Розата и бодилът

Глава 10

Противната глава не се бе променила особено. Клиенти почти нямаше, бяха се увеличили единствено сухите листа, довлечени вътре. Както Ейдриън бе очаквал, от Албърт нямаше и следа. На масата, която бяха заемали по-рано същия ден, се беше настанило някакво конте и тъкмо попиваше носа си с кърпичка. Пред него имаше чаша със сайдер.

Едва когато контето леко се надигна и помаха, двамата разпознаха човека, когото бяха спасили от плевня край Колнора. Виконт Албърт Уинслоу бе претърпял пълна метаморфоза.

Брадата бе изчезнала, а дългата коса бе изчистена, напудрена, сресана назад и пристегната с черна кадифена панделка. Сега за пръв път получаваха възможност да зърнат лицето му: то бе розово, с остри скули и прекрасна брадичка. Едва в този момент Ейдриън забеляза (макар да не можеше да обясни причината), че Албърт има изключително сини очи. Мръсната нощна риза бе заменена със златист копринен жакет с колосана яка. Под него надничаше дантелена риза с бродирани маншети. Освен това новият им познат се бе сдобил с нови обувки. Последната му придобивка стоеше на масата, до чашата със сайдер — разкошна шапка с широка периферия и огромно перо.

— Добре дошли, господа — рече той и намести маншетите си.

— Не ти дадох чак толкова пари — остро каза Ройс.

— Не, разбира се. Беше ми дал възмутително малко. Очевидно си нямаш никаква представа за скъпия живот на аристокрацията.

— Тогава как си успял да се сдобиеш с всичко това?

— На кредит.

— На кредит?

— Да. Вересия. Срещу обещание за бъдещо издължаване.

Ройс го изгледа раздразнено.

— Зная какво представлява това. Просто не мога да повярвам, че търговците са се съгласили.

— Първият бръснар определено не беше съгласен. Наложи се да отида на по-евтино място и да изтърпя няколко порязвания.

— Първият бръснар?

— Да. И първият шивач. Трябваше да отида в магазинче за употребявани дрехи, от което си закупих един отвратителен жакет. Той вонеше на риба. От същото място се сдобих с обувки, окъсана и изцапана риза — поне успях да прикрия петната с жакета — и чифт панталони. Така облечен, приведен в сносен вид с остатъка от нищожната поверена ми сума, аз се отправих към най-скъпите магазини в благородническата част на града. Там се представих като току-що пристигналия виконт Уинслоу, пътувал дълго, за да присъства на тазвечерния прием, и спешно нуждаещ се от нови дрехи. Така се сдобих с настоящите си одежди и посетих фризьорски салон, все на кредит.

— И всички те са ти повярвали?

— Благородството си има своите преимущества.

— Колко преимущества похарчи? — Тонът на Ройс се колебаеше между удивление и раздразнение; най-сетне се спря на овладян бяс.

Албърт се замисли за момент.

— Само около тринадесет златни монети.

— Тринадесет?! — Мелбърн стовари пестник върху масата, при което Албърт и свещта подскочиха.

Виконтът се отдръпна назад, повдигнал ръце.

— Дрехите бяха много евтини. Познавам барони, които биха дали двадесет и пет, дори тридесет златни тенента за такъв жакет. А и нямаше как да се стискам, след като играех ролята на заможен благородник, на когото те спокойно биха могли да се доверят.

Крадецът изсумтя и тежко се отпусна назад върху стола си.

— Сигурно ще те изненада да научиш, че не разполагаме с толкова пари.

Тук виконтът се понамести и се усмихна уверено.

— Това не би трябвало да представлява проблем. Разполагам с един месец, за да се издължа.

— Колко успокояващо! Най-голямата плячка, която с Ейдриън сме добивали, бе пет златни монети, и то местна щампа. Обикновено печелим по двадесет или тридесет сребърни.

— Което пак си е добра сума — додаде Ейдриън.

— Да. Да, така е. Но въобще не се доближава до тринадесет златни тенента! — Ройс грабна чашата със сайдер и я подуши.

— Не е ферментирал — усмихна се виконтът.

Но Ройс не остана доволен, защото се приведе и да подуши дъха му.

— Дано дрехите са много удобни, защото с тях ще увиснеш на бесилото или ще се озовеш в затвора за длъжници. Или ще ти отрежат палците. Или там каквото правят с благородниците, които не си плащат сметките. Само не очаквай от нас да ти помогнем.

