Розата и бодилът

Глава 12

— Защо още се размотаваш, жено? — изрева Амрат към съпругата си.

— Сресвам косата на дъщеря ти.

Владетелят влезе в спалнята.

Ариста седеше пред лебедовото огледало на майка си, а самата притежателка стоеше над рамото й. И двете бяха втренчили изключително сериозни погледи в лъскавата повърхност. И двете бяха облечени във великолепни одежди. Кралица Ан носеше прословутата си сребърна рокля.

Той не бе трябвало да й позволява да носи въпросната дреха: заради нея бе изгубил прекалено много спорове. Фината тъкан обгръщаше тялото й по съвършен и стратегически начин и се превръщаше в нещо не по-малко страховито от броня.

Владетелят се облегна на вратата и скръсти лапи пред гърдите си.

Кралицата го погледна.

— Защо е това бързане?

— Жаден съм.

— Не ми казвай, че възнамеряваш да се напиеш тази нощ?

— Все пак това е празненство, не е ли така?

— Това не означава, че на всяка цена… — Тя въздъхна. — Прави каквото искаш.

Кралят се навъси. Цял ден той се бе подготвял за нощ на разгул, в която здравата ще се накваси заедно с Лео. Освен това бе замислил да въведе новия канцлер в прекрасния свят на силния сайдер. Здравословно бе всеки да се поизлага в определен момент. И Амрат не би имал нищо против да види младия маранонски благородник да се стоварва върху меките си части. Но тази въздишка унищожи ентусиазма му.

— Какво? — попита кралицата.

— Нищо.

Тя си оставаше все така красива като в деня на сватбата им. По съвместителство това беше и денят, в който двамата се бяха срещнали за първи път. В този случай Амрат бе извадил късмет. Лео бе виждал Белинда Ланаклин предварително и бе знаел каква съкрушителна красавица взема за своя съпруга. А бъдещето на Амрат Есендън бе определено от баща му (Ерик) и бащата на Ан (Левелин). А може би дъртият Клоувис Етелред бе определил за кого ще се омъжи внучката му? Кого да обикне?

Дали тя ме обича? С течение на годините Амрат многократно си бе задавал този въпрос. Така и не откриваше причината, поради която това му се струва толкова трудно за разбиране. Най-вероятно уреждането на брака им. Тя не бе имала възможност да откаже. Всеки на нейно място би се постарал да се примири със ситуацията, като имитира щастие и се надява, че един ден то ще се превърне в истинско.

Когато баща му бе казал, че Клоувис Етелред се е съгласил да отстъпи ръката на внучката си, Амрат най-напред бе попитал как изглежда.

— Как изглежда? — объркано бе повторил баща му.

— Красива ли е?

— Трудно е да се каже. Не си спомням.

— Не си спомняш? — бе дошъл ред на Амрат да повтаря.

— За последно я виждах преди години. Тогава тя беше още дете.

Сърцето му се бе свило при тези думи. Пред очите му бяха изникнали всички онези грозни благороднички, чиито достойнства се ограничават единствено до произхода им. Дори за момент бе сигурен, че сърцето му действително е спряло. Дори не бе сигурен за възрастта й. Клоувис беше изключително възрастен, така че внучката му можеше да се окаже някаква стара мома на тридесет години. Това бе го накарало да си представи вещица. И пралеля си Маргарет, чиито брадавици бяха пуснали собствени косми.

— Може да става дума за някакво чудовище. Някакъв борсук.

— Гарантирам ти, че тя няма муцуна.

— Нали каза, че не си я виждал наскоро? Откъде знаеш? Освен това говорим за рода Етелред! Велики Марибор! Несъмнено тя ще се окаже грозна! Как си могъл да ми причиниш това?

— Нищо не съм ти причинил! — Разбирането в гласа на баща му бе отстъпило пред острота. — Укрепвам кралството. Спасих трона, за да можеш ти един ден да седнеш на него. Този брак няма нищо общо нито с теб, нито с нея. Ценността му се съдържа в зестрата и в сигурността, която ще ни осигури. Това има значение, а не дребнавите ти тревоги за красиво момиче. Ти си принц! Един ден ще станеш крал! Ще имаш всичко, което едно кралство може да ти осигури. Не мога да повярвам, че си толкова разглезен!

