Розата и бодилът

Глава 4

Ройбън постави поредния дървен къс и с един замах го разцепи. Не беше трудно, стига да разбереш, че трябва да разсечеш с един удар, без да забиеш върха на брадвата в дръвника: загъването на острието само създаваше допълнителна работа. Понякога същината на парчетата правеше подобно разсичане невъзможно; в тези случаи му се налагаше да използва тъпата страна и клинове.

Макар че тази работа не бе смятана за особено въздигната, Ройбън бе придобил истинско умение и вършенето й му доставяше удоволствие. Приятно му беше да наблюдава проявата на способността си.

Иронично, последният му удар се оказа прекалено силен и зарови острието на брадвата в дънера. Юношата я остави, за да отдели цепениците. Едва тогава отново посегна към захабената дръжка. И спря. Днес беше последният ден, в който щеше да цепи дърва. Тази мисъл го изненада. Тя бе първото осъзнаване за начина, по който рутината му щеше да се промени.

Войнишката длъжност щеше да представлява първата стъпка нагоре в йерархията. Сега щяха да му отпуснат заплата, която той щеше да харчи по свой избор. Макар че по-голямата част от парите щяха да изчезват, преди да достигнат ръката му, удържани за храна, униформа, оръжия и квартира — все неща, за които до този момент се бе грижил баща му.

Хилфред трябваше да се радва на предстоящото повишение, което щеше да затвърди статута му на мъж. Само че в този момент той не се чувстваше като мъж. В един и същи ден бе пребит от оръженосците и надвит от някакво хлапе. Той не се чувстваше достоен за червено-златната униформа. Биваше го единствено да отваря врати, да носи вода и да цепи дърва. В изпълняването на тези задължения юношата се чувстваше удобно. А ето че му предстоеше да се раздели с тях.

Дъбът и купчината цепеници скриваха входа на двореца, затова Ройбън усети приближаването им прекалено късно. Той бе смятал, че облачното небе ще е накарало оръженосците да останат вътре, където да се учат на обноски, да помагат на господарите си в обличането или да слушат рицарски истории. Приближаващият се смях му показа, че е грешал в преценката си.

— Какво си имаме тук? — Заобикалящият цепениците Елисън бе следван от Трите злини. — Торньо. Точно те търсех.

Младежът спря пред Ройбън, а останалите трима го обградиха.

Нямаше възможност за бягство. Можеше единствено да отскубне брадвата от дръвника, но тя бе прекалено тежко оръжие, особено срещу четири меча.

— Говори се, че утре ще постъпиш на служба в замъка. Посегателството срещу войник на Негово величество носи известни отегчения, така че това е последният ми шанс да ти се отплатя за белега.

Едва сега Хилфред забеляза синината върху лицето на Елисън.

— Лошата новина е, че ще прекараш първия си ден служба в лазарета — додаде той и стовари юмрука си в челюстта му. От удара Ройбън залитна назад към Хорацио, който от своя страна го блъсна на земята.

След миг замайване Хилфред скочи към дръвника и удари дръжката на брадвата, с което я освободи. В следващия миг вече я бе стиснал с две ръце. Почти едновременно с това Хорацио сключи ръце около него.

Макар да не умееше да борави с меч, с брадва в ръка Ройбън се чувстваше далеч по-уверен. Рязък замах назад с дръжката забоде края й в стомаха на оръженосеца. Тлъстият побърза да го пусне, за да рухне на колене и отново да обвие ръце, този път около корема си. Елисън се хвърли напред — нещо, което Хилфред бе очаквал, защото отскочи назад, зад превития. Елисън и Хорацио се сблъскаха.

Уилърд и Дилс изтеглиха оръжия. Щом се изправи на крака, Елисън стори същото.

Поне Ройбън бе успял да застане с гръб към купчината дърва. Сега и четиримата се намираха пред него.

— Хванете го за ръцете и краката — заяви най-големият. — Ще си очертаем инициалите в него, така че никога да не ни забрави.

— Моето име е достатъчно късо, за да го напиша цялото — вметна Дилс.

С доволни усмивки четиримата започнаха да се приближават.

— Това частна забава ли е, или всеки може да се присъедини? — запита познат глас.

Зад гърба на Елисън бе изникнало рошавото момче, което бе надвило Хилфред край моста. Онова, което принцесата бе нарекла Моувин.

— Никой не те е канил, Пикъринг. Върви да си ловиш жаби.

