Розата и бодилът

Глава 2

Жена с метла, търчаща към тях, бе същинско вдъхновение за модел на вещица, поне доколкото Ейдриън можеше да прецени. Кичурите сплъстена черна коса се бяха погрижили да оставят видимо само едно от очите й, както и острия връх на носа й. Дрипавата рокля, която тя носеше, не й позволяваше да избяга от храсталаците; платът можеше да се похвали с безброй скъсани места и петна — безмълвни свидетели за нявгашни спъвания.

— Спрете! Нуждая се от помощ! — отчаяно кресна тя. Гласът й би заблудил някой слушател, че двамата пътници препускат ожесточено и ще прелетят край нея само за миг. В действителност приятелите напредваха съвсем лениво.

Ейдриън дръпна юздите и спря, а Ройс позволи на животното си да направи още няколко крачки, преди да наложи на лицето си любопитно изражение. В рамките на последната година Блекуотър бе виждал тази му мимика достатъчно пъти, за да знае какво включва програмата. Любопитството щеше да се задържи за миг, преди да бъде заменено от учудване, тутакси на свой ред отстъпило на дълговластно раздразнение — осъзнаване, че партньорът му се кани да направи нещо, което Мелбърн счита за адски глупаво. Парадът на гримаси се появи и сега: в мига, в който Ройс осъзна, че Ейдриън възнамерява да отдели от вниманието си за старицата.

Следващата фаза бе намръщването. Нея Блекуотър още не бе съумял да разшифрова. (Може би разочарование?) Подир нея идваше подбелването на очи, изразяващо нескрито презрение. Очните ябълки щяха да задвижат мускулите на ръцете; последните щяха да се скръстят. Накрая, в сигурен признак на повишилите се нива на гняв, щеше да бъде повдигната качулката. Това вече беше изключително лош знак, еквивалентен на настръхнала вълча козина. И щеше да последва предупреждение — единственото, което биваше благоволено.

— Трябва да ми помогнете! — кресна старицата, преодолявайки поредна редица храсти. — В плевнята ми се е сврял някакъв бродяга. Сама не мога да го изгоня.

— В плевнята? — Ейдриън бе преместил погледа си над и зад жената, но плевня не виждаше.

Понастоящем двамата се намираха на Стюардския друм, недалеч от Колнора. В началото бяха подминали множество ферми и колиби, но в последно време въпросните постройки бяха престанали да представляват част от пейзажа.

— С моя имаме ферма ей отвъд завоя. — Крив пръст бе насочен по протежението на пътя.

— Имаш съпруг, а молиш непознати за помощ?

— Дани го няма. Във Вернес е, продава вълната от агнетата. Поне месец няма да се върне. А онзи в плевнята е пияница. Гол и ругае. Бясно псе трябва да го е ухапало, та си е изгубил ума. Страх ме е да се приближа до плевнята, а трябва да храня животните. Не зная какво да правя. Убедена съм, че ще ме убие, ако стъпя вътре.

— И не си го виждала преди?

Жената направи отрицателно движение с глава.

— Ако ми помогнете — добави тя, — ще приготвя по нещо хубаво за вас и за конете ви. Нещо и за из път ще има, да-да. Екстра готвя аз.

Ейдриън слезе от седлото и погледна към приятеля си.

— Какво правиш? — попита Ройс.

— Ще отнеме само минутка — отвърна боецът.

Крадецът въздъхна. Виж, въздишката беше нещо ново.

— За пръв път виждаш тази жена. Това не е твой проблем.

— Зная.

— Тогава защо й помагаш?

— Защото това се нарича човещина. Хората си помагат едни други. Ако видиш прострелян да лежи на пътя, няма ли да спреш?

— Разбира се — отвърна Ройс. — Всеки би спрял. Ранените винаги са лесна плячка. Подминаваш го само ако още от седлото видиш, че някой вече му е взел кесията.

— Какви ги говориш? Как така ще подминеш ранен човек?

Ройс кимна:

— Тук си прав. Ако кесията още е у него, прерязваш му гърлото, след като му я вземеш. Просто е непонятно колко много хора оцеляват след прострелване. Така си спестяваш последващи главоболия, ако той оцелее и тръгне да те търси.

