Розата и бодилът

Глава 20

Годините работа за Рейнър Грю бяха повредили биологичния часовник на Гуен: нощем тя почти не спеше. Навикът бе останал дори след отпадането на нуждата да будува по това време. Тя заспиваше само подир изгрев.

Това бе една от причините идването на войниците да я завари облечена.

Бедняшкият квартал рядко виждаше подобни посещения, така че причината за появата им не позволяваше съмнение. Последната им поява бе предшествала пребиването й. А този път войниците бяха още по-шумни. Гневните викове и тропотът на копита звучеше като буря. Освен това тя дочу търкалянето на кола — много по-тежка от обикновена карета.

Тя бе вперила поглед във вратата, търпеливо очаквайки разбиването й. Бе си казала, че всичко ще бъде наред. Бе казала същото и на останалите.

Никоя от тях не й беше повярвала.

Те не почукаха — калианката и не очакваше, разбира се, макар че публичният дом изглеждаше достоен за уважение, особено сред околната пустош. Гуен и останалите бяха свършили удивителна работа. На мястото на някогашната руина се издигаше съвсем нова постройка, макар и недовършена: винаги се намираше нещо за доизпипване. Тъмнокосата жена бе неизчерпаема откъм идеи. Понастоящем замисляше да огради двор и да украси спалните с лайсни. Освен това не бе зарязала мечтата си да боядиса цялата сграда в синьо. Но дори и сега това беше най-красивата постройка в тази част на града.

Но за войниците мястото пак си оставаше бардак.

Поне те отвориха вратата, а не я разбиха — и за това Гуен им беше благодарна. Вътре влязоха десетина мъже в ризници. Шлемовете им блестяха под светлината на факлите.

Тя почти не разпозна Итън под целия този метал.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя. Нелеп въпрос, но пък съответстващ на нелепа ситуация. Дузина войници бяха застанали срещу жена с патерица, счупена ръка и подуто лице.

— Всички вие сте арестувани за убийството на лорд Саймън Екзитър, велик конетабъл на Меленгар.

Гуен не разпозна заговорилия. Той беше старичък, набит и с дълга брада. Местният шериф Итън бе единственият й познат сред нашествениците. Него калианката познаваше отдавна, още от идването си в Медфорд. Не можеше да каже, че изпитва симпатии към него, но уважаваше работата му: Итън поне полагаше усилия да проявява справедливост. В момента шерифът също изглеждаше разгневен, подобно на останалите, но неговият гняв не беше насочен към нея.

— Гуен? — пискливо запита Мей, притичала напред, за да я прегърне.

Джолийн и Аби също се притиснаха към нея. От стаите започнаха да надничат още лица.

Груби ръце изтръгнаха Мей. Останалите жени също бяха заловени. Гуен бе последната извлечена (при което тя изтърва патерицата си). Трябваше да взема одеяло, осъзна тя в мига на първите ледени тръпки. Повече от едно.

Задните врати на затворническата кола бяха отворени; жените биваха изблъсквани именно там. Гуен бе свила лице от болка. Все още не се бе възстановила достатъчно, за да понесе подобно грубо съпровождане. Как ли щеше да се качи в колата? Невъзможно беше да се издърпа на ръце. Най-вероятно предстоеше следващ побой. Някои от войниците изглеждаха особено гневни: те нямаше да проявят интерес към причините, поради която тя не е способна да заеме мястото си.

Джолийн бе застанала на ръба, протягаща ръце да й помогне, само че се оказа блъсната назад. Всички останали жени получаваха подобно отношение. И тъй като раздразнените войници нямаше върху кого да изкарат гнева си… Някъде напред Ета изпищя; Мей плачеше.

Ръбът на каросерията стигаше до кръста на Гуен. За изкатерване не можеше да става и дума. Но миг по-късно я повдигнаха нечии ръце. Внимателни ръце.

— Имаш изключително лоша седмица, Гуен.

Итън изрече само тези думи, но в очите му тя видя състрадание, дори тъга. Той не очакваше да я види отново. Беше убит важен благородник. Съответно, някой трябваше да си плати. Някой трябваше да умре.

Гуен се настани между Мей и Джолийн и внимателно опря гръб на стената.

— Всички ли ще умрем? — с треперещ глас попита Аби.