— Няма проблем. След като се облякох подобаващо, наминах да направя неочаквано посещение на лорд Дареф. Попитах го дали е свободен тази вечер и го поканих да погуляем…

— Какво? Да не си се побъркал? — Ройс се обърна към Ейдриън. — Този е куку. Може би сгрешихме, като го накарахме да изтрезнее толкова рязко.

Ейдриън бе склонен да се съгласи. Виконтът се бе втурнал към пропаст и напълно безгрижно подскачаше към ръба й.

Албърт посегна да утеши Ройс, който блъсна ръката му назад.

— Успокой се. Не съм идиот. Много добре знаех, че ще откаже. Той, подобно на всички останали благородници от града, е поканен на есенното празненство. То се провежда всяка година след жътва. А тази година чества и назначаването на новия канцлер. Неявяването би представлявало социална дамга. Когато той поиска да знае причината, поради която няма да присъствам, аз се престорих на изненадан. Казах му, че току-що съм пристигнал в града и не съм знаел.

— И той те е поканил като свой гост? — предположи Ройс.

Албърт се усмихна.

— Точно така. Тази вечер ще ям еленско и фазанско, докато не се натъпча като някое от поднасяните пилета. И междувременно ще се оглеждам за слабости, които биха могли да се окажат от полза.

Тогава, както говорихме, под опияняващата светлина на свещите небрежно ще подметна на избраните мишени възможността да си върнат на свой отдавнашен противник. Без никакъв риск, единствено срещу петдесетина златни монети.

— Петдесет? Ти наистина си побъркан.

— Имай ми доверие. Познавам тези хора. За тях златото не значи нищо, когато в другата везна е положен миг вражеско унижение. А понякога не биха отказали и унижаването на приятел. Ако успеете да изпълните възложенията, много скоро ще натрупаме значителни суми.

Погледът на Ройс се насочи към бара. Ейдриън погледна над рамото му и видя един от хората, които бяха прогонили от публичния дом. Мъжът се бе привел над тезгяха, говореше с Грю и гледаше към тях.

— Прави ми впечатление, че не си прибавил оръжие към новата си екипировка — вметна Ройс. — Дори някакъв декоративен кинжал не виждам.

— Небеса. — Албърт го погледна възмутено. — Аз не се сражавам.

— Мислех си, че всички благородници се учат на това. — Ройс погледна към спътника си.

— И аз си мислех така.

— Може би благородниците с умели бащи. Аз прекарах юношеството си при леля си в Хъфингтън. Всеки ден тя организираше салон, в който събираше десетина от местните дами, за да обсъждат дълбоки теми — колко мразят съпрузите си. Никога през живота си не съм стискал меч, но мога да пристягам корсет и да нанасям грим не по-зле от дърта курва.

Останалите двама се засмяха. По секналия Ройсов смях Ейдриън разбра за приближаването. А и да не беше смехът, усилващото се скърцане на дъски щеше да му подскаже.

— Забавлявате ли се? — попита Грю. Той изглеждаше дори още по-мазен. — Току-що разбрах, че сте дружки с онази брантия. Уилърд каза, че сте му попречили да вземе мъстта им. Казва, че сте пребили Гризли и Брок. Гризли още се тръшка за строшения си преден зъб.

— Това беше нещастен случай. Той сам си удари главата в балюстрадата — обясни Ейдриън. — А и те нямаха право да крадат от дамите.

— Дамите! — Грю се изсмя. — Голям си шегаджия, господине. Никога не бях чувал някой да нарича курвите дами. Тези момчета бяха отишли там по мое нареждане. По-рано ти разказах как онези мърли ми откраднаха клиентите. Само по една причина все още не съм затворил: аз единствен на тази улица имам разрешително да продавам пиво. Но те също започват да варят, а са гъсти с бюрократите. Онази калианска вещица трябва да ги е омагьосала. Не се съмнявам, че ще получи разрешително. Тогава с мен е свършено. Никой няма да сглупи да пие тук, когато отсреща може да държи чашата с едната ръка, а с другата да обарва някоя брантия. Вещицата би могла да си позволи да раздава безплатно пиене. Само че аз няма да допусна да ме измести. Затова изпратих момчетата да се погрижат и да я спрат в зародиш.

— Ти си ги изпратил. — Ройс изтъкваше очевидното. Тази черта не бе типична за него. Но интересното в случая бе, че гласът му звучеше като разкрил някаква загадка.

— Разбира се. Само че вие двамата сте избрали да се намесите. Не мога да кажа, че съм особено щастлив от това.

С всяка следваща дума Грю се обричаше все повече. Ейдриън не можеше да не се удиви от това.

