Розата и бодилът

Глава 21

Малко преди зазоряване бе завалял дъжд. Тихият ромол по покрива на казармените помещения трябваше да носи утеха и спокойствие — приветстван дар от боговете, който да угаси и последните остатъци от пожара. Но канцлер Пърси Брага виждаше в лицето на валежа поредната неприятност, която трябваше да търпи.

Казармите се бяха превърнали в новия съвещателен център — оставащото от душата на кралството бе натъпкано в две тесни стаи. По-късно Брага щеше да реквизира някой от благородническите домове, може би самата Мареска катедрала (макар че Салдур щеше да се цупи). Но за момента трябваше да остане близо до случилото се.

От замъка бе останала димяща руина. Пожарът се бе оказал по-упорит от очакванията на всички. Цяла нощ Брага бе слушал възклицания за струпаната в двореца слама, ала не тя, а старите дъбови основи бяха поддържали пламъците. Огнеборците бяха успели единствено да попречат на пожара да се пренесе към останалите постройки. Самият дворец, особено централната му част, бе оставал неугасим, превърнал се в леговище на нагъл дракон. Огромната постройка бе горяла цяла нощ; чудовищен рев и страховито сияние, обгърнати от тъмни стени.

Предстоеше им да сторят толкова много неща — а сега се налагаше да ги вършат сред кал, любезно осигурена от дъжда. Непрекъснато изникваха нови и нови проблеми. Тежестта им се превръщаше в непосилна.

Канцлерът си пое дъх, издиша и отново напълни дробовете си. Не би трябвало да си напомня да поема дъх. Светът се променяше. Слънцето щеше да изгрее отново, може би по-ярко отпреди.

Брага седеше край обидно малка маса. В случая размерът й съответстваше на бройката присъстващи. От дванадесетте съветници присъстваха само лорд Валин, маршал Ектън, камерхерът Юлиус и епископ Салдур.

Принуден да се увие с няколко походни одеяла, за да преживее сутрешния (подсилен от дъжда) мраз, Брага бе заел челното място. През живота си не се бе чувствал толкова изморен и измръзнал. Но по някаква странна причина на никого не се искаше да пали огън.

Канцлерът все още изчакваше по-точна информация за бройката на погиналите. Сред неотдавнашната суматоха жертвите не бяха известни със сигурност, така че списъкът ставаше особено важен.

Поне едно име със сигурност нямаше да се окаже в него. Принцесата бе спасена, изнесена от сина на Ричард Хилфред.

Всички присъстващи бяха изцапани с пепел. Целият замък Есендън приличаше на огромна буца въглища. А царедворците приличаха на приключили смяната си миньори.

— Настоявам да изпратя разузнавачи по пътя към Ийст Марч — повтаряше Валин с твърд глас, какъвто Брага определено не бе очаквал от него. Канцлерът винаги го бе смятал за изкуфял старец, който само заема мястото на следващия маркиз на Аспър. Но в този момент възрастният воин изглеждаше решителен, бе придобил бистър поглед и категоричен глас. — В момента се намираме в пълно неведение. Познавам Екзитър от съвсем малък. Той не беше глупав. В момента подготвена от него армия може да настъпва насам. Той вече е мъртъв, но поддръжниците му си остават риск. Трябва да узнаем разположението им, числеността и типа на силите им.

— Струва ми се, че преди това трябва да пристъпим към един по-пряк проблем — каза епископ Салдур. В момента той не приличаше на нищо: подгизнал, с прилепнала към черепа коса, с мръсни вадички по лицето. Изглеждаше като труп, неотдавна изваден от река.

— Преди да предприемаме каквото и да било, трябва да решим кой ще застане на престола. Смъртта на кралското семейство…

— Принцесата е жива — изтъкна Валин. Прекалено бързо и прекалено гръмко, за да се понравят думите му на Брага. При всички предишни срещи старецът бе мълчал като мишка, а сега бе започнал да кънти.

— Да, разбира се, но тя е само на дванадесет — изтъкна епископът с мекия си глас и докосна ръката на Валин, която маркизът побърза да отдръпне. Никой не искаше да бъде докосван от труп, без значение колко добросърдечно говорещ. — Не би могла да застане начело. Може би някой ден, но не и сега. Трябва да назначим регент, който да управлява до навършването й на пълнолетие.

