Розата и бодилът

Глава 19

Ричард Хилфред премина през портата мълчаливо, без да поглежда двамата постови. Той изглеждаше уморен, върху ръкава му имаше тъмно петно, а в задната част на табарда му зееше разрез. Под погледите на Ройбън и Гришам сержантът прекоси двора и изчезна в замъка. Тогава двамата се спогледаха; по-възрастният просто повдигна рамене.

Лорд Екзитър не бе единственият заминал — неколцина от гостите също се бяха оттеглили. Това бе предизвикало разместване в спрелите на площада карети. Но тези напуснали представляваха малцинство, празникът все още далеч не беше приключил. И на кочияшите тепърва предстоеше да чакат още.

Ройбън долови позната мелодия да долита от двореца. Юношата можеше да я разпознае, защото тя биваше изпълнявана на всеки прием, но не и да я назове. За трите години, през които бе живял с баща си, нито веднъж не бе стъпвал на някое от празненствата. Дори не бе виждал музикантите. Но можеше да си представи гостите, изпълнили огромната бална зала, красивите дами, пристъпващи изящно сред кавалерите си и под светлината на хиляди свещи. Сред тях щеше да пристъпва Ариста. Всеки път, когато дочуеше тази мелодия, младежът си представяше как принцесата танцува: грациозна, съвършена, елегантна.

Във всяка една от тези му въображаеми сцени тя бе танцувала сама, без кавалер, с известно разочарование върху лика си. В един момент принцесата неизменно се отделяше от танцуващите, за да се приближи към прозореца и да се вгледа в нощта, към конюшнята и фенера, който Ройбън оставяше до себе си. Тя се замисляше за него, останал сам сред сеното. Щеше да грабне плаща си и…

— Някой от вас виждал ли е краля? — остро попита Ричард Хилфред.

Бащиният глас сепна Ройбън. Юношата така и не бе забелязал завръщането му.

— Винс каза, че видял Негово величество да излиза заедно с граф Пикъринг, графа на Уест Марч и графа на Лонгбоу. Последните двама отново били пияни — продължи сержантът. В гласа му се долавяше напрежение.

Ройбън и Гришам се спогледаха.

— Да, кралят и останалите бяха в двора за малко — каза юношата.

— Просто се разходиха — додаде Гришам. — Сигурно са искали да изкарат пияниците на свеж въздух.

Ройбън кимна:

— Обиколиха двора, а после… — Той погледна към Гришам, но другият не се включи, а само се взря насреща му. — После тримата лордове се качиха на коне и излязоха, а кралят се прибра вътре.

— Потърсих го току-що. Негово величество не е на празненството. Не можах да открия и Бърни и Мал, които тази вечер трябваше да го пазят.

— Той спомена, че бил уморен. Главата го боляла. Спомена, че щял да се оттегля.

— Мал и Бърни с него ли бяха?

— Така мисля.

Бащата на Ройбън се навъси и погледна към Гришам, който кимна. Очевидно думите на собствения му син сами по себе си не бяха достатъчни.

Няколко мига подир това сержантът стоя неподвижно, объркан. През това време Ройбън можа да забележи, че петното върху ръкава на баща му е от кръв. То не беше

— Кралицата също се оттегли рано, заедно с принцесата — каза сержантът.

— Ясна е работата — ухили се Гришам. — Виното и онази сребриста рокля са докарали палаво настроение на нашия владетел. Затова са сложили дечицата да си лягат и са оставили гостите рано-рано.

Ричард кимна.

— Значи цялото кралско семейство се намира в замъка?

— Да — потвърди Ройбън, а Гришам кимна.

— Случи ли се нещо, докато отвеждаше Роза? — попита юношата.

Баща му забеля погледа, насочен към ръкава.

— Не — каза той, рязко се обърна и за втори път пое към двореца.

— Баща ти изглежда малко напрегнат тази вечер. Кой знае какво му е щукнало. На твое място бих се прибрал с шлем. За всеки случай, ако пак реши да те блъска във вратата.

Гостите започваха да се разотиват. Довелите малки деца бяха сред първите напуснали — те носеха спящи вързопчета, които повдигаха клепачи колкото да хвърлят наскърбен поглед към света. В отговор на жест от страна на Гришам една от колите се отделяше от редицата и спираше край чакащите. Жената се качваше първа, а съпругът й подаваше детето, преди да се качи на свой ред. Тогава лакеят затваряше вратата, каретата завиваше и отново се насочваше към портата, където Ройбън даваше знак за продължаване. После същото се повтаряше. Работата бе монотонна, но след дългото бездействие младият Хилфред я приветстваше.

По-късните напускащи бяха предимно двойки: по-младите крачеха хванати под ръка, а възрастните едва понасяха присъствието си. Повечето разговаряха шумно и се придвижваха с известно залитане, макар при пристигането си да бяха демонстрирали съвършена координация. Смехът бе значително по-силен от този при пристигане. Някои дори се впускаха в песни. Една особено едра жена разля гласа си над стълбището на двореца; към нея се присъединиха трима господа, небрежно преметнали плащове през ръцете си. Те не пожелаха да си тръгнат, преди да са довършили песента; Ройбън, който се бе намръзнал здравата, не можа да не се учуди на издръжливостта им. Нощният мраз не бе направил никакво впечатление на жакетите и тънките им панталони.