— Това прелюдия към изгонването ни ли е, или следва моментът, в който ти и приятелчетата ти заявявате, че ще ни дадете добър урок? — попита боецът.

— Нито едно от двете. Гризли е побеснял, но също така е и глупак. Мислех си точно обратното. Вие сте се справили добре. Бих могъл да ви взема на работа при себе си.

— Да ни наемеш? — повтори Ейдриън.

— Момчета като вас биха спомогнали за реда. Да не позволяват на зидарите да трошат чаши и онези като Стейн да нараняват момичетата. Такива неща. Каквото и да ви е казала тя, аз си взех поука от онази грешка. Много е лошо за бизнеса, когато някой бъде убит в пивницата ти, пък дори и да става дума за курва.

— Нали каза, че вече не разполагаш с момичета — подметна Ройс. В момента той бе по-скоро приклекнал, отколкото седнал, с широко разтворени и съсредоточени очи. Ейдриън бе виждал готвещи се за скок котки, те изглеждаха точно по този начин.

— Възможно е да се сдобия. Дори ще ви направя услуга и ще ви кажа кой я е пребил, ако това още ви интересува.

— Предишния път ни каза, че не знаеш — каза крадецът.

— Аз съм бизнесмен. Не давам нищо безплатно. — Грю се усмихна широко.

— Закъснял си. Вече знаем, че е бил лорд Екзитър.

— Жалко. Но пак мога да ви дам подробности, които тя не ви е казала. Аз видях всичко от прозореца си. Видях как я извлачва навън, как тя подскача по стъпалцата на верандата си. Онзи я дърпаше за косата. В началото само я шамаросваше, но явно не бе му харесал начинът, по който тя мълчеше, защото тогава сви юмрук. Обзалагам се, че писъците й са се чували чак при занаятчиите. Когато Диксън изтича, тя вече беше рухнала на колене, а онези бяха започнали да я ритат.

Грю замълча. Той се бе поусмихнал, а Ейдриън се чудеше на причините, които удържат Ройс. Дори за него самия това ставаше все по-трудно.

— Лорд Екзитър и шерифите му управляват този град. Той живее на територията на замъка. Недосегаем. Калианската курва здравата го е загазила сега. Благородниците са напълно непредсказуеми. Нищо чудно Екзитър да се върне отново. Следващия път дори може да я убие, ако прецени, че тя крие нещо. Честно казано, изпратих момчетата да вземат бъчвата, защото след смъртта й мястото за нула време ще бъде обезкостено. Сметнах, че би било хитро да изпреваря мършоядите. Роза ми направи голяма услуга. Иска ми се да я прегърна.

— На твое място бих внимавал с ентусиазма — усмихна се Ройс.

— Розите имат бодли.

— Аз съм израснал в малко село — каза Ейдриън и се приведе към фонтана, за да наплиска лицето си. — Този Екзитър е нещо като голям шериф, нали?

— Да — отвърна Албърт. И тримата се бяха настанили в сянката на статуята на владетеля с коня. Той също бе потопил ръце във фонтана, за да се разхлади от горещината, но го правеше по начин, подобаващ на човек с дантелени маншети.

Блекуотър въздъхна.

— Какво има? — попита Ройс.

— Може би е от града, а може би заради северните земи. Тукашният климат не ни харесва. Кракът ми едва наскоро спря да боли. — Той погледна към Албърт. — При предишното ни посещение тук, преди година, аз бях пронизан и бедрото ме болеше всеки път, когато завалеше. Само преди няколко седмици осъзнах, че тази връзка е изчезнала. И сега…

Албърт го погледна объркано, но Ейдриън не разясни.

Ройс се бе загледал в замъка. Заострени кули се издигаха високо над стената и хвърляха длъгнести сенки. Крепостният ров приличаше на езерце, обсипано с лилии. Над него трептяха водни кончета и се поклащаха тръстики. Портата бе отворена, а подвижният мост бе оплезен. От двете му страни стояха пазачи, които спираха всички приближаващи се. Малцина се отправяха натам, но всички от тях показваха някакъв свитък. Призовка? Покана? Личен документ? Може би и трите?

— Албърт, какво знаеш за лорд Екзитър? — попита Ройс.

— Саймън Екзитър е син на Винсент Екзитър и Мари Есендън — лелята на крал Амрат. Екзитърови, заедно с родовете Есендън, Пикъринг, Ред, Валин и Джърл, са сред основателите на кралството. Подписали са хартата през… — Той се замисли.

— Датите не ме интересуват.

