Розата и бодилът

Глава 17

Четиримата пълномощници се приближаваха към Ейдриън. Забучените в шапките им пера бяха единственият обединяващ ги признак на униформа. А и в него съществуваше различие — един от тях го бе забол насочено напред и приличаше на бик с един рог. Блекуотър щеше да си има работа изцяло с хора от местното опълчение.

— Той ми извади оръжие! — крещеше Терънс, продължаващ да размахва меч. — Другият отведе момичето. Да се разделим и…

— Почакайте! — извика Ейдриън. — Да не прибързваме. Вие не искате да умирате, а аз, откровено казано, не искам да ви убивам.

— Остави оръжието… оръжията си на земята — заяви Терънс. — И легни по очи, иначе ние ще убиваме.

Блекуотър направи още един опит:

— Роза не е направила нищо. Тя е обикновено девойче. Освен това…

— Няма ли кой да наръга този глупак?

Останалите трима подготвиха оръжия.

Ейдриън отстъпи назад под граничната арка, отскочи и изтегли оръжията си. Четиримата го последваха.

Първият изскочил от портата се наниза на късия му меч. Сгърченото му тяло спъна втория цивилен. Него Ейдриън подмина и с другото си оръжие спря устрема на третия. Последният се поколеба, точно както боецът очакваше. Междувременно падналият се бе надигнал — това беше онзи с набученото напред перо — и вече замахваше. В удара му отсъстваше всякакво умение. Ейдриън с лекота пресрещна острието му високо с левия си меч и го наръга с десния, но не смъртоносно. А пробождането не позволи на тялото да се свлече. Тъкмо желаният ефект.

Очаквано, четвъртият видя изникващата възможност и се хвърли напред. Ейдриън извъртя прободения, съвършено разчел времето: онзи прободе другаря си. И двамата възкликнаха, прободеният значително по-силно.

Последният пълномощник издърпа острието си и гневно пристъпи напред. Той изкрещя нещо неразбираемо — бе искал да вложи смисъл във вика си, но вече не се сдържаше. Заради ужаса и яростта цивилният бе изгубил способността си да мисли. Бе изпаднал точно в онази лудост, която военната дисциплина трябва да предотврати.

Този пълномощник бе малко по-едър от другарите си, но предимствата му над тях се изчерпваха с това. Следващият му замах представляваше ожесточен и припрян удар, целящ… Не, Ейдриън не можеше да определи целта. Надали и самият противник я бе знаел. Той просто сечеше пред себе си.

Със стъпка назад и встрани боецът избегна удара. Блекуотър възнамеряваше да обезоръжи противника си и да го пощади. Може би обезумелият насреща му имаше съпруга и деца. Тази нощ той не бе излязъл да дежури с очакването, че ще умре. Ейдриън не обичаше да убива невинни хора.

Реално погледнато, противникът му не беше невинен: той доброволно бе приел тази служба, осъзнаващ свързаните с нея опасности. Но това нямаше значение. Ейдриън се чувстваше отвратително, защото бе започнал да осъзнава отсъствието на алтернатива. Беше пощадил Терънс, което бе донесло още смърт. Трябваше да сложи край сега.

— Съжалявам — каза той и нанесе бърз удар към гърдите му. Само в рамките на един миг върхът на меча прониза сърцето и се отдръпна. Мъжът го погледна объркано и беззвучно рухна на земята.

Блекуотър почисти оръжията си. Никой от противниците му не бе успял да го рани, но той бе покрит в кръв. И се чувстваше отвратително. Познатото усещане на отвращение отново бе започнало да пълзи из гърлото му и го принуди да скриви лице в отвращение. Онзи с поставеното обратно перо бе насочил празния си поглед към звездите и лежеше по гръб с леко отворена уста.

Ейдриън преглътна бавно, за да потисне усещането, а подир това си пое мъчителен дъх. Не можеше да определи точната бройка на отнетите след напускането на дома животи (поне това бе хубаво), но и не можеше да разбере причината, поради която убиването не ставаше по-лесно. Баща му вероятно би казал, че това е нещо хубаво, което показва, че той е добър човек. Но Блекуотър не се чувстваше добър.

