Розата и бодилът

Глава 16

— Роза е била в замъка? — каза Ейдриън. Той се бе върнал на капрата; дори дебелото палто на Дънуди не бе в състояние да спира студа.

— Това не бях очаквал. — Гласът на Ройс долетя под него.

— Това проблем ли ще представлява за нас?

— Не мисля така. Дори напротив. Нали чу, Екзитър още я търси. Моментът може да се окаже отличен.

— Никога няма да успеят да стигнат. — Ейдриън се бе загледал в девойката и войника, които бързо се отдалечаваха. Той си спомняше Роза от миналата година: тя непрекъснато му бе давала супа, а веднъж бе успяла и да я разлее отгоре му (тогава двамата много се бяха смели). Тя бе обожавала да слуша разказите му, а веднъж, малко преди да замине, боецът бе танцувал с нея. — Да ги качим.

— Тук съм заради Екзитър и колата ми трябва. Но ти върви да ги придружиш, ако искаш. В случая не ми трябваш.

Ейдриън се спусна от капрата и се приближи до прозореца. Завесата бе спусната, леко отместена от Ройсовите пръсти.

Пазачът и Роза вече потъваха в сенките.

— Ще остана — въздъхна боецът.

— Не. Върви.

— Ройс, възнамеряваш да устроиш засада на човек от висшите благороднически кръгове. Защо си убеден, че няма да се нуждаеш от помощ?

— Имам опит.

— В смисъл?

— Имаше си причина от Черния диамант да ни върнат конете. Причина, поради която хората с черни качулки все още са източник на страх в Колнора. Имам голям опит в тези начинания. На мен помощта ти няма да ми трябва. Ако наистина искаш да помогнеш, присъедини се към пазачите: те определено ще се нуждаят от повече мечове.

— Мислех, че не вярваш в добрите дела?

— Може би професорът е бил прав и започваш да ми се отразяваш.

Искаше му се да види очите на Ройс в този момент. Те надали биха му казали много, но пък боецът бе убеден, че спътникът му крие нещо. Да убедиш Ройс да мисли за друг, освен за себе си, бе като да накараш водата да потече нагоре.

Освен това на Ейдриън не му се беше понравило споменаването на професора. Той бе принудил двама им да работят задружно; едва ли не им бе извил ръцете. А подобна постъпка не беше особено мъдра, когато става дума за Ройс. Признанието му за правотата на Аркадиус бе поредният знак, че нещо не е наред.

Блекуотър свали униформеното палто и шапката и взе мечовете си изпод седалката.

— Може и да успея да се върна навреме.

— Не си давай зор — отвърна крадецът. — Както и да се развият нещата, ще имам работа за цяла нощ.

Цяла нощ.

Преди да е свършила нощта, Ейдриън щеше да си припомня тези думи няколко пъти. Той отново нахлузи наметалото си и се отправи към сенките. Щом дворецът остана зад него, боецът се затича сред магазините.

Блекуотър забави ход, когато забеляза двамата, и се задържа назад. Не беше трудно да ги следва, защото знаеше къде отиват. На няколко пъти войникът се оглеждаше, но не достатъчно. Прекараната с Ройс година бе позволила на Ейдриън да научи нови неща. А часовете, прекарани върху капрата, му бяха позволили да прецени улиците.

Двамата преминаха под арката на занаятчийски квартал и поеха сред по-мрачна улица, обгърната от по-малки домове. Тукашните обитатели не бяха достатъчно заможни, за да си позволят улично осветление; оскъдната светлина се процеждаше от замрежените прозорци, зад които седяха работниците и техните семейства. Към този блясък се прибавяха и лъчите на издигналата се луна: те заливаха улиците с призрачна последователност от противоречиви цветове. Близкото разположение на постройките благоприятстваше ехото и позволяваше на Ейдриън лесно да се ориентира по стъпките.

