Розата и бодилът

Глава 13

Каретата спря пред пивница „Светият меч“, разположена на търговския площад. Покрай затварянето на магазините жонгльорите и уличните продавци също бяха обявили края на работния си ден и се бяха присъединили към музикантите, на свой ред оттеглили се към най-големите кръчми. „Светият меч“ бе най-голямата и най-добрата пивница, понастоящем изпълнена с особено оживена гълчава. По улиците се разхождаха единствено пазачи. Само по пътя си насам Ройс и Ейдриън се бяха натъкнали на четирима.

— Дължите една сребърна монета — обяви коларят и протегна ръка.

— Ще ни трябваш и на връщане — каза Ройс. — Така че ще се наложи да изчакаш.

— Невъзможно. Не и тази нощ.

— Защо?

Кочияшът поклати глава, при което фазановото перо на шапката му трепна в спомен за някогашните полети.

— В двореца има голяма пукотевица. Всички коли са се струпали на площада пред него. Благородниците не пестят парите.

— Това обяснява защо ни отне толкова време да те открием.

Това беше лъжа. Двамата бяха подминали пет свободни коли, но въпросните не бяха отговаряли на търсеното. Едва шестата се бе оказала подходяща.

— Обяснява и защо трябва да вървя. Един сребърен тенент, ако обичате. — Той се приведе още по-ниско, сякаш това щеше да улесни Ройс в отварянето на кесията.

Крадецът го погледна.

— Ето какво. Днес е рожденият ми ден и за подарък получих голяма сума, която възнамерявам да похарча за свое здраве. Възнамерявам да се почерпя добре и се нуждая от сигурен транспорт, който да ме отведе обратно в къщата на приятеля ми. Но мога да си представя, че е неприятно да чакаш часове наред. Затова ти предлагам да дойдеш като мой гост. Ще ти платя една сребърна монета за досегашния път и още една предварително за обратния курс. Освен това почерпката е от мен. Как ти звучи това?

Кочияшът го гледаше подозрително.

— А би могъл да студуваш цяла нощ на площада, надявайки се някой благородник да избере точно твоята кола.

— Да, нощта определено се очертава студена. — Ейдриън намести плаща си.

Коларят свали шапката си, за да се почеше по темето.

— Днес е рожденият ми ден — повтори Ройс. Прозвуча като човек, чието куче бе умряло току-що, а кочияшът отказва да му връчи лопата за погребението. — Искам да празнувам, но от града познавам единствено господин Балдуин. — Той потупа Ейдриън по гърба. — Ще ми направиш услуга. Какво ще кажеш?

Кочияшът присви очи и подви устни.

— Колко чаши ще ме почерпиш?

Ройс се усмихна.

— Повече, отколкото можеш да изпиеш.

— Не бих разчитал на това. Аз не се напълвам лесно. Жена ми казваше, че съм като бездънна яма.

— Тя починала ли е?

— Преди години избяга обратно при родителите си. Заради пиенето ми.

— Изглежда, че и ти се нуждаеш от приятел.

Кочияшът кимна и намести високата си яка.

— Така изглежда. И наистина става адски студено.

Вътрешността на пивницата се оказа по-малко оживена от представата. Четирима музиканти — двама цигулари, един флейтист и един с барабан — бяха заели балконче над бара и енергично заработваха надницата си. Под тях клиентите танцуваха и непрекъснато обсипваха пода с тежки стъпки. На две от масите посетителите се бяха заели да струпват съперничещи си кули от празни чаши. Точно в момента един дръзновен пияч се бе покатерил на едната маса, изпразваше чашата си и внимателно я поставяше на върха. Когато отдръпна ръка, цялата таверна гръмна от аплодисменти. Дори онези от конкурентната маса оцениха усилията му, а после започнаха да пият още по-усилено.

Ройс им намери маса близо до камината и недалеч от прозореца. Кочияшът получи място, от което можеше да наблюдава улицата и съответно колата си. Мъжът се усмихна на тази досетливост.

— Аз съм Пенсив Стивънс — представи се Ройс. Ейдриън бе удивен от очарователната фасада, която спътникът му си бе наложил. Качулката стоеше отпусната на гърба, — страховитият призрак се бе превърнал в дружелюбен и благосклонен човек. — А това е Едуард Балдуин, мой близък приятел. Ами ти как се казваш, добри ми господине?