Изпълнението на квартета се бе оказало заключителна проява на вечерта — дворът започваше да се изпълва със заминаващи. Кочияшите демонстрираха опита си: те започнаха да се нижат по моста и с ловък професионализъм да намаляват бройката на чакащите. Въпреки това каретите се движеха една по една и пред двореца бе останала тълпа чакащи.

Именно тогава Ройбън чу първите писъци.

Пияните вършеха глупави неща. Те се смееха по-шумно от обичайното (и необходимото), крещяха и плачеха. Писъци по време на такова празненство не бяха немислими, само че в този се бе долавяла отчетлива паника. Ройбън и Гришам погледнаха по посока на писъците — към двореца — но не обърнаха внимание. В следващия миг тълпа гости се изля в градината. Последваха още викове, а също и блъскания. Някакъв старец бе повален на земята, а той от своя страна не пропусна да събори и жена си, докато се оплакваше. Но никой не му обърна внимание: всички се бяха загледали в двореца. И това беше странно, само че не представляваше повод за тревоги. Едва звънът на камбаната показа на Ройбън, че нещо не е наред.

Той погледна към Гришам и зърна същото притеснение в очите му.

Някъде около този момент за пръв път бе произнесена думата пожар.

От двореца сега излизаха слуги, а също и войници.

— Какво става? — кресна Гришам на придвижващия се към тях Винс.

— В замъка — запитаният се задави — избухна пожар. Цялата тази слама…

— Всички ли успяха да излязат? — попита Ройбън. — Принцесата навън ли е? — Юношата се огледа отчаяно. И напразно, нямаше как да я различи сред тази тълпа.

Винс поклати глава, отново задавен.

— Не можем да се изкачим по стълбите.

По стълбите…

Кралицата също се оттегли рано, заедно с принцесата.

Струпаните на двора извикаха, защото от вътрешността на двореца се разнесе трясък. Един от прозорците се строши под напора на огнен език.

— Кой ги спасява? — попита Ройбън.

— Никой — отвърна Винс. — Канцлерът нареди всички да се оттеглят в градината. Той организира верига за гасенето на пожара. Заради купчините сено и слама мястото е същински ад.

— Ройбън! Нямаш право да напускаш поста си! — кресна Гришам.

Юношата си проправи път през тълпата и се втурна към входа. През разтворените врати струеше дим. Ройбън си пое дълбок дъх и се втурна вътре. Насреща му търчаха последните слуги, притиснали одежди към лицата си. Всичко бе изпълнено с дим и видимостта бе затруднена, но до този момент пламъци не се виждаха.

Ройбън откри стълбището и се отправи нагоре. По пътя се сблъска със слизащия си баща.

— Ройбън, какво правиш? Защо не си на пост? Казах ти да не влизаш в замъка.

— Пожарът… казаха, че кралското семейство останало пленено и…

— Твой дълг е да стоиш на мястото, където си назначен! Вече си войник, а не дете! За самоотлъчването от поста си те чака най-малко бой с камшик. Нищо чудно да изгубиш длъжността си или да бъдеш екзекутиран. Само че не очаквай да ти помагам. Вече си мъж и е време да поемеш отговорност за действията си. Сега се махай.

— Но принцесата ще…

— Принцесата! Напуснал си поста си заради…

Баща му се задави от гняв и не можа да довърши.

— Веднага се връщай на поста си, момче! Това е заповед!

— А какво ще стане с кра…

— Никой не може да се качи там. Никой не може да им помогне. Кралското семейство ще умре.

Ще умре?

Ройбън отказваше да повярва. Стоеше застинал, както когато баща му го удареше, само че тази болка бе много по-остра и по-ужасяваща.

— Не — промълви той и погледна нагоре. Не виждаше огън, а и димът не беше много. — Не! — изкрещя Ройбън и се опита да продължи.

Ричард го блъсна назад.

— Току-що ти заповядах нещо!

Юношата отново се хвърли нагоре, само че този път успя да се промъкне край баща си и да продължи.

— Не се качвай!

Ройбън прескачаше по три стъпала. И тук той получаваше възможност да се възползва от преимуществото си, придобито от непрекъснатото сноване. Младежът достигна вратата до кралското крило няколко стъпала преди баща си и рязко дръпна халките, но нищо не се случи. Едва след миг той забеляза веригата.

Защо вратите са заключени… от външната страна?

Миг по-късно баща му го беше настигнал и го блъсваше към коридора.

— Глупак! Толкова е трудно да послушаш баща си. Бях те назначил да стоиш на портата, за да те предпазя. Но ти си се метнал на майка си в желанието си да захвърлиш собствения си живот. Така да бъде. И без това приключих с теб. Аз изпълних дълга си. Вече си мъж и не си моя отговорност.