Струваше си, напомни си той. Роза сигурно вече се намира в безопасност, а тя е невинна.

Ейдриън понечи да се затича в посоката, в която Роза и сержантът бяха изчезнали, но спря, защото забеляза Загадко да клечи на покрива на караулната.

Крадецът веднага размаха ръце:

— Нищо не съм видял. — Гласът му потрепваше леко. — Бил е някой друг… даже неколцина. Шестима негодници, които не са били тукашни, изненадали патрула. — Гилдичарят погледна към труповете. — А и никой не би ми повярвал, ако кажа, че сам човек е успял да подреди така четирима.

— Още по-добре — заяви Ейдриън и се затича.

Той се отправи по една странична уличка — а може би това бе пространство между къщите: в тази част на града разлика почти нямаше. Той никога не бе идвал тук, но предполагаше, че по този път ще достигне по-бързо до целта си. Заради почти непрогледния мрак той едва не увисна на един простор, в последния момент осветен от луната. Един бърз завой го спаси. Пак си ожули ухото, но пък можеше да се нарани и много по-зле.

Уличката непрекъснато се стесняваше и в един момент боецът трябваше да преодолява купчини боклук — за огромно неудоволствие на семейство плъхове. Вече започваше да съжалява прекия си път, но скоро след това зърна площада. След преодоляването на една паянтова ограда Блекуотър се отправи към улица „Капризна".

Той достигна публичния дом задъхан, потропа на вратата и отпусна длани върху коленете си. Краката му мокрееха, но не от пот. Както винаги. И пак не мога да свикна с кръвта. Под светлината на фенерите той можа да различи тъмночервените петна. Трябва да започна да нося касапска престилка.

Поне този път сред кръвта нямаше негова.

Жасмин отвори вратата.

— Те дойдоха ли? — попита боецът.

Девойката го погледна и направи крачка назад.

— Мили Марибор, добре ли си?

— Нищо ми няма. Сержантът и Роза тук ли са? Успяха ли?

— Роза? — Възторг прогони объркания й страх. С обнадежден глас тя попита: — Видял си Роза?

— Да, беше тръгнала насам. Очаквах да я намеря тук.

Жасмин поклати глава.

— Нямам представа за какво говориш. Роза не е тук.

— Ейдриън? — Гуен също изникна в салона. Тя накуцваше, подпряна на импровизирана патерица. Лицето й все още бе подпухнало в грозни синини. Устните й също бяха подути и нацепени. Дясното й око оставаше затворено сред засъхнала кръв. След тази гледка боецът вече не изпитваше съжаление заради стореното. И не се срамуваше от кръвта по дрехите си.

— Търся Роза — настоя той.

— Всички я търсим — отвърна калианката.

— Но аз преди малко бях с нея. Един от кралските войници я беше повел на…

— Роза е била с теб? — Жените веднага наобиколиха Ейдриън.

— Бяха нападнати от шериф и неговите пълномощници. Аз — боецът сведе поглед към дрехите си — им помогнах малко.

Гуен кимна.

— Роза! Роза! — крещяха девойките.

— Очаквах да ги намеря тук. Двамата тръгнаха преди мен.

Гуен погледна към Жасмин, която отвърна:

— През последните два часа стоях пред вратата. Никой не е минавал.

— Може би отново са се натъкнали на някакви неприятности — каза Ейдриън. — Вие се оглеждайте, аз…

Гуен го задържа.

— Къде е Ройс?

Ейдриън я погледна колебливо.

— Той…

— Той добре ли е?

— Нищо му нямаше, когато го оставих…

Боецът се затрудняваше да измисли обяснение, което да не звучи ужасяващо. С Ройс това бе често срещан проблем. По принцип крадецът не се интересуваше от чуждото мнение, но в случая с Гуен беше различно.

— Всичко е наред — каза тя, забелязала колебанието му. — Просто се притесних, защото ти дойде сам и окървавен.

Ейдриън леко повдигна рамене в оправдание.