Моувин не му обърна внимание, защото беше зает да вика назад:

— Хей, Фанън! Това е героят от вчера, който беше решен да защити Ариста! — Момчето се обърна към Ройбън. — В какво си се забъркал този път?

— Не е твоя работа, хлапе — тросна се Дилс.

Обръщението накара Моувин да се усмихне широко.

Миг по-късно по-малкият му брат заобиколи купчината цепеници. Моувин посочи:

— Тук от замъка не ни виждат.

Елисън и останалите трима също бяха осъзнали това, само че в момента не изглеждаха особено доволни.

— Торньо и аз имаме сметки за уреждане — обясни Елисън. — Това няма нищо общо с вас двамата.

— Торньо? Имаш грешка. Той се казва Хилфред и е наш приятел — каза Моувин, с което изненада всички, най-вече самия Ройбън. — Неотдавна се забавлявахме да потренираме. Той не се справи особено добре, но пък подобно нещо трябва да се очаква, когато се дуелираш с един Пикъринг. — Момчето му намигна. — Убеден съм, че той би се представил много по-добре срещу вас, дори и с брадва срещу четирима ви.

— Но пак не е особено спортсменско — каза Фанън.

— Направо грубо. — Моувин продължаваше да се усмихва. — Хилфред, не е справедливо ти да си присвояваш всички тези оръженосци. Настоявам Фанън и аз също да се позабавляваме.

Братя Пикърингови изтеглиха оръжията си едновременно и със сходна елегантност. Дилс и Уилърд се извърнаха към тях.

— Ако не се лъжа, някой от вас говореше нещо за изрязване на инициали — каза Моувин и погледна към Дилс. — Ще бъде забавно. За услуга на късата ви памет ще припомня, че аз съм син на граф Леополд Пикъринг Галилински, един от лордовете на Хартата, а не хлапе.

— Моувин? Фанън?

Виковете долитаха откъм замъка.

— Тук сме, Олрик, зад цепениците — извика Моувин. В гласа му се долавяше известно разочарование.

Олрик? Невъзможно. Но в следващия момент се оказа, че Ройбън греши, защото самият престолонаследник на Меленгар действително се появи зад дървата. Той бе облечен във великолепна туника от бял сатен, натежала от бродерия, злато и тройни маншети. На велурения му колан нямаше дори кинжал, но катарамата струваше повече от онова, което Хилфред и баща му биха могли да спестят със стогодишна служба.

Оръженосците веднага се отпуснаха на коляно. Миг по-късно Ройбън също коленичи. Пикърингови дори не помръднаха.

— Какво става? — попита принцът.

— Фанън, Хилфред и аз щяхме да се позабавляваме… преди да изникнеш ти. Ти винаги всичко разваляш — навъсено каза Моувин.

Принцът объркано погледна към свелите глави оръженосци и забеляза мечовете им.

— Хилфред? — Олрик погледна към Ройбън. — А, това е героят от Битката при Граничния мост! — Той отново погледна към оръженосците и додаде: — Той рискува живота си, за да защити сестра ми от шайка негодници. Не ми казвайте, че тези палячовци са възнамерявали да се възползват от приятеля ни?

Ройбън не можеше да повярва на ушите си. Значи качулатият конник е бил принц Олрик?

— Тъкмо си тръгвахме, Ваше Височество — каза Елисън, прибра меча си и се надигна. Наложи му се да отстъпи крачка назад, защото принцът застана пред него.

— Не отговори на въпроса ми, Елисън. — Олрик се приближи още по-близо.

— Не, Ваше Височество. Не бихме си и помислили да нараним ваш приятел.

Принцът погледна към Ройбън.

— Истината ли казва той? Бих могъл да насъскам кучетата срещу него. Обожавам кучетата. Използваме ги за лов, но не им е разрешено да убиват или поглъщат плячката си. Това винаги ми се е струвало несправедливо. Мисля, че те биха се зарадвали на подобна възможност. Ще бъде забавно. Бихме могли да пуснем глупаците да тичат и да се обзалагаме колко ще се отдалечат, преди кучетата да ги догонят.

— Аз съм готов да се обзаложа, че Хорацио няма да успее да стигне и стената — рече Моувин. Всички глави се обърнаха към Ройбън.

Елисън също го гледаше, застинал в напрежение.

— Не съм забелязвал оръженосците да ме заплашват, Ваше Височество — отвърна Хилфред.