— За теб е лесно да го кажеш. Нали ти няма да спиш с нея.

— Ако свършиш работата добре първия път, ще ти се наложи да спиш с нея само веднъж. И после ще имаш възможност да заличиш спомена със стотици момичета. Те буквално биха се редили пред вратата ти.

В онзи момент Амрат не се бе сещал за това. Той щеше да стане крал. Тогава щеше да прави каквото си поиска и да има колкото си жени пожелае. Тази мисъл му бе донесла утеха. И бе го накарала да помисли за майка си, която имаше само едно дете. Тя рядко се усмихваше; може би това бе причината. След това бащиният съвет бе престанал да му изглежда толкова мъдър.

Приближаването на сватбата бе го изпълвало с отвращение. Той дори бе замислял евентуално бягство. Нищо не бе го спирало някоя звездна нощ да препусне далеч и да се превърне в герой, който си докарва слава с меча си. Но той не бе избягал. А в деня на сватбата се бе случило нещо забавно. От мига, в който бе зърнал Ан Етелред за първи път, той никога не бе помислил за друга жена. Дори бе започнал да оценява останалите жени според близостта им до нея. Никоя от тях не бе успяла да се доближи. Сега той я наблюдаваше как вчесва косата на дъщеря им и знаеше, че това никога няма да се промени.

— Какво? — попита Ан.

— Нищо не съм казал.

— Зная. Просто стоиш там и се взираш. Какво си се замислил?

— Чудех се дали ме обичаш.

Тя се усмихна в огледалото: вълшебен свят, обгърнат от шиите на двата лебеда. Сигурно този свят бе някакво прекрасно място, където тревоги не съществуваха.

— Родих ти две прекрасни деца. — Ан целуна дъщеря си по косата.

— Това беше твой дълг като кралица, но…

— Наистина ли? — Тя спря насред движението си, уловила кичур от косата на Ариста, и го погледна. — Дълг? Така ли гледаше ти на нещата?

— Не, разбира се.

Кралицата отново се обърна напред и продължи.

— Тогава защо си мислиш, че с мен е било различно. На страдаща ли ти приличам? Много е трудно да бъда твоя съпруга. Може би трябва да повикаш войниците да ме набият, за да не ми хрумне да спра да реша дъщеря си.

Ариста се засмя и покри лицето си с длани.

Амрат се намръщи.

— Струва ми се, че имаме десетки слуги, чието единствено задължение е външният вид на Ариста.

— Видя ли? Какви други доказателства са ти нужни? Правя го, защото искам.

— Това просто показва, че обичаш децата си.

— Всъщност показва, че обича мен — прошепна Ариста.

Ан игриво я удари по главата, с което изтръгна от въпросната глава кикот.

— Ти мълчи.

— Това не означава, че ме обичаш. — Амрат хвана съпругата си за раменете и я обърна към себе си. — Обичаш ли ме?

Кралицата стоеше невъзмутимо, стиснала четката като оръжие — дребна жена, изправена срещу огромен мечок.

— Разбира се. Как иначе бих могла да живея с подобен космат грубиянин?

Той продължаваше да я държи, умолително търсещ погледа й. Ан се отпусна.

— Как би могла някоя жена да не те обича?

Амрат повдигна вежда.

— Защото съм крал?

— И това го има. — Тя се усмихна широко и обгърна кръста му. — Но истинската причина е, че няма нищо по-привлекателно и по-романтично от мъж, който е влюбен в мен.

— Почакай. Аз не съм признавал нищо. Ти си тази, която…

Ан притисна брадичка към гърдите му, извърнала лице нагоре.

— Човек би могъл да потъне в очите ти — каза кралят.

— Наистина? А аз си мислех, че не ме обичаш.

— Може би.

