Розата и бодилът

Глава 5

Сержант Ричард Хилфред прескачаше по две стъпала едновременно. В миговете, през които не си мечтаеше за по-добра форма, той си представяше различни начини да убие лейтенант Уайлин.

Защо подобни неща се случват по време на моето дежурство?

Той трябваше да знае всичко, случващо се из замъка, как иначе би могъл да гарантира сигурността на кралското семейство? Малоумникът Уайлин изобщо не беше споменал за изненадващото празненство, готвено за капитан Лорънс. Нещо се бе случило, целият замък бе вдигнат по тревога, а Ричард бе уверен, че по някакъв начин той ще бъде обвинен за тазвечерния провал.

— Барнс! — кресна Ричард. — Къде е той? Къде е Уайлин? Сержант Барнс стоеше в стаята на върха — същата стая, в която Ройбън се беше вторачил толкова. И която смущаваше Ричард. Самото помещение не представляваше нищо особено, просто кръгла стая, изоставена заради неудобното си разположение на върха. През зимата тя бе прекалено студена, а през лятото ставаше непоносимо задушна.

През отворения прозорец нахлуваше леден вятър, който непрекъснато местеше опърпаните завеси. Върху масата в средата на помещението бе оставен фенер. Компания му правеха чаши и поднос с хапки. В ъгъла имаше бъчва с пиво. Освен това вътре имаше стар гардероб и прашно легло.

— Нямам представа къде е лейтенантът — отвърна Барнс. Той бе застанал мирно, с което накара Ричард да си мисли за подигравка. — Капитан Лорънс му нареди да затвори портата.

В следващия момент Ричард осъзна причината за формалното му поведение — тъкмо преди изричането на замисляните груби думи. Двамата не бяха сами. Извън сиянието на фенера стоеше лорд Саймън Екзитър. Негова светлост стоеше близо до прозореца, обгърнат в бяло наметало, стигащо до пода. Под него той носеше черна кожена туника, чиито закопчалки приличаха на шевове. Някой бе разсякъл гърдите му и бе прокарал връв, за да ги затвори.

Пъхнал палци в колана си, лордът се мръщеше подигравателно към Ричард.

— Ваша Светлост. — Ричард Хилфред отдаде чест.

Той ненавиждаше благородниците. Оприличаваше ги на пчели, които нямаше да го закачат, стига той да не им обръща внимание. Но Екзитър беше като оса — той жилеше и без причина.

— Радвам се, че избра да се присъединиш към нас. Надявам се, че тревогата не е прекъснала съня ти. Не бих понесъл мисълта, че дългът към твоя владетел е попречил на нощния ти отдих.

Ричард подбра думите си внимателно.

— Не бях заспал, Ваша Светлост. Тази вечер аз съм дежурен. Моя отговорност е да разследвам всички потенциални заплахи срещу краля.

— Разбирам. Надявам се нямаш нищо против да проведа собствено разследване.

— С радост приемам всякаква помощ, Ваша Светлост.

Ричард би предпочел да разговаря с Барнс насаме, само че лорд Екзитър отговаряше за прилагането на кралските закони в цял Меленгар. Всички шерифи и градски конетабли бяха подчинени нему. Като цяло той насочваше сферата си на действие извън стените на двореца, само че Ричард нямаше никакво намерение да спори за това с него. Освен това Екзитър беше маркиз на Ийст Марч, трети по влияние в кралството след Негово величество и канцлер Брага.

— Разкажи на сержант Хилфред онова, което току-що каза на мен, Барнс — подкани Екзитър. — Нека и той бъде осведомен за събитията.

Барнс се поколеба и се загледа в бъчвата, облизвайки устни. Той бе част от старата гвардия, близки до краля бойци, и един от хората, участвали в потушаването на Аспърското въстание една година преди Ричард да постъпи на служба. Взелите участие колеги не пропускаха да му изтъкнат този пропуск. Тогава Лорънс бе служил като лейтенант, а Уайлин — старши сержант. Двамата обичаха да си припомнят случилото се на по чашка. В тези моменти Ричард се чувстваше изключен. Те винаги разказваха как в онази битка кралят повел редиците, но Хилфред смяташе, че това е лъжа. Благородниците не участваха в сражения. Те изчакваха в тила, а когато битката приключеше, усмихнати поемаха сред труповете.