— Сигурен ли си? — настояваше принцът и с два пръста смъкна едно жълтеникаво листо от рамото на Елисън. — Не е нужно да използваме кучета — Той се усмихна към двамата братя. — Те с радост биха се възползвали от възможността да им дадат урок. В известен смисъл Моувин и Фанън също са като ловджийски кучета, никога не им се удава възможност да убият някого. След десетия им рожден ден никой не е сглупявал да ги предизвика.

— Аз сглупих, Ваше Височество — каза Ройбън.

Това му спечели смях от Пикърингови и Олрик, макар Хилфред да не разбра причината.

— Да, сглупи — потвърди Олрик.

— Точно затова си наш приятел — обясни Моувин.

— Той не знаеше кои сме — изтъкна Фанън. — Нямаше си представа колко е добър един Пикъринг.

— Не би имало значение и да знаех — каза Ройбън. Той все още бе развълнуван от битката и не се усети. — Ако сметнех, че заплашвате принцесата, пак щях да се изправя срещу вас.

Последва миг мълчание, в който Олрик се усмихна, погледна към Моувин и тримата се засмяха отново.

— Я кажи, Хилфред, бива ли те да ловиш жаби?

— Видяхте ли как Елисън щеше да се напикае, когато споменах кучетата? — подметна принцът.

— Беше на път да припадне — отбеляза Моувин.

— А можеш ли наистина да го уредиш? — попита Фанън.

Разликата между двамата братя бе само година, но те се различаваха значително. Фанън се отличаваше с поддържана прическа и със склонността да мълчи. Когато говореше, тропотът на копитата почти заглушаваше гласа му.

Олрик прихна.

— Ама разбира се, Фанън. Само трябва да отида при татко и да поискам синът на лорд Тревейл да бъде разкъсан от кучета.

Моувин отново се засмя, доловил някакъв отделен хумор. Но може би просто обичаше да се смее, защото го правеше често.

— А какво би отговорил баща ти?

Олрик сви рамене:

— Не бих искал да узнавам.

Принцът бе настоял Ройбън да се присъедини към тях в лов на жаби. Бъдещият войник не би и помислил да откаже на престолонаследника. Освен това той харесваше тримата, въпреки унижението от предишния ден. Те го бяха спасили от сериозен побой, така че Хилфред бе готов да се присъедини дори към лов на дракони.

По пътя той разбра, че всеки от тримата притежавал малка колекция жаби в замъка. Моувин заемал челната позиция с осем екземпляра, но пък петте жаби на Фанън били най-разнообразни. Олрик заемаше последното място във всяко едно отношение (само четири). Навярно това неподходящо за един принц положение бе подтикнало престолонаследника към пореден лов. Затова той бе наредил на Иън да приготви коне, като не забравя и един за Хилфред. Така за втори пореден ден Ройбън се оказваше извън града в компанията на член от кралското семейство.

Четиримата се отправиха на север, към Ийст Марч. Вече бе късен следобед; фермите из сенчестите хълмове вече палеха фенери. Стадата бяха започнали да се отправят обратно; от комините вече се издигаше дим. Сега конниците се намираха на около час път от града — тук ферми почти не се срещаха, а хълмистите склонове се губеха под дървета.

Те напуснаха пътя, за да се отправят към голямо езеро, заобиколено от мъглив горист бряг. Момчетата го наричаха Блатото на Едгар, защото то им бе показано от дърводелец с въпросното име. Според него това било най-доброто място на света за ловене на жаби.

Четиримата слязоха и отведоха конете си досами водата.

— Не е ли малко късно да се отдалечавате толкова, Ваше Височество? — плахо попита Ройбън.

— Най-добре се ловят точно след залез — обясни Олрик.

— Изненадан съм, че баща ви е позволил да излизате сам по това време.

Принцът се засмя.

— Не би ми позволил. Точно затова му казах, че ме придружава телохранител.

— Кой?

— Ти.

— Но аз още не съм войник!

— Наистина? Странно. Когато казах на татко, че Хилфред се е съгласил да дойде с нас, той нямаше нищо против.

Ройбън го погледна смаяно.

— Помислил е, че става дума за баща ми!

— Наистина ли? — Олрик се затрудняваше да сдържа веселието си. — Може и да си прав.

Тримата отново избухнаха в смях и продължиха да се кискат дори докато привързваха конете си към клоните на едно паднало дърво. Това позволи на конете да се напият с вода.

— Вината не е моя — рече принцът. — Ариста така и не ни каза малкото ти име.

— Ако баща ми си помисли, че съм се опитал да мина за него, ще ме убие.

— Ти също не си виновен. — Фанън свали торбицата си от седлото. — Не си знаел.