— Ти… ти си сторил това? — Ройбън местеше поглед между двукрилата врата и баща си. — Ти си залостил вратите. Ти си ги оставил да умрат!

В този момент го споходи и друго, още по-вцепеняващо осъзнаване.

— Ти си запалил пожара… Но нали твой дълг е да ги защитаваш… Защо си сторил това?

— Казах ти да стоиш настрана от тях. Те са зли. Те очакват от теб да пожертваш живота си, за да ги защитиш, но ако поискаш дори една незначителна услуга в отплата, те дори не си правят труда да те изслушат. Аз се хвърлях на пътя на мечове, насочени към краля. За отплата той единствено трябваше да поръча на управителя си да не уволнява една камериерка. Или да й позволи да се омъжи за мен и двамата с нея да заживеем някъде в града. Но не — Амрат не можел да си позволи изключения. Ако отстъпел пред един, и други щели да поискат. Затова трябваше да застана очи в очи с майка ти и да й кажа, че съм се провалил. Кралят я уби, но аз трябваше да застана пред нея.

Баща му го изгледа остро.

— Ти не разбираш. А и как би могъл? Получил си всичко на тепсия — от мен! Аз бях синът на търговец на оръжия. Търговец! Сам се научих да се сражавам. Сам си спечелих място сред охраната на този замък. Сам се издигнах до сержант. Ти не можеш да разбереш, а и сега не е времето. Един мъдър човек ми показа, че не е нужно да живеем потъпкани от тях. Можех да променя нещата, за да не се окаже майчината ти смърт напразна. Майка ти беше искрата, която подпали този пожар. Огънят ще се разгърне, ще изпепели кралството и ще постави началото на нова епоха… без крале. И ние ще станем част от това — важна част. Не ми харесаха нещата, които трябваше да сторя тази нощ, но справедливостта бе въздадена!

— Неща? Какво друго си сторил? — Ройбън отново се загледа в окървавения ръкав. В ума му изникна образът на баща му, влачещ Роза подире си. — Какво си направил с Роза?

— Оказа се по-трудно от очакването. С тези тъжни големи очи и със същото име като майка ти…

— Какво си сторил с нея?

— Онова, което трябваше да бъде сторено. Ти също ще направиш това. Тази нощ ще умрат мнозина. — Той посочи към вратата. — Но никой няма да заподозре и новият свят ще продължи да настъпва. От теб се иска само да си държиш устата затворена. Аз ще имам възможността да се грижа за теб. За нас. Сега се върни на поста си и на никого не казвай, че изобщо си се качвал тук.

Ройбън дори не бе усетил как мечът е напуснал ножницата и се е озовал в ръката му.

— Дръпни се от вратата.

Ейдриън видя двореца да сияе със собствена светлина, като тиквен фенер. Стените му бяха обградени от тълпа, която се взираше към пожара. От прозорците бликаха искри, които прелитаха над двора и със съскане погиваха в крепостния ров. Големият бряст, растящ от северната страна на централната кула, също се бе запалил. Под погледа на боеца един от клоните се откърши и полетя към прозорец.

Докато навлизаше сред зяпачите, Блекуотър се загърна по-плътно с плаща си, за да скрие кървавите петна. Към излезлите от замъка се присъединяваха разбудени жители със сънени лица.

Но усилията му по проправянето на път се оказаха напразни — чакащите коли си бяха отишли; нямаше и следа от Ройс. Ейдриън не беше посветен в плана и нямаше представа къде да търси украсената с рози карета. Несъмнено спътникът му бе отвел Екзитър на някое отдалечено място, където никой не би се сетил да го търси. Но имаше вероятност лордът да не е захапал примамката, подхвърлена от Албърт. Дали Ройс беше запалил пожара? Дали наистина крадецът бе подпалил цял дворец, само и само да прогони един човек? Беше ли способен и на това?

Ако някоя гадинка те ухапе, ти не си правиш труда да я хапеш на свой ред, обичаше да казва приятелят му. Просто я премазваш, за да се подсигуриш, че никога повече няма да те тревожи. След като сме склонни да постъпваме по такъв начин с насекомо, което не може да ни навреди, защо един враг, който би ни убил при първа възможност, да получава по-различно отношение?

Най-лошото в примерите на Ройс бе това, че Ейдриън не можеше да отвърне. Макар да знаеше, че отговор съществува.

Тъй като той нямаше какво да прави, а се чувстваше изцеден емоционално и физически, боецът се присъедини към зяпачите. Няколко години бяха изминали от последния опожарен замък, който бе виждал. Този беше петият — и първи, в чието подпалване Ейдриън не бе взел никакво участие. Колко ли от гостите бяха погинали сред пламъците? И дали Албърт се намираше сред тях?

Надяваше се, че някъде в града все още е останала пивница — тази нощ Блекуотър нямаше да може да заспи, без да пийне нещо. Но за момента той оставаше неподвижен и вдъхваше миризмата на дим, изтласкала уханието на есен. Пушекът му навяваше спомени за уют край лагерния огън или край камината. Само че тази нощ щяха да горят хора.