Хората на краля бяха малка група, чиито членове се поддържаха. Те бяха готови на всичко, за да се защитят едни други. Вероятно това бе причината за колебанието на Барнс. Но присъствието на лорд Екзитър не му позволяваше да мълчи.

— Лейтенант Уайлин бе подготвил изненадващо празненство за капитана. Неколцина от нас бяхме събрали пари, за да му купим подарък — дама.

— Вкарали сте курва в кралския дворец? — смаяно попита Ричард. — Уайлин или капитан Лорънс знаеха ли?

— Не, подготовката премина много тихо. Никой не знаеше.

— Очевидно, тъй като не сте споменали нито пред колегите си, нито пред мен — рече лордът. — Дори няма да си правя труда да ти описвам какви неприятности ви предстоят. Продължи.

— Ами… тя изчезна.

— Как така изчезнала? — попита Ричард.

— Бяхме я накарали да се скрие в онзи гардероб. — Барнс посочи. — Замисълът ни беше да доведем капитана тук, като му кажем, че принцесата се е изплашила, защото е видяла духа на… — Барнс се изкашля неубедително, хвърли бърз поглед към Ричард и се загледа в краката си. — Всичко вървеше добре, но когато капитанът дойде да види подаръка си, девойката бе изчезнала.

— Къде би могла да отиде? — рече Хилфред.

— Къде ли, наистина? — каза Екзитър. — Да видим дали съм разбрал, сержанте. Уговорили сте се тайно да вкарате външен човек в дома на кралското семейство — човек не само със съмнителен морал, а и за когото се съмнявам, че сте извършили някакви проверки — когото след това сте оставили да се разхожда из двореца? Питам се: каква е ползата от стените и рова, ако собствените хора на краля заобикалят тези защити?

— Тя беше просто една от местните курви. Няма да ни създаде проблеми.

Екзитър повдигна вежди.

— А пък ето ни тук. Смяташ ли, че тревога бива обявявана безпричинно? Често ли претърсваме всички ъгълчета, просто от скука? Мисля, че тя ни създаде доста проблеми.

За момент лордът замълча. Върху лицето му изникна объркване.

— Въпреки това ти повдигаш интересен въпрос. Ако в случая говорим за глупава грешка от страна на глупави войници, защо бе обявена тревога? Сигурен съм, че това не е първият път, в който правилата на протокола биват заобиколени. Довеждането й тук демонстрира неспособността ви за преценка, а изпускането й е доказателство за некадърността ви. Но това не оправдава претърсването на целия замък. Защо капитан Лорънс вдигна на крак всичките си хора?

— Не мисля, че той възнамеряваше да го стори. Беше се вбесил, познавате го. Но в началото просто ни каза да я намерим и да я изведем навън. Само че после се появи епископ Салдур…

Лорд Саймън Екзитър му направи знак да замълчи, сведе глава и го изгледа изпод вежди. Това беше негов навик, който Ричард винаги намираше за заплашителен, макар и по необяснима причина.

— Епископ Салдур е бил тук?

Барнс кимна.

— Той беше ли сред поканените?

Барнс едва не се изсмя, с което щеше да постави прецедент. Ричард никога не бе виждал някой да се смее в лицето на Саймън Екзитър. Дори Негово величество не влизаше в списъка на изключенията.

— Не, Ваша Светлост. Епископът не е част от нашия социален кръг, ако разбирате какво искам да кажа. Натъкнахме се на него на стълбището, когато отнасяхме храната. Той се присъедини към нас.

— Това не ви ли се видя странно?

— Мисля, че той го стори от любопитство. Явно на самия него се е сторило странно да ни види как отнасяме храна на върха на кулата по това време. Освен това нямаше как да му кажем да се махне. Не очаквах с нетърпение проповедта, която щеше да ни държи, когато Роза изникнеше, но пък това щеше да бъде проблем на Уайлин.

— А какво общо има епископът с обявяването на тревога?

— Да. Когато капитанът отвори гардероба и го намери празен, той разбра, че нещо не е наред. Тогава му казахме за изненадата, а той ни заяви да намерим момичето и да го върнем обратно. Само че тогава Салдур вдигна врява. Епископът не спираше да повтаря как тя била нарушителка и как имало вероятност тя да се окаже убийца или нещо от сорта. Направо каза на капитан Лорънс, че ако не бъде обявена тревога, той лично щял да отиде при канцлер Брага и да му разкаже, че капитанът на дворцовата охрана излага на опасност живота на своя владетел. Накратко, Салдур направи от мухата слон, само че той не е войник и не разбира. Мисля, че капитанът се съгласи, отчасти за да го накара да се успокои. А и не искаше да бъде злепоставян пред новия канцлер.

