Розата и бодилът

Глава 7

Гуен леко се поклащаше на ръба на леглото, притиснала ръка към лицето си. И плачеше.

Защо сега? Защо той избра да се върне точно сега?

Болеше я да плаче. Всяко движение донасяше болка, но риданията бяха особено мъчителни. Две от ребрата й бяха пукнати и боляха при всяко поемане на дъх. Всеки път, когато затвореше очи, си спомняше мъртвата Ейвън — окървавената й коса и невиждащият поглед, втренчен към тавана на стаята. Този таван, заедно с противната физиономия на Стейн, бе последното нещо, което приятелката й бе видяла.

Неотдавна самата Гуен бе останала уверена, че стъпалата на верандата и красивият парапет ще представляват нейната предсмъртна гледка. Парапетът бе боядисан в бяло, точно като онази къща, по която Роза се бе прехласвала.

И Гуен бе лежала на улицата, загледана в перилата. А той я беше ритал. В онзи момент не й бе останал дъх, за да пищи. Бе очаквала смъртта си сред принудително безмълвие. Бе изминала цяла година от установяването й тук. Бе сметнала, че е избегнала съдба като тази на Ейвън, но ето че се бе случило отново.

Невъзможно беше да избяга.

А всичко бе протичало толкова добре, по-добре и от най-смелите й очаквания. Организираният от нея публичен дом се бе превърнал в убежище за жени като нея. Само в рамките на една година бяха постигнали удивителен напредък. Идваха посетители чак от Уестфилд и Ийст Марч, привлечени от репутацията на заведението. В последните месеци клиентелата бе започнала да се променя. Търговци и работници все още се отбиваха да ги посетят, но сега сред тях изникваха и нови лица — мъже с мечове или облечени в скъпи дрехи: аристократите също бяха започнали да откриват мястото. Те неизменно се представяха с измислени имена и призвания, калайджии и пекари, само че малко бяха пекарите, които пристигаха със собствени карети и се загръщаха с плащове от скъпа кожа. Това бе вдъхновило Гуен да приложи примера им и по отношение на работещите в заведението момичета.

Тя се надяваше, че работата тук представлява временен период от живота на всяка от тях — първата, налагаща се стъпка към нов и по-добър живот. А за да го сторят, трябваше да оставят миналото зад себе си. Нима Джолийн, Мей или Ета можеха да продължат живота си, ако то ги преследваше под формата на истинското им име?

Всички момичета си бяха избрали красиви, екзотични или приятни имена като Жасмин, Дейзи, Олив… Капризната Мей след дълги размисли се бе спряла на Лилия. Само Роза и Гуен бяха запазили същинските си имена — първата не виждаше смисъл да си избира друго цвете, а Гуен не можеше да си представи да напусне това място.

— И тримата излязоха от „Главата“ — каза Аби, която понастоящем отговаряше на името Лалка. — И завиха встрани. Ройс е ужасно ядосан, удря по оградата.

Гуен премести здравата си ръка върху устните, за да сподави риданието си.

— Трябва ли ти нещо? — попита я другата.

Шалът на калианката скриваше очите й; под него сведената й глава се поклати. Аби остана няколко мига, а после се отправи към вратата. Гуен чу проскърцването на пантите, последвано от отдалечаващи се стъпки.

Защо сега?

Подир заминаването на Ейдриън и Ройс не бе минавал ден, в който тя да не очаква завръщането им. Вечер тя сядаше на люлеещата се пейка, взираше се по протежение на улицата и си представяше наметалото на приближаващия се Ройс. Макар да бе знаела, че нищо не гарантира завръщането му.

През цялото време, докато се бе грижила за раните му, тя нито веднъж не бе погледнала към дланите му. Тази мисъл й се бе струвала непочтена и измамна. Тя трябваше да му помага, не да го преджобва.

Целият й живот бе отвеждал към този момент. Майка й бе знаела. Тя бе повела дъщеря си, бе умряла по пътя, но бе накарала Гуен да обещае, че ще довърши пътуването и ще се засели в Медфорд. Така и не бе казала защо. Ако не беше онзи мистериозен непознат със златните монети, в чиито очи Гуен бе видяла толкова много, а беше разбрала толкова малко, може би тя никога нямаше да довърши пътуването.