— Може би?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали си готова да се явим на приема. Не си го забравила, нали? Тази година честваме назначението на новия канцлер, когото аз назначих, защото ти настоя да дам длъжност на съпруга на Клер.

— Това не е причината, поради която го направи.

— Това беше една от причините.

— За толкова огромен мечок си учудващо мек. — Тя погали корема му.

— Задава се зима. Трупам запаси за студеното време.

Ан се подсмихна и остави четката пред огледалото.

— Да вървим, Ариста. Баща ти иска да се перчи с нас пред приятелите си.

— Харесва ми да ги карам да ми завиждат — призна кралят. — Къде е Олрик?

— Той отдавна слезе, заедно с Моувин и Фанън. Никога не бях го виждала толкова нетърпелив за някое празненство. Може би е нетърпелив за някаква среща. Може да е харесал Ленар.

— Ухх. — Ариста се изправи с гримаса.

— Ленар се превръща в истинска млада дама — продължи кралицата. — Ще направиш добре да вземаш пример от нея.

Принцесата подбели очи.

— Ариста!

В мига, в който Амрат й се скара остро, той разпозна гласа на баща си — владетелския глас — и вътрешно потръпна.

— Извинявам се — каза тя.

Извинението бе прозвучало искрено, но не и обидено или угоднически. Тя можеше да се огъва, но нямаше да се прекърши. Беше силна, в това отношение се беше метнала на него. И умна: това бе наследила от майка си. Жалко, че беше момиче.

Както налагаше традицията, при появата на кралското семейство оркестърът поде меленгарския химн.

Всички глави се обърнаха към стълбището, в пълно мълчание. Дори най-възрастните останаха почтително прави. Музикантите също се бяха надигнали от местата си.

Амрат би дал всичко за едно питие. Първо бе трябвало да изчака пристигането на всички гости, преди да се появи, а сега му се налагаше да слиза с обидно бавна скорост: трябваше да съобразява стъпките си с химна, така че да достигне последното стъпало едновременно с отзвучаването на последната нота. Театралничене, разбира се, но пък налагащо се. То бе част от професионалните му задължения на крал. Едно от по-лесните задължения.

Единствено Зимният фестивал биваше честван по-пищно, само че въпросният празник винаги му се бе струвал някак принуден, целящ да отвлече вниманието на хората от най-дългата (и често най-студената) нощ в годината. А празникът на жътвата винаги бе жизнерадостен, особено ако имаше богата реколта — в случаите, когато неспирни дъждове бяха унищожили голяма част от посевите, хората нямаха голям повод за празнуване.

За щастие тази година случаят не беше такъв, реколтата бе особено обилна. И ако бъдеха оставени настрана кончините на Клер и канцлер Уейнрайт, бъдещето определено изглеждаше достойно за посрещане.

В настоящия празник организаторите бяха надминали себе си. До този момент кралят никога не бе виждал толкова тиквени фенери. Сигурно занаятчийският квартал тънеше в мрак, защото всички свещи бяха донесени тук. Грамадите сено и слама също го накараха усмихнато да поклати глава. Единствено на аристократ би хрумнала идеята да превърне дворец в плевня. На много места подът вече се покриваше със сламки. Почистването им щеше да отнеме седмици.

Буренца бира и подноси с десерти не липсваха никъде. Край тях очакваха изпиването си бъчви със сайдер, в които плуваха ябълки. Към края на празненството въпросните плодове, абсорбирали течността, щяха да се превърнат в особено желан десерт. Знаменца с цвета на есента се спускаха от тавана и около стълбището. По пода не липсваха и истински листа, разхвърляни за украса. В средата на приемната се издигаше огромна купчина листа, която по-младите гости вече бяха съумели да разхвърлят.

Когато тримата най-сетне стъпиха в залата, музиката затихна и всички коленичиха.

— Добре дошли в скромния ми дом, приятели — гръмко каза владетелят. — Изправете се.

Огромната зала се изпълни с шумолене.

