Розата и бодилът

Глава 22

Крал Амрат се взираше през строшения прозорец на доскорошната си съвещателна зала. Сега помещението се бе превърнало в неприветлива, почерняла и одимена пещера. Дори каменните стени бяха плакали с черни ивици. Дъждът продължаваше да ридае, а владетелят се бе загледал в града. Вече не му бяха останали сълзи.

В действителност болката все още оставаше в гърдите му, все още стискаше сърцето му. Останалата част от него просто бе станала безчувствена. Все още му беше трудно да диша. Имаше голяма вероятност Лео да е спасил живота му, изпращайки Олрик и Ариста в спалнята. Само че кралят не бе сигурен, че благодарностите в случая са подходящи. Също така не бе сигурен, че затрудненото дишане по някакъв начин е свързано с дима.

Но той все още си оставаше владетел. Все още имаше отговорности. Лео и Брага полагаха всички усилия, за да се справят с кралството, но се нуждаеха и от него.

Събранието бе започнало с доклад за жертвите от пожара. Малко повече от десетина души бяха погинали в пламъците, предимно от прислугата, работеща на горните етажи. Дръндълин, любимата слугиня на кралицата, и Нора, дойката на децата, също влизаха сред въпросните починали. Тяхната гибел определено представляваше печално събитие, ала Амрат не мислеше за това. Той все още размишляваше за причината, поради която спалнята на Ан е останала почти недокосната от пожара, а стаята на Ариста бе изгоряла почти цялата.

— Ваше Величество? — тихо каза Лео.

— Моля? Съжалявам, аз…

Граф Пикъринг се усмихна тъжно.

— Няма значение. Продължете, канцлер Брага.

Пърси кимна.

— Ричард Хилфред е бил физическият извършител, но Екзитър е заръчал пожара.

— Както се опитах да ви предупредя, Ваше Величество — каза Салдур.

Гласът на епископа го дразнеше. С това обаждане Салдур винеше него за смъртта на Ан. В думите на свещеника имаше прекалено много истина; нямаше как Амрат да не го намрази заради това.

— Доколкото аз успях да открия — рече Брага, — лорд Екзитър отдавна е съставял планове да се добере до престола. Имам подозрение, че е убил канцлер Уейнрайт, за да получи канцлерския пост. След моето неочаквано назначение Саймън е решил да предприеме по-сериозни действия.

— Къде е Екзитър сега?

— Мъртъв е. Бил е убит по изключително жесток начин на площада.

— Кой го е убил?

— Смятаме, че е бил предаден от някой съзаклятник.

— Да — съгласи се Салдур. — Така изглежда.

— Нямаше ли и някакво послание? За група жени? — попита Лео.

— Да, някакво глупаво подмятане за жени със съмнителен морал — потвърди епископът. — Изключително прозрачен опит за отвличане на вниманието.

— Склонен съм да се съглася с епископа, кралю — додаде Брага.

— В момента разследването продължава, но споменатите в посланието жени нямат нищо общо. Говорим за шепа повлекани, отворили заведението си в бедняшкия квартал. Тяхната мадам наскоро е била пребита от Екзитър по време на негово разследване, но това е всичко. Изглежда убиецът е видял в този случай удобна възможност да насочи търсенията ни в напълно погрешна посока.

— Но все пак въпросните жени са били арестувани, нали? — попита граф Пикъринг.

Брага размаха ръце и поклати глава.

— Сред хората на лорд Екзитър има и грамотни. Не бива да ги вините: по времето, когато бе открито тялото, измяната му все още не бе станала известна. Шерифите са действали прибързано, без да знаят за вината на своя началник. Радвам се, че при задържането не е имало жертви. Вече издадох нареждане за освобождаването на жените.

— Мисля, че трябва да направим нещо повече от това — каза Салдур. — Клетите момичета са пострадали несправедливо. Макар ние да знаем, че те не са замесени, из града вече плъзват слухове. Хората си мислят, че тези жени са отговорни за противното убийство на кралски роднина.

— И убиеца на съпругата ми — напомни им Амрат.

— Да, простете. Въпросът е, че е възможно хората да поискат да вземат правосъдието в свои ръце, ако преценят, че въпросното не е било въздадено.