През цялото време бе знаела единствено, че трябва да спаси човек, който ще дойде през нощта, облян в собствената си кръв. След дълги години чакане, несигурност и колебания, Ройс се беше появил. Тя го беше спасила, точно както бе предсказано. Най-накрая тя бе получила отговора на загадката. Но въпреки това Гуен не бе погледнала към дланта му.

След като целителят си беше отишъл, Ройс бе останал да лежи в безсъзнание. Тогава той бе изглеждал почти неземно спокоен. Тя бе докоснала ръката му, за да открие, че по допир тя се отличава от тези на всички останали. Той бе елегантен. Единственият значим белег върху тялото му бе дамгата върху рамото — тъмен белег във формата на буквата М.

— Как е Ейдриън?

Това бяха първите думи, които той бе изрекъл след свестяването си. Първата му тревога. По това бе познала, че той е добър човек.

— Добре е. — В погледа му бе видяла, че подобен отговор не е достатъчен, затова бе додала: — Прегледа го лекар. В момента спи спокойно.

— Ти излезе на улицата. — Ройс я беше разпознал, но я гледаше объркано. — Коя си ти? Защо ни помогна?

Тя винаги си бе представяла, че той ще познава нея и ролята й — очакваше, че той ще притежава всички отговори. Но още по погледа му тя бе осъзнала, че мъжът няма никаква представа. Гуен се бе усмихнала, представяйки си истината. Аз съм дъщерята на ясновидка от другия край на света. Пътувах чак до Медфорд, за да се настаня и да те спася, когато се появиш. Но тогавашният момент не бе подходящ.

— Казвам се Гуен Деланси. Аз притежавам този публичен дом. Помогнах ви, защото се нуждаехте от помощ.

Този отговор не бе отстранил объркването му, но и бе предотвратил последващи питания. Той все още бе изтощен от раните си.

— Кой си ти? — бе попитала тя на свой ред. С дългото чакане на тази предречена среща си бе заслужила правото да попита.

Мъжът дълго не бе отговорил, само се бе взирал в нея.

— Ройс — накрая бе казал той, неохотно и с принуда, изречено по задължение.

Подир това тя го бе оставила да си почива: бе научила достатъчно. Бе научила името му.

След този разговор той бе ограничавал репликите си единствено до въпроси за Ейдриън. Едва когато Гуен го бе завела до стаята, в която бе настанен другарят му, Ройс бе започнал да се отпуска.

— Не приличаш на човек, който би трябвало да става от леглото — бе казал лежащият Ейдриън, когато двамата бяха изникнали на прага.

— Не би трябвало — бе потвърдила Гуен.

— Добре ли си? — остро бе попитал Ройс.

Ейдриън се бе усмихнал криво.

— За последно помня, че ти беше потънал сред кървава кал, а аз се опитвах да те изровя изпод пресен конски труп. И точно ме бяха простреляли в гърба. — Той бе плъзнал поглед из украсената с цветя и дантели стая на Ета, в която го бяха настанили. — Сега определено се чувствам по-добре.

— Хубаво. — С помощта на Гуен Ройс се бе обърнал да си върви.

— Дошъл си чак тук, за да попиташ само това? — бе казал Ейдриън.

— Беше ми скучно.

— Той почти не спеше от тревога — бе казала Гуен.

Ройс се беше намръщил.

— Просто исках да се убедя, че тези хора…

— Велики Марибор. — Ейдриън удивено бе поклатил глава. — Те ни спасиха. Можеш да им имаш доверие.

По време на обратния път бинтовете на Ройс бяха подгизнали от кръв и се бе наложило тя да смени превръзката. Бе се наложило и лекарят да зашие раната му наново, защото някой преди това я бе тропосал по изключително неумел начин.

Докато тя бе поставяла новите ивици, той бе стиснал ръката й.

— Ако замисляш нещо… ако възнамеряваш да… — Ройс се бе поколебал. Захватът му бе слаб и треперещ. Бе личала някаква вътрешна борба. — Защо го направи? Защо ни помогна?

— Вече ти казах.

Лицето му не се бе променило. Той не й бе повярвал.

Гуен се беше усмихнала.

— Нещо не е наред. Мога да те уверя, че аз не съм от хората, които би искала да измамваш. Разбра ли ме?

Тя бе кимнала.

— Хубаво. — Ройс я бе пуснал. — И те съветвам да бъдеш внимателна, защото цял свят ни търси.

Ройс не бе предоставил подробности, но Гуен се бе досетила, че двамата са издирвани бегълци. Под своя покрив тя бе приютила престъпници: ако бъдеше заловена, очакваше я бесилката.

