Розата и бодилът

Глава 6

Кофите бяха изритани изпод нозете на тримата обречени. Скелето, от което бяха обесени, потрепера под тежестта им. Ройс бе присъствал на много обесвания, но винаги оставаше изненадан от тишината. Ликуването и обидите престанаха. Никой не продумваше — с особена сила това важеше за обесените: единствените звуци от тяхна страна се ограничаваха до размахването на краката им, неочаквано доловимо сред настъпилата тишина.

Крадецът смяташе, че смълчаването не е породено от почит към току-що угасналия живот, нито към току-що разделилите се с него. Само преди мигове сганта ги бе замеряла с гнили зеленчуци. Според неговото предположение (което той не можеше да докаже) мълчанието бе породено от внезапното осъзнаване, че съгледаното току-що някой ден ще сполети и съответния зрител. Може би не в подобна проява, но пристигането бе необратимо. Съзирането на смъртта, която превръщаше хора като тях в трупове, ги поразяваше. За краткото време, през което обречените се гърчеха, зрителите потръпваха, усетили се на тяхно място.

— Страховит градец — прошепна Ейдриън към спътниците си. В момента тримата бавно прекосяваха благородническия квартал.

Бе изминала година от първото им посещение в Медфорд. Тогава те бяха по-скоро доведени в града, скрити под платнището на двуколка, давещи се от собствената си кръв. Връщането тук караше крадеца да настръхва и по някаква причина му напомняше на посещение на собствения гроб, изкопан предварително и зейнал в очакване. Въпреки това той трябваше да се върне. Бе оставил нещо важно след себе си.

Тримата избегнаха тълпата около площадния фонтан, украсен със статуята на владетел на кон. Пътят им ги отвеждаше наляво от замъка, към Търговската арка и започващия отвъд занаятчийски район. Няколко патици поклащаха глави сред папура край крепостния ров на замъка Есендън. Ройс не пропусна да огледа двамата войници с червено-златни униформи, застанали на пост пред портата, от другата страна на моста. Още десетина пазачи обхождаха самата стена, подпалили шлемове със светлината на слънцето. Дори от седлото крадецът успя да различи две места, където стената можеше да бъде изкатерена незабелязано. Но може би нощната охрана включваше повече войници.

— Някога идвал ли си тук, Албърт? — попита Ейдриън. Виконтът все още споделяше коня му.

— Да, много пъти. Един мой близък приятел, лорд Дареф, живееше на тази улица. — Уинслоу посочи. — Само преди четири години той ме покани на сватбата на племенницата си (тогава все още можех да се похваля с хубав гардероб). А на следващата пролет отново ме покани на прием, само че този път ми се наложи да откажа, защото бях прекалено беден. Благородниците непрекъснато уреждат празненства. Сегашният момент изглежда също не прави изключение. — Той отново протегна ръка, този път към банерите над вратата на замъка. Те обявяваха, че настоящото събитие ще се проведе в чест на новия канцлер. — Понякога си мисля, че вдигат толкова шум с оповестяването им, за да породят завистта на непоканените.

Отвъд арката широките павирани булеварди преминаваха в обикновени улици. От всички посоки долиташе тракането на колела и ударите на чукове върху различни материали.

Край работилниците непрекъснато сновяха дъски, огромни кофи и чували. За разлика от търговската част на града, разположена от другата страна на двореца, тук нямаше табели: повечето от сградите бяха анонимни. Не се нуждаеха от оповестяване, защото извършваха дейността си на улицата. На места редици колела бяха опрени край стълбовете. Готови за продан бъчви оформяха цели гори. Недалеч обущар се наслаждаваше на есенното слънце и обсипваше с удари прикрепената над коляното му обувка. Край реката тъкмо бе пристигнал поредния шлеп, където биваха разтоварвани сандъци. А мрежи току-що наловена риба непрекъснато се отправяха за обработване. Тамошните работници се движеха припряно; някои дори притичваха. Сред тях се мяркаха и търговци: те се отличаваха веднага, не само заради ярките си дрехи, а и заради обичайно едрите си телосложения. Те не притичваха, а се придвижваха плавно, като на моменти спираха, за да огледат нещо.