— Дънуди.

Вътре той също изглеждаше различно. Бледото лице, обградено от тъмен плат, сега се оказваше румено и сбръчкано.

Ройс протегна ръка. Коларят се изненада от жеста му, но се усмихна, прие ръкуването и кимна.

— В такъв случай, господин Дънуди…

— Не е нужна чак такава официалност.

— Тази вечер ти си мой гост, така че си истински господин. Благородният господин Дънуди, носител на камшика. — Ройс му намигна. А Ейдриън се затрудняваше да не прихне. Понякога спътникът му бе наистина чудат. — Ти каза, че тук наливали най-доброто пиене в града. Ще отида да донеса първото трио.

— Тук има момичета, които…

— Тази вечер не е вечер за чакане, а специална вечер. Господин Дънуди не бива да чака.

Ройс скочи и се отправи към бара.

— Приятелят ти е изключително щедър човек — каза кочияшът.

— Той има златно сърце — усмихна се Ейдриън. — Това място наистина го бива.

— Както ви казах, едно от най-добрите места в града. Виждаш ли онзи меч над бара? Това е оръжието, на което заведението дължи името си. Според легендата това е мечът на Новрон Велики, с който той надвил елфите.

— Наистина ли?

— Не, разбира се, но това не спира посетителите да пият наздравици в негова чест. Пък и кой знае. Възможно е този меч наистина да е принадлежал на Новрон.

Ройс се върна с три чаши сайдер, които раздаде.

— Да пием за господин Дънуди, покровител на капрата! — заяви той и подигна чаша.

Ейдриън отпи. Не се изненада, че неговият сайдер е от слабия.

— За здравето на рожденика! — Дънуди на свой ред вдигна тост.

— За светия меч! — Ейдриън почтително насочи чашата си към прикрепеното за стената оръжие. Много скоро Ройс се отправи да налее отново.

Следващите осем тоста бяха изпити в името на оръжието, музикантите и Диамант (кобилата на Дънуди). Празните чаши влизаха в ролята на градивен материал за нарастващите кули. Не беше чудно, че след толкова изпито количество коларят изпитваше проблеми да се съсредоточи.

— Вие двамата сте прекрасни хора — завалено обяви той. — И ви обичам. Току-що ви срещнах, но ви обичам. Как да не обичам хора, които пият като вас.

Десет минути по-късно той хъркаше, отпуснал глава върху масата. Една от кулите, която вече наближаваше тавана, рухна с трясък и бе аплодирана, но и това не събуди кочияша.

— Сега какво? — попита Ейдриън.

— Ще му наемем стая. Господин Дънуди, владетел на каляската, заслужава меко легло, в което да си отспи.

Ройс плати на гостилничаря, а Ейдриън отнесе коларя в придобитата стая, където се възползва от одеждите му. Точно според замисъла, униформата му стоеше добре: дрехите на кочияшите бяха пословично широки. Докато завиваше спящия, боецът с изненада видя Ройс да оставя шепа сребърни монети на нощното шкафче.

На улицата те завариха петима стари познайници.

— Виждам, че още сте тук — отбеляза Цилиндърът. Той бе пъхнал палци в колана си, където те правеха компания на кинжал. А шапката му бе накривена над кисел лик. Загадко стоеше до него, също с мрачна физиономия. Това важеше и за останалите трима. Ейдриън предположи, че с оставането си той и Ройс бяха потвърдили подозренията им за членство в друга гилдия. Нормално беше, че членовете на Алената ръка няма да останат доволни. — Наистина трябва да си вървите. Този град е празен. Няма нищо общо с Колнора, където търговците се надпреварват да демонстрират богатства. На юг златото се лее, а тукашните си стискат кесиите. Сами сте видели как живеем. Кажете на Бижуто, че Меленгар е пустиня, а Медфорд е празна канавка. Тук няма достатъчно, за да го споделим.

Цилиндърът направи крачка напред. Лицето му придоби решително изражение.

— Но тъй като това е всичко, което имаме, ще се борим за него. Предайте му това.

Той понечи да блъсне Ройс, който умело отстъпи. Цилиндърът залитна напред.

— Казах ти, че не работя за Черния диамант. Не работя за никого.

Цилиндърът възстанови равновесието си и отново го погледна, раздразнен.

— Надявам се да се окажеш прав. Тогава, когато пратеникът ми се върне, ще мога да те убия.