— Предстои ни да отпразнуваме изобилието, с което Марибор и Новрон ни почетоха тази година. Те бяха изключително щедри. Всички наши провинции докладваха излишъци; дивечът също бе обилен. Настъпващата зима се очертава весела и сигурна. Но ние имаме повод да удвоим радостта си, защото празнуваме и назначението на новия си канцлер. Синът на графа на Свануик, съпруг на наскоро починалата ми балдъза и неотдавнашен херцог. Същият човек, който само преди три години се отличи, спечелвайки Сребърен щит, Златен венец и наградата за най-добър фехтовчик на рицарския турнир. Човек, който според съпругата ми притежава езика на Валин, телосложението на Пикъринг и решителността на един Екзитър!

Тези думи породиха смях.

Кралят поиска чаша вино и огледа тълпата.

— Къде е той?

Другите също започнаха да се оглеждат.

— Тук съм, Ваше Величество.

Амрат забеляза ръката на новия канцлер да изниква сред морето от глави. Онези, които не бяха го разпознали, се обърнаха натам. Кралят повдигна чашата си. Гостите с чаши в ръце последваха примера му.

— За здравето на нашия нов канцлер, Негово превъзходителство Пърси Брага.

— За Пърси Брага — повтори залата. Тостът бе последван от аплодисменти.

Музикантите отново засвириха, а кралят и съпругата му се заеха да обхождат гостите. Почти като прекосяването на река, помисли си владетелят. Всеки се стремеше да получи вниманието му, да вметне хвалба, почти неминуемо последвана от някакво искане. Поне този празник касаеше само кралството, така че щяха да присъстват единствено меленгарски благородници — поне доколкото знаеше той. Това не беше кой знае каква утеха, защото всички благородници бяха еднакво досадни, но поне нямаше да му се налага да слуша възхвалите на империалистите. Ако му се наложеше още веднъж да изслуша как имало нужда от единна власт и как държави като Меленгар представлявали наскърбление в очите на Новрон, Амрат Есендън определено щеше да удуши някого. Едно от предимствата на подобни събития се заключаваше в отсъствието на оръжия. В зала, пълна с невъоръжени люде, той не само беше владетелят, а и Мечока.

Амрат и Ан се присъединиха към Лео, настанил се близо до камината. Пикъринг бе седнал, качил ботушите си върху бъчва със сайдер. Освен това бе захапал дълга лула.

— Настани се удобно — игриво изръмжа кралят и замахна към ботушите му.

— Вече съм се настанил, Мечо.

— Къде е Белинда? Очаквах, че и тя ще дойде.

Лео спусна крака и се надигна, защото не подобаваше да отговаря на кралицата от подобна небрежна поза.

— Двете с Ленар са на посещение при майка й в Глъстън. Старицата не се чувства особено добре.

По изражението му личеше, че не става дума за обикновена настинка.

Зад тях избухнаха гласове.

— Щитът принадлежеше на Корник — казваше Конрад Червения. Той говореше с Хефт Джърл, все по-гръмко.

Пак ли, помисли си кралят.

Двамата графове, стопани на съседни Уест Марч и Лонгбоу, бяха застанали от двете страни на бъчва със сайдер. И двамата бяха на около четиридесет, посивели, но попригладени за празника. И двамата носеха скъпи одежди, но личеше, че косите им не са свикнали да стоят сресани. Хора като тях се чувстваха най-добре у дома, качили босите си нозе върху хълбоците на някое от полегналите ловни кучета. Нямаше съмнение, че съпругите им се бяха погрижили за вида им.

— Бил е носен от Хиндж — възрази Хефт Джърл, граф на Лонгбоу. Сега гласът му не отстъпваше по гръмкост. Сайдерът в чашата му се разплискваше заплашително: той беше един от онези хора, които се чувстват длъжни да съпровождат с жестове всяка своя дума.

— Върху него беше нарисувана планина. — Конрад вземаше черпака, за да си налее. И същевременно се опитваше да улови парченце ябълка.

— Никой не знае какво е имало върху щита.

— Разкопай гроба и ще видиш. — Конрад улови парчето и се усмихна победоносно.