— Тръгнали сме по правилния път, нали? — попита Ейдриън след един завой надясно.

Ройс се огледа колебливо.

— Мислех, че знаете къде отиваме? — отбеляза Албърт.

— Имаме по-голям опит с напускането на града — каза боецът. — При предишното си пристигане нямахме възможност да го огледаме. Самият аз тогава бях в безсъзнание.

— Предполагам сте били заловени да крадете нещо?

— Не точно. Така и не бяхме заловени. Само бяхме ранявани и прострелвани. А задачата не беше изпълнена тук, просто тук се озовахме. Търсим бедняшкия квартал.

Виконтът сви рамене:

— Както сигурно се досещаш, прекарал съм повечето си време в благородническата част. И понякога наминавах да огледам магазините. Не съм имал възможност да разгледам останалото.

— Този дърводелец си го спомням. — Ройс посочи към един дюкян. — Тя работеше предимно с него.

Всяка от четирите части на града имаше своя собствена порта, макар масовото присъствие на лиани да загатваше, че тези двери никога не са били затваряни. С помощта на изключване тримата успяха да открият търсения квартал.

Още след влизането им ги посрещнаха значително по-тесни улички. Постройките се притискаха от двете им страни като стените на каньон. Горните етажи, втори и трети, се бяха привели над улицата и скриваха небето. Всички сгради бяха изцапани и захабени. На улицата не сновяха енергични занаятчии, а се бяха разположили бедняци. Тук нямаше канализация, така че улицата трябваше да изпълнява и отходна роля. Това не се отразяваше особено добре на миризмата.

С навлизането навътре обгръщащата ги мизерия се увеличаваше. Тази зависимост им позволи да отгатнат, че улица „Капризна“ е същинското дъно на града. Постройките изглеждаха зле построени и се накланяха на различни страни. Недалеч от пътниците четири плъха се угощаваха с поредните изхвърлени отпадъци. Над улицата се надвесваха не само етажи, но и опънати въжета за пране. Нито една от прострените одежди не беше без кръпки.

В самия край на улицата се издигаха две постройки, които представляваха пълна противоположност. От дясната страна се издигаше пивница „Противната глава“. Ако не беше зле боядисаната табела, на която на всичкото отгоре думата „противна" бе написана грешно, незапознатият с квартала би я сметнал за обикновена барака. Срещу нея се издигаше красива сграда — тя би могла да заема място в търговската част на града, дори и сред домовете на благородниците. Къщата бе обгърната с широка веранда с окачена пейка. Пред нея личаха цветни лехи. Нейната табела обявяваше, че това е „Медфордският дом“.

— Пътували сте толкова за една курва? — попита Албърт, а Ройс го изгледа остро.

— Не я наричай така, ако имаш планове за щастливи старини — посъветва Ейдриън, слизащ от седлото си.

— Но нали това е публичен дом? Бардак? И вие сте тук, за да посетите жена, така че…

— Така че позволи ми първо да се отдръпна, Албърт, за да не ме изцапа кръвта ти. — Боецът се зае да привързва коня си.

— Гуен ни спаси — каза Ройс и погледна към верандата. — В онази нощ пълзях ранен, удрях по вратите. Дори крещях за помощ. — Той помълча и погледна към виконта, за да му позволи да осмисли чутото току-що. — Да, аз крещях за помощ. Но никой не се интересуваше. — Крадецът кимна към Ейдриън. — Той умираше сред локва кръв, а аз бях на път да припадна. Със счупен крак, наръган, светът се върти пред очите ми. И тогава изникна тя и обеща да ни помогне. Да ни скрие. Щях да умра сред калта, ако тя не ни беше приютила. По онова време много хора ни преследваха… много и могъщи хора. Гуен ни кри със седмици, без да поиска нищо в замяна.