Никой не отговори. Когато вратите зад тях бяха затворени и заключени, Гуен затвори очи и започна да се моли, че онова, което бе съзряла върху дланта на Ейдриън, ще се окаже истина.

— Ририя — почти безмълвно прошепна тя.

Скрит сред уличните сенки, Ройс наблюдаваше как колата потегля. За един кратък момент на лудост той осмисляше опит да я освободи.

Той беше идиот.

Той бе допуснал грешка в преценката си, за което Гуен плащаше.

Ройс не бе свикнал да се оправя с нежеланите последици: по-рано никога не бе имал какво да губи. И в случая грешката му бе струвала скъпо.

Най-напред трябваше да се е погрижил за отвеждането на Гуен. И изобщо не трябваше да оставя всички онези послания. Мелбърн не го биваше в измислянето на подобни планове. Това беше стихията на Мерик.

Виж, някогашният му колега и приятел бе същински гений, станеше ли дума за планиране. Ройс бе свикнал да се бори със света, да стои изправен срещу вятър, който неизменно вееше в лицето му. Мерик се носеше по вятъра и направляваше въздушните течения по своя воля. Правилната дума, изречена в правилния момент, е в състояние да стори чудеса, бе обичал да казва той. Просто трябва да откриеш същинското влияние, откъде идва то и в коя посока отива. И беше се опитвал да учи партньора си с помощта на водни аналогии. Ако излееш чаша вода във фуния, знаеш със сигурност къде ще се окаже течността, знаеш и по какъв път ще поеме.

Сигурно и в момента Мерик Мариус извличаше ползи от гениалността си. Ройс не бе го виждал от години, не и от времето, по което някогашният му най-добър приятел беше уредил арестуването му. Във въпросния случай Мелбърн бе влязъл в ролята на направляваната вода.

А когато Ройс бе излязъл от затвора, Мерик вече не бе част от Черния диамант. Мелбърн така и не си беше правил труда да го търси. Но дали щеше да убие някогашния си приятел, ако се беше натъкнал на него? Искаше му се да мисли, че би могъл да избегне това, но пък нямаше как да притежава контрол над абсолютно всички фактори, за да знае със сигурност.

Мерик никога не би допуснал грешките, които Ройс бе направил тази нощ. Но нямаше полза да се укорява постфактум. Сега трябваше да мисли над друго: какво би направил Мерик, за да поправи тази ситуация? По какъв начин крадецът можеше да насочи водата по желания път?

Той забеляза Ейдриън да се приближава по улицата. Поне той бе жив.

— Не си прави труда да продължаваш — отбеляза Мелбърн. Блекуотър подскочи заради неочаквано разнеслия се глас.

— Ройс… — Боецът бавно си пое дъх. — Някой ден ще ме довършиш.

— Млъкни и ела.

Зад „Противната глава" двамата прекосиха някакви дъски, излегнати над същинска река отпадъци. Ройс разби ключалката на задната врата, с което им осигури достъп до пивницата. Тя бе празна и мрачна. Тук несъмнено щяха да се отбият непретенциозни обирджии, но това щеше да стане през предстоящите дни. Украсата, която Ройс бе оставил край кладенеца, щеше да ги държи настрана поне до сутринта. Всички бедняци щяха да останат изпокрити.

Мелбърн се приближи до прозореца и огледа улицата: тя си оставаше пуста и мрачна. За да не привлича внимание, крадецът не си направи труда да запалва светлина. Него това го устройваше, само че тромавият Ейдриън непрекъснато намираше в какво да се блъсне.

— Дали духът на Грю би имал нещо против, ако си налея едно? — попита боецът. Той бе успял да се добере зад бара и в момента опипом търсеше чаши.

— Наред ли е всичко?

— Защо питаш? Защото искам да си налея една бира?

— Защото в момента крадеш една бира.

— Човекът е мъртъв. Не мисля, че ще възрази.

— Но това не е типично за теб.

— Нима вече ме познаваш толкова добре?

— На път съм.

Блекуотър откри голяма калаена халба и я напълни до преливане. Той издуха по-голямата част от пяната, напълни образувалата се празнота, опита, пресуши чашата и наля отново. А подир това отново се затътрузи сред мрака.

— Сигурно ще се зарадваш да узнаеш, че си прав. Имах отвратителна вечер.

— Какво стана с Роза?