— Тогава защо не вървиш да си наточиш оръжията?

Под погледа на крадците Ейдриън и Ройс се качиха в каретата. Боецът се настани на капрата, а Мелбърн зае пътническото място — същински благородник.

— Имате собствена кола? — попита Цилиндърът.

— По-добре е от вървенето пеш.

Сред удивлението им Ейдриън плесна юздите и събуди задрямалата черна кобила.

— Напред, Диамант!

Тази му подкана накара петимата крадци да се спогледат тревожно. Едва в следващия миг Ейдриън осъзна причината за уплаха им. Той се смя почти две пресечки.

Това определено е за предпочитане пред плевнята.

Албърт Уинслоу си пое дълбок дъх, способен да оцени по достойнство уханието на есенното празненство. Канела, дим, ябълки и обгорена от пламък тиква. Дори му се струваше, че може да долови миризмата на приближаващата се зима. Сега нейната скреж му се струваше приятна, но до неотдавна той бе очаквал, че тя ще донесе смъртта му.

Всеки от сезоните притежаваше собствен символичен аромат, също като познатите му жени. (От своя страна, познатите му жени отвръщаха на еквивалентността: те биваха свежи, цвъртящи, зрели и мразовити.)

Сред веселия бъбреж се носеше музика. Мелодията се преплиташе със смеха и ритмичните стъпки на танцуващите. Великолепните рокли шумоляха приятно, а тропотът на кавалерите им задържаше съвършен синхрон с музиката.

Всичко това му бе липсвало страшно много.

Той погледна към бъчвата със сайдер. Към най-близката, защото тези бъчви бяха разположени на много места и задължително край вратите. Над ръбовете им бяха окачени чаши и черпаци. А ябълковите парченца приличаха на плуващи усмивки. Споменът за вкуса започна да изпълва устата му със слюнки. От колко време не беше пил, две седмици? Прекараните в плевнята дни бяха се слели в неразличимо петно: през по-голямата част от тях Албърт се бе старал да спи. Бе планирал да умре в съня си, но планът му не бе предвиждал, че стомашните болки непрекъснато ще го събуждат. Ако бе имал пари, той щеше да си осигури достатъчно алкохол, за да се напие до смърт. Подобна кончина му бе изглеждала привлекателна. Дълбокият спиртен сън би успокоил евентуална последна агония. А най-добрата част от замисъла бе пълното отсъствие на махмурлук, защото той никога нямаше да се събуди. Удоволствие без последици, без плащане — не можеше да съществува нещо по-добро.

Сега като се замислеше, рязкото завръщане сред познатата аристократична обстановка го бе шокирало. Съвсем доскоро той бе лежал почти гол сред мръсна слама, мечтаещ си за бърза смърт, а ето че сега се бе озовал отново в двореца Есендън, с подбити от новите обувки крака. Промяната бе удивителна. Със сигурност божествата бяха побъркани, за да подхвърлят съдбата му по такъв начин.

Аз ли съм единственият, който е съзрял истината? Или всички си мислят това, но си мълчат?

Лорд Дареф бе отличен домакин. Би изглеждало логично, че компанията на един виконт би се оказала ползотворна за по-нисшия благородник. Разбира се, Албърт би предпочел за своя компания едрогърда блондинка с широки бедра, която обича да се смее.

Дареф завиждаше на титлата на спътника си, а Албърт завиждаше на тлъстините, които познатият му бе натрупал през последното време. При всяка своя крачка лордът се поклащаше. Дареф, естествено, не бе пропуснал да отбележи мършавата снага на госта си. Виконтът бе излъгал, заявявайки, че се подложил на пости, за да си спечели любовта на изключително упорита дама. Но въпросната се оказала прекалено отегчителна, затова Уинслоу я зарязал и поискал да навакса пропуснатото. И първата му мисъл била да се отбие при добрия си приятел лорд Дареф.

В момента виконтът дъвчеше захаросан бадем и разглеждаше гостите. Не бе забравил двете задачи, които му предстоеше да изпълни тази нощ. Успехът на едно от възложенията щеше да докара смъртта на човек; провалът в другата щеше да докара неговата собствена гибел. Той трябваше да уреди задача, която да покрие разходите му, и да предаде съобщение на лорд Саймън Екзитър. До този момент второто оставаше невъзможно, защото въпросният не се виждаше никъде.