Сега Ройс отново се бе обърнал към Албърт.

— И ако още веднъж я наречеш така, ще ти отрежа езика и ще го прикова между гърдите ти.

Виконтът кимна в знак, че е разбрал.

Ройс се приближи до входната врата и почука.

Албърт се приведе към Ейдриън и прошепна:

— Защо той чука на вратата на един…

— Ройс все още те чува — предупреди го боецът.

— Наистина ли?

— Сигурен съм. Не мога да ти опиша какви неприятности имах, преди да науча това. Сега не изричам нищо, което не бих искал той да знае.

На вратата изникна млада жена, която им се усмихна. Ройс я виждаше за пръв път; може би тя беше нова.

— Добре дошли, господа, заповядайте.

— Тук е много хубаво. Трябва да призная, че съм изненадан — каза виконт Уинслоу, когато влязоха в салона и девойката се оттегли. — Сякаш отново гостувам на херцогинята на Рочел. Никога не съм виждал — той се усмихна към Ройс — толкова чисто и приятно заведение.

— Да, Гуен е удивителна — рече Ейдриън. Той бе вперил неловък поглед в мръсните си ботуши.

Миг по-късно в салона се появи друга девойка.

— Приветствам ви. Аз съм Жасмин. С какво мога да ви помогна?

— Дойдох да се срещна с Гуен — каза й Ройс. Бе сигурен, че при предишната им среща тя бе носила името Джолийн.

— Гуен? — внимателно повтори тя. — Гуен не приема посетители.

— Нямах предвид това. Ам… Аз съм Ройс Мелбърн. Може би си спомняш мен и приятеля ми. Миналата година Гуен ни помогна. Просто исках да й благодаря отново. Да я заведа на вечеря.

— Почакайте тук. — Жасмин се отправи към стълбището.

— Жасмин? — промърмори Ейдриън, когато тя се оттегли. — Преди не се ли казваше Джули?

— На мен ми е останало, че беше Джолийн — поправи Ройс.

— Тук ухае на ябълки и канела. — Албърт се настани на един от диваните. Ейдриън му бе заел вълнените си панталони и наметалото, в което виконтът се беше увил плътно: под него все още носеше мърлявата си нощна риза, която бе искал да продаде.

— Момичетата ухаят още по-хубаво — каза Ейдриън.

— Не се съмнявам. И е много тихо. Обичайно подобни места са пълни със скърцане на кревати. Това място е страхотно. Сигурно е скъпо и популярно, А аз никога не съм чувал за него. Ново ли е?

Блекуотър сви рамене:

— Само веднъж сме били тук.

— Трябва да те поизчистим. — Ройс бе осъзнал, че благородникът изглежда отвратително. Не му се искаше да я среща с подобен спътник, но сега нямаше избор. — Ейдриън, докато ние с Гуен вечеряме, дали не би могъл…

Боецът се засмя.

— Защо се смееш?

— Наистина ли мислиш, че ще ме заблудиш?

— Просто сметнах…

— Търсиш си повод да останеш насаме с Гуен.

Мелбърн понечи да протестира, но боецът повдигна ръка.

— Спокойно. Ще се погрижа за граф Ризин.

— Виконт.

— Каква е разликата?

— В богатството.

Жасмин отново изникна на стълбището. Слизането й бе значително по-бавно от изкачването.

— Гуен поръча да ти кажа… че не иска да те вижда.

Ройс не бе сигурен, че я е чул правилно.

— Не разбирам. Как така не иска? Ти каза ли й, че просто искам да я заведа на вечеря? Каза ли й, че Ейдриън е с мен? Ако тя предпочита, ще отидем тримата, няма никакъв проблем.

— Дотук с новите ми дрехи и бръсненето — вметна Албърт.

— Съжалявам, тя много ясно изтъкна, че не иска да те вижда при каквито и да било обстоятелства — каза момичето. — Наистина съжалявам.