Старицата се беше вторачила в Ройс, онемяла.

Сега беше ред на Ейдриън да въздъхне.

— Не му обръщай внимание. Отгледан е от вълци.

Мелбърн продължаваше да стои със скръстени ръце, но в очите му се бе появил огън.

— Не трябваше да ти казвам за това.

— Виж, денят е прекрасен, не бързаме. Освен това непрекъснато се оплакваш от готвенето ми. Ето сега ти се отваря възможност за обновление на менюто. Просто ще поговоря набързо с навлека. — А шепнешком Ейдриън добави: — Най-вероятно става дума за някакъв клетник, който няма къде да иде. Обзалагам се, че ако успея да ги накарам да поговорят, ще изгладя нещата. Сто на сто ще я накарам да наеме човека, докато съпругът й го няма. Тя ще получи временен помощник, а голтакът ще има топла храна и сигурен покрив над главата си. Ние също обираме по една порция, така че всички са щастливи.

— Хубаво. Когато и това ти благородно дело се сгромоляса в крах, обещаваш ли следващия път да ме послушаш и да оставиш хората сами да си решават проблемите?

— Да, обаче не виждам защо се цупиш толкова. Става дума за някакъв скитник. Дори и да се окаже напълно неразумен, все ще се оправя с един пияница.

Тази есен се бе случила дъждовна и бе разкаляла пътя. Сред локвите бавно се носеха отронени листа, дърветата бяха на път да се превърнат в черни скелети, а птича песен почти не се чуваше. Есенно време птиците винаги липсваха на Ейдриън. За сметка на това пролетта го радваше особено със завръщането им.

Точно както старицата бе рекла, отвъд следващия завой имаше ферма. Или поне нещото, което видяха, мечтаеше да се нарича така. Местата, край които бяха минавали досега, бяха чисто варосани колиби със сламени покриви, край грижливо обработвани земи. Фермата на старицата представляваше разнебитена сбирщина бараки, а дъските на оградата бяха криви като зъбите й. Ейдриън напразно се оглеждаше за ниви.

— Плевнята отвъд хълма — посочи бабишкерата. — Ей покривът се вижда. Ако искате, ще дам овес и вода на конете ви и ще започна да готвя.

— И казваш, че е само един човек? — попита Ейдриън, докато слизаше от коня и й подаваше юздите.

Тя кимна.

На колана на Блекуотър вече висяха два меча. Но боецът счете за необходимо да откачи и дългото острие, окачено от едната страна на седлото му. И да намести огромното оръжие на гърба си — това бе единственият начин, по който можеше да бъде носен този меч: ако се опиташе да закачи и него на колана си, върхът оставаше да се влачи по земята. Макар Ейдриън да беше височък.

— Толкова стомана заради едно пиянде — отбеляза старицата.

— Навик — отвърна Блекуотър.

Ройс също слезе от седлото си, като спусна левия си крак особено внимателно. Отвори раницата си и затършува вътре. Жената го изчака да приключи, после взе юздите и на неговия кон и с пореден израз на благодарност поведе конете към бараката. А двамата приятели се отправиха към плевнята на раздора.

След като отминаха кладенец, разположен някъде по средата на пътя, те достигнаха въпросната постройка. Високата до колене трева и прецъфтелите глухарчета, обрасли навсякъде, определено допринасяха за занемарения вид на мястото. За момент Ройс поспря и приседна върху останките от нещо, което нявга изглежда е било дребна постройка, вероятно кокошарник. Повдигна левия си крак и го огледа. Върху кожата ясно личаха следите от зъбки.

— Как е кракът? — поинтересува се Ейдриън.

— Боли.

— То имаше добра захапка.

— С лекота проби през ботуша.

— Да, изглеждаше болезнено.

— Я пак кажи причината, поради която не ми помогна?

Блекуотър сви рамене.

— Беше кученце, Ройс. Сладко кученце. Да не искаш да убивам невинни животни?

Крадецът наклони глава и забоде погледа си, допълнително изострен от присвити клепки, в Ейдриън.

— Това някаква шега ли е?

— Беше паленце.

— Не беше паленце. И енергично дъвчеше крака ми.

— Но пък ти беше нахлул в дома му.

