Розата и бодилът

Глава 25

— Някой видя ли те да влизаш? — попита епископ Салдур и отстъпи назад, освобождавайки пътя към закачалката. По снега, покрил госта му, духовникът прецени, че вън още вали.

— Не. Нима е престъпление да посещаваш църква?

— Още не. И ако е рекъл Новрон, никога няма да бъде.

От пожара бяха изминали две седмици, а на Салдур все още му се присънваха кошмари, в които кралят насочваше меча си към него. И смее да заплашва един епископ! Тази постъпка бе поредната демонстрация за крайната степен на безбожна монархия, в която се намираше Меленгар. Такива неща се случваха, когато людете сами заемаха престола, отреден за потомъка на Новрон.

Салдур се настани зад бюрото си и се облегна назад. Той беше епископ на Меленгар, комуто Мареската катедрала бе поверена от патриарха и авринския архиепископ. Въпреки това Салдур прекарваше по-голямата част от времето си в тази дребна, претъпкана стаичка, зад противното бюро. Не такъв живот си бе представял, когато бе давал клетвата си.

— Този път Новрон не ни помогна.

— Имай повече вяра. — Епископът се намръщи. Той бе привикнал с разочарованията. Църквата бе изчаквала дълго. Другите превръщаха дребната пречка в повод за неугасваща скръб, но те не разбираха мащаба. Всеки се виждаше в ролята на герой, около когото се върти светът. Салдур знаеше, че подобни възгледи са породени единствено от арогантност. Отделните личности никога не постигаха значителни промени. Истинската промяна биваше градена с поколения. Църквата следваше принципа на водните капки, дълбаещи гранит: невъзможното биваше постигано само чрез време и саможертви.

Просто моментът още не беше дошъл.

— Още е рано — продължи епископът и повдигна крака към кадифената табуретка пред камината. — Ще настъпи момент, в който всички кралски глави ще паднат.

— Ами убиецът на Екзитър? И онази девойка — Роза — която го е наела? Те все още са живи и знаят за нас.

— Знаят за мен — поправи Салдур. — Никой не знае за теб. Никой не би те заподозрял; не и сега, не и след начина, по който се подредиха нещата. Не бих се тревожил за убиеца на Екзитър. Сигурно става дума за някакъв наемен бабаит или разгонен мухльо, който се прехласнал по очите й. Дори аз бях подведен от престорената й невинност. Не, мисля, че той и Роза отдавна са си отишли. Не смятам, че ще ни се налага да се занимаваме повече с тях.

— А Ричард Хилфред?

Салдур едва не се изсмя, само че на един епископ подобни изблици не подхождаха. Затова той се задоволи да повдигне вежда.

— Него пък защо го споменаваш? Той е мъртъв.

— Може да е казал на други.

— Не е. Ричард беше самотна душа, отделена от света. Той не се доверяваше на никого. Точно по тази причина избрах него. Той винеше краля за смъртта на любимата си, а същевременно бе амбициозен. Освен това не притежаваше истинска вярност. Аз просто му показах пътя, по който той сам искаше да поеме.

— И му даде благословията на църквата. Знанието, че Новрон е на твоя страна, винаги успокоява съвестта, особено при замислянето на убийство.

Салдур не харесваше непочтителния тон, но пък от госта си не можеше и да очаква друго.

— Убиването не е грях, когато бива извършвано в името на Новрон. Всеки умира в един определен момент — отсъден от Новрон или неговият баща. Каква е разликата между мълния и кинжал, щом и двете биват насочвани от една и съща воля? Тревожех се за способността ти да удържиш изпитанията, необходими за завземането на трона. Възрастта ти винаги ме е притеснявала. Ти си много млад. Може би съм допуснал грешка в избора си?

— Не.

Салдур се надигна, за да постави нова цепеница сред пламъците. Това беше още една недостойна за епископ задача, но той нямаше намерение да допуска други в кабинета си по време на тази среща. А кулата на двореца беше отпаднала като вариант.

Освен това беше студено. Той мразеше зимата. Тази се очертаваше като особено дълга и мрачна. Още по-мразовита я правеше фактът, че Салдур се бе подготвил да я прекара в замъка.

— Случилото се прилича на поражение — каза епископът, стараещ се да звучи уверено, — но в действителност се доближаваме. Намираме се много по-близо до целта.

— Може би.

— Вечният скептик.

Гостът му се подсмихна.

— Следващият път няма да има пропуски. Ще изчакаме няколко години, ще оставим нещата да се успокоят и хората да забравят — продължи епископът.

— Не можем да си позволим трети пожар.

Салдур се замисли над думите му.

— Не можем да си позволим и нов пропуск. Явно ще трябва буквално да го наръгаме в гърба.

— Ако сторим това, хората ще очакват от нас да открием убиеца.

— Това няма да се окаже проблем — усмихна се духовникът. — Просто ще го припишем на някого.

— Не мисля, че хората ще повярват на версията за нов предател.

— Не, този път ще използваме неизвестен човек, върху когото лесно бихме могли да хвърлим вината.

— Например?

— Двама крадци. Така нищо не би могло да се обърка.