— Рицарски звания ли да им раздам? — отчасти се пошегува кралят.

Салдур се усмихна предпазливо.

— Струва ми се, че обявяването, че са под кралска закрила би било достатъчно.

— Подобно нещо е възможно и изпълнимо — каза Брага. — Доколкото зная, престъпленията срещу подобни жени рядко биват вземани сериозно от кварталните блюстители на реда.

— Правете каквото искате — каза Амрат. — Те не ме интересуват. Искам да науча повече за Ричард Хилфред.

— Той също е мъртъв, кралю. Съсякох го със собственото си острие.

— Постъпили сте правилно — одобри Лео. Всички съветници се надигнаха, за да ръкопляскат.

Брага смирено и почтително сведе глава, но гордостта му все пак личеше. Амрат бе проявил правилна преценка с назначаването му. Поне един член на съвета бе сторил нещо полезно през нощта.

— Ричард Хилфред — промърмори владетелят. — Някога той ми спаси живота. Още ми е трудно да повярвам.

— Аз го познавах добре — каза епископът. — Той често идваше при мен, за да обсъжда тревогите си. Беше много измъчен човек.

— Не смей да го оправдаваш. — Кралят болезнено се вкопчи в брадата си и задърпа.

— В никакъв случай, Ваше Величество. Просто казвам, че той споделяше някои лични неща с мен. Често споменаваше болката си заради смъртта на Роза Ройбън. Сочеше вас като виновник за станалото. Но дори и аз не подозирах, че той ще стигне толкова далеч.

— Екзитър и Хилфред са мъртви, добре — рече владетелят. — Но това не обяснява смъртта на кралицата. Защо никой не я е събудил? Защо никой не се е сетил да я изведе? Как така всички вие стоите пред мен без нито една драскотина и нито едно обгаряне?

С всяка следваща дума гласът на Амрат Есендън се усилваше. В края мечият рев се беше завърнал; лапата се бе отпуснала върху дръжката на меча.

Последва дълго мълчание.

— Опитахме, кралю — тихо поде Брага.

— Колко е трудно да изтичате по стълбите?

— Преди да подпали двореца, Ричард Хилфред бе запечатал с верига вратите към покоите ви. Смятал е, че вие и семейството ви се намирате вътре. Планът му е бил да убие всички ви. Повярвайте ми, Ваше Величество, аз опитах. След като убих Ричард, направих всичко по силите си, за да отворя вратите, само че не успях. Когато огънят се усили, двама от войниците ме издърпаха. Нямаше какво да направим.

Заключил вратите с верига?

Може би разговорът продължаваше: Амрат бе престанал да чува. Струваше му се, че е попаднал в бездънен кладенец. Непрекъснато мислеше за съпругата си и дъщеря си, пленени в горящия дворец. И за всички онези мигове, в които бе разговарял любезно с човека, умишлено отрязал пътя им към спасението.

Споменаването на дъщеря му го сепна.

— Моля?

В момента говорещ бе Лео:

— Питах как така Ариста е оцеляла.

— Момчето на Ричард я изнесе навън — каза Пърси Брага.

— Синът на Хилфред е спасил дъщеря ми?

— Но как? — Това отново беше граф Пикъринг. — Щом вратите са били заключени с верига, как така едно момче е успяло да я отстрани? Нещо, което не се е удало на никой друг?

— Ройбън Хилфред имаше ключ — каза канцлерът.

Настъпи замислено мълчание.

— Има вероятност синът също да е бил замесен в заговора — каза Салдур.

— И той ли е погинал сред пламъците? — попита Амрат.

— Успя да избяга, но със сериозни обгаряния. В момента за него се грижи целител. Може да изминат дни, преди момчето да дойде в съзнание и да узнаем какво се е случило в действителност. Във всеки случай сме го поставили под стража — заяви Брага.

— Ако е бил част от заговора, защо му е било да спасява Ариста? — попита кралят.

— Не знаем.

— Аз мисля, че той трябва да бъде екзекутиран — каза Салдур. — За съжаление съм виждал това много пъти: отровата на бащата покварява и сина. Най-вероятно момчето е било подтикнато от гузна съвест; страхът от Новроновото правосъдие го е накарал да спаси принцесата. Всичко това е ужасна трагедия. — Епископът поклати глава. — Ако бяхте ме послушали, господарю, в този момент кралицата още щеше да се намира сред нас.