Двамата се настаниха на маса до прозореца — до онази, която бяха заемали преди — за да може крадецът да държи улицата под око.

А тя си оставаше мрачна. Единствено лунната светлина хвърляше известни очертания и отнемаше пълното господство на чернотата. Нейното сияние зараждаше остри черти и сенки. Половината Ейдриъново лице бе откраднало няколко лъча.

Боецът отново изглеждаше сразен. Ако видеше подобно изражение върху лицето на дете, Ройс би обявил хлапето за нацупено. Странното беше, че приятелят му изпадаше в тези настроения най-често след битка. И тъй като дрехите на Ейдриън бяха само изцапани с кръв, а не посечени, Мелбърн прецени, че тя е принадлежала на другия. Самият Ройс винаги би се радвал след победа. Но пък спътникът му виждаше нещата по свой си, чудат начин.

— Тя е мъртва. — Ейдриън отпи поредна глътка, обърса уста и положи лакти върху масата.

— Патрулиращи?

— Не. Двамата действително се натъкнаха на един патрул, но успяха да продължат. — Той се облегна назад и посочи ризата си. — После ги бяха подгонили други четирима, но за тях се погрижих аз. Проблемът е, че това с нищо не помогна. По-късно открих тялото и сред боклуците.

— Някой друг от градските патрули?

— Не. Мисля, че е бил сержантът, който я придружаваше. Уверен съм, че той искаше единствено да я изведе от двореца, а не да я заведе у дома.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ти си се справил по-добре от мен. Ти си изгубил само едно момиче. Аз съм почти сигурен, че съм докарал гибелта на всички останали.

Ейдриън тъкмо повдигаше чашата към устните си.

— Моля?

— Неотдавна всички те бяха арестувани.

— Заради посланията, които беше оставил?

— Предполагам.

— Може би не е трябвало да го правиш.

— Мислиш ли? — Ройс го изгледа остро, но без особено ожесточение. Той също се облегна, скръсти ръце и се загледа към тезгяха.

— Не се сърди на мен. Ти беше този, който почувства нуждата да се заиграе с ножа. Очаквано е благородниците да се разфучат, когато окачиш един от тях на улицата. — Ейдриън отпи отложената глътка и попита: — Какъв е планът сега? Предполагам няма да позволиш да я екзекутират?

— Не.

— Тогава?

— Не зная! — тросна се крадецът.

Ройс все така отказваше да го поглежда. Очите му шареха из кръчмата, без да се задържат никъде. Това място си беше същинска кочина. Колко ли дълго Гуен бе работила тук? Сигурно се бе чувствала като в затвор. Ето още една обща черта между двамата. Сега жената отново се бе оказала лишена от свобода, този път заради нещо, което бе сторил той. Колко ли хора щеше да му се наложи да убие, за да оправи тази бъркотия?

Ейдриън се надигна.

— Отивам да си налея отново. Ти искаш ли?

— Не.

— В момента би ти се отразило добре.

— Не.

Блекуотър отново затрополи към тезгяха, а Ройс продължаваше да си напряга ума в опит да измисли нещо, каквото и да е.

Можеше да опита да уреди бягството й. Покрай пожара навсякъде щеше да цари хаос. Заради гарантираното отсъствие на лорд Екзитър същото щеше да важи и за войниците. Евентуалното й освобождаване би било лесно, само че не би проработило: Гуен не би се съгласила да тръгне сама, а Ройс нямаше как да освободи всички затворнички. Дори и да го стореше, къде можеше да ги скрие? Да тръгне по пътя с цяла тумба жени? Нещо изпълнимо с месец предварителна подготовка, но не и в сегашната ситуация. В този случай силите на закона щяха да реагират изключително бързо, най-много след ден. А може би дори след няколко часа.

Трябваше да има и по-добър начин.

Проблемът беше, че Ройс се опитваше да разсъждава по своя начин. Трябваше да мисли като Мерик, да накара нещата да потекат според собственото му желание. За да разбере това, трябваше да открие източника на влиянието и да насочи вниманието си към него.

Крадецът въздъхна. В момента му хрумваха единствено убийства, а той нямаше как да убие всички. Мерик… Как щеше да постъпи Мерик на негово място? Несъмнено щеше да използва фина манипулация, но към кого щеше да я насочи? Ройс дори не знаеше от кого е дошло нареждането за арестуването на жените. За всеки от кварталите отговаряше местен шериф, който от своя страна отговаряше пред главен шериф. Може би над въпросния имаше още един пост. Накрая идваше великият конетабъл на Меленгар, понастоящем мъртъв. Върху кого трябваше да окаже натиск? Кой имаше силата да освободи Гуен?