— Гледай ти. — Ричард се усмихна, видял меча в ръката на Ройбън. — Крайно време беше да ми се опълчиш. Бях започнал да се чудя за настъпването на този момент. Само че не си избрал нито подходящото време, нито подходящото място. Става дума за нещо изключително сериозно. Връщай се на поста си.

Ройбън, който до този момент никога не се бе осмелявал да противоречи на баща си, повдигна оръжие.

— Казах да се отдръпнеш.

Изглежда баща му беше видял нещо ново в очите му, защото изтегли собственото си оръжие.

Ройбън замахна.

Той не искаше да убива баща си, просто искаше да го накара да отстъпи от вратата.

Сержантът отрази удара му.

Юношата отново атакува. Ричард отби и тези замахвания.

— Виждам, че си се учил някъде. Това е добре — небрежно заяви баща му. Никакво притеснение. Тогава, с вида на започнал да се отегчава човек, той стовари меча си близо до дръжката на Ройбъновото оръжие. Неочакваната вибрация изтръгна оръжието от ръката му. Красивият подарък от принца издрънча върху стълбите и баща му го изрита.

— Хилфред!

И двамата се извърнаха, за да видят затичания нагоре канцлер, стиснал меч. Пърси Брага погледна към вратата, а после спря погледа си на тях.

— Той е заключил кралското семейство! — каза Ройбън. — Баща ми е предател.

— Виждам — отвърна Брага, който в този момент оглеждаше оръжието в ръката на сержанта и падналия на земята меч.

— Лорд Брага, аз… — поде Ричард.

— Бягай! Доведи помощ! — изкрещя канцлерът към Ройбън и замахна към баща му.

Сержантът успя да се защити в последния момент.

Юношата веднага се хвърли надолу. Едва не се препъна, но успя да се задържи на крака и продължи да тича към изхода. Озовал се на двора, той изкрещя:

— Кралското семейство е останало заключено! Канцлерът се нуждае от помощ! Той е на върха на централното стълбище!

Зяпачите останаха неподвижни, загледани в димящите прозорци. Никой не помръдна.

— Канцлерът се нуждае от помощ! — отново извика Ройбън.

Двама от най-близките войници — Винс и Гришам — този път реагираха. Останалите продължаваха да се взират. Юношата се отказа и се затича към склада за дърва, където откри брадвата, забита в една цепеница, точно където я бе оставил вчера. С едно движение той я отскубна.

При завръщането си той откри канцлер Брага, Гришам и Винс да излизат от двореца, кашлящи.

— Никой да не влиза! — нареди Брага. — Пожарът… — Той се задави. — Пожарът се е разпространил.

— Момчето каза, че имало заговор — кресна някой от тълпата.

Канцлерът кимна.

— Сержант Хилфред призна, че е подпалил пожара по заповед на лорд Саймън Екзитър. Екзитър възнамерявал да убие кралското семейство, за да получи трона. Аз обявих сержанта за предател. — Той повдигна окървавения си меч. — И го екзекутирах на място.

Ройбън спря. Баща ми е мъртъв? Той трябваше да почувства нещо. Но не успя.

Юношата отново погледна към замъка. От прозорците се издигаше дим. Черни облаци се изнизваха и от главния вход, през който се долавяше сияние.

— Ами кралят? Кралицата? — попита Винс.

Пърси Брага поклати глава.

— Вратите към техните покои са запечатани и огънят е плъзнал. Разпръснатата за украса слама е пламнала веднага. Вече е прекалено късно да го спасим. Стълбището вече е недостъпно. Чисто самоубийство би било да се опитваме да ги спасяваме. Освен това се боя…

Той се поколеба.

— Боя се, че вече всички те са мъртви.

Всички те са мъртви.

Роза, баща му, майка му, а сега…

НЕ!

Ройбън се затича отново.

— Спрете го! — изкрещя Брага, докато юношата се хвърляше към вратата. Винс скочи и повали младия си колега на земята. Ройбън успя да се изправи и продължи да се бори.

— Все още не е късно! Просто трябва да…

— Не, момчето ми. — Заговорилият бе старец, слабоват и белокос, облечен в свещеническа одежда. Той стоеше сред предните редици на зяпачите и наблюдаваше как замъкът гори. Гласът му бе бащински: не напомняше гласа на Ричард, а звучеше по начина, по който според Ройбън би говорил един баща. — Прекалено късно е. Само ще докараш собствената си смърт.

— Пусни ме! — кресна Ройбън.

— Не бива да правиш това, синко. — Винс нямаше никакво намерение да го пуска.

— Не съм ти син! Вече не съм ничий син!

Заради Пикъринговото обучение Ройбън бе придобил известна увереност с меча, но брадвата си оставаше най-силната му страна. Юношата отново замахна назад с дръжката, както когато Хорацио се бе опитал да го задържи. Ударът уцели стомаха на Винс, който се преви с изкаран въздух. Преди някой друг да е успял да го спре, Ройбън скочи в драконовата паст, която до съвсем скоро бе изпълнявала ролята на главен вход.

Не е възможно тя да е мъртва!