Отново обвинението, този път открито.

Амрат изтегли огромния меч на Толин Есендън от ножницата си. Смазаното острие изникна с лекота. Кралят копнееше за мига, в който то ще се вреже в шията на епископа.

Владетелят направи крачка напред и повдигна острието. Очите на свещеника се разшириха от ужас, той се сви назад.

В следващия миг лъскавото оръжие на Лео пресрещна неговото и го изблъска встрани.

— Амрат… той не искаше да каже това.

Кралят дишаше тежко, със съскав дъх, който тежко повдигаше гръдта му. Салдур се бе препънал и беше паднал по гръб; дъждът капеше върху старческото му лице. Това падане бе спасило живота му.

— Ако още веднъж те чуя да казваш, Саули, че вината е моя, ще те разсека на две и ще те окача на площада, за да имат селяните нов труп, към който да се пулят!

Това вече не беше изръмжаване, а гръмовен рев.

— Простете, Ваше Величество. Аз само…

— Мълчете, епископе — каза Лео. Той все още удържаше огромния меч с тънката си рапира. — Ако възнамерявате да останете жив, замълчете и си вървете.

Салдур се изправи на крака — изненадващо бързо за човек на неговите години — и се оттегли от полуразрушената зала.

Граф Пикъринг отдръпна оръжието си. Огромният меч бавно се отпусна към пода. Тогава, във внезапен изблик на ярост, Амрат го издигна отново и с крясък го стовари върху една от масивните дъбови греди, полуразядена от огъня. Тежкото острие изкънтя при врязването си в дървото. Кралят продължаваше да беснее и замахва. Около него захвърчаха трески. Брага и Лео мъдро отстъпиха.

След няколко минути владетелят се успокои и остана да диша тежко. Капките пот се примесваха с дъжда.

Амрат пусна меча си на земята, коленичи и зарови лице в дланите си.

— Трябваше да остана тук.

— Тогава само щеше да умреш заедно с нея — каза Лео, почти останал нечут сред тропота на дъжда.

— Трябваше и аз да си отида с нея. По-добре от това.

— Тогава кралството щеше да остане без владетел.

— Майната му на кралството! Синът ми щеше да заеме мястото ми.

— Децата ти са още прекалено малки.

— Тогава Пърси щеше да стане регент. А на мен… на мен нямаше да ми се налага да се чувствам по подобен начин. — Амрат повдигна погрознялото си от плач лице към Брага. — Как успяваш? Как си намерил сили да продължиш да дишаш, след като Клер я няма?

— Просто го сторих.

Амрат кимна.

— Двамата с теб имаме много общо.

— Можете да разчитате на мен, кралю. Ще ви помогна да се погрижите за всичко.

Дъждът продължаваше да вали.

Капещият Ройс безмълвно се вмъкна в „Противната глава“ и се отправи към прозореца. Цяла нощ бе сновал насам-натам по някакви незнайни за Ейдриън маршрути. Може би крадецът обхождаше двореца, дирейки Гуен, може би наглеждаше Албърт, а може би просто обикаляше безцелно по улиците.

Вън улицата бе обсипана с нарастващи локви. Всъщност, Ейдриън не можеше да разбере причината, поради която този участък биваше наричан така. Дори и в сухо време той си оставаше пътечка между съборетини. А в този момент полагаше забележителни усилия да се превърне в езеро.

Блекуотър не бе напускал кръчмата. По принцип четирите пълни бъчонки зад бара биха му осигурили цяла нощ пиене, след която той щеше да подремне хубаво, само че той бе запомнил думите на Ройс и не бе близнал нито капка, след като последният бе съборил чашата му. Самият боец бе запазил мнението си за себе си, но бе сигурен, че планът на партньора му няма да проработи. Замисълът определено си струваше изпробването, само че каква беше вероятността бог Марибор да прояви подобна незаслужена благосклонност към тях? Не беше напразна традицията, в която божествата бяха изисквали кървави жертвоприношения.