— Ще отида да огледам наоколо. Може би са се натъкнали на още пазачи.

Момичетата бяха престанали да крещят. На улицата не се забелязваше никакво движение. Повечето от пресечките на „Капризна“ представляваха тесни ивици между отделните постройки. Единствено фенерите пред публичния дом и прозорците на отсрещната кръчма предоставяха известна светлина. Някъде виеше куче. Малко бяха нощните звуци, които можеха да изразят подобна самота. Поне така смяташе Ейдриън.

Той често спираше, за да се ослуша. Къде ли са отишли?

При кладенеца спря за по-дълго, оглеждайки тамошните улички. Повечето от тях бяха изпълнени с различни отпадъци, също като онази, през която бе достигнал площада. Конете много цапаха пътищата: в по-заможните части на града работеха метачи, които почистваха изпражненията. В бедняшкия квартал те просто биваха сритвани настрана. Как ли вонеше тук в разгара на лятото?

Сред сенките и купчините бе трудно да се различи нещо. Ако не беше един случаен лунен лъч, попаднал върху крайчеца на роклята й, Ейдриън никога нямаше да я намери.

Пространството между заложната къща и прогнилата барака бе едновременно тясно и късо. Само две крачки му бяха необходими, за да се убеди.

Девойката лежеше на една страна. Роклята й се бе разместила, разкриваща бледо бедро. Тя не помръдваше. Очите й бяха затворени. Ако не беше кървавият процеп върху гърлото й, би изглеждала заспала. Кръв вече не се стичаше; мръсотията я бе погълнала.

Ейдриън остана застинал, обгърнат от облачетата на собствения си дъх — нощта ставаше все по-студена. Той стискаше зъби до болка, забол нокти в дланите си. Искаше му се да сграбчи някой от мечовете си и да замахне, само че нямаше срещу кого. Пред него лежеше единствено едно красиво момиче, което някога го беше поляло със супа, което някога бе танцувало с него, а сега лежеше захвърлено сред сметта.

От сержанта нямаше и следа. Роза бе останала сама.

Тя не тежи почти нищо, помисли си Ейдриън.

Ръцете му почти не усещаха тежестта на тялото. Въпреки това бяха напрегнати, защото той държеше главата й изправена. Отпускането й би показало грозния белег.

По някаква причина не му се искаше да остави тялото върху разчистената маса. То все още бе топло и меко.

Обграден от ридаещите жени, Ейдриън положи трупа върху покрития с чаршаф плот. Някои от девойките бяха закрили лицата си с длани, други се бяха отпуснали на колене.

Гуен стоеше пред масата, облегната с една ръка. По страните й все още се спускаха влажни дири. Тя бе загледана пред себе си.

Тъмнокосата жена отпусна длан върху челото на мъртвата и я помилва с успокояващ жест. А после отдръпна треперещата си ръка и я целуна по челото.

— Съжалявам — почти беззвучно изрече тя. — Измийте я.

Самата Гуен отведе Ейдриън в гостната — по-малко, но все така уютно помещение, в което пращеше камина. Стените бяха облицовани с тъмни дъски и отчасти покрити с цветни тапети. Меките кресла допринасяха за удобството.

— Не разбирам — каза боецът. — Нищо не ги заплашваше. Намираха се само на няколко пресечки от вас.

— Ета — високо каза Гуен. — Донеси на Ейдриън кърпа и леген. Той също трябва да се почисти.

— А и дори онези да са ги намерили, защо им е било да я убиват по такъв начин? Пълномощниците искаха да я отведат в двореца.

— Знаеш кой я е убил?

— Патру… — Той замлъкна. Не, не знаеше. В града имаше много патрули, но не чак толкова много. Къде бе изчезнал сержантът? И защо бяха захвърлили трупа по такъв начин?

Ета донесе красива синьо-бяла купа с вода, а на рамото си бе донесла пешкир. Движенията й бяха бързи: смъртта на Роза се бе отразила на всички и ги тласкаше към припряност — дори и в случаите, когато нямаше действителна нужда от работа. Но пък заетостта им помагаше да спрат да мислят за станалото.