Какво ли беше станало в замъка тази нощ? И какво ли щеше да става тепърва? Блекуотър нямаше навика да се впуска в безплодни размишления за благородниците. Самият той не беше благородник, така че не мислеше за тях. Но срещата с Албърт бе променила това. Виконтът се бе оказал изненадващо… човешки. Макар да използваше гръмки думи, дъхът, с чиято помощ ги оформяше, бе дишаният от всички въздух.

В случая Ейдриън се тревожеше за него. Ако в двореца биваше подготвян някакъв заговор, дано виконтът проявеше достатъчно разсъдливост да не се замесва.

Тропотът на бързо придвижващи се ботуши изникна от една странична уличка. Жителите на този квартал бяха трудолюбиви и рядко се задържаха навън след смрачаване. И никога не излизаха на групи. Ейдриън се притисна към вратата на обущарска работилница, при което си удари главата в оформената като ботуш табела. В следващия миг патрулът изникна пред очите му. Нощните пазачи бързо се насочиха към Роза и спътника й.

— Спрете!

Двамата се подчиниха, което позволи на патрулиращите да се изравнят с тях. И в този случай само един от тях носеше черно-бялата шерифска униформа. Останалите бяха облечени в обикновени туники и вълнени панталони, но всеки от тях бе прикачил бяло перо към шапката си: символ на делегираната им отговорност.

— Как се казвате? — попита униформеният.

— Аз съм сержант Ричард Хилфред от кралската гвардия.

— Войник от замъка? — попита един от цивилните.

Шерифът поклати глава и се навъси.

— Явно червено-златният табард и ризницата не са го издали?

Другият сви рамене, а вторият пълномощник прихна задавено.

— А тази коя е? — попита шерифът и с брадичка посочи Роза.

— Това не те засяга. Тръгнал съм по кралско поръчение; пуснете ни да продължим.

— Невъзможно. Възложено ни е да намерим младо момиче. Някаква курва. — Той замълча, вгледа се в Роза и леко я завъртя. — В продължение на две нощи обхождаме целия град. Но никой от десетките търсещи не се е натъквал на нещо, доближаващо се до търсеното. До този момент.

— А аз пак ти казвам, че в момента изпълнявам задача, възложена ми от Негово величество. — В гласа на сержанта отсъстваше какъвто и да било страх. Той дори звучеше раздразнен. — Виждаш униформата, знаеш какво означава тя. Сега ни пусни. Тази нощ нямам време за селски игрички.

— Може и да си тръгнал по кралска задача, а може и да не си. Ако е първото, тогава няма да имаш нищо против да дойдеш с нас до двореца, за да попитаме Лорд Екзитър. Ако той потвърди, ще се извиним подобаващо и дори ще те придружим до целта ти, за да не ти пречат останалите патрули. Как ти звучи това?

— Казах ти, че нямам време за игрички, хлапе.

Това не се хареса на шерифа.

— Ще ти се наложи да намериш време, сержанте, защото аз не съм хлапе, а шериф, отговарящ за една четвърт от Медфорд. А вие двамата сте арестувани.

В мига, в който униформеният посегна към Роза, Ричард я блъсна назад (при което тя нададе глух вик и падна на улицата). В следващия момент сержантът вече изтегляше меча си и го забиваше в стомаха на по-едрия от цивилните, който в този момент дори не гледаше към него. Роза изпищя, когато пронизаният се извъртя и рухна.

Следващият удар на Ричард бе насочен към шерифа, но срещна стомана: патрулиращите бяха успели да реагират и да изтеглят оръжия. Звънкият екот се понесе из улиците.

Тъй като сержантът бе съсредоточил атаките си срещу шерифа, един от цивилните успя да се възползва от изникнала възможност и разсече гърба на Ричард. А войникът не обърна внимание на удара.

— Той носи ризница, идиоте! — кресна шерифът. — Дръжте момичето и го отведете при Екзитър! — Униформеният премина в атака, за да изтласка Ричард с поредица удари към главата му.