Тези месеци се бяха оказали най-напрегнатите от живота й. Никога досега Гуен не бе изпитвала подобна смесица от ужас и еуфория. Тя бе прекарала дни в издирване на слухове за мъж, крещял за помощ на улицата след бурята, за да ги опровергае. Нощите й биваха прекарвани в грижи за Ройс. По време на това двамата бяха водили кратки — и често неразбираеми — разговори. Той все още бе много слаб и се бе нуждаел от помощ за всичко. Бе личало, че това го измъчва повече и от раните му.

В началото той бе мълчал почти непрекъснато. Но с течение на времето двамата бяха започнали да разговарят на незначителни теми — готвене, наскоро падналия сняг, Зимния фестивал.

— Вие сигурно празнувате пищно — бе рекъл Ройс. По онова време той се бе възстановил достатъчно, за да може да сяда. Двамата бяха разговаряли под светлината на свещ. — Сред много близки, приятели и песни.

Гуен бе забелязала нотка на тъга и дори яд в гласа му. И бе поклатила глава.

— Никога не съм празнувала. Двете с майка ми непрекъснато пътувахме, често сами, и не ни оставаха пари за пируване. Откакто тя умря — Гуен бе свила рамене, — аз се боря да оцелея. Трудно е да празнуваш, когато трябва да избираш между робство и гладна смърт.

В този момент той бе изглеждал изненадан и я бе погледнал подозрително.

— Не ми изглеждаш като примряла от глад.

— Не и сега. Накрая реших, че повече не искам да бъда жертва. В един момент се уморих от страха.

Тогава той бе протегнал ръка и леко бе стиснал нейната — първият му безпричинен допир. Злобата върху лицето му бе отстъпила на състрадание. Не съчувствие, но разбиране. В онзи миг тя едва не бе заплакала.

До този момент тя бе изпълнявала ролята на вярната дъщеря, противната калианка, курвата. Дори момичетата — които знаеха по-голямата част от историята й — гледаха на нея като на героиня или на опортюнистка, в зависимост от настроението им. В очите на Ройс тя бе могла да зърне същата болка от борбата за оцеляване. Двамата си приличаха, родени в различните краища на света, но с еднаква същина. Тогава тя бе усетила, че се влюбва.

Това бяха най-личните думи, които двамата си бяха разменили. Гуен се бе надявала, че той ще разкаже повече за себе си, но той така и не бе го сторил. По казваното от него и Ейдриън тя бе отгатнала, че двамата са крадци. Но точно тя нямаше право и намерение да ги съди.

Тя така и не бе му казала за способността си да разчита бъдещето. Не бе споменала и за предсказанието, включващо него. След онзи допир до ръката й тези неща се бяха превърнали в нещо незначително — неща от миналото, което тя предпочиташе да забрави. Най-сетне той бе дошъл при нея; стореното от него бе изгубило значението си.

Двамата се бяха възстановявали, а вън снегът се бе трупал. По-късно те бяха започнали да слизат долу, при огнището, където бяха пели песни и разказвали истории. Всъщност, само Ейдриън бе правил това. Ройс бе имал навика да седи мълчаливо край нея — винаги край нея. Освен това Гуен не бе пропуснала острите погледи, които той бе хвърлял на Диксън.

Диксън бе местен колар със силен гръб и слабост към Гуен, който бе помогнал в ранните дни на публичния дом. Впоследствие той бе останал като неофициален пазител.

Една вечер, два месеца след пристигането им, двамата с Ройс бяха седели в спалнята. Навън отново бе валял сняг.

— Слушай — бе казал той и се бе поколебал. Това бе често явление при него, сякаш водеше спор със себе си. — Ти не си била длъжна да ни помагаш. Не е трябвало. За теб няма никаква полза да го правиш. Ти похарчи пари, за да платиш за лечението и изхранването ни. Да не говорим за времето, през което иначе би могла… Както и да е. — Той бе въздъхнал и бе поклатил глава. — Рядко ми се налага да го правя, но искам да ти благодаря.

Тя бе изчаквала. Бе си помислила, че той ще я целуне. Бе се надявала, че ще обгърне ръце около нея, ще й се обясни в любов и ще заяви, че ще остане с нея завинаги. Но той не бе направил това. Бе й казал, че двамата с Ейдриън ще си заминат на разсъмване.