— Албърт, това наистина ли си ти? — Лейди Констанс се приближи към него, размахваща ветрило над гръдта си.

— Не, разбира се. Албърт Уинслоу е много по-внимателен от мен. Той никога не би чакал толкова дълго, за да поздрави такова великолепно създание. — Виконтът се поклони, взе ръката й и леко допря устни до нея.

Констанс представляваше типичната придворна дама — умопомрачителна и напълно следваща дворцовия етикет. Тя притежаваше съвършено произношение, което отсичаше всяка сричка. Мнозина се опитваха да я вкарат в леглото си, десетки си приписваха този успех. Но Албърт знаеше, че въпросните щастливци са само трима. Знаеше, защото той бе част от тях.

— Колко си отслабнал. — Дамата го оглеждаше с пакостлива усмивка. — Болен ли си бил?

— Да, болен от копнеж да те видя отново.

Тя се изкикоти — нещо, което правеше често и което представляваше най-дразнещата й черта. Особено когато го правеше в леглото. Подобна обстановка определено не насърчаваше прояви от този род.

— Ти какво прави? — Албърт умело смени темата на разговора. Той не възнамеряваше да прекара нощта в обяснения за изминалите две години. А и отдавна бе научил, че жените предпочитат да говорят за себе си. Или в краен случай за други жени. — Какви пакости си вършила през изминалото време?

Ново изкикотване, последвано от извъртане и хвърлен над голото й рамо поглед.

— Знаеш, че никога не бих направила нещо неподобаващо. — Тя премигна насреща му.

— Не, разбира се. Ти си същинско въплъщение на добродетелта.

— Ти се шегуваш, но напоследък съм точно това. Скуката ме е натикала в ъгъл на сивота.

— Но бездействието не ти е попречило да останеш в течение на клюките.

— Да видим… говори се, че баронеса Кипъл е поръчала смъртта на пуделчето на лейди Брендън, защото животното разровило розите й. Говори се, че баронесата собственоръчно удавила донесеното й куче в кристалната купа за пунш, която лейди Брендън й подарила миналата година.

— Истина ли с?

— Така и не съм виждала кучето. — Тя се усмихна лукаво.

На Албърт не му беше до смях. Убиването на пудели не се очертаваше като особено доходоносно възложение. Той бе дирил часове наред, но така и не беше открил никаква потенциална работа.

— Колкото и да е очарователна тази история…

— Очарователна? Аз я намирам за секваща дъха! — обяви Констанс и изхихика зад дланта си. — Ужасна съм, нали?

В следващия момент тя забеляза погледа му.

— Какво има?

— Надявах се, че се шегуваш, когато спомена за досадата.

— Изразих неудовлетворението си от настъпилата скука.

Педантична както винаги. Дали тя си поставяше и определена бройка дневни кискания? Може би това бе причината смехът й да се оказва толкова дразнещ: не само прекомерен, но и монотонен.

— Разочарован съм.

— От мен ли?

— Преди ти слухтеше за всичко, случващо се край благородниците, и винаги можех да разчитам на теб да чуя някоя наистина интересна новина.

— Първо, не аз самата слухтя. За тази работа си имам слугини. — Поредният дразнещ смях. — Второ… — Тя се поколеба.

— Не можеш да ми откажеш. Умирам да чуя нещо интересно.

Констанс понечи да каже нещо, но спря, насочила поглед към ръцете му.

— Къде е чашата ти?

— Вчера се прибрах късно, ако разбираш. Главата ми все още е малко мътна.

— Тъкмо причина да прогониш мъглата. — Тя стоеше със сключени пред себе си ръце и се усмихваше в очакване.

Виконтът възкликна.

— Разбира се. Извини ме. Да донеса ли и за теб?

— Би било много мило от твоя страна.

Отправен към най-близката бъчва сайдер, Уинслоу бе принуден да признае загубата на формата си. Преди той се бе справял много по-добре. Преди често бе държал допълнителни чаши край себе си, които да предложи веднага.

— Защото това е нелепо! — изкрещяваше в този момент графът на Лонгбоу. — Говорим за човек, който е мъртъв от петстотин години!

— Ти си страхливец! — изкрещя в лицето му графът на Уест Марч.

— А ти си глупец!