Тя го накара да седне, коленичи пред него и се зае да мие лицето и ръцете му.

Ейдриън дори не осъзнаваше усилията на Ета. Умът му се намираше другаде: все още обхождаше квартала и се опитваше да осмисли станалото. Дали не допуснах грешка с онзи пряк път? Щях ли да успея да предотвратя случилото се, ако ги бях последвал?

Край дворцовата порта сержантът бе казал, че Екзитър иска да убие Роза. Но шерифът бе заповядал Роза да бъде отведена в двореца. Ако лорд Екзитър действително бе наредил смъртта й, защо патрулиращите не я бяха съсекли веднага?

Сержантът бе казал, че ще заведе Роза до дома й, но явно нямаше представа за публичния дом. И освен това не бе одобрил Ейдриъновата помощ. Защо? Може би не бе възнамерявал да я върне вкъщи. Може би просто бе търсил достатъчно мрачна уличка.

Гуен издърпа пешкира от ръцете на Ета.

— Благодаря ти. Аз ще продължа.

Ета кимна. На излизане Гуен й направи знак да затвори вратата след себе си.

— Не е нужно да ме почистваш — каза Ейдриън. Кърпата отново бе отнета, този път от него самия.

— Напротив. Искам да останеш с чисти ръце.

Тя се вглеждаше в него с неразгадаемо изражение. В него Ейдриън можеше да долови страх, а може би нервност. Във всеки случай сред доскоро красивото лице откриваше и някакво очакване. Прииска му се да бе останал с Ройс, пък макар и като зрител.

— Искам да те помоля за една услуга. Става дума за нещо много лично — поде тя, внимателно докосна с език устните си и отметна кичур коса. — Ще ми подадеш ли дланта си? Искам да ти гледам на ръка.

— Като онези гадателки?

— Да.

В Калис жените, които гадаеха по длани, кристални топки или кости, бяха често явление, на което боецът никога не бе обръщал внимание. Той смяташе, че те казват общи неща, които важат за абсолютно всеки. Но някои от познатите му бяха настоявали, че в тези процеси имало истина.

— Бях забравил, че си калианка.

Тя кимна.

— Не мислиш ли, че сегашният момент е малко странен за…

— Моля те.

Гуен, обичайно спокойна и уверена, сега изглеждаше отчаяна. Умоляващото обезобразено лице представляваше покъртителна гледка.

Ейдриън протегна десницата си.

Жената хвана пръстите му. Тя изглеждаше уплашена. Нейната ръка трепереше, но въпреки това Гуен обърна ръката му с дланта нагоре, размести пръстите и се взря в дланта му.

Той изчакваше. Върху лицето й се редуваха чувства: страх, любопитство, удивление, страх и отново тревога. Нови сълзи започнаха да се събират в очите й. Тя пусна ръката му, отпусна лице в шепи и зарида.

— Какво има? — Ейдриън посегна към нея. За негова изненада жената го прегърна със здравата си ръка и силно го притисна към себе си.

След няколко минути тя се успокои и го пусна.

— Добре ли си?

Гуен кимна и обърса очи. Блекуотър замълча в очакване, но тя продължаваше да мълчи.

— Има ли нещо, което би искала да ми кажеш?

За един отвратителен, себичен миг, той си представи следните думи: Ейдриън, исках да ти призная това още от първия миг, в който се срещнахме. Аз съм влюбена, но не в Ройс… А той не би се поколебал нито за миг в отговора си. Беше хлътнал по нея не по-малко от спътника си, но освен това знаеше, че подобно предателство не само би било жестоко и несправедливо, но и фатално.

Гуен поклати глава. Въпросното раздвижване на тъмни коси остави Ейдриън едновременно унил и облекчен. Онова, което я тревожеше, най-вероятно нямаше нищо общо с него или с…

Ройс!

Той съвсем бе забравил за него. Ейдриън се надигна.

— Трябва да помогна на Ройс.

— Така е… върви… той също трябва да ти помогне.