Ейдриън опря лакти върху плота и се навъси заради разклащането му.

— Мразя калпавите маси.

Тримата се бяха отбили в „Противната глава“ от другата страна на улицата. Външният вид на сградата бе изключително западнал; тя приличаше на плевнята, в която бяха открили Албърт. Боецът си бе помислил, че вътрешността няма как да се окаже по-лоша.

Но бе грешал.

Неравни откъм широчина дъски оставяха щедри отвори сред стените, където влизаше и светлина, и хладен въздух. Но тази немарливост представляваше прикрит актив, защото кръчмата имаше малко прозорци. И никой от тях не се отваряше. А и коминът не можеше да се похвали с особена тяга. Пролуките увещаваха дима да излезе, а не да задушава посетителите. Пък и плъховете, редовни посетители на килера, можеха да излизат спокойно.

— По пътя за насам подминахме четирима дърводелци. — Ейдриън надничаше под масата и я разклащаше. — Колко трудно е да подложиш нещо под крака?

Той изтегли късия си меч, прокара го по един от краката на стола си, за да откърти парче, и намести отрязъка. Масата вече не се клатеше, което му даде повод да се усмихне.

— Не разбирам — за трети път казваше Ройс. — Защо тя не поиска дори да слезе?

— Може би не си е спомнила името ти — предположи Албърт. — Или е била заета.

Ройс поклати глава.

— Нали момичето каза, че Гуен вече не приемала посетители. Не мисля, че тя изобщо се занимава с тази дейност, поне така беше при предишното ни посещение. Тя е управителка. А ако е била заета, просто би могла да ни каже да изчакаме, докато приключи с работата си. А не да поръчва да ни предадат, че не иска да ме вижда при каквито и да било обстоятелства.

Ейдриън знаеше, че именно тези думи най-много са раздразнили спътника му. Той почти никога не бе виждал Ройс изненадан. Крадецът винаги очакваше най-лошото и, уви, рядко очакванията му не се оправдаваха. Но в случая беше различно. Ройс бе останал смаян, когато Жасмин (Джули, Джолийн?) бе изрекла тези думи. Самият Ейдриън също се бе изненадал.

Прострелян в гърба след сражението пред къщата на Том Перото, Ейдриън бе дошъл на себе си в удобно легло, заобиколен от красиви жени. В онзи момент той си бе помислил, че е умрял, и бе съжалил всеки път, в който бе наругавал бог Марибор. Гуен бе прекарала по-голямата част от времето си край Ройс, но бе направлявала момичетата си със завидно умение и се бе погрижила нищо да не липсва и на по-високия му спътник. Тъй като не бе имал представа за начина, по който двамата са се озовали там, Блекуотър бе сметнал, че този публичен дом е едно от укритията на крадеца и че Гуен е негова отдавнашна позната. Но по-късно той бе узнал, че тя е срещнала Ройс за пръв път в нощта, в която той е изникнал на прага й.

Ейдриън се бе възстановявал бавно и покрай накъсаното си съзнание се бе затруднявал да отмерва дните. Но бе знаел, че нифронската църква продължава да ги издирва. Патрули бяха обхождали квартала и бяха задавали въпроси. Гуен бе подготвила скривалище и за двамата, но до претърсване не се бе стигнало нито веднъж. В течение на седмица нещата се бяха успокоили. В края на първия месец всичко бе изглеждало забравено. Въпреки това двамата с Ройс бяха избягвали да се показват на открито.

Именно крадецът бе сложил край на престоя им. Но във въпросния ден Ейдриън не бе запомнил никакви разногласия между спътника си и Гуен: на раздяла тя ги бе прегърнала силно, а крадецът дори бе получил целувка, шокирала и самия него. Може би Гуен го бе сторила, защото й бе харесвало да го стряска. Ройс приличаше на котарак, прекалено уверен и винаги падащ на краката си. Забавно беше поне веднъж да го видиш неуверен.