Тази мисъл бе по-скоро израз на желанието му. Той искаше да вярва това — трябваше да вярва. Бе изгубил всичко останало. Нямаше да изгуби и нея.

Огънят действително бе плъзнал по стълбището. Сламките бяха подпалили висящите банери. На свой ред платът бе пренесъл пламъците към дървения таван.

Отбягвайки искри, Ройбън успя да достигне върха на стълбището. Пред вратата лежеше баща му, пребледнял, по лице.

Юношата замахна и с все сила стовари брадвата върху вратата. Но и последващите му удари не успяха да засегнат масивния дъб. Така никога нямаше да успее. Той насочи усилията си към самата верига — към катинара й. При всеки досег на острието катанецът хвърляше искри, но и неговият метал оставаше неподатлив.

Беше безнадеждно.

Той захвърли брадвата и изрита вратата. А после сведе поглед към баща си и изкрещя:

— Негодник! Как си могъл да го направиш?

Да го направиш…

Младежът рязко се обърна към веригата.

— Наистина си го направил, нали?

Той коленичи и започна да претърсва трупа. Знаеше къде точно да търси. Откри ключа в третата кесия, прикачена към колана му.

Ройбън го пъхна в ключалката и отправи гореща молитва към Новрон. Бе възнаграден с изщракване, подир което веригата се освободи. Младият войник захвърли катинара, дръпна веригата и блъсна вратите.

Насреща му скочи облак задушлив дим, накарал го да се превие. Този му ход се оказа успешен, защото въздухът близо до пода беше по-свеж. Хилфред можеше да види слоевете, на които пушекът се движеше: край тавана беше най-гъст. Гоблените по коридора пламтяха с пъстроцветни пламъци.

Той се нагълта със затоплен въздух и продължи напред.

Ройбън никога не се бе качвал на най-горния етаж на двореца, където се намираха покоите на кралското семейство, и си нямаше представа за значението на отделните врати. Но в този случай предишните познания не биха му помогнали отново, защото пушекът почти го ослепяваше. Хилфред блъсна първата попаднала му врата. Зад нея се оказа параклисът на краля. Това помещение не гореше и бе пълно със свеж въздух, което му позволи да поеме нов дъх.

Следващата блъсната врата се оказа спалня. В нея също се виждаше ясно: не само заради слабото наличие на пушек, а и защото пред прозореца имаше горящо дърво. Тук имаше скрин, гардероб, внимателно сгъната върху канапе рокля. А върху леглото се издигаше купчина завивки. Кестенявата коса на Ариста бе покрила възглавниците.

Ройбън я разтърси и започна да я издърпва от леглото.

Тя се сгърчи.

— Престани!

Хилфред понечи да я хване отново, а тя започна да рита и дере.

— Моля ви, принцесо, трябва да дойдете с мен.

Ариста премигна насреща му и се закашля; в следващия миг тя забеляза пламтящото пред прозореца дърво. И изпищя.

— Замъкът гори. Трябва да се махнем.

Един от горящите клони се откърши и влетя през прозореца, хвърляйки искрите си по килима.

Принцесата продължаваше да се бори и размахва юмручета насреща му. Хилфред не й обърна внимание, а дръпна юргана, хвърли го над главата й, взе я на ръце и изтича навън.

Коридорът се бе превърнал в огнен тунел. На стълбището пламъците бяха спаднали, тъй като нямаха какво да изгарят. Но дървеният таван — подът на таванските помещения — пламтеше ожесточено; огънят продължаваше да се разгръща. С бързи крачки, които бяха по-скоро скокове, Хилфред се спусна долу и изхвърча от замъка. Навън той се спъна и рухна пред струпаните благородници, войници и слуги.

При падането принцесата изпълзя от юргана и се изправи, обръщайки се към замъка. Едва сега тя започваше да идва на себе си.

— Майка ми! — изкрещя Ариста. — Спасете майка ми.

Никой не помръдна.

— Спасете я! — изрева принцесата и рухна на тревата. Върху зачервените й бузи блестяха сълзи.

Отново нямаше реакция.

— Не можем, Ваше Височество. Прекалено късно е.

Ласкавият епископ изрече и тези думи. Ройбън реши, че предпочита острите сопвания на баща си. Тонът на епископа бе успокояващ и насърчителен, но под всичко това се криеше отрова. Отвратителна беше склонността му да се отказва предварително. Защо всички толкова бързат да оплачат все още живите?

— Съжалявам — каза канцлер Брага.

Ариста смаяно се взираше в тях. Тогава тя премести погледа си върху Ройбън.

— Моля те — тихо промълви тя. — Майка ми…

— Ройбън, недей!

Хилфред така и не бе разбрал кой изкрещя подире му в онзи момент: Брага, епископът, Гришам… Във всеки случай юношата отново се бе озовал сред пламъците.

