Розата и бодилът

Глава 11

Докато крачеше из замъка, Ройбън имаше усещането, че страшно се набива на очи заради табарда, ризницата, шлема и меча. Поставянето на шлема бе го накарало да скриви лице: раните от мнимото обучение още не бяха зараснали. Поне новият шлем бе значително по-удобен — бе прилегнал без нужда от укрепващи парцали. И не закриваше очите му.

Въпреки всичко новата униформа му носеше увереност. Мечът също имаше подобен ефект — подкрепен от знанието, че вече няма да се изложи подир изтеглянето му. Нямаше да спечели някоя от наградите на Зимния фестивал, но и щеше да обезкуражи някой, решил да се заяжда с него. Интересно дали Моувин щеше да се съгласи да го научи на още неща. Искаше му се да мисли, че Пикърингови и принцът изпитват искрена симпатия към него. Но пък тази му склонност да си въобразява се простираше към още много неща.

Искаше му се да мисли, например, че в момента не се случва нищо странно и че баща му си има напълно разумно обяснение за напиването си посред бял ден. Ден, в който предстоеше голямо събитие и дворцовите охранители трябваше да се намират във върхова форма. Искаше му се да мисли, че Роза не е заплашвана от никаква опасност; че баща му е стегнал униформата си и в точно този момент предприема действия, за да спре конспираторите. Освен това му се искаше да вярва, че оръженосците повече няма да го преследват след назначаването му. Или че новото обучение и новите приятели щяха да му помогнат. Искаше му се да мисли, че сега ще получава уважение от всички, включително и от баща си. Искаше му се да мисли…

Проблясъкът на позната тъмночервена рокля го накара да спре на стълбите край една от броните. Но по-внимателното му вглеждане показа, че това е лейди Дръндълин, секретарката на кралицата. Разбира се. В този момент принцесата се намираше в покоите си и се подготвяше за предстоящото празненство. Тя винаги правеше това, а неотдавна кралицата й бе разрешила да се облича в рокли с деколтета. Не толкова дълбоки като дрехите на Роза, разбира се, но не и детински. Кралят и съпругата му започваха да демонстрират красотата на дъщеря си, да я подготвят за неминуемия брак, който щеше да бъде уреден.

Ройбън обичаше да си представя, че Ариста няма да бъде омъжена. Тогава нямаше да й се налага да напуска Медфорд за някакъв далечен замък, където щеше да изчезне завинаги. Само че тя бе почти на тринадесет. Много скоро неизбежното щеше да последва. Дори самата мисъл за това му причиняваше болка. И тази мисъл се оказа достатъчна, за да унищожи цялото щастие, което новата униформа и подареният меч бяха породили у него. Той бе почувствал известно облекчение, споделяйки тайната за Роза с баща си. Сега неприятното усещане се беше възвърнало, съчетано с някаква неясна отврата на лишена от конкретност, но неизбежна екзекуция. Само че това сравнение не беше напълно точно, защото смъртта не беше достатъчно опознаваема, за да поражда страх. Ройбън не можеше да си представи какво би било да умре. Но можеше да си представи как ще се чувства, когато кръстосва тези коридори, без възможността да я зърне. С отпращането на Ариста те щяха да отпратят и мечтата му. Тази мечта беше глупашка, нелепа, но докато принцесата оставаше неомъжена, надежда все още имаше. И тъй като Хилфред не разполагаше с много други неща, които да оправдават живота му, тази надежда оставаше единствено упование.

Харесваше му да си представя как някой ден ще държи Ариста в прегръдките си и ще усети как треперенето й затихва заради близостта му. В този ден — някъде в бъдещето — той щеше да я целуне за първи път.

Ройбън въздъхна.

Много мисли се въртяха из главата му, но нито една от тях не беше полезна.

Той изчака да остане сам и се отправи надолу към тъмницата. Обзе го паника при вида на сламата. Украсата за празненството се бе разпръснала из целия дворец: слама, зърнени снопове, тикви.

Но кой ще си прави труда да трупа слама тук? Може би тук са оставили излишната? И дали не са се натъкнали на Роза?