Беше средата на утрото, а Ройс отново бе възобновил краченето си — този път оставяше диря дъждовна вода — когато Ейдриън забеляза Албърт. Виконтът тичаше като луд, несъмнено не заради желанието си да достигне сушина по-бързо.

Това е. Битките винаги започват рано.

Ейдриън се намръщи, намести ремъка на огромния си меч и каза високо:

— Той идва.

Ройс спря и се извърна. Лицето му бе напрегнато.

Албърт рязко отвори вратата, задъхан. И усмихнат.

— Проработи!

— Подробности! — излая Ройс.

— Хералди започват да обхождат града, изнесени са обявления. Дворецът обявява, че от арестуваните по-рано жени са свалени всички обвинения. От този момент те официално се намират под защитата на короната. Лично канцлер Пърси Брага е подписал прокламацията. Не зная какво сте направили, но то проработи.

— Къде са момичетата?

Виконтът сви рамене:

— Предполагам, че в момента ги освобождават. Нали заръча да дотичам тук в мига, в който науча нещо.

За пръв път от момента, в който Албърт бе отнесъл пръста на лорд Екзитър, Ройс седна. И прокара ръце през лицето си. Треперещи ръце.

Ейдриън се отправи зад бара, където взе бутилка ром, бутилка вино и две чаши. За себе си напълни халба и се върна на масата, където се бяха настанили спътниците му.

— Съжалявам, че не е от любимото ти — рече Блекуотър, зает да отпушва бутилката. А на Албърт кимна към рома.

— Сигурни ли сте? — попита виконтът, загледан в Ройс.

— За Гуен. — Ейдриън повдигна халбата си.

— Присъединявам се безспорно. — Ройс кимна на Уинслоу и си наля вино. — За Гуен — изрече той едновременно с виконта. Последва звън на чаши.

Мелбърн отпи, остави чашата на масата и усмихнато възкликна.

— Грю е имал хубаво вино? Наистина ли?

Ройс объркано погледна боеца.

— Не… Просто съм удивен, че планът проработи. Изобщо не… Така де, оказа се прекалено лесно. Може би трябва да опитваме тези неща по-често.

— Винаги подкрепям плановете с малко кръв.

Крадецът кимна, отпи нова глътка вино и сгърчи лице.

— Ама че противна помия.

— Ето как е дошло названието на кръчмата.

Ройс напусна масата — може би искаше демонстративно да се отдалечи от отвратителното вино — и се доближи до прозореца.

— Виждаш ли ги? — попита Ейдриън.

— Още не.

— Аз не бих се притеснявал. Улиците са наводнени, с рокля се върви трудно — отбеляза Албърт.

Ейдриън също се надигна:

— Има ли гладни?

— След престоя в онази плевня никога не отказвам покана за ядене. — Албърт си наливаше втора чаша ром.

— Да видим какво е имал Грю в килера си — заяви боецът и се впусна в дирене.

Грю не бе предлагал храна, но бе притежавал предостатъчни запаси. Ейдриън откри корав хляб, няколко чувала брашно, а също и някакъв котел с неопределено съдържание. Парче пушена шунка и пита сирене привлякоха вниманието му. Именно тях Блекуотър занесе обратно на масата.

През цялото време Ройс бе останал залепен за прозореца:

— Албърт, ако все още искаш да си вървиш, вече няма да те спирам. Гуен е в безопасност, това е всичко, което исках.

— Да ти кажа, обходих всички заведения в край двореца и в търговския квартал. Оказа се, че никой от присъствалите на празненството не ме е запомнил. Или не си е направил труда да ме запомни. Незабележимостта ми е почти потискаща. Явно личността ми е такава. Това обяснява много неща. Никой никога не ми е обръщал внимание. В света на влиятелните връзки това е проблем, но нима може да има по-ценен талант за посредника на двама крадци? Освен това трябва да призная, че останах впечатлен. Не, това е прекалено слабо казано. Останах удивен. Бях решил, че съм се забъркал с ненормални, но вие успяхте. Убихте висш благородник, спасихте всички момичета от тъмницата, а никой не подозира, че вие сте го сторили.

— Ние — поправи Ройс.

— Да. — Албърт се усмихна. — Мисля, че ще остана, за да видя как ще се развият нещата. А и вече уредих първата задача. Би било срамота да разочароваме клиентката си.