— Няма да допусна подобно свято място да бъде осквернявано!

— Свято? Става дума за купчина кокаляци… и един щит, върху който стои герб с планина. Щитът на Корник Червения!

— Може да настояваш, но това не го прави истина. Освен това планината стана ваш родов герб едва… — Хефт погледна към Амрат.

— Не ми казвайте, че отново спорите за това? — попита кралят.

— Всеки от тях е на осма чаша — отбеляза Лео. — Ти какво очакваш?

— Осма?

— И двамата пристигнаха рано.

Амрат въздъхна — не защото му се свидеше изпитото от двамата, а защото мудността на съпругата му бе му попречила да вземе ранно участие в надпреварата с чаши.

— Трябва да си намерите друга тема за спор. Поне за доброто на онези от нас, които сме принудени да ви слушаме всяка година. Как ви се струва река Лентина?

Джърл погледна към него и почисти няколко капчици, озовали се върху одеждата му — с жеста на човек, изрично предупреден да не се цапа. Какво е станало с нас? Старото униние отново започваше да обзема Амрат. Някога бяхме мъже. Сега сме парцалени кукли на жените си.

— Какво за нея? — попита Хефт.

— С течение на вековете тя е изменяла коритото си. Единият от вас е спечелил земя, а другият е изгубил. Това изглежда далеч по-важна и по-истинска тема за спор.

— Това е само земя — махна с ръка Конрад. — Не може да се сравнява с честта на предците ми. Не Корник Червения е побягнал, а Хиндж Джърл.

— Във всички истории щитът с червената планина е отстъпил — заяви Хефт.

— Иди в Дрондил Филдс — каза Конрад. — И разгледай картината, изложена до хартата. Там е изобразен Хиндж Джърл, стиснал щита на Корник. Корник му го е заел, когато щитът на Хиндж се строшил. Ако престанеш да упорстваш, ако признаеш, че родът ти векове наред е бил убежище на страхливци, и отвориш проклетия гроб, името на предците ми ще бъде очистено.

— Ти си пиян — заяви Хефт, което накара Амрат да се усмихне: самият граф Джърл се поклащаше несигурно.

— Гербът на Хиндж е изобразявал чук. — Конрад удари по герба, бродиран върху зацапания жакет на събеседника си. Ударът бе по-силен от необходимото: ефект от осем чаши сайдер.

Джърл не му остана длъжен. Неговите осем чаши го накараха да прецени погрешно както жеста, така и собствения си отговор. Блъсването му завари Конрад неподготвен. Последният се олюля, стъпи накриво и тежко рухна по гръб. На всичкото отгоре разля все още пълната си чаша с лелеяното парченце ябълка.

Всички в залата избухнаха в смях. С изключение на Конрад, разбира се.

Конрад Червения бе изключително избухлив, като всички от рода си. Дори и трезвен се наскърбяваше лесно. Когато се надигна, в ръката му блестеше кинжал. На подобни празненства мечове не бяха позволени, но кинжалите бяха смятани за декоративна част от облеклото. Конрад не смяташе така. Той бе вперил оцъклени очи в граф Джърл.

Амрат чу как Ан възкликва. Друго не му и трябваше, за да пристъпи между двамата.

Кралят приличаше на жива планина. Конрад не само не можеше да достигне Хефт, дори не можеше и да го види. В следващия миг огромната владетелска лапа го сграбчи за китката.

— Събрали сме се да празнуваме, Конрад — тихо, но решително изрече Амрат. Мечока бе изръмжал в предупреждение.

Конрад погледна към обездвижената си ръка, сетне премести поглед към брадатото лице. За момент той се поколеба, а после кимна с обърканото изражение на току-що събуден.

— Дръж ги под око — прошепна кралят в ухото на Лео. В момента Червения се мъчеше да пъхне кинжала обратно в ножницата.

— Ще ги държа, само че не мога да ги сплашвам със същата ефективност. Освен това не разполагам с рапирата си.

Амрат усети как дребна длан стиска ръката му. Ан изразяваше благодарността си.