Ройс се навъси и предпочете да изостави темата.

— Да вървим да видим страшилището на плевнята.

Двамата прекосиха остатъка от тревистия склон. Сред цветчетата, поклащани от вятъра, бяха наизлезли пчели и жужаха тежко сред маргаритките и дивите моркови. Загледан в тях, Ейдриън се усмихна. Поне някой работеше наоколо.

Плевнята изглеждаше дори по-зле от представителните постройки на дъртата.

— Впрочем… не беше нужно да го изхвърляш през прозореца — отбеляза пътьом Ейдриън.

Ройс повдигна очи от крака си.

— Ти какво очакваше да направя? Да започна да чеша дребното изчадие зад ушлетата, докато то ми откъсва пръстите на краката? Ами ако се беше разлаяло? Хубава каша щеше да стане тогава.

— Добре поне, че точно под прозореца имаше ров с вода.

Мелбърн спря.

— Имало е ров?

Сега беше ред на Ейдриън да се мръщи. В подобни моменти не можеше да бъде сигурен относно сериозността на Ройс. Бяха партньори от почти година, ала Блекуотър още изпитваше затруднения да разбира новия си съдружник. Поне едно беше сигурно: Ройс Мелбърн беше най-интересната личност, с която се бе срещал досега. И съответно най-трудната за опознаване.

Дървено-каменните стени на сиромашката плевня поддържаха унил сламен покрив. Цялата постройка се беше наклонила настрани, към опората на един стар клен, растящ близо до нея. Някои от дъските липсваха; сред покрива зееха кухини. Вратата беше отворена, ала заради царящия вътре мрак не се виждаше нищо. Поне не и от тази позиция.

— Ехо? — подвикна Ейдриън. Бутна дървената врата, надникна вътре. — Кой е там?

Ройс вече го нямаше зад гърба му. Той често изчезваше по такъв начин. Експерт, дори артист в промъкването, Мелбърн се възползваше от гръмовността на партньора си.

Отговор не последва.

Ейдриън изтегли един от мечовете си и прекрачи прага.

Вътрешността на плевнята бе напълно стандартна за типа й. Впрочем имаше едно отклонение: личаха белези от скорошно обитаване. Съчетавайки се със занемареността, те създаваха чудата комбинация. Струпаното вътре сено отдавна бе изгнило. Малкото присъстващи инструменти бяха жертва на надпревара между ръжда и паяжина.

Все пак от дупките на тавана падаше достатъчно светлина, за да може да бъде различено тялото на мъж, заспал връз сеното. Косата му бе покрита с треволяци, а лицето му бе изгубило правото си да предявява претенции за съществуване, защото бе покрито с гъста брада. Спящият съумяваше да бъде изключително хърбав и изключително мръсен, беше облечен единствено в нощна риза. Опърпан чувал му служеше за юрган, под който мъжът бе завил хъркането си.

Ейдриън прибра оръжието си в ножницата и леко срита босия крак на спящия. Единственият отговор се състоеше в изсумтяване и понаместване. Повторното прилагане на процедурата съумя да извика потрепване на клепачи. Виждайки едрия непознат, мъжът веднага приседна, сепнат.

— Кой сте вие?

— Ейдриън Блекуотър.

— И какво желаете, уважаеми господине?

Начинът му на изразяване определено не съответстваше на вида му.

— Дамата, притежаваща тази ферма, ме изпрати да се осведомя относно причината да заемате плевнята й — отвърна в същия дух Ейдриън.

— Боя се, че не ви разбирам. — Непознатият продължаваше да присвива очи.

Възпитан, но не особено умен, помисли си Блекуотър.

— Да започнем с името ви. Как се казвате?

Мъжът се изправи, отстранявайки сламките, полепнали по ризата му.

— Аз съм виконт Албърт Тирис Уинслоу, син на Армитър.

— Виконт? — Ейдриън се засмя с глас. — Очевидно добре сте се почерпили.

Този коментар видимо натъжи мъжа — като че Блекуотър бе споменал наскоро починалата му съпруга.

— Ако само имах пари… — Албърт бе осенен от някакво вдъхновение, защото на лицето му изникна надежда. Той отново почисти ризата си. — Само тя ми е останала, но пък е изработена от най-фин лен. Ще ви я продам за нищожна част от същинската й стойност. Само едничък сребърен тенент. Една монетка. Да ви се намира?