При последното си влизане Ройбън можеше да заяви, че канцлерът е прибързал да представя двореца като непреодолим огнен капан. Голям процент от градивния материал на крепостта представляваше камък; пръснатата украса бе пламнала бързо и също тъй бързо бе изгоряла, без да остави особен дим. Но сега вътрешността на замъка бе подобаващо гибелна. Дървеният скелет бе пламнал; от дълбините долиташе непогрешимият рев на огън. Пожарът навлизаше в зрелостта си: гласът му беше укрепнал.

Хилфред трябваше да заслони очи от ярката светлина. Над него се сипеха искри; малкото останали гоблени отдавна бяха рухнали и в момента пламтяха на стълбите. Налагаше му се да ги прескача с все ризницата си.

Кралският етаж този път бе почернял от гърчещ се дим. Ройбън се отпусна на четири крака и запълзя, запомнил свежестта край пода. В настоящия случай и това не предотврати задавянето му. Очите му започнаха да се насълзяват, гърлото му се пълнеше със сажди в напразно търсене на въздух.

Скоро той можеше да види единствено пода пред себе си. Обгърна го паника заради осъзнаването, че повече не може да си поема дъх. Наложи му се да долепи лице до самия под и да вдъхне. Слава на Марибор, там все още имаше въздух, макар и нажежен.

Едва сега Хилфред забеляза треперенето си. Подът под него беше горещ; от толкова близо момчето можеше да чуе пращенето на пламъците от другата му страна. Този път наистина беше прекалено късно.

Той щеше да изгори жив недалеч от тялото на баща си.

Не. Най-напред ще умра от задушаване.

Хилфред затвори очи. Трябваше — димът ги глождеше нетърпимо.

Колко ли вдишвания ми остават?

Той се закашля, приближи лице до пода и вдъхна.

Поне още едно.

Бе я спасил. Поне това бе успял. Роза и баща му бяха мъртви, но Ройбън бе успял да стори поне едно добро дело. Може би предстоящата му смърт щеше да се окаже за добро. Иначе щеше да присъства на заминаването на омъжената Ариста и да остане завинаги сам. Той бе изживял момента си. Явно това беше единствената причина за съществуването му — причината, поради която Марибор си беше губил времето с него. Подобен човек не би имал полза да се учи да се сражава или язди, не би имал полза от приятели, майка и баща. Тези неща не му бяха необходими, за да спаси принцесата в една студена есенна нощ. Не му трябваше и дълъг живот.

Той си помисли за Роза.

Не трябваше да се отдръпвам. Ако бях знаел колко малко време ни остава…

Над него пропука греда. Строшаването й прозвуча като гръмотевица. Хилфред зачака, но нищо не се стовари отгоре му.

Ройбън си пое пореден дъх, притиснал устни към пода. Никога до този момент не бе отдавал подобна близост на дъските.

И никога нямаше да успее да достигне кралицата. Дори и да успееше, щеше да намери единствено трупа й, задушил се в съня си. А ако по някакво чудо все пак я завареше жива, нямаше да успее да я изведе. Вече почти не бе останал въздух.

Ако бе по умен, той щеше да е наквасил табарда си от кладенеца на двора. Омотан около лицето му влажен плат вероятно би помогнал. И все пак…

Хилфред се огледа. Той стоеше точно пред вратата на принцесата. Клонът, строшил прозореца, все още гореше.

Ройбън запълзя към стаята. Към леглото. То също пламтеше. Горещината опърли косата му. Той протегна ръка, оказала се в близост до почти непоносима жежкост, и започна да опипва. Пръстите му напипаха металния ръб на пълното нощното гърне.

Юношата разкъса туниката си, нагъна я и я потопи. През импровизираната маска въздухът имаше ужасен вкус, но можеше да се диша.

Той отново си помисли за кралицата. Но щеше да има само един шанс да избяга.

— Съжалявам — тихо прошепна Хилфред.

Младият пазач изля гърнето върху главата си и слепешком се затича обратно, доверил се на паметта си. На няколко пъти се блъсна в стените. Коридорът изглеждаше прекалено дълъг. Ами ако съм се заблудил? Може би навлизаше по-дълбоко в замъка, за да умре заедно с кралицата. В следващия момент той стъпи върху нещо меко. Трупът на баща му. Не се беше заблудил.

Слепешком той продължи напред — предпазливо, за да не падне по стълбището. Трудно му беше да удържа паниката си и желанието просто да се втурне напред. Дрехите и косата му вече бяха изсъхнали. По кожата му пълзяха неприятни тръпки: горещината го изсушаваше. Много скоро той също щеше да пламне, а може би вече гореше. А стълбите все така не идваха. Явно все пак се беше изгубил. Ужасът успя да го надвие, но успя единствено да го накара да спре. Юношата застина. Страхуваше се да помръдне.

На прав път си, Ройбън. Не спирай. Почти си се измъкнал. Бягай напред!

Той го стори.

Сега завий надясно. Почти си стигнал до стълбите. Точно така. Вече си на стълбището, но ще трябва да прескочиш огъня. Скачай!

Хилфред се хвърли напред и полетя във въздуха. В този миг на безтегловност той се почуди за източника на гласа. Коя беше тази, която му помагаше, достатъчно луда, за да влезе в горящия дворец заедно с него? Нямаше значение. Надяваше се, че тя е била права.