Точно заради тази раздяла настоящият й отказ бе напълно необясним. Гуен бе изглеждала неподправено тъжна при напускането им.

Албърт беше седнал с гръб към бара, сключил ръце върху масата. Но главата му беше поизвърната.

— Тук сме, за да се нахраним — напомни му Ейдриън. — И то не с течна храна.

Виконтът върна глава в обичайна позиция и кимна.

Боецът се загледа в него. Новият им познат изглеждаше като типичен бедняк: изпосталяло лице, отличаващо се главно с чифт очи и сплъстени кичури.

— Трудно ми е да си те представя без брадата. Има ли лице под целия този гъсталак?

Уинслоу се поразмърда на стола си.

— Разбира се. И то красиво. Изглеждах смайващо, когато можех да си го позволя.

— Просто не разбирам — за пореден път промърмори Ройс.

— Какво не разбираш? — Към масата им се приближи мъж, мачкащ мръсен парцал между ръцете си.

В мига, в който го видя, Ейдриън си помисли за плашилата, които фермерите заравяха из земите си. Особено едно, с тиквена глава и сламена шапка, можеше да мине за близнак на приближилия се. Само че лицето на мъжа бе значително по-старо и по-малко привлекателно от тиквата.

— Липсата на слугини — услужливо се намеси Ейдриън. Той бе възнамерявал да се пошегува, но тиквеният не оцени шегата му, а се навъси. За възмездие боецът му отне правото за сравняване с чучела.

— Всички те избягаха отсреща — отвърна онзи и кисело се загледа в една от стените. Ако на това място бе имало прозорец, погледът му щеше да се забие в публичния дом. Въпреки това тримата на масата пак проследиха очите му. — Преди година сума ти работеха тук, но тя им размъти главите и ги накара да се махнат.

— Тя? — попита Ройс.

— Да. — Пивничарят се озъби и презрително махна към стената. — Калианската курва. Преди тя работеше тук, но ме предаде. Махна се и отведе останалите момичета. Погледнете на какво прилича мястото сега. Как се очаква да преживявам?

— Три пъти пиво — бързо заръча Ейдриън, при което Албърт просия.

— Аз бих предпочел ром — додаде виконтът, с което предизвика късмета си.

— Никакъв ром — сряза го боецът. — И неговата бира да е малка. А ти май ще искаш вино, Ройс?

— Не.

— Помисли си какво искаш, докато донеса за другите. Имам само две ръце — каза пивничарят. — Впрочем, аз съм Грю. Рейнър Грю. Стопанин.

— Ройс? — каза Ейдриън, когато Грю ги остави. — Какво замисляш?

Крадецът се усмихна в отговор.

Повечето хора асоциираха усмивката с приятни неща. Ейдриън не помнеше да е виждал спътника си да се усмихва от удоволствие. Може би Ройс имаше някакви свои разбирания за удоволствие, които се отличаваха от тези на обикновените люде.

Във всеки случай боецът бе научил, че за спътника му тази мимика не е добър знак, особено когато бъде придружена с вдигане на качулка и пълно мълчание.

— Сигурни ли сте, че това е добро място да ядем? — поинтересува се виконтът. — Не се съмнявам, че е евтино, но съм също толкова сигурен, че в менюто присъстват плъхове.

— Може супата да е добра — рече Блекуотър.

— Да, с миши мустачета и опашчици…

Ройс не им обръщаше внимание. Той не сваляше поглед от Грю, който тъкмо се връщаше с две чаши.

— Избра ли си? — попита го Грю, докато тропваше чашите върху масата.

— Все още обмислям — със същата усмивка отвърна крадецът. — Разкажи ми повече за онази жена отсреща.

— За Гуен Деланси ли? Няма много за разказване. Неблагодарна курва.

Албърт притеснено погледна към Ейдриън.