— Лорд Валин заема най-висока позиция в йерархията — обади се сър Ектън. — Освен това е потомък на един от основателските родове. Очевидно…

— Законът е категоричен, че канцлерът трябва да заеме позицията на стюард до короноването на следващия владетел — заяви камерхер Юлиус. — Това не подлежи на спор. Лорд Брага е брат на краля.

— По брак — напомни Ектън.

— Лорд-канцлер Брага?

Цяла сутрин на вратата бяха изниквали разни люде. Сега там стоеше Уайлин, изпълняващ задълженията на капитан Лорънс (последният бе открит премазан под една греда в една от залите на двореца). Уайлин бе по-мокър и по-мръсен от всички тях. Ръцете му чернееха до лактите.

— Какво има? — попита Пърси Брага.

— Разполагаме с първоначална информация за погиналите, милорд. — Той се вгледа в лицата им. — Нещата може да не са толкова мрачни, колкото очаквахме. До този момент не сме открили Негово величество сред развалините.

— Сигурен ли си? — попита Салдур. — Може би тялото е било неразпознаваемо.

— Малко вероятно, Ваше Преосвещенство. — Уайлин се поколеба. — Огънят не беше засегнал значително кралската спалня. Тялото на кралица Ан не е било засегнато от пожара. Тя се е задушила от пушека. Кралят не беше там. До този момент не сме открили и принц Олрик. Писарят все още съставя списъка и скоро ще се яви пред вас, но аз прецених, че бихте желали да узнаете веднага.

— Разбира се. Благодаря ти, лейте… капитане.

— Обнадеждаващи новини — просия Салдур.

— Какво означава това? Къде би могъл да се окаже кралят? — попита лорд Валин. — Да не би хората на Екзитър да са го отвлекли?

— Изглежда трябва да прекратим обсъжданията за нов владетел. — При надигането си канцлерът съумя да събори повечето от одеялата си, но запази обвитото около раменете му. — Сега ще ви помоля да ме извините, предстои ми още много работа.

Сред окаляния двор, на който канцлерът се озова, се движеха коли с нахвърляни тела. Брага се задържа под навеса на казармата, за да огледа димящото бедствие.

Зовът на тръби привлече вниманието му.

— Кралят! Кралят!

Отвъд портата приближаваха коне. Крал Амрат яздеше до граф Пикъринг. Следваха ги принцът и двамата синове на графа — момчетата бяха подгизнали.

Останалите от казармата дотичаха навън.

— Вие сте жив! — изкрещя Врага. — А момчетата…

— Натъкнахме се на тях неотдавна — разсеяно обясни Лео, втренчен в развалината. — Снощи се измъкнали, за да отидат на лов.

Амрат мълчаливо слезе от коня си и се приближи до канцлера.

— Какво е станало, Пърси? Къде са Ан и Ариста?

В този момент Брага би предпочел да се намира на мястото на младия Ройбън, отколкото да отговаря на този въпрос.

Албърт бе прекарал нощта в дома на лорд Дареф — луксозна триетажна каменна къща с камина на всеки етаж и цветни первази. Домакинът притежаваше и скромно имение в Аспър, само че го посещаваше само два пъти годишно, за кратко. Според приятеля му животът в провинцията не позволявал на човек да остане значим и в течение на последните събития. Накратко, животът извън столицата бе скучен. В града Дареф живееше сам, обслужван от шестима слуги. Липсата на съпруга бе подхранвала слуховете за него в продължение на години. Като допълнително гориво за въпросните слухове можеше да послужи красивият русокос младеж, който понастоящем също гостуваше в дома. Дареф бе представил въпросния Неди за свой племенник, само че от сватбата на племенницата му Уинслоу бе запомнил, че тя няма брат. На Албърт се струваше странно, че приятелят му си дава толкова труд да прикрива подобни незначителни тайни, след като повечето от благородниците криеха далеч по-важни неща. Но може би точно това беше целта — желанието му да не изостава от другите.

Той и Албърт бяха напуснали празненството точно след зараждането на пожара. И двамата не обичаха да наблюдават трагедии: докато останалите аристократи зъзнеха по нощни дрехи и се взираха към пламъците, двамата бяха отпочивали. Това беше първият истински креват, в който виконтът бе спал за последните две години. Уинслоу се наслади както на съня, така и на последвалата закуска с домакина и другия му гост.