— Баща ми не обича да се навъртам около благородници.

— Защо?

— Смята, че това ще ми докара неприятности.

— Прав е бил! — възторжено извика Моувин, давайки повод за пореден смях. — Баща ти е мъдър човек.

— Вече няма смисъл да се тревожим за това. — Олрик преметна собствения си чувал през рамо. — Така или иначе сме тук. Да наловим жаби.

— А аз какво ще правя? — попита Ройбън.

Олрик сви рамене.

— Пази ни. Само не забравяй да си вземеш меча.

Днес определено беше ден за смях.

Четиримата навлязоха сред тръстиката и започнаха да се катерят по дънери и камъни.

— Ти наистина си ужасен боец — вметна Моувин. — Истина ли е това, което Елисън каза? Че утре си щял да постъпваш на служба?

Ройбън кимна.

— Такива хора ли се грижат за безопасността на Есендън, Олрик?

— Още утре сутринта ще поговоря с капитан Лорънс — със сериозен тон каза престолонаследникът. Достатъчно сериозен, за да разтревожи Ройбън.

— Нали няма да го направите наистина, принце? — притеснено попита Хилфред.

Олрик го погледна и подбели очи.

— Определено трябва да го задържим. Голям веселяк е.

Фанън възкликна недоволно, едновременно сред сочен звук.

Хилфред погледна назад и видя, че с левия си крак момчето е навлязло във водата.

— Подхлъзнах се — сгримасничи по-младият Пикъринг.

— Трябва да поработиш повече над равновесието си, Фанън — каза брат му. — В битка подобна грешка може да ти струва живота.

Фанън издърпа крака си и го изтръска.

— Чувал съм, че твоят баща е добър боец, Хилфред — продължи Моувин.

— Отличен боец — поправи го юношата. — Той е най-добрият в кралската стража след лейтенанта и капитана.

— Говориш с представител на рода Пикъринг, Хилфред — напомни престолонаследникът. — Все едно да разговаряш със семейство атове и да заявиш, че твоят баща е най-бързият полски кон в околията. Техният баща — Олрик махна към братята — е най-добрият фехтовчик където и да е.

Моувин приведе глава под един клон.

— Татко започна да ни обучава още преди да сме достатъчно силни да повдигнем меч. Дори сестра ни Ленар не бе пощадена. Мисля си, че тя все още може да надвие Фанън, само че сега тя смята, че сраженията не подобават на една дама.

— Не е нужно да разправяш това на всички — каза Фанън. През всяка крачка той се придвижваше с мокър звук.

— Забавно е.

— Не чак толкова.

— Разбрах, вашият баща е по-добър от моя — изсумтя Ройбън.

— Нямах това предвид. Исках да бъде комплимент. Че баща ти умее да се сражава.

— А от него това е голям комплимент — рече принцът.

— Какво загатвате? — продължи Хилфред.

Моувин поспря за момент, за да провери устойчивостта на полупотопен дънер:

— Щом като твоят баща умее да се бие, как така ти не можеш да си служиш с меч?

Ройбън сви рамене.

— Той е прекалено зает, за да ме обучава.

— Аз бих могъл да те науча. — Моувин уравновеси позицията си с помощта на стръкове хвощ и прескочи към по-стабилна земя: малко тревно островче. — Стига да нямаш нищо против да се обучаваш от по-малък.

— Аз бих приел — вметна принцът. — На десет години Моувин надви капитан Лорънс на Зимния фестивал.

— Това беше преди две години — напомни по-големият Пикъринг. — Татко каза, че ще съм овладял първия клас текчин в края на този месец.

Четиримата коленичиха, а Фанън запали малък фенер. Слънцето се бе изгубило зад гората, оставяйки ги в сянка. Край тях се носеха крясъците на жаби.

— Виждам една! — прошепна по-малкият брат и посочи към водата. — Върви, Олрик.

— Благодаря ти, Фанън. Много благородно от твоя страна.

Принцът остави торбицата си и внимателно се раздвижи, протегнал ръце с извити пръсти. Неочаквано той рязко замахна към водата, пораждайки плисък.

— Пипнах я!

Престолонаследникът притича обратно, обгърнал нещо между дланите си. Фанън задържа торбата му отворена, за да може принцът да пусне плячката си вътре.

— Вече сме наравно, друже — каза му Олрик. — След още една ще съм те надминал и ще дишам във врата на Моувин Лудия, когото ще детронирам от престола му на цар на жабите.