— Не ми трябва нощна риза.

— Но, добри ми човече, ще я продадете другиму! — Албърт плю връз едно петънце и енергично го разтри с пръсти. — Трябва й само едно хубаво изпиране. С лекота ще получите две сребърни монети, а защо не и три. Гарантирано ще удвоите парите си.

— Сам е — обяви Ройс и скочи от таванското отделение, приземявайки се безшумно като пеперуда.

Албърт остана вцепенен от внезапната му поява, вторачен плашливо в новоизникналия. Реакцията му не бе необичайна — повечето хора реагираха тъкмо по сходен начин, когато зърнеха Ройс. Макар крадецът да беше много по-дребен от Ейдриън и да не личеше да носи оръжия, излъчването му бе достатъчно, за да накара останалите да застанат нащрек, полазени от тръпките, предали се от тънкия лед, върху който внезапно усещаха, че са се озовали. А това излъчване не беше хитър трик, изработен от Мелбърн с цената на големи усилия — то бе породено от неподправена заплаха. Свещениците винаги разнасяха със себе си миризмата на тамян, моряците бяха пропити с аромата на сол. А Ройс Мелбърн бе обгърнат с полъха на смърт.

— Разбирам… Тук сте, за да ме ограбите — кресна Албърт. — Само че си губите времето. — Той сведе поглед към краката си и издаде звук: себеунизителен смях. — Нямам нищо… нищичко.

Той се отпусна на колене, закри лицето си с длани и зарида.

— Дори нямам къде да ида — изхленчи той. — Тази плевня е толкова покрив над главата ми, колкото и онова дърво отвън, но тук поне мога да спя на меко.

Ройс и Ейдриън се взираха в него.

— Значи това било чудовището? — подсмихна се крадецът.

— Ако ви е трябвало място, където да преспивате, защо сте заплашвали съпругата на фермера?

Албърт обърса очи и объркано погледна към Ейдриън.

— Кого?

— Стопанката на тази ферма. Защо просто не сте поискали разрешението й да спите тук?

— Не разбирам за какво говорите?

— Стара жена, която прилича на вещица? Живее в къщата отвъд хълма. Каза, че сте я заплашвали.

Албърт гледаше ту единия, ту другия. Видимо беше затруднен.

— Това място е изоставено. Нима не сте видели? Именно затова спя тук. Дъските са прогнили, на тавана има огромно гнездо на оси. Всеки глупак може да види, че фермата е изоставена от години.

Ройс погледна към Ейдриън, а боецът бързо излезе навън и се затича обратно по хълма. Точно както виконтът беше описал, колибата бе същинска развалина. Направо сред кухненския под бе поникнало дръвче. Свел глава, той се върна в плевнята, където Ройс събираше дърва, за да накладе огън.

— Видя ли? — каза крадецът. — Казах ти, че това няма да свърши добре. Избягала е, нали? Милата стара дама, на която ти искаше да помогнеш, е избягала с конете и вещите ни.

Ейдриън тежко се стовари върху една рухнала греда и изруга.

— Не, недей да я виниш. Ти си виновен за всичко. Ти на практика я помоли да ни обере. Е, друг път ще ме слушаш ли?

— Просто не мога да повярвам, че някой би могъл да стори подобно нещо. — Ейдриън поклати глава.

— Зная. По тази причина исках да ти покажа.

Боецът вдигна глава.

— Знаел си, че ще стане така?

— Естествено. — Ройс кимна към Албърт. — Както той каза, всеки глупак може да види, че фермата е изоставена от години. И не се ли запита защо дъртата бе заела такава позиция на пътя?

— И защо не каза нищо?

— Защото ти имаше болезнена нужда да получиш подобен урок.

— Не смяташ ли, че този урок излезе скъпичък? Парите, екипировката, конете…

— Така става, като се правиш на услужлив — отвърна Ройс. — В Хинтиндар на нищо ли не са те научили? Ако те бяха отгледали правилно, щеше да знаеш. — Той се обърна към Албърт. — Не е ли така? Обзалагам се, че на теб никой не ти е помагал, нали?