— И си абсолютно сигурен, че епископът е грешал? Уверен си, че жената не представлява опасност? Къде я намерихте? — Екзитър отново изгледа Барнс изпод чело.

— Един бардак в бедняшкия квартал.

— Поръчали сте на капитана курва от бедняшкия квартал? — Шокираният Ричард не можа да се сдържи.

— Не е така. — Барнс поклати глава. — Мястото е ново, образцов публичен дом. Може да се намира на лошо място, но самото заведение е много добро, чисто, дори класно. А Роза е много добро момиче. Тя никога не би…

— Нима? Би ли ми обяснил, сержанте, защо това добро момиче не е тук, за да си свърши работата и да се прибере обратно?

Барнс не каза нищо.

Екзитър замислено започна да се разхожда, подръпвайки долната си устна. Плащът му изшумоляваше драматично в края на всяка обиколка. Двамата сержанти очевидно смятаха за най-разумно да не нарушават размишленията му.

Подир няколко минути лордът спря и се обърна към тях.

— Изчезването на Роза действително е причина за притеснение, а на откриването й трябва да бъде отреден изключително висок приоритет, макар и не по причините, които нашият дълбокоуважаем епископ е изтъкнал. Нелепо е да се мисли, че тя е някаква убийца. Вие сами сте избрали момичето, доколкото разбирам?

Барнс кимна.

— Меленгар има много врагове и е излишно да изключвам наличието на шпиони. Но е нелепо да се мисли, че вие сте попаднали на една от тях, избрала за свое укритие публичен дом. Също колкото вероятно е някой да узнае за идването й и да я подкупи да отвори някоя врата или да отведе пазач далеч от поста си.

— Тя така и нямаше време да стори това. Ние я избрахме и я доведохме направо тук. Тя не е разговаряла с никого.

Екзитър приближи лицето си досами това на Барнс и го погледна в очите.

— Ако момичето е част от заговор, логично е да се заключи, че Барнс е предател.

— Нищо подобно, Ваша Светлост! Кълна се, че не съм предател! — Той изглеждаше готов да припадне.

Известно време Екзитър изучава лицето му.

— Склонен съм да ти повярвам. Ако беше изменник, не би се налагало да измисляш историята с изненадата за капитан Лорънс. Просто би могъл да я скриеш в двореца. Може би пресилваме нещата. Възможно ли е да сте се забавили прекалено с довеждането на капитана и момичето да се е уморило да чака и просто да си е отишло?

Барнс поклати глава:

— Бяхме оставили Гришам долу на стълбището. Да ни предупреди, ако капитанът изникнеше неочаквано. Той не я е виждал да слиза.

Лорд Екзитър се приближи до прозореца, приведе се навън и се огледа.

— Което оставя една възможност.

— Според вас е излязла през прозореца? — попита Ричард.

— Освен ако сержант Барнс не се лъже или не лъже нас, не виждам друга алтернатива. Тъй като долу не виждам тяло, девойката трябва да се е спуснала от перваза.

— Никой с всичкия си не би седнал да изпълзява от толкова високо — заяви Барнс и този път леко се изкикоти.

Ричард потръпна, защото на колегата му не предстояха приятни неща.

— Така ли? — Екзитър се отправи към вратата и я затвори. — Мисля, че някой достатъчно силно мотивиран би намерил основания да го стори. Във всеки случай това не е нещо, което бива опитвано без причина. И може да се окаже невъзможно.

Лордът се обърна към Ричард.

— Сержант Хилфред, извади оръжието си.

Въпросният изпълни заповедта; Негова светлост стори същото и насочи върха на меча си към Барнс.

— Опитай — нареди Саймън Екзитър, кимвайки към прозореца.

Барнс също погледна към перваза и се усмихна неловко.

— Не говорите сериозно, Ваша Светлост?

— Уверявам те, че съм напълно сериозен. Трябва да проверя дали е възможно и ти предоставям съответните основания.