Очевидно ставаше въпрос за някаква голяма чест, която Ройбън никога не бе чувал. Най-вероятно тя бе достояние единствено на тримата млади благородници.

— Каква улови? — попита Моувин.

— Рогата.

— Аз имам две такива — ухили се рошавият.

Олрик се намръщи и се обърна към Ройбън.

— Позволи му да те обучава, но никога не го слушай.

Хилфред бе приседнал на една мъхеста буца пръст и ги наблюдаваше как се щурат сред водната растителност. Той бе предложил помощта си още в началото, но му бе казано, че това противоречало на правилата. Очевидно ловът на жаби следваше строг регламент. В момента есента наближаваше края си и повечето реколта бе ожъната. Скоро се очакваха първите снегове. Но блатото обещаваше богата реколта за ловците на жаби. Дърводелецът Едгар определено си бе разбирал от работата.

Ройбън се възползваше от предоставеното бездействие, за да размишлява над съдбата си. Преди малко повече от час той бе изправен пред сигурната перспектива на съкрушителен побой. Елисъновата идея за инициалите надали бе просто заплаха. А ето че сега се намираше в безопасност и ловеше жаби в компанията на благородници, един от които бе самият престолонаследник.

При тази мисъл той осъзна уникалната възможност.

— Някой от вас качвал ли се е на върха на кулата?

— Призрачната кула? — попита Олрик, без да повдига очи от водната повърхност. Понастоящем той дебнеше поредната си жертва.

— Призрачна?

Принцът потвърди.

— Всяка година някъде по това време Нора никога не пропуска да разкаже историята й. Предполагам, защото се е случило през есента.

— Кое се е случило?

— Според Нора станало преди години, още преди аз да се родя. Някаква камериерка се самоубила от върха на кулата. Само по нощница се изкатерила до най-горния етаж, поставила фенер на перваза и скочила. Във ветровити нощи се чува предсмъртният й писък… чува се и звукът от размазване. Тялото й било открито пред входа.

Фанън, суетящ се около своите живи трофеи, издаде звук на отвращение.

— Защо го е направила? — попита Ройбън.

— Несподелена любов. Току-що била родила бебето на мъжа, когото обичала. А той я обвинил, че лъже за бащинството му. Заради новороденото тя не могла да задържи работата си и нямала как да се погрижи за детето, затова го оставила върху леглото на баща му, качила се в кулата и скочила. Говори се, че призракът й обитава кулата. А към края на есента, когато започне да застудява, но снеговете още не са дошли, тя поставя фенера на перваза всеки път, когато някой в двореца е на път да умре. Освен това казват, че ако я завариш горе, тя ще те помисли за изоставилия я любим и ще те блъсне от прозореца, за да ти отмъсти.

— Какво станало с бебето?

Моувин се засмя:

— Това е обикновена измислица.

— От върха на кулата наистина се е самоубивала жена — подчерта Олрик.

— Коя е била тя?

— Нора винаги я нарича Роза.

Върнаха се късно, защото Олрик успя да се изравни с Моувин и поиска да го надмине. Двамата се отказаха от съревнованието едва подир падането си в езерото при опита да уловят една рядка жаба на червени петна. В това им подгизнало състояние зовът на пращяща камина се оказа по-привлекателен от короната на жабешкия цар.

Над тях облаците се плъзгаха пред пълнолунието и приличаха на отразено в небето езеро. Задаваше се буря. Подобни ситуации винаги притесняваха Ройбън.

Портите на замъка стояха отворени — войници бяха излезли да търсят принца. Подгизнали, зъзнещи и уморени, трите момчета оставиха Хилфред и потънаха в двореца. На спътника им остана да се погрижи за конете.

Вятърът трополеше по дъските на конюшнята и бе подплашил животните. Ройбън се постара да ги успокои, като ги изчетка, след като свали седлата им. Самият той не беше особено уморен и бе останал почти изцяло сух. В сравнение с обичайните му дни ловът на жаби бе представлявал обикновена разходка. Той се бавеше, защото искаше да отложи срещата с баща си колкото се може повече. Ричард Хилфред научаваше всичко, което ставаше в замъка, и отдавна бе научил за възложението на сина си. Ако Ройбън извадеше късмет, можеше да се върне по време, когато баща му е заспал, с което щеше да отложи неприятния разговор до сутринта. Затова той се зае с конете особено прилежно.