Юношата се затича към последната килия, откачи фенер и бързо отвори вратата. Дъхът му остана затаен до мига, в който очите му не различиха движение в ъгъла. Хилфред пристъпи напред и повдигна фенера. Две големи кафяви очи се взираха насреща му.

— Ройбън? — неспокойно рече девойката. — Време ли е вече? Може ли да си вървя?

Той си отдъхна.

— Не. Още не. Как си?

— Уплашена. — Тя бе коленичила върху камъка, обвила ръце около себе си. От едната страна косата й бе разрошена, примесена със сламки. — Говори ли с баща си?

— Да. Той каза, че ще се погрижи за всичко. Било добре, че си останала тук. — Той замълча. — Както и да е. Той ще се заеме.

— Сигурен ли си?

Дори сред сенките личеше, че очите й са зачервени. Тя бе плакала.

— Казах ти, че той е част от кралската гвардия. Негова задача е да защитава владетелското семейство. Довери ми се.

— Тук не ми харесва. Студено е, подът е твърд, а аз не съм направила нищо. — Тя се загледа надолу. — Просто бях наета и изпълнявах онова, което ми беше заръчано. — Девойката погледна към изхода и повдигна ръка. — По-рано някакви хора слизаха тук. Умрях от ужас, когато ги чух.

— Зная. — Ройбън се усмихна, окачи фенера на тавана и излезе обратно в коридора, за да довлече малко слама. — Легни отгоре й. Не е кой знае какво, но ще те пази от студа. Моята смяна скоро ще започне, така че не мога да остана още дълго. Най-вероятно ще ти се наложи да прекараш тук само още една нощ — меко каза той.

Девойката се премести върху сламата и кимна. Какво друго можеше да стори? Може би да заплаче или да изпищи. Хубаво бе, че тя не стори нито едно от тези неща.

— Поне ми се иска да имах светлина. Ужасяващо е да не виждам нищо. Опитвам се да спя, само че човек не може да спи непрекъснато.

— Бих могъл да ти донеса свещ, само че най-добре ще бъде да останеш на тъмно. Тук не би трябвало да има хора. Онези, които са внасяли сламата, биха забелязали светлината ти. Зная, че това е много мъчително за теб, но трябва да изтърпиш само още ден. Една нощ, по-точно. А и безопасността винаги е за предпочитане.

Тя засмука долната си устна и примирено кимна.

Хилфред се почувства отвратително.

— Какво смяташ за новата ми униформа? Красавец съм, нали?

Той го бе казал на шега, за да я накара да се почувства по-добре.

Типично за него, хуморът му винаги бе насочен срещу него самия.

— Добре изглеждаш — каза тя. — Дори по-елегантен от обичайно.

Ройбън я погледна смаяно. Тя бе взела думите му на сериозно. За момент юношата понечи да я поправи: никой никога не бе го определял по такъв начин, а и самият той определено не се чувстваше така. Той се понамести. Тогава забеляза пристегнатата й в кръста рокля и гърдите, които проблясваха на светлината на фенера.

— Само преди няколко минути дадох клетвата си.

— Поздравления.

— Благодаря ти. — Ройбън осъзна, че тя е първият човек, който му казва подобно нещо. А представата за предстоящия му живот го накара да осъзнае, че много вероятно тя щеше да се окаже и последният. — Трябва да вървя. Просто исках да се отбия и да ти кажа, че съм разговарял с баща си.

— Наистина ли трябва да си отиваш? Не можеш ли да останеш поне за малко, за да ми правиш компания. Сигурно нямаш представа колко скучно е да седиш в празна и тъмна килия. Остава ми единствено да слушам дишането си.

Хилфред се усмихна, решавайки, че това е шега. А в следващия момент се засрами, защото осъзна противното. Но унижението му бе спестено, защото тя отвърна на усмивката му. Очите й бяха много красиви — големи и тъмни. Напомняха му за животните в конюшнята; дружелюбни очи.

Той приседна, а девойката се притисна до него.

— Студено ми е — каза тя.