Кралят отново огледа тълпата — в случая огромният ръст предостави поредно предимство. След наздравицата гостите се бяха разпръснали в трапезарията, балната зала и дори в тронната. Слуги с бели ръкавици разнасяха сребърни подноси над главите си. Пърси Брага стоеше в един ъгъл заедно с лорд Валин и сър Ектън.

— Струва ми се, че Пърси не си губи времето — обърна се той към съпругата си.

— Това е добре. Показва, че е отдаден на службата си.

— Или амбициозен.

— Започваш да звучиш като Саймън.

— Саймън е истинско магаре, но не и глупаво магаре. Той е по-умен от мен.

— Пърси също е умен.

— Зная… Точно това ме тревожи. Заобиколен съм от гении.

— Аз включена ли съм в това число?

— Ти заемаш първо място. — Амрат я изгледа с мнимо подозрение и на свой ред стисна ръката й. — Ти си по-опасна от всички тях вкупом.

Той така и не можеше да открие Олрик. Ариста бе седнала край камината. Сама. И четеше.

Ако не направя нещо, тя ще тръгне по стъпките на леля си Клер.

— Ваше Величество!

Източник на това обръщение се оказа епископ Салдур: червено-черните одеяния на духовника енергично се приближаваха.

Макар че Амрат не го беше виждал от няколко месеца, възрастният човек си оставаше непроменен. Владетелят бе готов да се закълне, че епископът бе изглеждал по същия начин и по време на младостта му; единствената разлика бе в ръста. Така беше със старите: достигнеха ли веднъж определена възраст, преставаха да се променят. Децата растяха бързо, за момент оставаха в блаженството на зрялата младост. Но скоро след това времето се нахвърляше отгоре им. Гъстите коси отстъпваха пред плешивина и отдаваха цвета си на безлично сиво, под мускулестата гръд изникваха отпуснати могили, а кожата се отпускаше. Но после идваше момент, в който не бе останало нищо за унищожаване.

— Отдавна не бях те виждал, Саули. Как мина пътуването до Ерванон? Патриархът още ли е жив?

— Благодаря за проявения интерес. Негово светейшество не се оплаква от здравето си, но аз мога да се оплача от пътуването, което беше изтощително. Пристигнах преди два дни. Много бързах, защото исках да присъствам на празненството в чест на новия ни канцлер. Какво ставаше там? — Салдур леко кимна с глава към Конрад. Лео тъкмо бе хванал въпросния за ръката и го отвеждаше, подмамил го с обещания за по-силни напитки.

— Нищо. Прекалено много празнуване и недостатъчно храна.

Салдур погледна през рамо.

— Пак ли за щита спореха?

Амрат се усмихна.

— Празненството не би било истинско без поне едно сбиване.

— Подобни сбивания се превръщат в граждански войни.

— Родовете им се дърлят в продължение на пет столетия. Не бих се притеснявал за това.

Епископът приглади ръкавите си.

— Ваше Величество, налага се да говоря с вас насаме.

— Нещо не е наред?

Старецът снижи глас:

— Боя се, че да. Става дума за семейството ви.

— За семейството ми?

— Най-добре би било да продължим този разговор в параклиса. Там ще имам възможност да говоря свободно.

— Подобна потайност подхожда на заобикалянето от врагове.

Салдур се приведе близо до него.

— Ако подозренията ми се потвърдят, ще излезе, че сме обградени от тях. И че те възнамеряват да пролеят синя кръв.

Край епископ Салдур Амрат винаги се чувстваше неловко — както край повечето религиозни люде. И двамата родители на краля бяха отдадени следовници на нифронската църква. Предвид неразбирателството му с тях, не бе трудно за отгатване, че Амрат бе влизал в Мареската катедрала единствено по принуда — на най-големите църковни празници, при сватби и погребения. Празниците също би пропускал, ако присъствието му не бе налагано от заемания пост начело на държавата.