По време на закуската изникна вестоносец с новините, че пожарът не е бил инцидент, а целял да докара гибелта на цялото кралско семейство. Кралят и децата му останали живи, но кралицата се задушила. Още по-изненадваща беше новината, че изменникът, подготвил всичко това, лорд Саймън Екзитър, също погинал, но не в пожара — тялото му било открито привързано за статуята в благородническия квартал. Убиецът му оставаше неизвестен.

Тези вести породиха оживена дискусия между Дареф и Неди за евентуалните последици от заговора върху кралския двор. Албърт бе престанал да слуша разговора им — бе спрял да слуша след думата обезобразен.

Когато Ройс и Ейдриън му бяха предоставили възможност да избегне унизителната бедност, виконтът бе приел мигновено. Но сега започваше да изпитва колебание. Той бе очаквал добронамерени и шеговити възложения, като онова с обиците и барон Макманис. Но не и съучастничество в покушение срещу висши благородници.

Дори не можа да довърши втората си порция наденички с яйца.

Дали някой от войниците щеше да го е запомнил? Дали Винс бе разказал на канцлера или на краля за виконта, който предал необичайно съобщение на Екзитър? Щеше ли да е запомнил името Уинслоу? Дали щяха да го сметнат за съучастник? Посегателствата над управляващите династии винаги пораждаха истерия със страховити мащаби. Из тези мащаби брадвата на палача биваше размахвана свободно и без много подбиране: погиваха и виновните, и извадилите лошия късмет да се намират наблизо.

Всички знаеха, че той бе пристигнал като гост на лорд Дареф. Може би точно в този момент войниците вече се отправяха насам.

Албърт трябваше да изчезне.

Виконтът отпусна ръка върху кесията си. Лейди Лилиан бе дала на Констанс двадесет и пет златни тенента предплата. В момента Уинслоу разполагаше с дрехи, злато и с почти пълен стомах. Нищо не му пречеше просто да прекоси градските порти и да изчезне. С тези пари щеше да стигне далеч. При по-пестеливо пътуване можеше да се озове и в Калис. А там никой нямаше да е чувал за лорд Саймън Екзитър.

— Трябва да вървя — каза Албърт, прекъсвайки Неди. Младежът тъкмо разсъждаваше гласно дали Зимният фестивал щял да се състои тази година.

Дареф погледна навън, където все още валеше дъжд, и се подсмихна:

— Ти винаги си бил страхливец.

Сърцето на Албърт подскочи. Едва миг по-късно той осъзна шегата и се усмихна.

— Подозирам, че след снощи мнозина други ще избягат от града като от чумно огнище. Ще се барикадират в провинциалните си имения и ще прекарат няколко седмици в чакане, за да видят какво ще стане — продължи домакинът.

— Сред които ще бъдеш и ти? — предположи Албърт.

— Аз не бих пропуснал случващото се тук за нищо на света. Точно сега дворецът е изключително интересно място. Искам да остана в течение на събитията.

Единственият багаж на Албърт бяха дрехите му. Той се сбогува с приятеля си и се отправи навън. При минаването си край площада можа да види остатъците от работата на Ройс. Дъждът все още не бе смогнал да измие кръвта. Фонтанът червенееше, няколко въжета все още стояха омотани около статуята. Макар че тялото на Екзитър беше свалено, тази гледка също се оказа достатъчно ужасяваща, за да заплаши все още несмляната закуска. Албърт побърза да вдигне ръка пред устата си.

Как ли двамата са успели да сторят това? На такива хора аз дължа пари. Ако избягам, дали Ройс ще започне да ме преследва?

Само за рамките на един ден Ройс бе успял да открие, че Екзитър е нужният му човек, да изготви план срещу него и да доведе въпросния замисъл до успешен завършек — смъртта на третия по могъщество човек в кралството, човек с цяла армия на свое разположение. И бе успял да постигне това по времето на организирано от самия владетел празненство. Щом Ройс беше смогнал да извърши нещо подобно, какви шансове за бягство имаше един незначителен виконт?

Закуската му отново се възмути. Той си нямаше никаква представа за новите си партньори. Как би могъл да я придобие, при положение че току-що ги бе срещнал? Ейдриън му се бе сторил свестен, макар и някак потаен. Просто бе невъзможно за човек от простолюдието да крачи с такава увереност, без никакъв страх от смъртта. Бащата на Албърт винаги го бе предупреждавал за прекалено небрежните люде. Родът Уинслоу бе комарджийски род; способността за разчитането на другите бе тяхна наследствена черта. Въпросната способност бе под известен въпрос — все пак дядо му бе проиграл семейното имение, а баща му бе изгубил всичко останало по сходен начин. Въпреки това съветът оставаше разумен.