Когато накрая юношата пристъпи обратно на двора, вятърът бе съумял да угаси няколко от околните факли, включително онази край кладенеца. Тези, които все още пламтяха, се огъваха яростно под напора му. С вой стихията се носеше сред постройките и размяташе листа. Клоните на стария дъб, изцяло оголени, потракваха един в друг. Вратата на склада за дърва скърцаше и потракваше. А кофата на кладенеца дрънчеше с веригата си.

Ройбън погледна нагоре и забеляза светлина на върха на кулата.

Той остана загледан в нея. През последния месец два пъти бе съзирал тази светлина; и двата пъти предвещавала нечия смърт. След първото съзиране бе умрял канцлер Уейнрайт, а вторият случай бе предизвестил кончината на Клер Брага, починала при пожар в имението, което кралят съвсем наскоро бе подарил на съпруга й.

Хилфред потръпваше всеки път, когато се сетеше за последния случай. Изгарянето жив сигурно бе най-болезнената смърт. Раните не го притесняваха, тяхната болка не можеше да се сравни с някогашното му опарване, породено от непредпазливия допир до гореща тенджера. Ръката го бе боляла с дни. А за капак баща му го беше напердашил, за да спре хленченето му.

Сега за неспокойствието му допринасяше и онази история, която принцът бе разказал. Онази за камериерката на име Роза, която се самоубила. Възможно ли е тя… Баща му казваше, че майка му починала при раждането. Но разказът на Олрик обясняваше много неща: разкриваше защо Ричард почти никога не говореше за майка му, обясняваше и лошото му настроение около рождения ден на сина му.

А може би Ройбън просто искаше тази история да бъде истина. Тогава той нямаше да носи вина за смъртта на майка си. И можеше да гледа на светлината като на знак, който духът й му дава, за да го увери, че не го вини. За престъплението, в което той се бе самообвинявал през цялото това време.

Юношата пристъпи към замъка, вперил очи в светлината. Надяваше се, че ще успее да различи призрачните очертания на майка си. За момент блясъкът трепна, скрит от нечий силует. Ройбън затаи дъх и продължи да чака, разрошван от вятъра.

Светлината угасна.

Хилфред остана на място и продължи да наблюдава кулата, но нищо повече не се случи. Значеше ли това, че предстоеше нова смърт? Чия? На някого от намиращите се в замъка или просто от свързаните с него? Повече от две седмици той бе чакал поредната поява; сега се чувстваше разочарован, защото моментът не бе отговорил на повишените му от разказа очаквания. Никакъв смразяващ кръвта писък не разсече въздуха. Никакво тяло не се размаза върху плочките. Нощта си оставаше напълно обикновена.

Точно когато юношата възнамеряваше да се отправи към спалното помещение, на прозореца изникна сянка.

Ако не беше лунната светлина, осветяваща тази част на кулата, и насоченият му натам поглед, той щеше да пропусне да я види: жена в развявана от вятъра рокля.

Ройбън втрещено се вторачи в нея. Това тя ли е?

Жената се бе вкопчила в ръба на прозореца, докато пипнешком търсеше стабилна позиция върху перваза. Открила го, тя внимателно пристъпи към декоративния корниз и остана да трепери.

Само по нощница се изкатерила до най-горния етаж, поставила фенер на перваза и скочила. Във ветровити нощи се чува предсмъртният й писък… чува се и звукът от размазване. Тялото й било открито пред входа.

Ройбън дочуваше единствено плач.

Коя е тя? Какво прави? Това призракът ли е? Духът на…

Жената бавно започна да пълзи по кулата, отправила се към една капандура. Там тя започна да се спуска към покрива на капандурата. Но се подхлъзна при опита си да се закрепи върху него.

Хилфред възкликна задавено при вида на падането й.

Жената се плъзна надолу и с писък падна върху върха на една от по-ниските кули. Там тя направи опит да се вкопчи за керемидите.

Ройбън неволно направи крачка напред, сякаш можеше да й помогне.

Близо до ръба жената успя да се застопори и остана да лежи притисната по корем, ридаеща ужасено.

Юношата бе притиснал длан към устата си и изчакваше да види какво ще последва. Но нищо не се случи. Тя продължаваше да лежи там и да стене.

— Под теб има широк балкон — извика Хилфред, без да е сигурен, че разговаря с жена от плът и кръв. Начинът, по който бе оцеляла, изглеждаше почти нечовешки. Най-трудното бе минало, освен ако тя не възнамеряваше да се самоубива. Беше възможно да довърши пътя си.

Жената все така не помръдваше.

— Вече си в безопасност. Просто се спусни надолу. Стига да не се приземиш зле, няма да ти стане нищо.