— Не — отвърна запитаният, свел очи към земята.

— От колко време си тук?

Албърт сви рамене:

— Около седмица.

— А с какво се прехранваш?

Уинслоу защипа ризата си с два пръста и я отдели от гърдите си.

— Когато дойдох тук, не бях само по нощна риза.

— Продавал си дрехите си?

Той кимна.

— Този път е сносно оживен. Сключих някои добри сделки. Жакета си продадох за цяла бъчвица ром, само че подир няколко дни тя свърши. Говорех сериозно, когато предлагах на приятеля ти да купи ризата ми. Ще ми направите услуга, ако я купите.

— Това е всичко, което ти е останало. После какво, гол ли ще ходиш?

Ново свиване на рамене:

— Няма смисъл да се кътат неща. Така казваше баща ми.

— Виж, този клетник ще умре тук — без пари и дрехи. Ще умре от глад. Светът е студено и безразлично място. — Ройс замълча, за да огледа Албърт. — Подир няма и месец ще умре. И никой няма да си мръдне и пръста, за да му помогне. Такъв е светът, хладно равнодушен.

Ейдриън въздъхна.

— Просто се опитвах да помогна.

— Виж от какво чудовище трябваше да я спасиш. Тя ще ти е благодарна до края на дните си.

— Разбрах те още първия път, Ройс.

— Надявам се да е така. Надявам се този разговор да не се повтаря. Дори и твърда глава като твоята все някога трябва да увира.

Мелбърн накладе приятен огън край вратата, за да може димът да излиза навън. Междувременно слънцето се бе оттеглило за през нощта.

— Вземи — рече Ройс и подаде на приятеля си парче осолено свинско.

— Ето защо ровеше из раницата.

— Заслужаваш да те оставя гладен.

Албърт не изпускаше месото от очи.

— Кога си ял за последно? — попита Ейдриън, решил да изостави формалностите.

— Дни. Хапнах малко хляб, с който ме замериха… Да, преди три дни беше. Вчера подъвках малко дървесна кора. Отвратителна е, но пак залъгва глада.

Блекуотър му подаде месото, който му жест породи ново подбелване на очи от страна на Ройс.

— Ти да не би да си забравил разговора, провел се току-що?

— Ти така или иначе ми даде месото, не би трябвало да те интересува нататъшната му съдба. Впрочем защо ми го даде, след като каза, че трябвало да стоя гладен?

— Защото… — Ройс се навъси. — Прави каквото искаш. Все ми е тая.

Междувременно Албърт бе започнал да дъвче. Ейдриън го изчака да довърши хапката си и запита:

— Разкажи ни за себе си. Защо си тук?

— Зная, че аз съм пълен позор за аристокрацията, но…

— Наистина ли си благородник?

Албърт кимна:

— Нали ти казах, аз съм виконт Албърт Уинслоу.

— Помислих си, че това е някоя от ролите ти, с която да будиш съчувствие.

— Не е роля. Дядо ми Харлън Уинслоу изгубил семейното владение заради облог с краля на Уорик. Баща ми също вървеше по неговите стъпки: той профука малкото останало ни богатство по жени, пиене и комар. Той и дядо са ми оставили единствено една празна титла, която е като примка около гърлото ми.

— Защо? — попита Ейдриън.

Нова хапка.

— Мислиш ли, че някой ще наеме благородник да рине тор или да реди павета? — Той повдигна ръце. — Нямам и един мазол. Дори и ако реша да изоставя титлата и гордостта си, няма да имам с какво да се захвана. Аз съм като дойна крава, която са пернали по задницата и са отпратили в леса. Пиле, прокудено обратно сред пустошта.

— Не мисля, че последното сравнение го бива — отбеляза Ейдриън.

Албърт кимна, вторачи се в месото и го протегна обратно на Мелбърн.

— Приятелят ти е прав, това само отлага с малко неизбежното. Вземи си го.

— Задръж го. — Ейдриън кимна към Ройс. — Трябва да се поуча.

— На, плюскай. Имам и още. — Мелбърн измъкна нов къс месо изпод жилетката си и го подаде на боеца.