Двамата се бяха настанили край дъбова маса, оливащи с размахваните си чаши себе си и граф Пикъринг, заел умиротворяваща позиция между двамата. Албърт побърза да загребе черпака, като не пропусна да улови парченце ябълка, и се върна при събеседничката си.

— Пак ли за щита спорят? — попита лейди Констанс. Тя не забеляза (или не обърна внимание), че виконтът не е взел чаша за себе си.

— Хубаво е да видя, че нищо не се е променило.

— Тази година изглеждат особено решителни.

— Явно са пили повече. Та за какво ставаше въпрос?

— Да. — Жената кимна настрани. — Помниш ли лейди Лилиан?

Албърт насочи поглед към указаната част от залата, докато не откри въпросната красива жена. Тя бе облечена в бледосиня бална рокля — разкошен модел, който губеше ефект заради скованата поза на носителката си. Жената се бе вторачила право пред себе си, в някакво несъществуващо битие.

— Лилиан Травал от Оуктъншир?

— Същата. До нея стои съпругът й. Хърбърт. Той има цяла търговска флотилия. Но в случая става дума за нея. Изглежда се е забъркала в хубави неприятности.

— Да не искаш да кажеш, че тя е…

— Мисля, че е по-лошо. Не, наистина не бива да ти казвам това.

— Колко си изпила?

Констанс замълча в размисъл.

— Изобщо днес или от началото на празненството?

— Няма значение. Отпий, ако ти е пресъхнало гърлото, и продължи.

Тя отпи доста сериозна глътка.

— Може би знаеш за слуховете, касаещи връзката й с лорд Едмънд от Сансбъри. Двамата наистина бяха любовници, само че тя престана да се вижда с него още преди година. Тъй като нямаше никакви доказателства, съпругът й прие думите й, че става дума за злонамерен слух. Но неотдавна Хърбърт попита за обиците й, онези, които й бе подарил за една от годишнините им. Прояви необичайна настойчивост. Тя не можа да ги даде и заяви, че са били откраднати. А съпругът й я обвини, че тя ги е забравила в спалнята на Едмънд.

— Съвпадение?

— Надали. Тогава една камериерка й се притече на помощ и заяви, че нейно благородие ги била заела на лейди Гертруда преди няколко дни.

— А наистина ли е било така?

— Не, разбира се.

— Тогава защо слугинята е излъгала?

— Защото тя е знаела къде са обиците. Знаела е, защото самата тя ги е откраднала. Задигнала ги е от будоара на господарката си и ги е дала на барон Макманис. Въпросният се явява конкурент на лорд Хърбърт и много би искал да се запознае с митническите декларации на съперника си.

— Значи той е накарал камериерката да открадне обиците?

— Именно. Той е замислил всичко. По-късно слугинята ще постъпи на работа при него. Не се съмнявам, че заплащането й значително ще надвишава обичайното възнаграждение за съответната длъжност. Сега, за да избегне разобличаването си в мнимо предателство, клетата Лилиан трябва наистина да предаде съпруга си и да връчи исканите документи, за да си върне обиците. Единственият проблем е, че тя въпреки всичко обича съпруга си и не би искала да извърши подобно нещо. Сега разбираш защо тя изглежда по такъв начин и не е в състояние да се наслади на празненството. Аз нямам нищо общо с всичко това, но обичам да разказвам случката.

— Клюките ти отиват, госпожице.

— Зная. — Ветрилото ускори трептенето си.

— Интересно дали лейди Лилиан би предпочела да се раздели с известна сума, за да си върне обиците, наместо да подкопава делата на съпруга си.

— Разбира се, че би предпочела. Но с помощта на подобна информация за конкурента си Макманис ще може да спечели много повече от това, което тя би могла да му предложи. А и той не го прави само заради парите. Извлича удоволствие от позицията си.

— Нямах предвид да плати на него. Случайно познавам определени хора, които охотно биха се съгласили да възстановят справедливостта и да върнат откраднатото. И то на напълно разумна цена. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че е невъзможно. Макманис пази обиците добре. Не бих се изненадала, ако си ги слага нощем. Няма начин те да бъдат откраднати от него.

— Не съм толкова сигурен. Хората, за които споменах, са изключително талантливи.

Лейди Констанс се усмихна.

— Наистина ли? За какви таланти говорим?

— За таланти, които една дама не бива да обсъжда.

Тя присви очи.

— Албърт Уинслоу, трябва да кажа, че ти си пълен с изненади.