— Още по-добре, защото на мен пък винаги ми убягват. Достатъчно е да се каже, че е било много отдавна. Както и да е. Това са шестте благороднически рода в Меленгар. Екзитър притежава Ийст Марч. Това е много важно феодално владение, защото представлява подстъп на кралството и всички нападения от изток ще ударят първо него. Всъщност, то се явява пречка срещу всякакви инвазии, защото контролира главния път между северните и южните земи.

— Интересува ме самият лорд. — Ройс престана да оглежда замъка, за да огледа останалите постройки.

Навсякъде около тях се издигаха триетажни благороднически домове. Те бяха притиснати един до друг и оформяха същинска стена от отделни миниатюрни владения. Всеки от домовете притежаваше различие, въплътило същината на своя стопанин. И всеки от тях се съревноваваше с останалите. На балконите бяха излезли люде, облечени в кадифе, които отпиваха от скъпи чаши и поглеждаха отвисоко (във всеки един смисъл) на останалите.

— Той е много… енергичен — обясни Албърт. — Самият аз никога не съм го харесвал. Мисля, че той се нрави на малцина. Определено е арогантен, но освен това е и нетърпимо самоуверен. Винаги смята, че само той е прав. Онези, които не са съгласни, заслужават унижение. Той е побойник. Не харесва империалистите, мрази кралство Уорик… мисля, че ненавижда южните земи, а може би и целия свят. Говори се, че той не се спогажда особено с краля.

— И какво?

Албърт сви рамене.

— Когато разговаря с аристократичния си другар, той не спомена ли някакви събития?

— Спомена предстоящото празненство, разбира се. Освен това каза, че цената на броката се била покачила до невъзможност. В момента кралството се намира в търговска война с Уорик: както винаги, модата е първата жертва. Освен това той спомена колко трудно било да си намериш добър прислужник. Той е ценител на младите мъже и редовно ги сменя. Казва, че това поддържало живота свеж. Друго… — Албърт замислено допря пръст до устните си. — Предишният канцлер Уейнрайт умрял и бил заменен от южняк, някой си Пърси Брага. Дареф каза, че на лорд Екзитър му излязла пяна на устата заради това назначение. Той отдавна точел зъби за този пост, а се оказал пренебрегнат, и то заради някакъв си чужденец, който е свързан с църквата. Само мога да си представя какво е било…

Виконтът замълча за миг.

— Друго… Да, принцесата получила маранонски кон за рождения си ден. Почти ежедневно тя излиза да го язди. Имало обесване, но него видяхме при идването си. Имаше и нещо друго…

Албърт раздразнено поклати глава.

— Как е умрял Уейнрайт?

— Относно това има известна неяснота. Официалната версия е, че той е умрял от треска.

— А неофициалната?

— Треската го е сполетяла много внезапно.

— Отрова?

— Вероятно.

— Преди колко време?

— Някъде този месец, ако не се лъжа. Пърси Брага е получил поста съвсем наскоро.

Разнесе се камбанен звън, преплетен в сложна мелодия. Ройс се загледа към двойните кули на катедралата, запречили ивици от синьото небе. Замъкът и църквата бяха разположени в двата края на площада: противници в двата края на арена, сред която работеха мравки. Дължината на сенките загатваше свечеряване.

— Знаеш ли нещо за този Брага?

Албърт поклати глава.

— Само онова, което Дареф ми каза. Южняк, има известна връзка с църквата и бил женен за сестрата на кралицата. А, точно това се мъчех да си спомня. Въпросната лейди Клер също починала неотдавна.

— Много смърт се натрупала.

— Така изглежда. — Албърт се загледа в Ройс. — Защо са тези въпроси? Какво се опитваш да отгатнеш?

— Проститутка е поръчана в двореца и изчезва — никой не знае къде, а лорд Екзитър я търси ожесточено. Защо?

— Защото това влиза в задълженията му? — помогна Албърт.

— Мислиш ли, че един висш благородник специално ще строява хората си да търсят проститутка посред нощ?

— Сега като го каза, не. — Виконтът вече не изглеждаше толкова уверен.

— Защо мислиш, че го е сторил? — попита Ейдриън.

— Никаква представа. — Ройс отново се вгледа в замъка. — Девойката най-вероятно е мъртва. Важното е, че Екзитър я иска, а това го прави уязвим.

— Как така уязвим? — попита Уинслоу. — За какво говориш?

— Тази вечер ти се отваря нова задача, Албърт — каза му крадецът. — За начало ще трябва да ни намериш задача, която да плати дрехите ти. Освен това ще трябва да ми помогнеш да убия лорд Екзитър.