— Когато тя дойде в Медфорд, никой не искаше да я погледне. Единствено аз, толерантен човек, не обърнах внимание на произхода й. Дори си помислих, че от него би имало полза. Екзотиката се търси. Затова я взех на работа. А тя искаше само да разнася напитки, представете си. — Той изсумтя с презрение, което породи у Ейдриън желание да го удари. — Поне бързо я вразумих. Дебелият колан върши чудеса.

— Биел си я? — попита Ройс.

— Трябваше. Клиентите не оставаха доволни от нея. Разбира се, аз зная как да бия. Никога не увреждам момичетата си. Съмнявам се, че онзи, дето я е претрепал снощи, е бил толкова предпазлив. Обзалагам се, че в този миг тя се проклина, задето е избягала от мен. Уж си има охранител, но той не могъл да направи нищо. При мен подобно нещо не би могло да се случи. Всички тук ме уважават и знаят, че ще си платят скъпо, ако посегнат на нещо мое. Почти не съм имал такива проблеми.

Усмивката на Ройс бе изчезнала; той бе присвил очи.

— Гуен е ранена? Какво е станало?

— Казах ти, един от клиентите снощи я пребил. Говори се, че тя дори не може да се надигне от кревата. Сигурно е истина, защото днес не съм я виждал да излиза. Дочух, че хубаво я бил подредил. Може би й е насякъл лицето и сега я е срам да се покаже.

Ройс бе започнал да стиска юмруци.

— Кой го е направил?

Грю сви рамене:

— Нямам представа. Спал съм, когато е станало. Неотдавна научих за случката от Уилърд. Той каза, че някакъв непознат я бил извлякъл за косите. Само че Уилърд не е от най-умните.

— Тя обърнала ли се е към шерифа? — попита Ейдриън.

Грю прихна.

— Итън не се интересува от станалото с курвите, стига да са останали живи. А ако не са, тогава от него се иска да изнесе тялото от града и да се увери, че е изплатено обезщетение. Веднъж ми се случи подобно нещо. Един Стейн, риболовец грозник, който все вони на риба. Той уби едно от момичетата ми. — Пивничарят сгримасничи. — Лоша работа, само че вече нямаше какво да се прави. А Гуен, побърканата, беше отишла да доведе шерифа Итън. Аз му казах, че Стейн е добър клиент, който винаги си плаща. То си е така. Освен това двамата вече се бяхме разбрали за обезщетението. С това всичко трябваше да свърши. Само че Гуен избяга. Тя смяташе, че Стейн смята да убие и нея. Това нямаше да се случи, разбира се, защото ние двамата с него проведохме дълъг разговор. Но и нямаше значение. Оказа се, че тя имала спестени пари. С тях си осигури съборетината отсреща.

— Разположил си се сред това място, а наричаш къщата отсреща съборетина? — попита Албърт.

— По онова време мястото отсреща беше същинска руина. Те го стегнаха. Нямам представа как; не е възможно тя да е имала толкова спестени пари. Бас ловя, че е обслужила сума ти занаятчии. Не е от значение. Важното е, че те вредят на бизнеса. Опитах се да привлека нови момичета, само че и те предпочитат да работят отсреща. По-рано изкарвах една четвърт от приходи с курви. Сега останах само с пиене и комар.

— Ами храна?

— Не предлагам храна.

Ейдриън погледна към Албърт, който се усмихна.

— Мисля си, че тогава трябваше да й хвърля още един бой. Но подозирам, че и това не би помогнало. Тя е прекалено своенравна. Някой ден това ще докара смъртта й. — Стопанинът се обърна към Ройс. — Реши ли какво искаш? Изборът не е чак толкова голям.

— Прав си. Точно сега искам да науча кой е наранил Гуен.

Грю се изкикоти.

— Подобно нещо само би докарало смъртта на някой идиот.

Ройс отново се усмихна студено.

— Определено предстои да умират идиоти.

След като излязоха от пивницата, Ройс пое наляво, обратно към занаятчийската част на града.