Но Ройс беше истински страховитият от двамата. Той не прикриваше охотата си да убива. И бе способен на всичко.

Смъртна присъда като съучастник или смърт в някоя канавка?

Албърт действително не беше от смелите. И въпреки това кръвта му съдържаше семейната склонност към рискове. Ако отидеше при Ройс и му обяснеше непоносимостта си към подобни дела, може би качулатият щеше да го пусне…

Уинслоу реши да рискува сега. Предпочиташе това пред алтернативата: да живее в страх до края на живота си. Може би щеше да се откупи с помощта на двадесет златни монети; подобна сума многократно би надхвърлила парите, които двамата му бяха заели. Най-вероятно крадците нямаше да останат доволни от прекратяването на партньорството, но и нямаше да имат основание за убиването му. Албърт щеше да продължи да живее — с пет златни монети в джоба. И тези пари стигаха за бягство. Тук обаче изникваше друг въпрос: трябваше ли да им каже за петте златни тенента, които задържаше за себе си? Изглеждаше справедливо той да получи известен дял, ала имаше вероятност Ройс и Ейдриън да не се съгласят.

С това си бягство виконтът щеше да отреже пътя си към висшето общество — лейди Лилиан щеше да остане завлечена, а лейди Констанс щеше да се окаже в ролята на лъжкиня. И макар последната да отстъпваше на Ройс Мелбърн по заплашителност, нейната ярост също не беше за подценяване. Уинслоу щеше да бъде принуден да започне нов живот. Може би в Калис, а може би в Делгос — там поне нямаше благородници. Той имаше изисквания единствено към климата: някое топло място, където да прекара наближаващата зима.

Макар дъждът да квасеше дрехите му, Албърт крачеше бавно. Денят вземаше пример от изминалата нощ и също се очертаваше като неприятен. Съответно, виконтът не бързаше да получи дневната си порция неприятности.

Той понечи да отмине площада на бедняшкия квартал, но трябваше да спре край дъската за съобщения. Грозната физиономия на Рейнър Грю, допълнително подсилена от разрези, подканваше гарваните на пиршество, предлагайки готово за кълване месо. Това бе вторият труп, който Албърт виждаше днес — пътьом бе минал през занаятчийската част на града. Градските пазители на реда бяха прекалено заети, за да свалят телата на някакви си простолюдни, само на Екзитъровата мърша се бе полагала такава чест. Предишният мъртвец също бе покъртил виконта, но този труп оказа особено силно влияние: едва вчера Уинслоу бе разговарял с този човек.

Албърт неволно докосна шията си с ръка и премести пръсти към лицето. И си припомни дръзновеността, с която бе разговарял с Ройс подир пазаруването си. Може би за в бъдеще трябваше да проявява по-голяма любезност.

Подир това той започна да влачи крака още по-бавно.

Уви, земята не чу молбите му и не се разтвори под нозете му — виконтът успя да достигне „Противната глава". Вратата на пивницата стоеше затворена и успя да изпълни предназначението си на преграда: за момент виконтът нерешително спря. Не биваше просто да влиза, но пък и не можеше да чака отварянето.

Не могат да ме обвинят, че не съм ги потърсил…

Отварянето на вратата попречи на оттеглянето му, оправдано с горната мисъл.

— Уинслоу — остро долетя Ройсовият глас. — Точно ти ми трябваш.

С отвратително усещане виконтът заповяда на краката си отново да се раздвижат. Все още остава един незает площад. Може би Ройс го е запазил за мен.

Веднага подир влизането му Мелбърн затръшна вратата и сложи резето.

Албърт се нуждаеше от цяла минута, за да приспособи погледа си. Той и останалите двама изчерпваха посетителите. Ейдриън се беше настанил на бара, положил дългия си меч отгоре му.

Излизаше, че виконтът си е бил по-добре невиждащ: тогава не бе забелязвал изпепеляващия поглед на Ройс.

— Къде беше? Чакаме те от часове! Точно се канех да излизам да те търся.

Да го търсят? Какво означаваше това? Ройс не беше от разпалените. Албърт бе прекарал само няколко дни с двамата, но поне това бе разбрал.

Сега той бавно си пое дъх и се постара да се успокои. Лорд Дареф се бе оказал прав в шегата си за страхливостта.