Той подаде кесията на Ройс, който започна да отброява златните монети.

— За какво става въпрос? — попита Ейдриън.

Албърт пристегна мократа си коса на опашка.

— Мила дама, принуждавана от слугинята си и зъл барон да предаде съпруга си.

— Харесва ми как звучи.

Ройс повдигна очи:

— Двадесет и пет златни монети?

— Това е половината възнаграждение. Останалото — след успешния край на мисията.

Ейдриън видимо се разтревожи, но Ройс бе първият попитал:

— И какво иска тя от нас срещу петдесет златни тенента?

— Да откраднем обица.

— Обица? — със съмнение попита Ройс. — Да не би да е охранявана от демони?

Албърт поклати глава.

— Подозирам, че изобщо не е охранявана. Най-вероятно си седи в кутията за бижута на барон Макманис.

— Петдесет златни срещу връщането на една обица? — невярващо промърмори Мелбърн. — Какви са тези бижута?

— Подозирам, че сами по себе си те не струват много. Дъртият Хърбърт не е прочут с щедростта си, дори и за съпругата си не прави изключение — обясни виконт Уинслоу. — Става дума за репутацията на жената, нещо много по-ценно от каквито и да било бижута.

Ейдриън прегъна долната си устна и кимна.

— Благородната ни идея може да проработи. — Той се обърна към Ройс и додаде: — Длъжник си ми.

Ройс се навъси.

— Знам, знам. По-късно ще се погрижим за това.

— За какво става въпрос? — попита Албърт.

— Когато ти отиде на празненството, Ройс заяви, че просто ще избягаш с новите си дрехи. — Ейдриън пристегна връвта на кесията. — Това е поредното доказателство, че хората са в същината си добри.

— Нищо подобно — с комарджийска увереност заяви Мелбърн. — Албърт се върна, защото не е искал и него да сполети споходилото Екзитър. Така ли е?

Виконтът посърнало кимна.

А Ейдриън повдигна пръст:

— Освен това ти каза, че той ще скрие евентуална предплата. А ето че Албърт сам ти каза за парите. Дори не се наложи да го питаш.

Ройс скръсти ръце.

— Албърт, когато по-рано ми предложи кесията, ти ми каза, че вътре имало двадесет златни монети. Що за вълшебство ги е увеличило с още пет?

Уинслоу се усмихна неловко.

— Запомнил си?

— Албърт? — Ейдриън се намръщи и въздъхна.

— Ставаше дума само за пет монети. А и нали сега ви дадох цялата сума. Това не се ли зачита? — Лицето му бе придобило изплашен вид. — Очаквах, че тези пари ще ми потрябват, за да се махна.

Мелбърн се усмихна:

— Видя ли? От хората винаги можеш да очакваш да вършат най-доброто за себе си.

— Както направих аз? — рече Ейдриън.

Усмивката избяга от лицето на Ройс.

— Ти си някаква игра на природата или най-големият глупак на света. Все още се опитвам да разбера кое от двете.

Албърт местеше поглед между двамата.

— Съжалявам, че излъгах. Никога повече няма да се повтори. Моля ви, не ме убивайте.

Той го каза съвсем тихо, но Ройс чу и едва не се засмя.

— Ти просто се опитваше да откраднеш своя дял от първата ни печалба. Това означава, че вече официално си един от нас.

— А как се нарича сдружението?

Ройс и Ейдриън се спогледаха с повдигнати вежди.

— Ще трябва да помислим и за това.

Албърт радостно се обърна към храната.

— Току-що узнах, че умирам от глад.

Той възнамеряваше да се осведоми за наличието и на други продукти, само че в този момент Ройс се стрелна към вратата на кръчмата.

Ейдриън и Албърт последваха крадеца навън, където дъждът започваше да се изморява. А сред отслабващите капки по улицата приближаваха жените, струпани около Гуен, за да й помагат. Само Роза отсъстваше от групата им.

В следващия момент те се пръснаха като патици, защото Ройс притича насреща им, за да прегърне Гуен и внимателно да я повдигне във въздуха. Подир това той я взе на ръце и я понесе към къщата. Весел момичешки смях заглушаваше дъжда.