Роза продължаваше да пищи и бе започнала да пълзи. Един от пълномощниците я сграбчи за ръката и я изправи. Тя започна да се мята и да го рита, което не му направи впечатление. Но тъй като затрудняваше движението му, мъжът се принуди да пусне меча си, да нарами девойката и да се отправи към двореца.

Ейдриън го изчака да приближи скривалището му.

— Добър вечер, пълномощнико — каза боецът, пристъпвайки напред. — Виждам, че носиш тежък товар. Трябва ли ти помощ?

За момент онзи го гледаше с подозрение, преди да каже:

— Оставих меча си по-нагоре. Ще ми го донесеш ли?

— Нямаш меч? Винаги става така, когато носиш само един. — В следващия миг Блекуотър бе насочил върха на собственото си оръжие към шията му. — Пусни я.

— Аз съм пълномощник на шерифа. Работя за лорд Екзитър. Не виждаш ли шапката ми?

— Странно, тази стратегия не ви помогна и със сержанта.

— Заради тази намеса ще увиснеш на бесилото.

Роза се раздвижи зад гърба на цивилния. Ейдриън не можа да види ясно, но онзи извика и я пусна.

— Кучката ме ухапа! — възкликна той и посегна да я сграбчи отново. Блекуотър трябваше да притисне острието си до врата му.

На около тридесетина крачки Ричард и шерифът продължаваха да се сражават. Личеше, че сержантът е по-добър, а ризницата прибавяше към предимството му. Противникът му се стараеше да се задържа назад и да напада само в краен случай.

— Бягай да доведеш помощ, Терънс! — изкрещя шерифът.

Пълномощникът направи крачка назад, обърна се и побягна към благородническия квартал. Ейдриън не го подгони, а прибра меча си.

Сержантът се възползва от разсейването на врага си и се хвърли в атака. Шерифът понечи да отстъпи, само че не беше достатъчно бърз. Ричард посече крака му; в следващия миг мечът му потъна между ребрата на строполяващия се.

Ейдриън скриви лице. Това вече не бе нужно. Сержантът бе победил още при разсичането на бедрото.

С окървавен меч Ричард се хвърли към Блекуотър, който повдигна ръце.

— Спокойно, аз съм на твоя страна.

Сержантът се поколеба за миг, погледна към Роза, кимна и прибра оръжието си.

— Благодаря ти. Кой си ти?

Боецът също гледаше към девойката.

— Приятел на Гуен.

— На кого?

— Управителката на нашето заведение — обясни Роза. — Преди време Ейдриън ни гостуваше.

— Заведение? — сержантът я погледна объркано.

— Да. Там живея. Където ме отвеждаше.

Той кимна.

— Да. Трябва да вървим. Благодаря ти за помощта. — Той грабна Роза за ръката и отново се затича.

Двамата притичаха през площада, където шумеше фонтан. По-рано през деня Ейдриън дори не бе забелязал водата заради градската глъчка, но в притихналата нощ струите шумяха като врящ казан.

Боецът отново пое след тях. Роклята на Роза привличаше вниманието като бяло знаме, а войнишките ботуши на Ричард представляваха същински призив. Явно времето край Ройс му се беше отразило: двамата му се струваха страшно тромави. Сега боецът можеше да разбере раздразнението на спътника си. Защо просто не вземат да извикат, че са тук?

Пред портата на бедняшкия квартал Ричард спря и се обърна. Не изглеждаше особено щастлив да види Ейдриън.

— Какво правиш?

— Помислих, че може да…

Прекъснаха го усилващи се крясъци и тичащи крака. Светлината на приближаващи се фенери разхвърля сенки.

— Остани тук и ги забави — каза сержантът. — Аз ще я отведа.

Ейдриън кимна.

— Ще се постарая.

Ричард се усмихна, за пореден път сграбчи Роза за китката и я поведе сред мизерните улички.

А боецът се обърна с лице към усилващия се шум.

— Този е един от тях! — Терънс, невъоръженият пълномощник, отново бе взел меча си и сега го размахваше към Ейдриън. Придружаваха го още трима, също цивилни, също въоръжени.