— Няма значение. — Ройс прекъсна заекването му. — Познаваш ли тукашния епископ?

— Морис Салдур? — Въпросът успя да обърка Уинслоу. — Не възнамеряваш да убиваш и него, нали?

Мелбърн не си направи труда да му отговаря, а му подаде малка кесия.

— Върви да му предадеш това. Веднага.

— Но аз дори не зная къде да го търся?

Ройс го сграбчи за реверите и доближи лицето му досами своето.

— Ако тази кесия незабавно не се озове в ръцете на епископа, аз…

— Разбрах, разбрах — рече виконтът и взе торбицата.

Мареската катедрала се издигаше срещу замъка Есендън — мрачна сграда, обгърната в пищно достойнство. Заради разположението на двете постройки някои казваха, че те си оспорвали Медфорд, но епископ Салдур предпочиташе да мисли за тях като за родители, любуващи се на чедата си. Замъкът, съпруг, предоставяше тленна сигурност, а майката църква се грижеше за духа. Катедралата бе много по-стара от замъка, остатък от някогашните следимперски времена, предшестваща и него, и кралство Меленгар със столетия. И тази й възраст личеше. Черни ивици покриваха камбанарията — някой романтик би ги описал като черни сълзи, проливани заради хилядолетие скръб. Останалата част от света бе продължила напред, забравила дните на имперска слава: дни на безопасни пътища, кристална вода и градове, които не се нуждаят от крепостни стени.

Но църквата помнеше. Църквата чакаше.

Близо хилядолетие нифронската църква бе издирвала изгубения наследник на последния император. По някакво чудо последната издънка на единната власт бе успяла да избегне разрухата. Надеждата за този наследник бе поддържала вярата и в най-мъчителни времена. Издигнала този спомен в святост, църквата мечтаеше да върне човечеството сред предишното просветлено величие, далеч от дребнавите схизми. Далеч от безумието, склонно да поставя на престола всеки бандит с достатъчно на брой малоумни следовници.

Времената без просвета се бяха проточили мъчително дълго. Но чакането наближаваше своя край.

Епископът спря и се загледа в стичащите се по фасадата капки. Този шедьовър с двойна камбанария заслужаваше да стои на някое много по-достойно място, а не в толкова дребен град.

Той извърна глава назад, към руините, които все още димяха. Върху му тежаха не само мокрите дрехи, а и провалът. Но поне Салдур бе останал неразкрит. Тайнственият убиец на Екзитър бе сторил огромна услуга на епископа.

— Отчаян ден — промърмори задържащият вратата Олин. Той имаше склонността да изтърсва подобни нелепици.

При влизането си в църквата Салдур веднага почувства обичайната принадлежност. Сред мраморните колони, накъсван от свещи мрак и уханието на салифан го посрещна ново битие. Тук светските тревоги не пристъпваха.

Епископът спря, капещ. Олин затвори вратата и попита:

— Какво да направя за вас?

— Изтичай до покоите ми и запали камината. Приготви ми топла вода — искам да се изкъпя. А преди това ми донеси кърпа, за да се подсуша. Целият съм измръзнал.

— Разбира се.

Тлъстичкият Олин се отдалечи с провлачване на нозе. Изглежда той така и не се бе научил да отделя стъпала от земята.

Вън епископът не бе обръщал внимание на мокротата, но тук тя се превърна в същинско терзание. Беше му неприятно да помръдва, за да не усеща допира на мокри одежди. И все пак той направи крачка напред към покоите си, сгърчил лице в примирение. Щеше да изтърпи неприятния път, защото той щеше да донесе облекчение. След ваната — срещу тази влага Салдур нямаше нищо против — старецът щеше да се подсуши, да се свие в леглото и да се потопи в заслужен сън. Изминалата нощ бе дълга.

Тропането по вратата прозвуча още при следващата му крачка.

Епископът се обърна и въздъхна. Тъй като беше сам, наложи му се лично да блъсне вратата.

На прага стоеше русокос благородник, подгизнал не по-малко от него. Непознатият го погледна в очите и се усмихна.

— Ваше Преосвещенство! — Мъжът изглеждаше изключително доволен: нещо необичайно в последно време. — Толкова се радвам да ви видя.

— Следващата служба ще се проведе чак…

— Не съм дошъл за това. — Непознатият забеляза локвата, която епископът разливаше около себе си в иначе сухото преддверие. — Просто дойдох да ви предам нещо.