Разбира се, неодобрението му към църквата не се дължеше единствено на родителите. Всички духовни люде бяха някак странни. Те се усмихваха прекалено много, не пестяха комплиментите и подкрепата, но зад извитите устни и приятните думи дебнеше неизменна преценка. Никой никога не биваше определен като достатъчно добър — с изключение на мъртвите. Явно те смятаха, че човек трябва да умре, за да бъде даван за пример.

Самият Салдур изглеждаше като пропуснал да умре обречен. На колко ли години е той? Това беше друга особеност на духовниците — те старееха. Повечето хора никога не доживяваха, за да посивеят. А Салдур приличаше на заснежена планина. Според Амрат не беше естествено, че всички тези свещеници продължават да живеят десетилетие подир десетилетие. Родителите на краля отдавна бяха починали, а старият Саули все така се навърташе в параклиса.

Не беше добра идея да се разговаря със свещениците на тяхна територия. Особено в конкретния случай, когато ставаше дума за духовник, който е и бивш твой наставник. Невръстният Амрат и Салдур бяха прекарали много часове в параклиса, през които бяха обсъждали мистериите на Новрон. Мистерии, които хлапакът така и не бе могъл да разбере. Много неща от църковната доктрина му се струваха неразбираеми и неприемливи. Сега той бе престанал да се тревожи за тях, защото и уроците бяха престанали. Щом Марибор съществуваше, защо никой не го беше виждал? Поне една жена трябваше да е получила възможност да го огледа добре, за да роди сина му — Новрон. Но какво бе станало с Новрон? Това не бе изразено недвусмислено. Дали той бе умрял? И ако беше смъртен, защо хората му се молеха? Амрат никога не се бе молил на покойния си баща.

Разбира се, баща му и приживе не би си повдигнал пръста да му помогне, та какво оставаше като дух. Той бе смятал, че за сина му е по-важно да се научи да обезглавява с един удар, отколкото да знае наизуст седемте изпитания, през които е преминал Новрон.

Дори и днес при вида на Салдур кралят се чувстваше като заловено по време на бягство момче.

Но този път Амрат нямаше намерение да си припомня детството. Сега на челото си той носеше корона и възнамеряваше недвусмислено да припомни това на епископа. В мига, в който старецът затвори вратата на параклиса след себе си, владетелят попита:

— За какво става въпрос?

Гласът му отекна гръмко. Сплашването бе доказан ключ към успеха. Амрат не можеше да си представи успешен владетел, който не умее да заплашва.

— Не бях склонен да ви казвам — отвърна епископът, събрал пръсти пред себе си. Той не изглеждаше стреснат. — Но съвестта не ми позволява да отлагам повече. Проблемът е, че не разполагам с категорични доказателства. Но ако нещо се случи, а аз не съм споделил с вас…

Амрат бе привикнал на това многословно увъртане. Простият въпрос никога не получаваше прост отговор.

— Какво искаш да кажеш?

— Държа да изтъкна, че не мога да гарантирам необорима правота. Повечето от нещата, които ще ви кажа, са подозрения.

— Кажи ги най-сетне.

Салдур закима пружиниращо. Създаваше се впечатлението, че вратът му вече не функционира. А може би бе точно така. Сигурно старостта бе превърнала мускулите му в почти мъртви струни.

— Имам причина да вярвам, че лорд Екзитър планира… Не, няма по какъв друг начин да го кажа. Лорд Екзитър планира да придобие контрол над кралството.

Тези думи трябваше да са шокирали краля. И той би реагирал точно така, ако епископът бе посочил Лео или дори вечно спорещите Конрад и Хефт. Но духовникът обвиняваше Саймън. Не минаваше ден, без някой да обвини лорд Екзитър в измяна.

Само че епископът бе споменал кралското семейство. Единствено това интересуваше краля.

— Саймън може да има много недостатъци, но не е предател. Той обича това кралство. Може да е безкомпромисен, но наистина ли очакваш да повярвам, че замисля кралеубийство?

— Именно. Точно от тази си отдаденост той черпи мотив. Чувства се длъжен да заеме мястото ви, за да спаси Меленгар.