Албърт изчакваше в приемната зала, заслушан в приглушеното веселие, което пренасяха коридорите. Носеше се уханието на печено месо: най-сетне сервираха вечерята. Той се надяваше, че е приключил със задълженията си за тази вечер, за да може най-сетне да се наслади на празненството. От много време не се бе докосвал до лукса, полагащ се на потеклото му.

Виконтът събра носовете на обувките си. Последните все още му убиваха, като всички нови обувки. Кожата се нуждаеше от известно време, за да се нагоди към походката на новия си притежател.

Уинслоу се бе замислил за тези й характеристики, защото се затрудняваше да си спомни последния път, в който си бе купувал нови обувки. Четири, а може би пет години? Във всеки случай тези обувки бяха много добри. И почти си заслужаваха чакането.

Но точно сега много му се искаше да пийне нещо. Може би след успешния край на мисията Ройс щеше да отстрани забраната си. В известно отношение на виконта се струваше, че е продал душата си. Или пък свободата бе надценена? В онази ферма край Колнора Албърт бе лежал напълно свободен. Още малко свобода и би умрял.

Нямаше смисъл да убеждава Ройс и Ейдриън, че е способен да контролира пиенето си. Двамата не знаеха почти нищо за него. В негово лице бяха видели мърляв пройдоха с празни джобове, готов да продаде последната си риза за чаша ром. Те не разбираха, че не алкохолът го бе докарал до това състояние: спиртните напитки му помагаха да го преодолее. По какъв друг начин човек можеше да приеме безсилието си и неизбежността на гладната смърт? По какъв друг начин отрасналият сред дворци и крале можеше да приеме просешката гибел?

Трудно му беше да определи реакцията на Ейдриън, но за Ройс Албърт бе сигурен, че не би се поколебал да го убие. Качулатият мълчаливец излъчваше смърт. Годините сред аристократи бяха научили Уинслоу да преценява хората и да разпознава онези, които биха изтеглили оръжие в отговор на неосмислена шега. Всеки царедворец трябваше да усвои тези умения, ако не искаше да умре някоя ранна сутрин на дуел. Виконтът не бе лъгал за неспособността си да се сражава, но той компенсираше това чрез други способности. Той се сражаваше чрез мигновена преценка. И въпросната преценка му бе показала, че Ройс и преди е отнемал животи. Без колебание. Ройс нямаше да му даде възможност да се оправдае. Така че за момента Албърт щеше да кара без пиене. Може би някой ден, когато бе доказал ценността си…

— Какво искаш? Кой си ти?

Лорд Екзитър бързо крачеше към него. Той изглеждаше внушително. С дълга черна коса, пригладена назад, изящно оформена брадичка и сурови очи. Опитното око веднага бе в състояние да различи излъчването на заплаха. За него също личеше, че е убивал и ще убива отново. Онези, които притежаваха власт — истинска власт — винаги бяха ужасяващи.

От изненада виконтът почти забрави репликите си.

— Ваша Светлост. — Албърт се поклони. — Аз съм виконт Албърт Уинслоу.

Екзитър го гледаше остро.

— Кой?

— Не очаквам, че името ми ще ви говори нещо.

— Какво искаш?

— Един човек ми заръча да ви предам съобщение. Нямам представа за смисъла на думите му, но те определено ми прозвучаха необичайно. Той помоли да ви предам следното.

Ройс му бе заръчал да изрече и горната реплика, за да отклони вниманието на Екзитър от себе си. Все пак виконтът се канеше да отвори клетката на раздразнен лъв.

Албърт си пое дъх, за да изрече съобщението бързо. Важно беше Екзитър да го чуе цялото, преди да се втурне.

— Зная за плана ти — изрецитира Албърт. — Роза е при мен. Може би ще успеем да се разберем. Чакам те в карета пред двореца. Украсена е с рози. Ела сам.

— Кой е този човек? — попита лордът.