Едновременно с тези думи посетителят протегна кесия.

— Много мило от ваша страна. — Салдур прие подаденото, но остана разочарован от липсата на тежест. — Убеден съм, че Новрон ще благослови щедростта ви.

— Този дар не е от мен, Ваше Преосвещенство. Не мога да ви кажа нищо за същинския дарител. На улицата ме спря някакъв човек и ме помоли да ви предам това. Каза, че било важно, а аз никога не бих се поколебал да сторя добро за църквата. Нуждая се от много духовна помощ, ако ме разбирате.

— С всички ни е така — неопределено отвърна Салдур.

— Освен това съм много любопитен за съдържанието на кесията. Човекът ми каза в никакъв случай да не поглеждам вътре, което, естествено, събуди интереса ми.

— И погледнахте ли?

Благородникът поклати глава.

— При други обстоятелства бих, но…

— Но?

— Да си призная. Ваше Преосвещенство, боях се. Онзи човек… Той имаше заплашително излъчване. По някаква причина останах с впечатлението, че той ще остане да ме наблюдава. — Благородникът се огледа.

— Разбирам. Благодаря ви за отделеното време.

— Аз ви благодаря, Ваше Преосвещенство.

Русокосият непознат се усмихна отново, обърна се кръгом и отново закрачи сред пороя. Салдур се огледа на свой ред, но не забеляза никакви наблюдаващи. Затова затвори вратата.

Подтикван главно от неочаквано изострилата се възможност за нови досадници, епископът не обърна внимание на неприятната мокрота и със стиснати зъби пое по коридора. Пътьом отвори кесията, изсипвайки съдържанието й върху дланта на другата си ръка.

И спря.

Върху дланта на епископ Салдур бе изпаднал отрязан пръст.

Старецът скриви лице и веднага захвърли дарението. Пръстът падна с необичайно изтракване, което показа, че към него е прикрепено украшение. Златният пръстен бе великолепен, украсен с един голям рубин и два по-малки от двете му страни. Вложеният в скъпоценния камък печат не можеше да бъде сбъркан. Това бе пръстенът на меленгарския велик конетабъл.

Макар случилото се със Саймън все още да си оставаше мистерия, Салдур не смяташе за нужно да размишлява над този въпрос. Сигурно самият Новрон бе уредил убийството на досадния лорд, за да предпази своя верен слуга. Екзитър не бе разполагал с достатъчно доказателства, за да обвини епископа. Но подозрителността му беше подреждала цялостната картина далеч по-бързо от очакваното.

Епископът объркано погледна към отрязания пръст и украшението му.

С каква цел някой би ми изпращал един от пръстите на лорд Екзитър?

Той отново насочи вниманието си към кесията и откри, че в нея има и късче пергамент. Съобщението бе кратко, но ясно, изписано с дребни букви.

Погрижи се дамите от Медфордския публичен дом да бъдат освободени, ако искаш да забравя за теб.

Роза

Салдур прочете бележката още два пъти. По време на последния прочит ръцете му бяха започнали да треперят.

Проклетата опулена мърла все пак е разпознала гласа ми! И е още жива!

Епископът се обърна и пое обратно, за да отвори вратите за втори път. Русокосият благородник си беше отишъл; площадът беше пуст. В далечината, сред пелената дъжд, се издигаха смътните очертания на статуята на Толин Есендън. Тялото на Екзитър беше свалено и кръвта беше измита, но къс въже — явно намиращ се прекалено високо, за да бъде достигнат от войниците — все още се поклащаше от врата на краля, заплашвайки да го обеси.

Защо Ричард не я беше убил? Може би и сержантът се бе оказал по-умен от очакваното. Само глупак би се доверил на човек, подготвящ заговор срещу своя владетел. Най-вероятно войникът я бе скрил някъде, за да я използва като гаранция. Може би дори бе възнамерявал да изнудва епископа с нея…

Салдур трябваше да го накара да й пререже гърлото още в тъмницата. Но в онзи момент епископът бе смятал, че би било най-добре трупът й да бъде намерен далеч от двореца — или изобщо да не бъде намиран. И в това отношение бе прав: умирането й в двореца би предоставило на Екзитър поредната частица от пъзела. А самият Салдур щеше да си има работа с едно допълнително обвинение.