— Нужен ми е някакъв начален тласък, който да задвижи нещата. Човек, когото бих могъл да подкупя или заплаша.

— Жалко, че Екзитър е мъртъв — рече Ейдриън. — Бихме могли да използваме него. Или пък не, вече почти всички научиха за опита му за покушение срещу краля.

— За какво говориш?

— За пожара. Огромната илюминация в двореца, сещаш ли се? В началото реших, че това е твое дело, за да накараш Екзитър да се яви.

— Не, Албърт си свърши работата. Екзитър дойде сам.

— Да, вече ми е ясно. Научих това от клюките на тълпата. Всички говореха как Екзитър подпалил замъка. Бил се домогвал до трона.

— Наистина ли? Странно. Екзитър разправяше как някакъв си епископ — май Салдур беше — подготвял заговор,

— Преди или след да започнеш да му режеш пръстите?

— Не помня.

— След втория пръст сигурно би обвинил и майка си…

Мелбърн поклати глава.

— Открил съм, че хората стават изключително искрени в подобни моменти. Мисля, че Екзитър няма вина.

— Искаш да кажеш, че си убил погрешния човек?

Крадецът се подсмихна.

— Исках да кажа, че той няма вина за пожара. Екзитър казваше, че Роза би могла да разпознае конспираторите. Каза още, че не искал да я убие, а да я намери. Тя разполагала с някакво важно доказателство.

Ейдриън отпи и замислено изсумтя. Навън отново бе излязъл вятър, който фучеше сред множеството цепнатини.

— Какво?

— Когато патрулиращите се натъкнаха на Роза, те не се опитаха да я убият. Придружаващият ги шериф нареди тя да бъде отведена при лорд Екзитър.

— Успя ли да научиш името на войника, който я е придружавал? И когото подозираш, че я е убил?

— Ричард Хилфред, сержант от кралската гвардия.

Ройс се размърда.

— Прекрасно. Значи трябва да убия само него.

— Няма да ти се наложи. Той вече е мъртъв.

— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?

— Той е подпалвачът. Новият канцлер го убил. Но какво значение има?

Мерик щеше да е видял закономерностите. Щеше да съумее да подреди парчетата от пъзела. В случая Ройс също ги виждаше. Той се надигна и започна да се разхожда. Когато надушеше нещо, Мелбърн не можеше да остава спокоен. Мерик също имаше навика да се разхожда, когато планираше — това в още по-голяма степен увери крадеца, че е на прав път.

— Хилфред е бил обикновена пионка, удобен вътрешен човек. Епископ Салдур е онзи, който дърпа конците. След един убедителен разговор съм уверен, че той ще подръпне някои от тях в наша полза. Един мой приятел обичаше да казва, че вината и страхът са забележително съчетание. В много случаи е достатъчно съвсем леко да загатнеш знанието си, за да задействаш въображението на виновния и то да заработи срещу него. Ако самият аз подготвях заговор срещу краля и не успеех да го убия, определено бих изпитвал известно притеснение, че Негово величество може да узнае.

— Това е така, само че какво ще направиш? Ще отидеш в катедралата, ще му опреш нож до гърлото и…

— Не — чу се да казва Ройс, макар да замисляше точно това. Мерик никога не би процедирал по такъв начин. Би обявил това за прекалено грубовато. Убеждаването бе изкуство. Прекалено силният натиск докарваше нежелани последствия. Страхът беше добър; паниката беше непредсказуема. — Нужен ни е Албърт.

— Албърт?

— Да.

Ройс протегна ръка и умишлено събори чашата на събеседника си. Пивото се разля по масата и върху пода.

Ейдриън се отдръпна назад и го погледна изненадано.

— Това пък защо?

— Не се измокри, нали? — развеселено попита Мелбърн.

— Не.

Няколко мига крадецът наблюдаваше стичащата се от ръба на масата пяна.

— Това е защото знаех къде ще отиде бирата. Освен това си ми нужен трезвен. Ако замисълът ми се провали, ще ти се наложи да убиеш мнозина.