— Така е. Самият аз също притежавам скрити таланти.

— И срещу каква сума познатите ти биха проявили своите способности?

— Петдесет златни стандартни тенента.

— Наистина ли?

— Да. Нуждая се единствено от подробно описание на обиците и малка предплата. Не повече от двадесет. Тя би могла да поиска една обица, за да се убеди, че Макманис действително ги притежава. А аз бих могъл да предам въпросната обица на познатите си. Много скоро след това ще разполагаме с чифт.

— И наистина си в състояние да уредиш подобно нещо? Това би било прекрасно. Не само ще помогне на клетата Лилиан, а и тя ще ми дължи услуга. А не е нужно да ти казвам колко ценен може да се окаже подобен дълг.

— Хубаво е да се върне човек.

Стъкленокалаен трясък привлече вниманието им. Графът на Лонгбоу лежеше на пода, а Конрад Червения се беше извисил над него. Танците и музиката секнаха. Кавалерите пристъпиха пред дамите си. Някакъв пазач се приближи до Конрад, който от своя страна грабна меча му, изтегли го и блъсна войника назад.

— Жалко подобие на мъж! — изрева Конрад и размаха оръжието над главата си. — И ти си същият като страхливите си предци!

— Достатъчно! — прогърмя властен глас.

Всички се обърнаха към приближаващия се крал. Пурпурната му мантия, обшита с хермелин, се стелеше след него.

— Амрат, не се опитвай да ме спреш… — поде граф Конрад. Владетелят изби оръжието от ръката му.

— Пил си прекалено много, друже. — Негово величество погледна към рухналия. Всъщност Хефт бе изгубил правото да се нарича така, защото в този момент граф Пикъринг му помагаше да се изправи. — Също като него.

— Възнамерявам да сложа край на всичко това — отсече Червения. Думите му действително се отличаваха с алкохолно разтегляне. — Ще убия негодника.

— Няма да правиш нищо подобно. Той е един от най-добрите ти приятели.

— Той е подлец и мерзавец. Змия.

— Освен това е и твой братовчед.

— Не ме интересува.

— Отведи го — обърна се кралят към граф Пикъринг.

Четиримата напуснаха залата. Конрад не преставаше да се заканва как щял да смлати Хефт, така че целият му род щял да усети.

Още преди излизането им музикантите бяха засвирили отново и танцуващите двойки отново се подреждаха. Албърт установи, че е останал сам. Погледът му откри лейди Констанс приведена край ухото на лейди Лилиан. Двете бяха повдигнали ветрила пред лицата си. Лицето на жената в синя рокля се обърна към Албърт. При поредното отместване на ветрилото той различи усмивка.

Първата задача бе изпълнена.

Редицата чакащи коли бе заела значителна част от кралския булевард. Конете размахваха опашки и удряха копита, а кочияшите им разговаряха или се възползваха от дългото чакане, за да подремнат. Всеки от тях носеше шапка, украсена с фазаново перо. Тъй като фенерите на колите бяха оставени да светят, светлината им се сливаше в пламтяща стрела, насочена към замъка.

— Те няма да стоят мирни — долетя силен глас. — Знаеш това.

От мястото си на капрата Ейдриън можа да види неколцина мъже с плащове да излизат от замъка.

— Че защо пък не? — заяви по-дълбок глас. — Просто трябва да ги напием повече.

— Повече? Да не си се побъркал? Те и сега са готови да си извадят очите.

— Да, но ако не могат да се задържат на крака, няма да могат и да се бият.

Излезлите се отправиха към предната врата. Одеждите на четирима от тях издаваха благороднически произход. Другите двама бяха от охраната на двореца.

Двамата постови застанаха мирно и отсечено отдадоха чест.

— Ти си Ройбън, нали? Момчето на Ричард? — попита гръмкият.

— Да, кралю. — Момчето отговори тихо, но хладният въздух отнесе думите му отвъд крепостния ров.

— Хубаво. Сега слушайте. Двамата с граф Пикъринг ще отведем тези идиоти, за да не се избият. Но — той погледна назад към сияещия замък — ако някой пита, искам да кажете, че не сте ме виждали. Кажете, че съм се оттеглил. Вече се явих пред гостите и изпълних задължението си. Останалата част от нощта си е моя и аз възнамерявам да я прекарам по своя преценка. Разбрахте ли?