За пръв път епископът бе принуден да се замисли за убиеца на Екзитър — за самоличността и мотивите му. Говореше се, че трупът бил придружен от послание; някакво предупреждение срещу нараняване на жени.

Нима всичко това можеше да се окаже толкова просто — момичетата са си наели някакви бандити да ги защитят? Салдур бе дочул, че в града били намерени още две жертви, разпънати по сходен начин — също хора, наранили жените от въпросния публичен дом. Каква ирония: нищожните дела на някакви си проститутки се превръщаха в заплаха срещу него. Салдур винаги се бе възхищавал на онези малцина, съумяващи да съзират наличните възможности и комбинации. Тази Роза го бе притиснала до стената. В тази ситуация тя би могла да поиска толкова много неща — пари, власт… Щом освобождаването на шепа курви щеше да я удовлетвори, Салдур с радост щеше да го стори.

Забравил камината, банята и очакващото го легло, епископът отново се насочи към обгорелия замък. Трябваше да убеди Негово величество да пусне жените — преди Роза да бе започнала с обвиненията.

Този път Ройс бе оставил вратата на кръчмата отворена и чакаше вътре. Крадецът веднага дръпна Албърт и бързо затвори след него. Уинслоу направи опит да почисти очи с мокрия си ръкав.

— Какво стана? — попита Мелбърн.

— Мина добре — съобщи виконтът. — Салдур получи пратката; видях го да се отправя към замъка. Сега някой ще ми каже ли съдържанието на торбицата?

— Влияние — отвърна Ройс.

— Излиза, че съм се замесил не само в убийство, но и в изнудване?

— Гуен и останалите момичета бяха арестувани — обясни Ейдриън.

— Съжалявам да го чуя. Но какво общо има това с епископ Салдур?

— Има общо с Ройсовия план да ги измъкне.

Уинслоу отдръпна ръкав от лицето си и видя Ейдриън да седи на една от масите, върху която бе разлята бира. Големият меч бе съединил масата и стола му, с увиснал към пода ремък. Ройс продължаваше да стои близо до виконта — неприятно близо. И двамата крадци не изглеждаха спали.

— В последно време имах възможност да премисля — поде Албърт. — И осъзнах, че не съм подходящ за престъпнически живот. Освен това съм малко притеснен, че кралските войници ще започнат да търсят един виконт, който предал съобщение на лорд Екзитър малко преди пожара. Струва ми се, че е време да напусна Медфорд.

— Никъде няма да ходиш — заяви Ройс с решителност, полагаща се на зависимо от него дело. — Нужен си ми за информатор.

— Оценявам доверието ти, но… — Албърт протегна кесия. — Вземи. Тук има двадесет и пет златни тенента: предплата за задача, която уредих по време на празненството. Парите са ваши. Човекът, който ме нае, никога няма да ме открие на мястото, в което отивам. Не мисля, че след това ще мога да си покажа носа в Меленгар или в Аврин изобщо. Решил съм да се отправя на юг, може би към Делгос или Калис.

— Никъде няма да ходиш — повтори Ройс. Дори не погледна кесията.

— Ами ако ме арестуват?

— Преиграваш, Албърт — каза Ейдриън. — Никой не те преследва. Освен това вече си един от нас. Няма да им позволим да те обесят.

Да ме обесят? От тази мисъл го побиха ледени тръпки.

— Нали не мислиш, че те наистина биха…

Естествено, че това беше напълно вероятен развой. В противен случай Ейдриън не би изрекъл тези думи.

— И как точно ще им попречите? Бие двамата сте толкова нахакани! Не искам да ви обиждам, но явно не разбирате, че вие сте само двама, докато те разполагат с войска. Всичко това е прекалено… — Уинслоу размаха капки заради липсата на подходящи думи. Затрудняваше се да опише тази нелепост. — Аз бях дотук.

Ройс пристъпи пред вратата, с което се озова съвсем близо до виконта. Когато заговори, гласът му почти не се отличаваше от шепот.

— Хората на краля може и да те преследват. Ако е така, те може и да те разпитат. Ако отчаяно търсят изкупителна жертва, може и да изберат да ти лепнат някое престъпление. Но ако прекрачиш тази врата и в резултат на това Гуен бъде убита… — Той облиза устни и втренчи немигащите си очи. — Съветвам те на излизане да огледаш площадите.

Албърт не помръдна. Не смееше дори да диша. Мелбърн продължаваше да го пронизва с хищническия си поглед.