Тълпата край Ейдриън се сгъстяваше. Сигурно цялото население на благородническия квартал, а може би и целият град, се струпваше да наблюдава спектакъла.

В общество, където облеклото представляваше главен отличителен белег на отделните касти, тази тълпа изглеждаше необичайно еднородна. Между бедни и богати не съществуваше почти никаква разлика — с изключение на гостите на празненството, почти всички бяха наизлезли от домовете си по нощни ризи. Липсваха обичайните жакети, панталони, рокли и туники. Изглеждаше, че армия призраци е обградила крепостния ров. Отблясъкът на пожара танцуваше по лицата им: застинали в удивление като изгубени души.

Целият дворец бе обгърнат от пламъци. Водата на рова се превърна в ярко огледало. Някъде кънтеше метал. Сигурно някой черпак бе изпаднал върху тенджера, но този звук се оказа достатъчен. Ейдриън отново се пренесе сред пламъците на бойното поле, където крещяха умиращи. Под звуците на тромпети и барабани громоляха копита. Разнасяха се стенания.

Той бе покрит в кръв. Винаги беше покрит с кръв. По тази причина увиваше дръжките на оръжията си с ивици груба кожа: кръвта беше изключително хлъзгава. Ейдриън винаги бе се втрещявал от количествата червена течност, които тялото можеше да побере. Хората бяха торби с течност, които се пръсваха при най-малкия разрез и изливаха черва. Около него се издигаха трупове. Сред тях имаше и коне. Те също бяха подобни торби, само че се нуждаеха от повече време, за да издъхнат. Едрите им хълбоци трептяха; от муцуните им се издигаха облаци. Без значение колко е уморен, боецът винаги проявяваше милост към повалените коне, край които минеше. Искаше му се да може да отправи молитва към тях, само че можеше да повтори единствено думата, въртяща се из главата му. Съжалявам.

Миризмата на кръв бе неизбежно свързана с дима на мангали и факли, лагерни огньове и опожаряването на крепости и домове. Когато бранителите бъдеха надвити, дверите на победената крепост биваха разтваряни и войниците се хвърляха напред с лудешки викове: те бяха се докоснали до смъртта и бяха оживели. След тази среща те се чувстваха като богове, които заслужаваха всичко. А и кой можеше да им попречи? Те просто вземаха всичко поискано и убиваха посмелите да оспорят.

След битка Ейдриън имаше навика да пие до смърт. Някой неизменно довличаше някаква бъчва, строшаваше капака й, подир което започваха безкрайни тостове. С помощта на тази течност Блекуотър се опитваше да забрави изживяното, да измие кръвта. Само че никога не успяваше. Петното отказваше да излезе. И докато той оставаше край бъчвата, някои от другарите му довличаха няколко от пленените жени и му предлагаха да си избере — отдавна бяха видели, че той е дал значителен принос за победата им.

Веднъж Ейдриън си беше избрал красива блондинка с разкъсана рокля, защото тя бе му напомняла за Арбър: момичето, което бе обичал в Хинтиндар. И от което се бе отказал заради най-добрия си приятел. Той бе сграбчил девойката и тя бе започнала да пищи. Но той само я бе задържал притисната към себе си. Тя бе престанала да се мята, осъзнала сълзите му.

Когато Ейдриън бе разтворил ръце, тя бе коленичила край него, загледана. Не бе казала нищо, само се бе взирала в него. Пламъците бяха трептели по бледото й лице.

— Съжалявам.

— Простете?

Ейдриън премигна. Красивото лице изчезна; замъкът Есендън отново изникна пред него.

— Какво казахте? — До него стоеше възрастен мъж и леко трепереше.

— Нищо — отвърна Ейдриън.

— Говори се, че кралят е мъртъв.

— Така ли? — Боецът бе започнал да обмисля най-краткия път за измъкване от тълпата.

— Предаден от един от собствените си охранители. Някой си Хилфред.

Хилфред? Ейдриън вече не бързаше да се маха.

— И какво е станало с войника?

— Бил екзекутиран от канцлер Пърси Брага. Новият ни канцлер по нищо не отстъпва на граф Пикъринг. Чух един от пазачите да казва, че лорд Екзитър бил виновен. Той подготвял заговор срещу Амрат, наредил кралските покои да бъдат заключени и подготвил пожара. Цялото кралско семейство е мъртво.

— Не цялото — тихо се обади жена, притиснала дете към гърдите си. От тона й човек би останал с впечатление, че тя разкрива някаква важна тайна. — Едно от децата оцеляло.

— Кое.

— Момичето. Ариста.

— Лорд Екзитър няма да пощади никого.

— Противен негодник — изсъска жената, запушила ушите на детето си.

— По-внимателно — каза старецът. — Той може да се окаже новият ни владетел.

Върху лицето на жената изникна ужас.

— Новият канцлер няма да допусне това. Той ще се погрижи справедливостта да възтържествува.