— Ще ти потърся още едно одеяло. Бих…

— Остани. — Роза прегърна ръката му.

— Какво има?

— Просто не искам да оставам сама. — Тя бе започнала да го гали по ръката. — Какво е да живееш в двореца?

Ройбън се засмя.

— Не зная. Аз живея заедно с баща си в малка стаичка в казармените помещения. В двореца единствено разнасям вода или дърва. Или изнасям пепел. Прекарвам повечето си време извън него.

— Но не и когато вали?

— Тогава отивам в конюшнята. Особено ако е студено. Там заради конете винаги е много приятно. А ако е много студено, заставам между тях и наблюдавам облаците на дъха им. Изчетквам ги и им говоря. Струва ми се, че им харесва да стоя при тях.

— Ако приличат на мен, сигурно. — Тя леко стисна ръката му и отново обърна очите си към него.

— При следващото си идване бих могъл да ти донеса четка.

Хилфред бе казал и тези думи на шега. Едва след изричането им осъзна, че току-що я бе сравнил с кобила. Очакваше девойката да го блъсне възмутено, но тя отпусна глава върху рамото му.

— Много би ми харесало да ми срешеш косата. — Тя притисна лице към врата му. Може би бе подела конската му шега. Или пък не, в действието й нямаше нищо престорено. То бе приятно. Много приятно. И вълнуващо. Момичетата никога не се отнасяха с него толкова мило и дружелюбно. — Ти не си като другите мъже, които познавам.

Мъже. Повечето хора го наричаха момче или си служеха с още по-унизителни обръщения. Дори принцесата, която бе само на дванадесет, го беше нарекла момче. Думите на Роза го накараха да се почувства неочаквано добре, по-приятно от нова униформа или лъскав меч.

— Откъде знаеш? Та ние съвсем скоро се срещнахме.

Тя се засмя, макар и тъжно.

— Познавам те по-дълго от повечето мъже.

Да. Той бе забравил. Но с изключение на роклята, нищо у нея не издаваше, че тя е нещо повече от красиво момиче. Без грим тя изглеждаше открита и симпатична. Край нея не му се налагаше непрекъснато да стои нащрек. Тя не се подиграваше на грешките му. До този момент нито веднъж не му се беше присмяла. С нея той можеше да бъде себе си. По-рано по този начин се бе чувствал единствено в компанията на цепеници и коне. Тя бе удивително мила. Беше му трудно да гледа на нея като на…

— Какъв е животът ти?

Тя отново му се усмихна.

— Видя ли? Ти си много странен.

От всеки друг Ройбън би приел тези думи като обида. Но нейното изражение и гласът й показваха комплимент.

— Така ли?

— Да. Ти наистина искаш да знаеш.

— Да. Искам да зная какво е да…

Под погледа му усмивката й изчезна, заменена от тъга. Явно той за пореден път бе допуснал грешка.

— Какво има?

— Нищо.

— Не е нищо. Кажи ми.

Тя сведе поглед, при което кичури покриха лицето й.

— Ти не ме нарече курва.

Ройбън не каза нищо. Не знаеше какво да отговори.

— Защо? — продължи девойката. — Защо не го стори?

Той сви рамене.

— Не ми изглеждаше… учтиво.

Роза отново повдигна лице към него. Някои от кичурите й бяха залепнали за бузите.

— Видя ли? — възкликна тя, при което гласът й трепна и тя се задави. — Другите мъже никога не се затрудняват с изричането на тази дума. И много малко са били онези, които са си правили труда да се отнасят мило с мен. Винаги от мен се е искало да се държа мило с тях. От онзи, който плаща, същото не се изисква. На него не му трябва да проявява загриженост. Освен това никой не се интересува да разговаря с теб. Онези, които говорят, говорят на теб, а не с теб. Има и такива, които искат да те слушат, но те искат да чуват отвратителни неща, а не историята на някакво си момиче. — Този път смехът й бе нервен и измъчен. Той по-скоро приличаше на плач.

— Аз искам.

— Не, не искаш. Дори самата аз не искам да я чувам. Потискаща е.