— Нямам представа. Тази вечер го видях за първи път. Той така и не ми каза името си. Странно поведение. Настоя да ви предам съобщението веднага. Щял да ви чака.

В продължение на един миг Екзитър остана загледан в него, разкъсван между объркване и гняв. Клетката бе отворена, но лъвът не бързаше да се втурва. Той се обърна към войника до себе си.

— Винс, остани с него.

Самият Екзитър се отправи обратно по пътя, от който бе изникнал.

На Албърт не се понрави натрапената компания. Той остана да стои неловко пред войника.

Хора като Винс просто се раждаха готови за войници. Очевидно бе приел заповедта на началника си буквално, защото бе застанал досами виконта. И вонеше на пот. Албърт, горд от уменията си да разчита хората, можеше да сравни взирането в него като поглед към бяла стена. Никакви нюанси и никакво разнообразие. Едно добиче би предизвикало повече интерес.

Войникът се извисяваше с цяла глава над него. Имаше голяма и грозна оплешивяваща глава, с грозно и белязано лице. Но дори и без тези обсипали кожата ивици Винс не би минал за красавец. Коя ли клетница бе родила това бебе? И как така се бе сдържала да не удави грозотилото?

Екзитър се появи отново, енергичен, този път придружен от лейтенант и още шестима охранители.

— Задръж го тук, докато се върна — обърна се лордът към Винс, а на лейтенанта заръча: — Уайлин, отвъд стената чака някакъв идиот, седнал в украсена с рози карета. Върви да го арестуваш.

Саймън Екзитър крачеше след Уайлин и хората му, но спря на прага на двореца. Останалите прекосиха двора, отминаха крепостната врата и преминаха моста. Площадът отвъд бе отрупан с карети, очакващи завръщането на своите клиенти или господари. Всяка от колите стоеше със запалени фенери. Някои от конете бяха наметнати с одеяла.

Ако не беше неочакваното съобщение, Саймън би обвинил боговете, че заговорничат против него. След изчезването на момичето той бе прекарал нощта и последвалия ден в обиколки из града, през които бе разпитвал курви и крадци. Бе упълномощил над двадесет души и бе накарал шерифите да преобърнат града с главата надолу, за да открият девойката. Но сега изникваше реална вероятност за намирането й.

Не му харесваше начинът, по който дежурните на портата се взираха странно в него.

Уайлин се бе затичал обратно.

— Каретата беше празна, сър.

— Празна?

— Вътре открихме само това. — Лейтенантът му подаде пергамент.

Казах да дойдеш сам. Говорех сериозно.

Давам ти още един шанс. Качи се в каретата. Кажи на кочияша да те откара до гробището на улица „Хартиена“. Когато те видя да пристигаш сам, ще се свържа с теб.

Саймън смачка бележката и бързо се отправи към колите. Войниците изчакваха. Кочияшът седеше нервно и се сви при приближаването му.

— Нищо не съм направил, Ваша Светлост, кълна се.

— Какво стана с пътника ти? Къде е той?

— Качи се в друга кола, но ми плати да го изчакам, сър. Каза, че щял да се върне.

— Преместил се е в друга кола? — Саймън се усмихна. — В коя?

— Премести се и замина, сър.

Екзитъровата усмивка изчезна.

— Накъде замина?

— Натам, сър. — Коларят посочи. — След площада зави наляво.

— Карай към търговския квартал. — Саймън удари по каретата, с което накара кочияшът да подскочи.

— Наистина ли възнамерявате да отидете сам, Ваша Светлост? — попита Уайлин.

Екзитър му хвърли изпепеляващ поглед.

— Не ми говори като на идиотите си.

— Простете, Ваша Светлост.

— Имаме си работа с предпазлив човек. — При получаването на съобщението Саймън се бе съмнявал, но сега бе уверен, че тайнственият непознат действително разполага с момичето. — Не е пълен идиот.

— Простете, сър?