— Помощта ти наистина би могла да ни бъде от голяма полза, Албърт — каза Ейдриън. Дружелюбният и непринуден тон съвсем замая виконта. Тези двамата определено бяха странни люде. — Обещавам ти, че ще те пазим. Ако нещо се случи, ще ти помогнем.

Отговорът на виконта бе тих и колеблив, а също и малко по-писклив от обичайното. Всяка дума представляваше усилие.

— Какво трябва да направя?

— Ти си добър човек. — Ейдриън го потупа по гърба и го дръпна далеч от Ройс и вратата. — Какво ще му възложиш, Ройс?

— Да открие всичко за мястото, където Гуен и момичетата са затворени. И, Албърт, ако чуеш нещо, каквото и да е, за освобождаване или предстояща екзекуция, ще очаквам да си се озовал тук с цялата бързина, която новите обуща ти позволяват. Разбра ли?

Уинслоу кимна.

— Ако съм прав, няма да ни се наложи да се намесваме — додаде Мелбърн.

— А ако грешиш? — поинтересува се Албърт, макар да не беше сигурен, че би искал да узнае.

— Тогава Ейдриън и аз ще трябва да я измъкнем лично. Надявам се, че няма да се стигне до това.

— Аз също — вметна Ейдриън.

Те планираха да измъкнат курва, затворена от краля на Меленгар след убийството на съпругата му. Двамата. Сами. Някакви си крадци небрежно се изправяха срещу могъществото на разгневен монарх. Партньорите на Албърт се оказваха побъркани. Тези за какви се мислеха?

С изключение на пепелта и петната — и все още плъзгащия се дим — стаята бе останала непроменена. Нищо не беше горяло, нито килимът, нито лебедовото огледало, нито леглото, под чиито завивки бяха открили Ан, починала в съня си. Ако някаква войска бе връхлетяла върху двореца и бе отнела живота на съпругата му, Амрат би проумял подобна гибел. В такъв случай би оседлал коня си, би грабнал брадвата и би препуснал, за да унищожи убийците в името на гнева и мъката си. А наместо това имаше пред себе си жертвата на някакво невидимо чудовище, смогнало да се промъкне в спалнята им и да разлее отровния си дъх. Все още се долавяше остатъчна, противна миризма.

Кралят продължаваше да лежи, прегърнал тялото й.

— Ваше Величество?

Този път на вратата тихо чукаше Валин.

— Върви си! Остави ни!

Владетелят бе искал да изкрещи; гласът му прозвуча хрипкаво озлобен заради погълнатия дим.

— Кралю, опасно е да оставате…

— Върви си!

— Позволете ми да вляза, аз…

— Кълна се, че ще пребия до смърт всеки, прекрачил прага на тази стая!

Амрат придърпа съпругата си по-близо. Ако стиснеше очи достатъчно силно, почти можеше да си представи, че нищо от това не се е случвало. Че той не я е изоставил в единствената нощ, когато тя ще се нуждае най-силно от него.

Владетелят вече почти не виждаше. Не бе спрял да плаче още от секундата, в която беше видял Ан и невярващо бе притичал до нея, за да я събуди. Бе прогонил всички останали и бе хвърлял подире им столове, табуретки и маси. Ако някой от тях бе му попаднал в ръцете, щеше да се озове разкъсан. В онзи момент кралят се бе превърнал в истински мечок, див, ранен и опасен.

Беше му трудно да диша. В гърдите му беше останало смазано сърце, накъсано в мъка. В тишината на спалнята дори нелепото го измъчваше.

Защо казах, че обичта ми зависи от това дали си готова да се явим на приема?

— Разбира се, че те обичам, Ан. Винаги съм те обичал… Винаги ще те обичам. Трябваше да го кажа. Бях глупак. Онова беше глупава шега.

И от затворените му очи продължаваха да се стичат сълзи, да се плъзгат по бузата му и да капят в прекрасната й коса.

— Кралю. — Този път беше Лео. Вратата се отвори, прага пристъпиха Олрик и Ариста. Очите и на двамата бяха зачервени. — И собствените си деца ли ще убиеш? — попита графът.

Преди Амрат да е успял да се изправи, децата вече се втурваха към леглото.

— Татко? — Ариста стоеше по-напред, пред Олрик, който се бе вторачил в майка си.

— Не бива да… — Той отново се задави. — Не бива да влизате тук. Вървете в… — Владетелят се преви и започна да повръща.