— Та това е историята ми — рече виконтът. — Ами вие? — Погледна към Ейдриън. — Предполагам ти си негов чирак?

Блекуотър се засмя.

— Не, ние сме… съдружници.

— В какво специализирате?

— Доставки — рече Ройс.

— По-точно?

— Всякакви — уточни Мелбърн.

Албърт помълча още миг, загледан в тях, а после се ококори:

— Вие сте крадци.

— Той е крадец. — Ейдриън кимна към Ройс. — Аз още съм новак.

— Така ли? С какво си се занимавал преди?

Блекуотър се замисли за момент.

— Убивах хора.

— Асасин? — Албърт звучеше искрено впечатлен.

— Войник.

— Това обяснява трите меча. Е, върви ли работата? Видно е, че се справяте по-добре от мен. С какво се занимавате? Джебчийство? Не, не, с тези мечове… Причаквате пътниците, нали? Търговци и прочие? Или предпочитате да отвличате за откуп?

Ройс се изкикоти.

— Какво му е смешното?

— Не правим тези неща — обясни Ейдриън.

— Така ли?

— Да. Не е правилно да се краде по такъв начин — обяви боецът.

— Но вие сте крадци… нали?

— Както казах, той е крадец.

— Разбирам. Ти си войникът с чувство за чест… Но… тогава защо работиш с него?

— По същата причина, поради която ти се опитваш да продадеш последната си риза — отвърна Ройс вместо партньора си.

— За ром?

— Ром? — повтори Ейдриън. — А какво ядеш?

Уинслоу повдигна рамене:

— Това правя с парите си, пропивам ги. Помага ми да забравя, че прахосвам всичко, което получа, за ром. — И той бързо добави: — А с какво точно се занимавате, щом не ограбвате хора?

— Предимно договори — отвърна Ейдриън. — Хора, нуждаещи се от помощ, идват при нас и…

Ройс простена.

— Виждаш ли го как разсъждава? Ние не помагаме на хората, ние ги използваме. Да кажем…

Крадецът зашава с пръсти във въздуха, като че така щеше да улови пример.

— Да кажем — напълно хипотетично — че нов търговец отваря магазин на същата улица, на която се намира вече установен такъв. На стария търговец, да го наречем Бърни, това не се харесва, затова той отива при навлека — Андрю, например — и му казва да си върви. Обаче Андрю не иска. И някакви главорези нахлуват в магазина на Андрю, потрошават всичко, чупят и ръката на жена му. А Бърни отново отива при новака и учтиво му дава да разбере, че ако не се махне, случилото се ще се повтори, но този път ще има смъртни случаи.

— Аха, значи вие сте главорезите.

— Не, ние… — Ройс погледна към Ейдриън. — Ние помагаме на новия търговец.

— Как?

— Аз умея да намирам оригинални решения на най-различни проблеми.

— Потрошаваш магазина на Бърни?

— Не, това само би докарало гарантираната смърт на Андрю.

— Тогава какво?

— Наемам същите главорези да се заемат с магазина на най-заможния търговец в града и им казвам, че Бърни е предоставил златото. На следващия ден плъзват неприятни слухове, че дъртият Бърни създава проблеми на конкуренцията. Заради случката с Андрю слуховете бързо намират потвърждение. Заможният търговец, да го наречем Себастиан, има определени връзки — с тези като него неизменно е така. И много скоро в магазина на Бърни пламва пожар. Самият той също става жертва на огъня — проспал пожара, вързан за леглото си. Парите, които даваме на главорезите, са само половината от това, което Андрю ни е платил. Ние прибираме остатъка. По-натам, когато пообуча Ейдриън да сплашва хората, ще правим дори повече.

— Не трябваше да го убиват — каза Ейдриън.

— Виждаш ли с какво си имам работа? Проблемът е, че подобни задачи са малко. Но за отвличанията си прав. Ако отвличаш правилните хора, падат добри пари. Дори и той не би могъл да намери за какво да се оплаква в подобно дело.

— Като благодарност за месото ще ви дам съвет — каза Албърт. — Близо сме до Колнора, така че на ваше място бих се въздържал от каквато и да е активност. Иначе ще си имате проблеми с Черния диамант.

— Това някакво прозвище на градската стража ли е? — осведоми се Ейдриън.