— Няма значение. Да, ще отида сам. А ти вземи дузина войници и вървете до улица „Хартиена“. Без униформи, всеки да мине по различен път. Когато пристигнете, разпръснете се около гробището и чакайте. Чуете ли ме да изсвирвам, изхвърчате. Ще се справиш ли?

— Да, сър, но от кои постове да взема хора? Нямам право да вземам войници, дежурящи на стената, не и в нощта на подобно празненство.

— Събери шерифите и пълномощниците. Те трябва да стигнат. Повече не ми трябват патрули. Събери ги пътьом и побързай. Искам да сте заели позиции преди пристигането ми.

— Веднага, сър.

— А аз какво да правя, сър? — попита кочияшът.

— Ти чакай тук. Скоро ще ме откараш.

— Както желаете.

В приемната зала Винс все още държеше виконта под око. Последният определено изглеждаше нервен.

— Винс, върви в покоите им. Донеси меча и плаща ми. — Подир това Екзитър се обърна към виконта. — Как изглеждаше мъжът, който те помоли да ми предадеш съобщението?

— Едър. Смугла кожа. Но имаше руса коса и тънък мустак, който обгръщаше устата му. — Албърт раздвижи пръст, за да покаже. — Помня, че говореше леко завалено. По въпросите ви разбирам, че не сте се срещнали с него.

— Предстои. — Той огледа виконта. — А ти кой беше?

— Виконт Албърт Уинслоу.

— От кое имение?

Другият се усмихна срамежливо.

— Баща ми изгуби семейните земи. Аз съм благородник без собствено владение.

— Благороден скитник, най-лошият тип. Не правят нищо, не допринасят с нищо, а изсмукват кръвта на земеделците и го смятат за свое право. Прав ли съм?

— Описахте ме напълно правилно, Ваша Светлост.

— Вече не ми трябваш. Върви да изпълниш целта да се натъпчеш незаслужено.

— Благодаря ви, Ваша Светлост.

Саймън отново напусна замъка, прекоси двора и премина през портата под изпепеляващия поглед на младия постови. Сетне се покатери в каретата с розите и кресна към кочияша:

— Карай към улица „Хартиена“. Гробището.

— Както желаете, господарю.

Колата се отдели от редицата и се отправи към улиците.

Кой ли стои зад всичко това? Сигурно е онзи глупав крадец, когото пребих онази нощ. Решил е, че ще припечели нещо, като ми продаде момичето. Смъртта на тримата му съучастници очевидно не е помогнала на цилиндъра му да мисли.

Той се колебаеше дали да убие предводителя на крадците, или да го възнагради. Най-вероятно казаното от момичето щеше да определи това. Само се надяваше да не е тръгнал по лъжлива следа. И кой ли беше мистериозният гигант, избран да отнесе съобщението до двореца? Това беше проблемът със заговорите и превратите — нищо в тях не беше лесно.

Каретата спря и Саймън объркано погледна през прозореца. Все още се намираха в благородническия квартал.

— Защо спираш? Казах ти да караш към улица „Хартиена". Тя е в търговската част.

Кочияшът слезе долу и отвори вратата на купето, за да влезе.

— Разкарай се! Да не си се побъркал?

— Може да се каже. — Кочияшът беше дребен и слабоват, но очите му имаха някакво неспокойно излъчване. Още по-стряскащо бе лекото пробождане на кинжала, оказал се допрян до гърлото на пътника. — Аз имам малко приятели. Бих могъл да ги преброя на пръстите на едната си ръка и пак да ми останат пръсти. Като всичко рядко, те са безценни за мен. Така че наистина полудявам от гняв, когато някой от тях пострада. Само че ти нямаше това предвид, нали? Питаше дали съм побъркан.

Гласът му бе рязък, без никакъв страх. А същевременно думите биваха изричани тихо, почти прошепнати.

— Честно казано, тук може и да си прав. Впрочем, свири на воля. Благодарение на теб, всички патрули се оттеглиха, а благодарение на празненството, всички тукашни жители ги няма. Никой няма да чуе сигнала ти. Или писъците ти.