Тя се приведе напред и зарови лице в шепи. Тялото й се разтърсваше от беззвучните ридания.

Ройбън не знаеше какво да прави. Той протегна ръка да я потупа по рамото; тъй като това не му изглеждаше подходящо, наместо това юношата леко стисна ръката й. Девойката се обърна към него и притисна лице към гърдите му, а той я прегърна. Няколко минути двамата останаха неподвижно. Частица от Хилфред не искаше тя да се утеши — това би сложило край на чудното усещане.

— Благодаря ти — промълви тя, все още притиснала глава към него.

— За какво?

— За това, че си различен. За това, че ме слушаш. За това, че ме подслони.

— Не трябва да благодариш за подобно нещо. Всеки би…

Роза бе започнала да клати глава.

— Никой от мъжете, които познавам, не би сторил подобно нещо. Откровено бях започнала да смятам, че ти не съществуваш.

— Аз?

Девойката се отдръпна, бършейки очи.

— Мъже като теб. Силни, красиви и сияйни като онези рицари от приказките.

— Аз съм обикновен войник. Не съм благородник. Никога не бих могъл да стана рицар.

— За мен си рицар. Или поне си онова, което един рицар би трябвало да бъде. Познавам неколцина рицари. Без доспехите в тях нямаше нищо рицарско. Никакво благородство.

Тя обгърна лицето му с длани, приведе се напред и го целуна, съвсем нежно. Устните й бяха най-мекото нещо, до което той някога се бе докосвал. Пръстите й помилваха бузата му и докоснаха врата му.

— Ако не искаш да си изцапаш униформата, може да я сложим върху сеното — промълви тя, задържала лицето си пред неговото.

— Не мога.

Не беше сигурен откъде е намерил сили да изрече това, защото тя бе откраднала целия му дъх. Той си спечели отдих, хващайки ръцете й.

— Това е първият ти ден. Какво ще ти направят, ако се забавиш малко?

— Не става дума за това. Не бива.

Тя се усмихна, потискайки смеха си.

— Всичко е наред. Наистина. Това е първият път, в който искам да го направя. Освен това после ще мога да заспя.

Тя го целуна отново, но този път Ройбън се отдръпна.

— Какво има?

— Наистина не мога.

— Ако се притесняваш… Няма проблем, ако това е първият ти път. Дори ще се почувствам специална.

— Точно затова не мога.

Роза го погледна объркано, а после бавно се отдръпна, отпускайки ръце. Върху лицето й изникна разбиране.

— Тя сигурно е удивителна жена.

— Такава е.

— От колко време си влюбен в нея?

— През целия си живот, макар че я срещнах преди три години — каза той. И осъзна, че за пръв път споделя това с друг.

Девойката отново се бе вторачила в пода. Ройбън очакваше, че тя ще се разплаче отново, но тя не го стори. Само си пое дъх и се усмихна сковано.

— Ти се целуваш добре. Тя ли те научи на това?

— Не, но ти благодаря.

С тъжен поглед Роза отново го помилва по бузата.

— Надявам се тя знае каква късметлийка е.

Ройбън се извърна, затвори очи и прехапа бузата си.

Що за глупак съм аз?

Началото на празненството посрещна излизането на Ройбън от тъмницата. Пристъпването му обратно в двореца приличаше на навлизането в друга реалност: сред обилна светлина, струяща от издълбани тикви, фенери, факли и свещи. Източниците на светлина бяха прикрепени към всяка възможна повърхност. Из каменните коридори долитаха звуците на флейти и цигулки — приглушени заради тропота на многобройни нозе: домакините се суетяха наоколо, гостите бяха започнали да пристигат, а слугите прелитаха.

Прекрасен свят на удивление, което оставаше скрито от онези, които правеха компания на конете в студените зимни нощи. За момент Ройбън поспря на входа, загледан в пъстротата рокли и плащове — дали щеше да я зърне? Какво ли щеше да е облякла за подобно събитие? Дали щеше да си помисли нещо за новата му униформа? И в нейните очи ли той щеше да изглежда елегантен?