— Но, Ваша…

— Ако не изпълниш заповедта ми, двамата със сержант Хилфред ще те съсечем на място. Нищо не би ти попречило да опиташ да се защитиш, само че аз съм те виждал как се сражаваш. Не си особено добър. По-голям шанс за оцеляване ще имаш с изкатерването. — След една широка стъпка наляво Екзитър остави Барнс между двама им. — Но ако ще изтегляш оръжие, постарай се да ме убиеш. В противен случай ще накарам краля да те разчекне. Все пак аз съм негов братовчед.

Лордът рязко замахна. Притиснатият отстъпи към прозореца; в гърдите на туниката му бе изникнал пресен разрез. Сержантът притисна ръка към него, показвайки, че Екзитър не е разсякъл единствено плат. Барнс наблюдаваше лорда сепнато, но не посегна да извади оръжието си.

Ако Барнс посегнеше към меча, Ричард трябваше да се изправи насреща му, за да изпълни задължението си за защита на благородниците от замъка. Щеше да го стори с охота, защото никога не бе харесвал Барнс. Последният и останалите от старата гвардия неизменно гледаха отвисоко на него. Дори след всички тези години служба, ти пак не си един от нас и не заслужаваш да пазиш краля. Това казваха лицата им.

Може би това накара Барнс да се обърне към прозореца. Той нямаше друг избор. И въпреки това трепереше.

— Успокой се, сержанте — заяви Екзитър. — Почти сигурен съм, че местната курва успешно е слязла.

Думите на утеха не помогнаха особено. Задъхан от напрежение, Барнс се извърна, вкопчи се здраво в каменните стени и изнесе краката си навън. Стомахът му се опря на перваза.

— Тук има ръб — с неочакван възторг заяви Барнс.

Ричард подозираше, че всяка подобна дреболия в случая би представлявала същинска радост за колегата му.

Сержантът продължаваше да се спуска. В един момент само пръстите му останаха да се виждат.

— Успях — заяви той.

Екзитър и Хилфред надникнаха през прозореца. Барнс се намираше на малко повече от лакът под тях, стъпил на тесен декоративен ръб, широк около педя.

— Продължавай — нареди лордът.

Под лунната светлина Ричард можеше да различи ръба на капандура. Барнс също го видя и се насочи именно натам, пълзейки настрани. За да се прекачи, приклекнал за опора, той трябваше отново да спусне крака, само че този път не разполагаше с прозоречна рамка, която да му помага. Един повей на вятъра едва не го повали. Може би сержантът щеше да остане там цяла нощ? В момента мечът на Негова светлост не можеше да го заплаши. Но пък лордът можеше да нареди на Ричард да го последва навън. В този случай Хилфред би се поколебал. Той бе по-добър боец от Екзитър, така че ако се стигнеше до битка…

За щастие — поне за Ричард — вятърът бе сплашил Барнс. Последният направи прекалено енергичен опит да спусне крака и падна. Приземи се върху капандурата и полетя надолу. Когато покривът под него изчезна, сержантът извика. Покривът на съседната кула, върху която Барнс се озова, не беше толкова стръмен, но притежаваше достатъчен наклон, за да накара попадналия върху него да се хлъзне към ръба. Войникът напразно драпаше със свити пръсти, за да се залови за керемидите. Той отново полетя надолу, този път към двора. От толкова високо сблъсъкът му със земята почти не се чу, до двамата достигна единствено глухо изтрополяване: това определено не беше звукът, асоцииран със смърт.

— Ето и неопровержимо доказателство, че някой би се изкатерил през прозореца. — Екзитър погледна към оръжието на Ричард. — Меч вече не ни е нужен.

Сержантът не бе сигурен, но все пак прибра оръжие.

— Вече знаем как, остава защо. Някой би избрал прозореца за свой изход, единствено ако не е разполагал с друга алтернатива. — Той замълча и се загледа в другия. — Макар че е излишно да казвам това точно на теб, нали?

Ричард почувства как лицето му леко пламва от гняв. Това бе единствената проява, която си позволи.

— И все пак това момиче, тази нова Роза — забавно е, че и двете имат еднакво име, нали? — се е страхувало за живота си. Но от кого? И защо?

Сержантът не намираше съвпадението за забавно. А лордът отново надникна през прозореца. На двора тялото на Барнс бе обградено от неколцина войници.

