Розата и бодилът

Глава 1

Ройбън трябваше да побегне още в мига, в който оръженосците напуснаха замъка. Това би му позволило да се оттегли в конюшнята, с което щеше да ограничи офанзивната им мощ до бомбардировка с ябълки и обиди. Объркаха го усмивките им: приятелски, почти доброжелателни.

— Ройбън!

Ройбън? Какво стана с Торньо? Тролчо?

Всички оръженосци участваха в определянето на прякори за него. Нито едно от прозвищата не бе хвалебствено. Но и самият юноша не им бе останал длъжен, поне в мислите си. В „Песента на човека", една от любимите му поеми, старостта, болестта и гладът бяха описани като Трите чуми на Човечеството. Тлъстият Хорацио определено беше Глад. Шаркавото лице на луничавия Уилърд му позволяваше да бъде определен като Болестта, а ролята на Старост се падаше на Дилс, който бе най-възрастен от всички им.

Тримата се бяха насочили към забелязания Ройбън като някакви настървени гъски. Дилс бе понесъл със себе си нащърбен шлем, чието забрало хлопаше в ритъм с движенията му. Уилърд носеше предпазен тренировъчен костюм, а Хорацио хрупаше ябълка.

И все още не бе късно да избяга в конюшнята. Единствено Дилс би могъл да конкурира бързината му. Ройбън понечи да се стрелне, но се поколеба.

— Това е старата ми екипировка — доволно заяви Дилс. Ако се вслушваше само в тона му, някой би могъл да реши, че оръженосецът се обръща към най-добър приятел и че трите години тормоз никога не са се случвали. Като лисица, забравила обичайното си отношение към заек. — Дъртият ми изпрати нов комплект за предстоящото изпитание. Уреждаме подобаващо изпращане на старите тенекии.

Приближаването на тримата вече бе изключило бягството като вариант. Те го обградиха, но пак оставаха усмихнати.

Дилс протегна шлема към него. Есенното слънце проблесна в металната повърхност. Ремъците леко се поклащаха.

— Някога слагал ли си шлем? Опитай.

Ройбън объркано се взираше в шлема. Не разбирам. Откога са започнали да се държат толкова мило?

— Изглежда той не знае какво да прави с него — отбеляза Хорацио.

— Вземи. — Дилс побутна шлема към него. — Нали скоро ще се присъединиш към войниците на замъка.

И разговарят с мен? Откога?

Ройбън не отговори веднага.

— Да.

Дилс се усмихна още по-широко.

— Така си и знаех. Предполагам, че нямаш особен опит?

— Кой ще вземе да тренира с конярче? — заяви дъвчещият Хорацио.

— Именно. — Дилс погледна към небето. — В хубав есенен ден като този е срамота човек да стои вътре. Помислих си, че би искал да научиш някои неща.

Всеки от тримата бе въоръжен с дървен тренировъчен меч. Хорацио носеше и допълнително оръжие, заради което бреме очевидно чувстваше нужда да се подкрепя с ябълката.

Това не може да се случва наистина. Ройбън внимателно се взираше в лицата им, за да открие загатването за шега. Дилс изглеждаше наскърбен от недоверието му, а Уилърд подбели очи:

— Помислихме, че би искал да опиташ рицарски шлем. Нали никога не си слагал такъв. Смятахме, че ще ти хареса.

Ройбън забеляза Елисън, старши оръженосец, да присяда на ръба на кладенеца, за да наблюдава развитието.

— Забавно е. Ние вече се редувахме. — Дилс отново бутна шлема към недоверчивия. — С подплънките и шлема не усещаш нищо.

А Уилърд се намръщи:

— Просто се опитваме да бъдем любезни. Не се дръж така.

Колкото и нелепа да му се струваше ситуацията, Ройбън не виждаше злонамереност в очите им. Сега и тримата му се усмихваха по начина, по който се бяха обръщали и един към друг — с небрежни и неприкрити жестове.

Той започна да разбира. Изминалите три години бяха намалили удоволствието, което останалите извличаха от тормоза над него. Ролята на единствен техен връстник, който не е благородник, го бе превърнала в подразбираща се цел, само че времената се бяха променили; всички растяха. Настоящата им поява представляваше предложение за мир. А тъй като Ройбън не се бе сприятелил с никого през цялото това време, в случая не можеше да си позволи взискателност.

Юношата повдигна шлема (натъпкан с парцали) и го нахлузи. Дори и въпросното натъпкване не можеше да промени факта, че шлемът е прекалено голям — той седеше на главата му като кофа. Тъй като до този момент Ройбън не бе докосвал никакви доспехи, нямаше как да разбере тази необичайност.

Баща му трябваше да се е заел с подготовката му, само че никога не намираше време. Това също допринасяше за примамливостта на предложението, отправено от тримата оръженосци — примамливост, която бе надвила подозренията му. Това беше неговият шанс да научи поне малко за сраженията. До рождения му ден оставаше само седмица: щом навършеше шестнадесет, той щеше да стане част от стражата на замъка. И малкото подготовка гарантираше изпращането на най-неприятните постове. Щом оръженосците наистина възнамеряваха да му помогнат, и малкото научено щеше да му бъде от полза.

Тримата му помогнаха да нахлузи предпазните подплънки — оказали се неочаквано затруднение за маневреността му — а Хорацио му връчи допълнителния дървен меч.