— Определено се движиш целенасочено — отбеляза Ейдриън. Зад тях Уинслоу подтичваше в опит да не изостава.

— Надявам се, че въпросната цел е шивач — подметна виконтът. — Ризата ми е подходяща за живот в плевня, но не и за сред тукашния вятър.

— И не си забравил, че още не сме прибрали конете си? — додаде Блекуотър.

Ройс безмълвно спря пред една ограда, която запречваше пътя край пивницата. С един ожесточен ритник той строши две дъски. Втори ритник откърти напречната.

— По-спокойно, Ройс — смаяно промълви Ейдриън. Никога не бе виждал спътника си да губи контрол по подобен начин.

Крадецът взе една от откъртените дъски и влезе в уличката.

— Да разбирам ли, че шивачът се отлага? — попита виконтът.

Ройс го сграбчи за ризата и го блъсна към стената на съседната постройка — някакъв склад, край който бяха струпани сандъци.

— Съжалявам! — побърза да каже Уинслоу. — Просто питах.

— Млъкни — нареди крадецът. Той не гледаше към виконта, а бе извърнал глава към улицата. В следващия миг на свой ред изчезна зад сандъците. Ейдриън мълчаливо последва примера му.

Някъде минута по-късно край тях мина човек. Той бе слабоват, облечен в захабен жакет с вдигната яка, а ръцете си бе пъхнал в ръкавите. Можеше да се окаже всякакъв: тъкач, вестоносец, бояджия, пекар. Непознатият се сепна при вида им и се опита да ускори крачка. Не успя, защото Ройс стовари дъската си върху него.

— Ройс! — кресна Ейдриън.

Преди поваленият да е успял да се свести, крадецът бе скочил на гърба му и подпъхваше ръба на дъската под брадичката му, за да започне да го души.

— Какво правиш? — смаяно попита Албърт.

— Той ни следи откакто излязохме от Гуен. — Ройс блъсна главата му към настилката, сграбчи я за косата и допря белезникавото острие на кинжала си към шията му. — Като цяло не съм търпелив човек, а днес съм в особено лошо настроение. Ще получиш само един шанс да отговориш защо ни следиш, в противен случай ще си доставя удоволствието да ти прережа гърлото. Това ще ме накара да се почувствам малко по-добре. Тъй като тук има лек наклон, кръвта ти дори няма да изцапа ботушите ми. Разбра ли?

Непознатият потвърди.

— Слушам те.

— Възложено ми е да следя всички, които посещават бардака.

— Защо?

— За да науча къде отиват и с кого разговарят.

— Защо?

— Опитваме се да намерим едно момиче.

— Гуен?

— Не. Роза. — Непознатият се задави.

Ройс не обърна внимание и не отслаби натиска си.

— Тя там ли работи?

— Да. Изчезна снощи.

— И кои сте вие, че се опитвате да я намерите?

Мъжът се поколеба, затова Ройс започна да разкъсва кожата.

— Алената ръка — изстреля поваленият.

— Гилдията на крадците?

— Да.

— И защо издирвате тази Роза?

— Не зная. Наистина не зная. Зная само, че всички я търсят. От мен се иска само да наблюдавам. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Ройс кимна.

— В такъв случай вече не си ми нужен.

Заради вцепеняването на поваления Ейдриън реши, че Ройс му е прерязал гърлото. Подобно нещо нямаше да се случва за първи път. Спътникът му наистина беше нетърпелив.

В случая се оказа, че е избързал с размишленията си за скриване на тялото: пленникът още дишаше.

— Но не е късно да се спасиш с определена услуга — додаде Ройс.

— И защо да го правя? Ти просто ще ме убиеш след това.

— Не избързвай със заключенията, преди да си ме изслушал.

— Знай, че ако ме убиеш, останалите от Ръката ще те намерят.

— Точно за това става въпрос. Искам да им спестя труда. Ти сам ще ме отведеш при тях.