— Не мога! — слабо извика жената. В действителност вятърът се бе погрижил да намали звука на думите й. — Не искам да умра.

Какви ги говори? Та тя току-що изпълзя от прозореца на кула!

— Довери ми се. Просто започни да се спускаш, докато не останеш да висиш на ръце. Тогава се пусни. Точно под теб има тераса.

Трябваше да изминат още няколко минути, преди тя да се раздвижи. Жената упорито гледаше пред себе си: страхуваше се да свежда поглед надолу. Краката й се размахваха във въздуха, напразно дирещи опора. В един момент ръцете й не можаха да издържат повече и тя отново полетя надолу и отново изпищя.

Това не бе начинът, по който самият Хилфред би се спуснал, но пак свърши работа. Жената изчезна зад стената на балкона. Юношата се притесни, че тя е паднала зле, но тогава видя главата й да изниква.

— Добре ли си?

Главата кимна.

— Тръгни наляво. Ще откриеш стълби.

Непознатата изчезна.

Светлината се върна на върха на най-високата кула. Ройбън се загледа към нея, но друг не изникна на прозореца.

Той остана на мястото си на двора, потънал в размисли за случилото се току-що. Ако бе видял мъртвата, защо тя не бе повторила предишния си скок? Нали това правеха призраците — бяха осъдени вечно да повтарят момент от смъртта си. Или нещо от този род. И ако тя не бе призрак, какво правеше там? Защо някой би излизал на перваза на толкова висок прозорец, ако не иска да се самоубива?

В това нямаше никаква логика.

Една от двойните врати на централната сграда се отвори. Най-напред изникна бледа ръка; след нея изникна лицето на млада жена, също толкова бледо.

Ройбън не бе я виждал преди. Тя беше на неговите години, с гримирано лице и носеше рокля, каквато той виждаше за пръв път — прилепнала, с оголени рамене и остро деколте. Може би това не беше рокля, а от онези одежди, които жените носеха под тях.

Тя все още плачеше. Върху лицето й блестяха пресни сълзи; старите бяха оставили тъмни ивици сред грима й.

Жената се сви уплашено заради приближаването му.

— Моля те, не ме убивай…

— Нищо няма да ти се случи. С мен си в безопасност. Няма да те нараня.

Тя продължаваше да се взира уплашено, а ръцете й трепереха.

— Не съм направила нищо лошо, кълна се.

— Всичко е наред. Просто ми кажи какво стана. Защо изпълзя от прозореца.

— Те… Те щяха да ме убият, ако ме бяха открили вътре. Ако бяха разбрали какво съм чула.

— Кои са те? За какво говориш?

Девойката се бе вторачила в осветения прозорец.

— Моля те. Трябва да ме скриеш. Не съм сторила нищо лошо.

Дворецът кипеше от оживление. Всички прозорци бяха осветени, а войниците, разбудени, бяха изпълнили двора. Ройбън побърза да се отдръпне обратно в склада за дърва, където бе скрил момичето. Тази барака представляваше неговото убежище; мястото, където можеше да остане сам. Но тази нощ не бе сигурен за времето, през което това му скривалище щеше да остане безопасно. Вън вече долитаха викове, нареждащи затварянето на портите.

Какво става? Казват, че смъртта идва тройна, а тази нощ светлината изникна отново…

През цялото това време дребната жена бе седяла свита върху купчината явор, която Хилфред бе насякъл предишния месец. Единствено част от лицето й се виждаше, осветена от лунен лъч, проникващ през процеп на вратата. Страните й бяха подпухнали; над тях проблясваха изцъклени и зачервени очи.

— Чуваш ли? Обявена е тревога. Ако искаш да ти помогна, ще трябва да ми кажеш какво става.

Тя кимна, беззвучно прочисти гърло и си пое дъх.

— Дойдох тук като изненада. Изненада за определен човек.

— За кого?

— Не зная. Не попитах.

— Била си поканена, а не си знаела по чия покана?

— Не бях поканена. Дойдох по работа.

Ройбън я погледна объркано. Замъкът имаше предостатъчно персонал.

— Каква рабо…

— Бях наета да доставя удоволствие на почетния гост.

Юношата все така гледаше неразбиращо. Непознатата се подсмихна.

— На колко си години?

— Почти на шестнадесет, но не виждам… — Неочаквано той рязко отстъпи назад, осъзнал. — Ти си…

— Да.