Албърт се засмя, а Ройс погледна съдружника си така, сякаш умишлено се е изул насред площада.

— Ти май не си местен? — каза виконтът.

— От Хинтиндар съм. Малко селце край Бернум.

— И никога не си чувал за Черния диамант?

— Последните няколко години не съм бил по тези места.

— Е, в такъв случай зная, че това е гилдия на крадци. С главно „Г“. Няма по-силни и по-влиятелни от тях. И като всяка гилдия, никак не обичат натрапниците. Ако открият, че практикувате на тяхна територия, ще ви прережат гърлата. А, повярвай, те винаги узнават. С тях шега не бива. Дори монарсите се боят от тях.

— Дано хванат жената, която ни открадна конете — каза Ейдриън.

— Вече знаят за нея — подметна Ройс. — Тя беше Диамант.

Ейдриън рязко се обърна към него, сетне поклати глава.

— И това ли си знаел? И не каза нищо? Не мога да повярвам. Остави я просто така да си тръгне с конете и багажа?

— Да повторя ли, че трябваше да ти бъде даден урок?

— Ти си луд. Знаеш го, нали?

— Не си първият, който го споменава. Струва ми се, че програмата за тази вечер е изчерпана. Предлагам да спим.

Ройс сам последва предложението си, като се покатери в плевника. Ейдриън продължи да се взира в него около минута, накрая, примирен, се зае да си приготвя ложе от сено:

— Понякога той наистина ме влудява.

Нощта се оказа особено хладна, а сутринта бе обвита във влажна мъгла. Ройс бе първият станал. Отново бе наклал огън, с което изненада Ейдриън, тъй като нямаха какво да готвят. Вероятно го бе сторил от скука, да има с какво да си запълва времето, докато се събудят останалите двама. Студът бе отписан като възможен подтикващ фактор: Ройс никога не се впечатляваше от околната температура, без значение в коя крайност се намираше тя.

— Добро утро — поздрави Албърт, когато потръпващият Ейдриън се настани край огъня.

Боецът прокара длани по лицето си и изчовърка гурелите. Денят се очертаваше като облачен. Ейдриън обичаше подобни утрини, тихи и спокойни. Те пораждаха впечатлението, че самият свят мързелува.

Боецът се намести по-близко до огъня, като се стараеше да избегне дима.

— Накъде бяхте поели, преди нещастието да ви срещне с мен? — попита Уинслоу, проснал се край Ейдриън като сгряващо се край огън куче.

— На север. Към Медфорд — отвърна боецът и се зае да отстранява сламки от дрехата си. — Ройс е тръгнал на посещение. Чувал ли си за този град?

Албърт кимна.

— Столицата на кралство Меленгар; там се намира дворецът на крал Амрат и кралица Ан. Те имат две деца, момче и момиче. Как се казваха… Започваха с гласни, това е традиция в рода Есендън… да, Олрик и Ариста. Близки приятели с рода Пикъринг. Няма как да не сте чували за Пикърингови. Или поне за Белинда Пикъринг. Виждали ли сте я?

Ройс и Ейдриън поклатиха глави.

— Страшна красавица, обаче съпругът й е голям ревнивец и непобедим фехтовчик — лоша комбинация. Но пък тя наистина е много красива. Поглед не можеш да откъснеш.

— Знаеш доста неща за тези хора — отбеляза Ройс.

Албърт сви рамене.

— Благородник съм. Всички се познаваме. Непрекъснато има балове, празненства, соарета. Без да споменавам празниците и сватбите. А и между повечето от нас има роднинска връзка.

Мелбърн замислено докосна с пръст устните си.

— Благородниците са значително по-заможни от търговците.

— Очевидно не всички — кисело се усмихна Албърт, но после очите му засияха. — Да. Така е. И също ги измъчват проблеми, които се нуждаят от оригинални решения. Дворът е много интересно място. Бойно поле, където оръжията са интриги и слухове. Там загубата на репутацията е орис, по-страховита от смъртта… Мнозина биха платили отлични суми, за да избегнат евентуални унижения. Номерът е да открием кой от какво се нуждае, а после да организираме срещите…

Ройс кимна.

— Подозирам, че аристократите не биха седнали да разговарят с такива като нас.