Салдур се усмихваше, само че Амрат нямаше намерение да се подвежда. Никой не обвиняваше един верен маркиз в измяна, като същевременно се усмихва.

— Това не е достатъчно. Какво те кара да мислиш, че той замисля нещо?

— Не вярвам, че смъртта на канцлер Уейнрайт е била нещастен случай. Убеден съм, че лорд Екзитър го е убил. Той очакваше, че ще бъде назначен на мястото на убития. Тогава вие и синът ви щяхте също да станете жертви на инцидент. Но вие объркахте плановете му, назначавайки Пърси Брага. Сега лорд Екзитър трябва да работи бързо, преди новият канцлер да се е превърнал в негов съперник за трона. Няма съмнение, че единствено вие и принц Олрик стоите на пътя му към короната.

— Това ли са основанията ти? Че Саймън не харесва мен и начина, по който управлявам кралството си? И откъде си научил това, епископе?

Амрат умишлено се обърна към него по този начин. Искаше старецът да разбере, че в момента разговаря с владетел, а не с някогашен обучаем.

Салдур изглеждаше разочарован. Но това му разочарование не трая дълго: следващите му думи бяха изречени с увереност.

— Известно ли ви е, че Екзитър уби сержант Барнс?

— Не е имало убийство. Войникът е паднал по време на някакво разследване, касаещо парти за капитан Лорънс.

— А известно ли ви е, че Екзитър е принудил сержант Барнс да излезе? И не ви ли се струва странно, че човекът, комуто е поверена сигурността на кралството, е хвърлил всичките си усилия в издирването на момиче, крило се в гардероб на върха на кулата? Дали не е възможно въпросното момиче да се окаже свидетел, способен да разобличи замисъла на Негова светлост?

— Сериозно ли говориш? До това ли заключение си стигнал? Че някаква изненада, довлечена от пазачите, ще се окаже заплаха за живота ми, защото избягала? А не е ли възможно Саймън да търси девойката, защото това влиза в задълженията му? И защото на него също непрекъснато му се привиждат заговори. Що се отнася до Барнс, докладът на Лорънс спомена, че лорд Екзитър е наредил на Барнс да се опита да се покатери навън. Лордът е искал да провери възможния път за бягство. Определено е постъпил крайно, но все пак говорим за Саймън Екзитър. Имаш ли някакви реални доказателства, че той замисля смъртта ми? Каквито и да е?

— Просто счетох за необходимо да ви осведомя за вероятността. Произтеклите неотдавна събития ми изглеждат особено подозрителни.

— Сигурен съм, че ожесточението му може да ти изглежда престъпно, епископе, но трябва да знаеш, че Саймън Екзитър е правил и далеч по-лоши неща от това да изхвърли един охранител през прозореца. А аз все още се намирам на престола.

— Подчертах още в самото начало, че мога да предложа единствено подозрения. Думите ми са подтикнати от тревога за вас.

Епископът знаеше, че е преиграл, затова подготвяше отстъпление. Ако на негово място се намираше Саймън, дошъл да отправи обвинения в заговор, той не би отстъпил по подобен начин. Но пък Екзитър не би и отправил обвинение без доказателства, а щеше да подкрепи думите си. Лордът бе непоклатим като стомана, а Салдур бе запазил гъвкав гръбнак въпреки годините си.

— И моята съвест изиска от мен да проведа този разговор. Никога не бих си простил, ако нещо се случи с вас, а аз да не съм успял да го предотвратя. Само ви моля да наблюдавате зорко Саймън Екзитър.

Амрат погледна към вратата, отвъд която бяха започнали да долитат гласове и стъпки. Войници, доколкото можеше да се съди по ботушите. Някой потропа.

— Ваше Величество?

— Влез — отвърна владетелят.

На вратата изникнаха Ричард Хилфред и един от хората му.

— Граф Лео Пикъринг заръча да ви предам, че веднага трябва да се върнете в залата.

— Какво има?

— Двамата графове отново са се нахвърлили един срещу друг, кралю.