На следващата мразовита утрин бе й се струвало, че част от сърцето й си отива. Тогава тя бе стискала зъби, за да не изтърве нещо или, още по-лошо, да не започне да плаче. Пророчеството никога не й бе обещавало нищо. Тя сама си бе въобразила, че нему е отредено да бъде нейна орис. Въпреки това тя се бе надявала. И бе продължавала да се надява, загледана в двата отдалечаващи се силуета.

Тя се бе молила за връщането им.

Но защо сега? Защо сега, когато не мога да се покажа пред него?

Гуен не искаше Ройс да я види в подобно състояние. Може би това бе глупаво и напразно от нейна страна. Но имаше голяма вероятност той да поиска да научи повече за станалото и да подири отмъщение. Мъжете винаги правеха така. В диренето на мъст той щеше да докара смъртта си, а тя нямаше намерение да допусне това. По-добре беше той да си мисли, че тя не се интересува от него — това бе за предпочитане пред истината. В противен случай той щеше да свърши като Диксън. Или по-зле.

Защо сега? И къде е Роза?

Тропването на предната врата накара сърцето й да трепне. До нея достигнаха високи гласове, но прекалено неясни за различаването на отделни думи.

Гуен със залитане се изправи на крака и посегна към таблата на леглото, за да запази равновесието си. Трудно й беше да се придвижва, опряна само на една ръка; ясното виждане също представляваше предизвикателство. И двете й очи бяха подути; дясното бе изцяло затворено. А и плачът определено не бе помогнал.

От коридора се чуваше значително по-добре.

— … не знаем. Това е всичко, което той каза. — Това беше гласът на дърводелеца Уилям.

— Ами Роза? — попита Мей.

— Мислех, че вече се е върнала. — Подир кратко мълчание Уилям продължи. — Лорд Екзитър е възложил на всичките си хора да я търсят. Даже е зачислил нови пълномощници.

Джолийн се появи на върха на стълбището и се сепна, защото не бе очаквала да види Гуен.

— Всичко е наред. Бил е дошъл — каза тя.

Гуен кимна и позволи да бъде отведена обратно в спалнята.

— Ти трябваше да спиш — с престорена строгост я смъмри Джолийн. — Нали така нареди докторът.

— Не трябваше да я пускам — промълви Гуен. В момента другата жена й помагаше да се отпусне върху кревата.

— Как би могла да знаеш? Ставаше дума за двореца. Можеш ли да откажеш на тях? Освен това бе поръчана за изненада. — Джолийн я зави. — Роза е млада и глупава. Най-вероятно се е сгушила край някой оръженосец, който я е почерпил с хубаво вино. Или някой барон я е качил в скъпата си карета и я е отвел в провинциалното си имение. Сигурно тя заработва цели торби със злато, докато ние се тревожим.

— Трябваше да се досетя. Но не очаквах, че ще се случи толкова скоро, защото Роза още не…

— Какво не е била? — подкани я другата.

— Още не се беше влюбила.

Джолийн притисна длан до челото й.

— Малко си топла. Ще помоля лекаря да намине отново.

Гуен понечи да отвърне, че е добре, но усети колко глупаво щеше да прозвучи.

— Нямам треска — наместо това каза калианката. — И не бълнувам. — Но не можеше да обясни, че е съзряла бъдещето върху дланта на Роза. — Просто се тревожа.

— Като всички нас. Тя заслужава да взема колана на Грю и да я нашляпам здравата. Не мога да повярвам, че може да прояви подобна непредпазливост. Трябва да знае, че по това време ще сме се побъркали от притеснение. — Джолийн се зае да намачква възглавницата и се увлече.

— Мисля, че тя има неприятности. Сериозни неприятности.

Другата кимна.

— Аз също мисля така. — И подир кратко мълчание добави — Струва ми се, че това се отнася до всички ни. А вече дори не разполагаме с Диксън, който да ни пази.

— Ти намина ли да го видиш?

— Възнамерявах да го сторя, но те заварих да танцуваш в коридора.

— Това ли наричаш танцуване?

— Да съм казала, че си танцувала красиво?

Гуен слабо се усмихна, а Джолийн я целуна по бузата.

— Диксън ще се оправи. Ройс и Ейдриън се намираха в много по-лошо състояние от него. Дори не се наложи да го шият, само няколко счупени кости, като теб. Какъвто е бик, ще му е нужно известно време да полежи. А когато оздравее, ще се натъпче здравата.

— Просто ми се иска да знаех за случилото се с Роза.