— Да, Ваше Величество — отвърнаха войниците.

— Вече казах на кралицата, която се кани да си ляга. Ще кажете, че аз също съм си легнал. Разбрахте ли? Кълна се в Марибор, че съм си заслужил една нощ почивка. Запомнихте ли?

— Да, кралю.

Другите двама пазачи бяха довели коне и се заеха да качват пияните на седлата им.

— Да вървим, Лео. Нощта е ясна, а аз като никога съм се настанил върху седло, а не върху възглавничката на трона. Сега е времето за истинско празненство.

— Тъй, тъй — обади се един от пияните.

— Думата ви е закон за мен, Ваше Величество.

Групата прекоси моста и се отправи към градските порти.

— Кралят избяга — каза Ейдриън.

— Да — долетя от купето.

Господин Пенсив Стивънс си беше отишъл, заменен от познатия Ройс. Сега крадецът бе обзет от дебнещо настроение, спуснал качулка.

Ейдриън можеше да види дъха си. Той намести яката и шапката, за да скрие колкото се може повече от лицето си. По време на годините военна служба бе преживявал и далеч по-лоши условия, само че в почти всички случаи бе имал с какво да си запълва времето. Преди битка винаги имаше меч за заточване или бром за обличане. Животът на кочияш определено не беше за него.

Боецът беше от хората, които не ги свърта на едно място и не понасят бездействието. През последните шест години той не бе спрял да пътува и никога не се бе задържал някъде по-дълго от няколко седмици. Бе видял голяма част от света, но не и подробности. Много неща отминаваха незабелязани. Единствено търпеливите колари и техните животни получаваха възможност за внимателно вглеждане.

Духаше съвсем лек вятър, който, благоприятствай от хладината, съумяваше да разнася звуците надалеч. Някой цепеше дърва и сред екота на секирата понякога долиташе ругатня, когато острието отскочеше. На моменти се разнасяха неочаквани изблици смях, а също и неразбираеми викове, които боецът причисляваше на бродещите из града почерпени, поели в търсене на домовете си или пък на поредната пивница. Числеността на суетящите се слуги можеше да послужи като показател за заможността на съответните домове, а популярността на заведенията можеше да бъде измервана според отварянето на вратите им. Пивница „Счупеният шлем“ се справяше значително по-добре и от „Дивата бъчва", и от „Желязното огре“. През цялото си чакане Ейдриън не бе видял нито един посетител да влиза в последната кръчма. Може би това изобщо не беше заведение? Тази част на града бе толкова уредена, че тази табела като нищо можеше да принадлежи на някоя ковачница. Или пък бе приютила лихвар.

Във всеки случай всички влизаха в пивниците със забързани крачки, за да излязат часове по-късно, на групи и бавно залитащи. Патрулиращите войници също се движеха на групи. Сред тях имаше мнозина временно назначени — те се познаваха по липсата на униформи. Най-малочисленият патрул бе включвал трима.

Като цяло наоколо беше пусто. Може би всички се бяха събрали в двореца, а неочакваното застудяване се бе погрижило за прибирането на останалите. А може би присъствието на пазачите бе предизвикало това: те проверяваха всеки срещнат.

С напредването на нощта улиците ставаха все по-тихи, което се харесваше на Ейдриън. Работата, която им предстоеше, бе вършена най-добре във времето, което останалите хора отделяха за сън.

Наближаването на момента го изпълваше с отвращение. Той също споделяше мнението на Ройс, че мъжът, нанесъл побой на Гуен, заслужава да бъде наказан, но по отношение на самото наказание единомислието им приключваше. Ейдриън би предпочел да се изправи срещу благородника в открит бой на някое добре осветено място. Заради разликата в уменията им подобен сблъсък пак не би бил честен, но поне щеше да изглежда такъв. Но пък един маркиз не би приел такова предизвикателство, така че се налагаше двамата да си послужат с не толкова откритите техники на Ройс.

Въпреки това не му харесваше идеята да се промъква и…

Боецът скочи на земята и се облегна на колата.

— Какво точно възнамеряваш да правиш с него, когато той се появи?

— Не би искал да знаеш.

Ейдриън погледна към розата, пъхната сред металната решетка на фенера. Останалите три лампи също бяха украсени с цветя — Ройс бе закупил розите от един уличен търговец.

Крадецът беше в поетично настроение, а това беше изключително лош знак.