Не, не му беше нужно да я среща, за да отгатне истината. Ако принцесата го видеше сега, тя дори нямаше да го забележи. Погледът й щеше да го подмине като някакъв предмет. Сега той бе поредният от войниците, обичайна и безинтересна гледка, която не заслужаваше внимание.

Хилфред се обърна и се отправи към портите. Не искаше да я вижда. Не искаше да потвърждава правотата си — не и след разговора с Роза. Какво ли би си помислила тя, ако бе научила коя е любимата му? Какво ли би казала? И как изобщо той би могъл да й обясни? Никой не би могъл да го разбере. Дори самият той на моменти се затрудняваше.

Дворното оживление почти по нищо не отстъпваше. И тук притичваха слуги, само че нарамили кофи и вързопи.

В продължение на години Ройбън бе наблюдавал приемите от покрива на склада за дърва — а зиме през прозореца на конюшнята. В онези сенки той бе оставал с часове, възхитено вторачен в различните плащеници, шапки, пера и кожени одежди. Всички приеми започваха като паради, показни мероприятия, предназначени само за него. Но в този ден той щеше да стане част от домакините на парада.

— Закъсня! — смъмри го лейтенант Уайлин. Той стоеше на портата заедно с Гришам и Бейл. — Свободен си, Бейл.

— Да, сър. — Последният хвърли остър поглед към Ройбън. — Крайно време беше.

— Когато не успееш да изпълниш задълженията си, Хилфред — натърти Уайлин, — другарите ти страдат. Запомни това. Сега си част от екип. И мога да те уверя, че не би искал да се окажеш слабата брънка от нашата верига. Охраната на замъка си има начин да разрешава проблемите си.

На Ройбън се струваше странно, че Уайлин се обръща към него по фамилно име. Това беше прецедент и звучеше необичайно. Юношата трябваше да си напомни, че лейтенантът говори на него, а не на баща му.

— Гришам ще ти покаже какво се иска от теб. Слушай го. По-късно отново ще намина. — Уайлин замълча, а после додаде, сякаш разчел мислите му. — Баща ти прекара много години, за да превърне името Хилфред в нещо достойно. Служи прилежно, изпълнявай дълга си с чест и храброст, защити клетвата, която даде днес, и ще накараш баща си да се гордее с теб. Някой ден може да се окажеш сержант като него.

Лейтенантът кимна отсечено към Гришам и се оттегли.

— Какво трябва да правя? — попита Ройбън.

— Нищо — отвърна Гришам. — Ще се справиш ли?

— Тогава защо беше толкова важно да пристигна навреме?

— Защото краката на Бейл бяха започнали да го болят, освен това беше огладнял. Предстои ти да стоиш шест часа на едно място. Ще видиш.

— И просто ще си седя неподвижно?

— Ти стоиш откъм страната на излизащите. — Гришам посочи към площада отвъд моста, където чакаха множество карети. Те бяха обгърнали в почетен кортеж статуята на Толин Есендън. — Виждаш ли тези коли? Аз трябва да проверявам поканите им и да им правя знак да преминат. Тогава те продължават към двореца, стоварват пътниците си и обръщат. Кралят не се интересува от празните карети, които напускат замъка му, така че от теб се иска единствено да внимаваш да не се сблъскат и да им даваш знак. Дори и ти би трябвало да се справиш с това.

— Ами ако някой няма покана?

— Тогава му казваме да си върви.

— А ако откаже?

Гришам се усмихна.

— До този момент не сме имали подобен късмет. Пияниците са единственото развлечение, което получаваме. Понякога те се вкисват; ако става дума за търговци, можеш да им теглиш по един шут отзад. Само внимавай да не изриташ някой благородник. Ако е много пиян, може и да не си спомня, но в противен случай рискуваш да изгубиш крака си.

Чифт тромпети затръбиха от бойниците над тях и първата карета пое напред. На капрата стоеше типичният кочияш с тъмно наметало и мека шапка. Колата му бе теглена от един бял и един черен кон.

— Поканата, ако обичате — долетя гласът на Гришам.