— Канцлер Брага не е родом от Меленгар — намеси се трети. Той бе успял да грабне одеяло, а също и безформена шапка, която непрекъснато придърпваше над червенеещите си уши. — Не е имал време да се сдобие със съюзници. А лорд Екзитър стои начело на цялата охрана. Дори и да се докаже, че той е виновен за смъртта на кралското семейство, не е ясно на чия страна ще застане армията. Може да предстои гражданска война.

— Днес е черен ден, черен — промълви жената и намести детето си.

След един последен поглед към пожара Блекуотър напусна тълпата и пое по улицата. Далеч от пожара нощният хлад се усещаше. Беше излязъл вятър, северен вятър. Дъхът на приближаващата се зима.

Той пое към търговския квартал. Щеше да намине през кръчмата: имаше вероятност Ройс да е върнал каретата и вече да го чака там.

На площада със статуята на конния владетел се бе струпала нова тълпа — по-малка, около двадесет души, стиснали фенери и факли. При приближаването си Ейдриън откри причината за струпването им.

Към статуята беше привързан труп. Ужасяващо обезобразен труп, украсен със свещи и облечен в черно-бяла униформа. Очите, ушите и няколко от пръстите му липсваха. Пред гърдите му стоеше голям знак, прикрепян от собствения му декоративен кинжал.

Това се случва с всички — благородници или не — които посегнат на дамите от Медфордския публичен дом.

Изглежда Ройс бе успял да намери лорд Екзитър. Блекуотър извърна поглед; бе видял достатъчно.

Пред „Светият меч" бе спряла каретата на Дънуди, само че Ройс го нямаше. Самият Дънуди все още не се беше събудил; боецът го остави да спи.

Искаше му се да пийне нещо, само че кръчмата бе пуста. Всички будни бяха отишли при замъка или стояха край статуята.

Ейдриън отново мина край двореца — пожарът още не беше угаснал. Пламъците вече подскачаха над покрива. Пред очите му върхът на една от кулите рухна, отнасяйки знамето с изобразен сокол. Тълпата възкликна. Всички бяха изоставили усилията си да гасят самия дворец и пълнеха кофите си от рова, за да спасят постройките в двора.

Блекуотър се насочи към занаятчийския квартал. В тукашния централен площад също откри струпани хора, макар и само петима. Хук имаше друго обезобразено тяло, осакатено по същия начин: без очи, уши и пръсти. Към него бе прикачена по-малка бележка:

Той уби дама от Медфордския публичен дом.

Мъж с яркочервена шапка се опитваше да разчете написаното за неграмотните.

— У-у-би да-ма…

Със същото методично заекване онзи прочете и седемте думи.

— Това е Стейн — каза друг от зяпачите.

— Аз бях там в нощта, когато той уби клетото момиче — рече трети. Той изглеждаше познат, бе окачил дърводелски чук на колана си.

— Как се казваше тя? — попита онзи с червената шапка.

— Беше преди година. Вече не си спомням.

— Винаги съм казвала, че той ще свърши зле — повдигна пръст някаква старица.

Това име беше познато на Ейдриън. Така се бе казвал онзи, който бе убил приятелка на Гуен. Именно това убийство я бе подтикнало да напусне кръчмата отсреща. Всъщност убитата бе курва от „Противната глава", но бе ясно, че Ройс се стреми да изпрати пределно ясно съобщение. А и местните нямаха нищо против да сливат детайлите.

След като премина край притихналите работилници и дюкяни, боецът навлезе в бедняшкия квартал. Труповете на пълномощниците бяха изчезнали. Сякаш битката изобщо не се бе състояла. Оставащите петна побързаха да го уверят в противното.

Със закъснение Ейдриън осъзна, че е трябвало да заобиколи, за да не се натъкне на тази гледка, само че беше прекалено уморен. Нощта бе дълга. В момента му се искаше само да се наспи. На сутринта щеше да продължи да търси Ройс. Или пък крадецът щеше да го намери сам. Стига да беше жив, несъмнено щеше да го стори.

Този път той не тръгна да се лута между постройките, а продължи по главната улица и прекоси централния площад.

Всяка от четвъртините на града можеше да се похвали със свой собствен отличителен знак. Благородниците си имаха фонтан със статуя, площадът на търговския квартал имаше красиви пейки, а занаятчиите също имаха фонтан, макар и по-малък. Бедняците трябваше да се задоволят с кладенец и дъска за съобщения.

Още преди да е видял последната, Ейдриън можеше да се досети, че тази вечер към нея е прикрепено нещо.

И не остана разочарован.

Третото за тази нощ тяло също бе поставено в познатата гротескна поза. От него все още се стичаше кръв, която есенният мраз караше да дими. Тук отсъстваше тълпа. Пристигналият Ейдриън се оказа единствен зрител. Този мъж бе единственият от тримата приковани, които той бе познавал. Но и това не го накара да изпита съчувствие.

Ройс здравата се беше потрудил тази нощ. Боецът се радваше, че не бе го придружил.

Блекуотър се отправи към публичния дом, загърбил площада, кладенеца, дъската със съобщения и обезобразеното тяло на Рейнър Грю.