом Гуен бе успяла да издигне малък дворец на мястото на онази руина, то и Роза щеше да постигне успех в това си начинание. А и Ройбън щеше да й помогне. Появата на първите внуци щеше да заздрави позицията й окончателно. Всички възрастни родители си умираха за внуци. Но за момента щеше да мълчи.

Тя се усмихна, когато си представи разговора си с Гуен.

Помниш ли какво казваше за влюбването ми?