От прозореца на каретата надничаше момче в жакет с висока яка и кожена шапка. То въртеше сребърна кама с драконова дръжка в ръцете си и гледаше към Ройбън с презрение.

— Добре дошли в замъка Есендън — заяви след около минута Гришам. Каретата продължи към двореца. Друга зае мястото й. Нови и нови коли изникваха на площада, стекли се от различни улици. Повечето бяха открити и почти по нищо не се отличаваха една от друга. Във всеки от краищата им се поклащаше фенер. Може би всички тези коли бяха наети от града — всички те бяха теглени от един кон и имаха сгъваем покрив. Тъй като нощта бе все още топла, повечето гюруци бяха спуснати. Явно поканените отдаваха голямо значение на забелязването си.

Имаше и коли, които бяха теглени от повече коне. Очевидно бройката на впрегатните животни символизираше богатството. Истински заможните пристигаха със собствени карети, богато украсени. Тях Гришам пропускаше далеч по-бързо и с много по-почтителен тон.

Когато първият прилив коли секна и гостите започнаха да пристигат спорадично, Гришам му направи знак да се приближи.

— Ела да си разменим местата, за да те пробвам. Може да ми се наложи да се облекча в един момент.

Малко след размяната към тях се приближи поредната карета — също от наетите, теглена от един кон. В нея седяха двама мъже, обвити в плащове. Единият бе пълен, а спътникът му бе слабоват.

Колата спря пред портата.

— Поканата, ако обичате — монотонно изрече Ройбън.

Пълният, обвил ръцете си в ръкавици, му подаде свитък.

Хилфред го разгърна и се втренчи в съдържанието. Нямаше представа какво пише, той не можеше да чете. И бе почти сигурен, че Гришам също е неграмотен. Но наличието на кралския печат бе всичко, което му трябваше да види. Отдели и малко време да оцени красивия почерк.

Той върна пергамента обратно.

— Ами вашата покана, сър? — Юношата протегна ръка към слабоватия.

— Това е виконт Албърт Уинслоу — отвърна другият. — Той е мой гост.

Десетки коли бяха преминали през портата, но никой не бе довел гости. Под ризницата Ройбън започна да се поти. Но тъй като не се сещаше какво да направи, той преглътна унижението от провала си и погледна към Гришам.

Другият войник леко кимна.

— Благодаря ви. Добре дошли в замъка Есендън. — Ройбън им направи знак да продължат.

Докато отново си разменяха местата, Гришам се изкикоти, но не каза нищо.

Скоро колите престанаха да пристигат изцяло и Гришам го накара да затвори портите, да ги залости и заключи с помощта на голямата манивела. Това им предостави възможност за облягане, макар че колегата му го предупреди да не го прави често. Сержантите биха си затворили очите пред подобно нещо, но Уайлин и Лорънс — не. И тъй като сержант Барнс, който обичайно проверяваше дежурните, бе мъртъв, най-вероятно лейтенантът щеше да намине лично да ги нагледа, както бе обещал.

— Лесната работа е приключена — каза му Гришам. — Сега следват часовете скука. Сега просто стоим тук и отваряме портите, когато хората си отиват.

— Колите няма ли да се върнат?

— Да, но за момента трябва да спрат на улицата. Дворът не е достатъчно голям за всички тях. — Гришам погледна към замъка и обратно към града. — Ето какво, аз отивам до нужника. Може да се забавя. Не съм се отбивал отдавна, ако ме разбираш. Ще се справиш ли сам?

Ройбън кимна.

— Така или иначе през следващите няколко часа не би трябвало да се случи нищо. Не и тук. Само се постарай да не наръгаш някого и да не допуснеш вражеска армия, разбра ли?

— Ще се постарая.

— Добро момче. — Гришам се отправи към казармените помещения.

Хилфред се загледа към града, без да вижда нищо. Все още си спомняше допира на Роза, докосването на устните й и погледа й. До този момент никой не бе поглеждал към него по подобен начин. В големите очи той бе съзрял почит, дори възхита. Сякаш тя бе имала насреща си знаменит човек. Бе му се струвало лъжа да й позволи да гледа на него по такъв начин, да мисли, че той е нещо повече. Какъв ли бе животът й? Колко ли отвратително бе да се предлага срещу заплащане? Част от него се гневеше. Той искаше да я защити. Да я спаси от този ужас. Тя не биваше да прави това. Курвите бяха грозни, мръсни, противни жени без никакъв морал и никаква доброта. Те не изглеждаха като Роза.