— Той почти успя. Ако беше съумял да се вкопчи в ръба, щеше да се спусне на терасата. Мисля, че тя е още жива. — Негова светлост погледна към портата. — Вероятно е излязла от замъка преди някой да е разбрал, че тя липсва. Сигурно се е върнала в публичния дом.

— Ще попитам Келс, тази вечер той стои на портата — каза сержантът. — Макар че вече наминах при него и той заяви, че никой не е напускал замъка подир залез-слънце.

Екзитър се подсмихна.

— Освен това никой не я е видял да напуска стаята. — Той се отправи към стълбите.

— Как да опиша в доклада си случилото се с Барнс? — спря го Ричард.

Лордът се възползва от поредния повод да прошумоли с плащеницата си.

— Точно каквото се случи. Барнс е демонстрирал начина, по който девойката е избягала, но се е подхлъзнал, не е успял да се задържи и е паднал. — Екзитър за пореден път насочи невидимите си рога напред — Знаеш ли, че аз се възпротивих на включването ти в кралската охрана? Ти си добър боец, но ти липсва лоялност. На твое място Уайлин или Лорънс биха се възпротивили на нареждането ми. Те биха казали на колегата си да изтегли оръжие и сами биха застанали до него, рискувайки кариерите си, за да спасят другар. Останал срещу двама, аз бих бил принуден да отстъпя. И двамата щяха да получат остро мъмрене от страна на краля, но тайно той би одобрил постъпката им. И с това всичко щеше да приключи. Наместо това Барнс лежи потрошен на двора. Интересно ми е… след като прояви такава липса на колегиалност към своя другар, дали ще защитиш своя владетел, ако се наложи?

Ричард стисна зъби.

— Вече го сторих.

— А, да, случката в Пилин.

— Спасих Негово величество, когато всички останали побягнаха. Аз останах и едва не умрях.

— Но това беше отдавна. Сега би ли сторил същото? Може би, ако кралят бе показал повече благодарност. На охранителите не е разрешено да се женят, нали? Подозирам, че ти си поискал изключение, защото Роза Ройбън е била бременна с твоя син. Това се е случило, нали?

Самият Екзитър вече знаеше отговора на този въпрос, затова Ричард не си направи труда да отговаря.

— Подобна цена изглежда толкова малка, особено след проявата на такава храброст, само че молбата ти е била отхвърлена. Мястото на кралските войници е в казармите, готови да скочат в бой при първия сигнал. Ако за един от тях бъде направено изключение… Сигурен съм, че той ти е обяснил всичко това, когато ти е отказвал.

Ричард стоеше мирно, стараещ се да не издава чувствата си. Умение, което бе имал възможността да усъвършенства през последните шестнадесет години.

— И когато той е отказал, верността ти към Роза е била подложена на изпитание. Ти би могъл да се отпишеш, да я вземеш със себе си и да я отведеш някъде другаде, където да започнете нов живот. Но повишението те е интересувало повече от нея и извънбрачното ти дете. Затова си я прогонил. — Екзитър намести плаща си, поизкривил се в рамото при рязкото му обръщане. — И какво й е оставало? Заради състоянието си вече не е могла да работи, а никой мъж не би проявил интерес да се грижи за чуждо дете. Какво й е оставало? Би могла, разбира се, да потърси някоя възрастна акушерка, която да я избави от бремето. Но тя не е постъпила така. Ето това е вярност. Човек като Роза Ройбън без колебание бих препоръчал за място в кралската гвардия. А ти какво й каза, когато тя се върна с детето на ръце и още веднъж те помоли за помощ? Пари ли си й предложил? Подозирам, че направо си я отпратил. Поне мога да те оправдая за това, че си изпратил детето при сестра й, но си го сторил по-скоро от срам, нали?

Аз съдя хората по решенията, които те вземат. Ти за пореден път доказа, че цениш длъжността си повече от всичко. Заставането срещу мен би застрашило позицията ти, затова Барнс трябваше да плати цената, също като Роза. Върви да се погрижиш за задълженията си, които толкова цениш. Върви да защитаваш краля. Аз ще потърся изчезналото момиче.

След тези думи Екзитър излезе. Стъпките му скоро заглъхнаха.

Ричард пристъпи до прозореца и отпусна ръка върху перваза. Тази стая наистина бе обитавана — от спомени. Ръката му започна да се плъзга по камъка заради напора на сълзите.

Той грабна чаша и се отправи към бъчвата, за да си налее.