Хилфред не знаеше какво да каже. Бе разговарял с малко момичета. На моменти се случваше да размени някоя и друга дума с миячката на чинии Алис. Въпросната бе малко по-голяма от него и никога не проявяваше голям интерес към разговорите им. Освен това той бе сигурен, че Грейс, която отговаряше за почистването на свещниците и носенето на прясна вода от кладенеца, умишлено го отбягва. Момичетата го караха да се смущава, а в случая имаше пред себе си… Не, трудно му беше дори да си го помисли.

— Празненството трябваше да се състои в кулата, но, както казах, трябваше да бъде изненада. Така че ми казаха да се скрия в гардероба. Празнуващият щеше да потърси подаръка си там и аз да изскоча. И аз зачаках. Двама мъже влязоха и започнаха да разговарят. Очаквах всеки момент някой от тях да отвори вратата, но те продължаваха да говорят. В началото не обръщах внимание, защото те говореха за някакви империалисти и монархисти и как Меленгар щяло да бъде едно от първите кралства.

— Първи в какво?

— Нямам представа. Но после чух един от тях да казва: след като убием краля, ще започнем с промените.

— Какво? — попита Хилфред, макар че бе чул много добре.

— Той каза, че възнамерявали да убият кралското семейство. А аз не разбирах защо някой би говорил такива неща пред мен. Тогава осъзнах, че никой от двамата не подозира за присъствието ми и че те не са хората, които чакам. Побързах да се махна веднага щом ги чух, че излизат. Ако някой от тях по-късно дойдеше на празненството и ме видеше да излизам, щеше да разбере, че съм чула разговора им. Трябваше да избягам.

— Защо просто не слезе по стълбите?

— Чух гласове пред вратата. Може би бяха същите двама, така че ми оставаше единствено прозорецът. Помислих, че ще успея да сляза, но се подхлъзнах…

Тя отново започна да плаче.

— Имаш ли представа кои са били? Споменаха ли някакви имена?

Младата жена поклати глава.

— Не, не чух нищо такова. Моля те, искам да си вървя.

— Сега няма как да си идеш, портите са заключени.

Но защо? Може би убийството вече се бе случило. Може би девойката бе част от него. На пръв поглед това изглеждаше невъзможно, но пък и един обикновен поглед никога не би отгатнал, че тя е способна на слизане като извършеното неотдавна.

— Станало е нещо лошо — продължи Хилфред. — Затова е вдигната тревога. Възможно е някой да се е опитал да убие краля.

Жената затвори очи и поклати глава.

— Те ще помислят, че аз също съм замесена, защото съм избягала през прозореца. Но аз не съм. Не съм направила нищо. Трябва да ми повярваш.

— Успокой се. — Хилфред не бе сигурен към кого от двама им е насочен съветът му. Сърцето му все още не бе успокоило ударите си заради зърването на мнимия дух, оказал се бездомно девойче. Поне се радваше, че двамата бяха успели да се скрият преди обявяването на тревогата. Ароматът на дърво го успокояваше, също като уханията на конюшнята. Тук той можеше да размишлява спокойно. — Ще отида и ще им разкажа какво се е случило.

— Не! — Тя го сграбчи за ръката — Моля те, недей.

— Но ти си невинна, няма от какво да се страхуваш.

— Ами ако кажеш на погрешния човек?

— Какво имаш предвид?

— Ако се натъкнеш на човек от заговорниците, които планират да убият краля? А дори и да не попаднеш на такъв, ако кралят вече е мъртъв, ще решат, че аз също съм замесена и няма да обърнат внимание на думите ми. Няма да ме послушат. Просто искам да си вървя у дома.

Но той не можеше да я остави да си иде.

Ройбън прокара ръка през косата си. Трябваше да я премести на някое по-добро и по-безопасно място, от което тя не можеше да избяга — в случай че лъжеше.

— Ето какво. Ще те заведа на друго място, където нищо няма да те заплашва, а аз ще отида при баща си. Той е сержант от кралските телохранители и ще знае какво да правим. Не се тревожи, няма да позволя нещо да ти се случи. Но ще трябва да ми се довериш.

— Имам ти доверие. Ти ме скри и ми помогна да сляза. А аз дори не зная името ти.

— Извинявай… Аз съм Ройбън. Ройбън Хилфред. А ти?

— Роза.

Юношата се сепна за миг.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Да, защо?

В отговор Ройбън я хвана за ръката. Младата жена сигурно си помисли, че жестът му цели утеха. В действителност той искаше да се убеди, че тя е истинска.

— Така се е казвала майка ми.