А може би той нямаше никаква представа от света. Той беше току-що постъпил на служба пазач, а тя беше курва, но в същинския смисъл на нещата Роза бе по-достойна за уважение. Тя бе видяла истинския свят и бе оцеляла сама. Бе свободна да прави каквото иска и очевидно бе видяла много повече от него. Хилфред й се възхищаваше. Тя сигурно би останала изненадана, ако узнаеше това.

И все пак му бе допаднало да бъде видян по такъв начин. Да бъде забелязан като нещо повече от част от пейзажа или чифт работни ръце. Беше вълнуващо, че на него гледаха като на мъж. Определено беше рано да си приписва това звание, но то бе прозвучало тъй прекрасно от меките устни. В случая не бе ставало дума за обикновено признание. Поздравът й го бе накарал да се почувства едновременно щастлив и унил. Той никога през живота си не бе се докосвал до подобна възхита. Чувстваше се като умиращ от глад, осъзнал състоянието си едва след долавянето на ухание от истинска храна.

Той харесваше Роза. Определено я харесваше.

До този момент идеята само бе пърхала около съзнанието му. Тази мисъл й придаде плътност и категоричност. Той наистина харесваше Роза. Тя бе негова приятелка. До този момент Хилфред не бе имал приятели и не бе сигурен в последното, но пък не можеше да си я представи как му дава шлем и после го пребива с дървена тояга. Или да се напива и да го удря през лицето. Тя не беше такава. Тя беше по-добра от тях. Миналата нощ на прозореца я бе помислил за призрак. Но сега му се струваше по-удачно да гледа на себе си като на призрак: дух, който само тя можеше да вижда.

Роза. Дали е съвпадение, че тя носи името на майка ми? Че се изкатери от същия прозорец?

— Хилфред!

Ройбън отмести поглед. Принцът и Пикърингови яздеха към него.

— Бързо, отваряй вратата.

Юношата не си направи труда да се покланя, а се зае да отключва.

Принцът носеше тежко вълнено наметало с вдигната качулка. Моувин и Фанън също бяха последвали примера на своя бъдещ владетел, с което тримата приличаха на яздещи монаси. Или пък на вълнени привидения. Дисагите им се издуваха подозрително — най-вероятно плячкосани от кухните на празненството припаси. Ройбън се надяваше, че престоят им няма да продължи прекалено дълго, колкото тази храна загатваше. Ако нещо се случеше с тях, как щеше да се оправдае той? Ами ако не се върнеха до изгрев-слънце?

— В блатото ли отивате? — попита Хилфред. Поне щеше да знае къде да насочи евентуалното търсене.

— Да. Става студено, тази вечер може да се окаже последният шанс да надвия Моувин и да заема почетното място на най-добър ловец. Затова възнамеряваме да останем цялата нощ. Като завали сняг, ще устройваме състезания с жаби в замъка. Дори може да организираме залагания. Както и да е, всичко по реда си. Ти не казвай на никого, че си ни виждал. Дори и ако те бият с камшик и допират нажежен метал до петите ти.

— С цялата тази суматоха те ще си помислят, че сме се отдалечили в някое закътано местенце в двореца и вършим нещо глупаво — каза Моувин.

— Няма и да си помислят, че сме тръгнали да ловим жаби насред студена есенна нощ — подсмихна се Фанън.

— Именно — одобри брат му.

— Иска ми се да можеше и ти да дойдеш с нас, Хилфред — каза Олрик.

— Благодаря ви, Ваше Височество.

— Напред, флегми! — Принцът пришпори коня си и препусна по моста. Братята го последваха.

Ройбън отново затвори портата и се загледа след тях. Колко хубаво би било да препускаше с тях в този момент, отправящ се към лов на жаби.