— Не, разбира се. Те не биха се унижили да разговарят и с обикновен простолюден, какво остава за хора с по-съмнителна репутация. Ще ви е нужен посредник, ваш представител. Но той ще трябва да е благородник.

— Жалко, че не познаваме такъв човек — каза Ройс.

— С една прическа, малко нови дрехи…

— И без повече ром — вметна крадецът.

Албърт сгримасничи.

— Без възражения. Или оставаш тук и мреш, или ставаш трезвен и започваш да работиш за нас.

Виконтът почеса брадясалата си шия.

— Това би трябвало да е лесен избор, нали?

— Как точно ще организираме всичко това? — намеси се Ейдриън. — Забрави ли, че изгубихме всичко? В момента ние сме в същата ситуация като него.

Ройс се усмихна и се изправи.

— Подробности, подробности. Готови ли сте да тръгваме?

— Предполагам ще искаш да намерим онази вещица, за да я убиеш? — попита недоволно Ейдриън, докато тримата се отправяха нагоре по склона.

— За войник имаш странно отношение към убиването — отбеляза Уинслоу.

— Нагледах се на смърт. И не изпадам във възторг от мисълта да преследвам жена. Не ми е приятно да мисля и за това, което ще направи той, когато я намери.

— Няма да се занимаваме с вещицата — обяви крадецът.

— Ами конете и багажа?

— Погледни. — Ройс посочи към къщата. Към остатъка веранда бяха привързани конете.

— Не разбирам. — Ейдриън притича напред, за да огледа дисагите. — Всичко си е тук.

— Също така очаквам да са почистени, нахранени и напоени — каза крадецът. — О, я виж. — Ройс се приведе и повдигна един от конските крака. — И подковани.

— Не разбирам — повтори боецът. — Защо й е да прави всичко това?

— Оставих бележка в раницата си. Явно е била намерена от жената или някой от по-висшестоящите.

— Оставил си бележка за гилдията на крадците? И какво пишеше?

— Че тези коне са мои и ще е добре да помислят, преди да ги вземат.

Албърт и Ейдриън се спогледаха.

— Те ме познават. Имаме споразумение. Аз не ги закачам… Те не ме закачат.

— Ти не ги закачаш? — подигравателно повтори виконтът.

Ройс му се усмихна. Жестът никак не беше дружелюбен. Сетне бръкна в раницата си и извади късче пергамент.

— Какво пише? — попита Албърт.

— Моля да приемете извиненията ни за неудобството — зачете Ройс и се засмя, преди да довърши. — Кучката не е знаела. — Той вдигна очи и високо произнесе: — Извиненията са приети.

Албърт нервно огледа околните дървета.

— Те тук ли са?

— Гледат какво ще направя — каза Ройс.

— А какво ще направиш? — поинтересува се Ейдриън.

Крадецът погледна към Албърт.

— Сега, след като разполагаме с по-хубава примамка, възнамерявам да хвърля въдицата в по-голямо езеро. Тръгваме ли?

Виконтът погледна към плевнята, сетне сведе поглед към омърляната си риза. И кимна.

— Можеш да яздиш с мен — каза Ейдриън, докато се качваше на коня си. После се обърна към приятеля си и додаде: — Надявам се, че си усвоил получения урок.

Мелбърн повдигна вежда.

— Аз? — Крадецът също отвърза животното си и се метна на седлото.

— Ти казваше, че светът е жестоко и равнодушно място.

— Така е.

— Също така каза, че Албърт ще умре от глад в онази плевня… Че никой няма да му помогне. — Той се усмихна широко и протегна ръка към виконта. — Можеш ли да се качиш сам, Албърт?

— Помагам му, защото той ще ни позволи да печелим повече…

— Няма значение. Ти сгреши.

— Не съм…

— Дори и да го правиш по себични причини, пак му помагаш да си спаси живота. Това показва, че светът не е толкова лош. Не всяка помощ бива наказвана.

Ройс се намръщи. Понечи да каже нещо, но само се намръщи по-дълбоко. Задоволи се само да вдигне качулката си и да пришпори коня.

— Ще направя човек от него — обърна се Ейдриън към Албърт, докато също потегляше.