Тогава започна побоят.

Три дървени меча се стовариха върху главата му. Металът и натъпканите парцали погълнаха по-голямата част от ударите, но не всички: вътрешността на шлема имаше груби, стърчащи ръбове, които бодяха челото, бузата и ухото му. Тясното забрало не му позволяваше да вижда почти нищо и обезсмисляше опитите му да се защити със собственото си оръжие. Смехът долиташе до него приглушен. Пореден удар изби меча от ръцете му, друг го принуди да коленичи. Подир това ударите заваляха с истинско ожесточение върху свилия се на кълбо младеж.

Най-накрая ударите започнаха да се забавят и спряха. Ройбън чу уморено дишане, примесено с още смях.

— Прав беше, Дилс — потвърди Уилърд. — Торньо наистина се оказа много по-добро чучело.

— Само в началото. Чучелото не се свива на земята като момиченце. — Старото презрение се бе завърнало в гласа на Дилс.

— Но пък трябва да признаеш, че чучелото не скимти, когато го халосаш.

— Аз ли съм единственият жаден? — запъхтяно се осведоми Хорацио.

Чул отдалечаването им, Ройбън си позволи да се отпусне и да диша по-спокойно. Челюстта му все още бе скована от стискането на зъби, а цялото тяло го болеше. Още няколко мига той остана неподвижен. Шлемът представляваше бариера, отвъд която бе останал светът; по тази причина юношата се страхуваше да го свали. Подир няколко минути смехът им престана да долита: тримата не само се бяха отдалечили, а и им беше омръзнало да му обръщат внимание — поне за момента. През процепите на забралото личаха жълти и оранжеви листа, които се поклащаха на вятъра. Едно изместване на погледа показа, че Трите злини си наливат вода от кладенеца и се разполагат край количката с ябълки. Един от тях раздвижваше дясната си ръка, за да отпусне мускулите.

Пребиването ми сигурно е изтощително.

Ройбън издърпа шлема и почувства милувката на хладния въздух върху челото си. Сега осъзна, че въпросната част от броня изобщо не е принадлежала на Дилс. Напастите сигурно го бяха открили захвърлен някъде. Дилс никога не би му предал нещо свое, пък било то и нещо, от което вече не се нуждае.

Юношата обърса лице и не се изненада от кръвта върху дланта си.

Чул нечие приближаване, той вдигна ръце, за да предпази главата си.

— Това беше жалка гледка — заяви стоящият над него Елисън.

Той ядеше ябълка, задигната от количката: напълно безнаказана постъпка, тъй като неговият баща бе най-влиятелен от всички.

Той би трябвало да предотврати подобен бой.

Ройбън не отговори.

— Защитното облекло не беше достатъчно плътно — продължи Елисън. — Разбира се, идеята е да не се оставяш да те ударят.

Той отхапа отново и задъвка с отворена уста. Парченца ябълка се посипаха върху туниката му — същата униформа като на Трите злини: в син и тъмночервен цвят, със златния сокол на рода Есендън. Умело отхвърчала пръска ябълков сок бе паднала точно под окото на гербовата птица, сякаш е сълза.

— В шлема не се вижда почти нищо. — Ройбън забеляза, че парцалите, изпаднали в тревата, са потъмнели от кръвта му.

— Мислиш, че рицарите виждат по-добре? — промърмори събеседникът му. — Те яздят коне по време на битка. А ти носеше единствено шлем и тренировъчни подплънки. Ами ако нахлузиш двадесетина килограма броня? Стига си се оправдавал. Това ви е проблемът на вас, простолюдните, вечно се оправдавате. Не стига, че сме принудени да ви търпим край себе си, а трябва да слушаме и оплакванията ви. — Той продължи с писклив по момичешки глас. — Зиме ми трябват обувки, за да вадя вода от кладенеца. Не мога да нацепя всички тези дърва сам. — И с обичайния си глас продължи. — Не мога да разбера причината, поради която младите благородници са принудени да чистят конюшни, преди да станат оръженосци. Но още по-унизителна е принудата да работим редом с такъв като теб, копелдак, който…

— Не съм копеле — каза Ройбън. — Имам си баща. Имам си фамилно име.

Елисън се засмя, при което още парченца ябълка се разхвърчаха от устата му.

— Дори две: неговото и нейното. Ройбън Хилфред, синът на Роза Ройбън и Ричард Хилфред. А това те прави копеле. Кой знае за колко войници се е разкрачила майка ти, преди да умре. Всички слугини правят това. Курви до една. Баща ти е проявил голяма наивност, приемайки те за свой син. Това само по себе си е достатъчно показателно за глупостта му. Та, ако тя е казала истината, ти си синът на идиот и обикновена ку…

Ройбън се оттласна от земята и повали Елисън по гръб, за да започне да го обсипва с удари по лицето. Това трая до момента, в който по-голямото момче освободи една от ръцете си. След замах, опарил лицето на Хилфред, последният отново се озова на земята, замаян. Елисъновият ритник бе достатъчно силен, за да строши ребро, но поне в случая предпазното облекло помогна.

Лицето на Елисън бе почервеняло от гняв. До този момент Ройбън никога не се беше изправял срещу някого от благородниците. И определено не и срещу Елисън. Баща му беше барон на Ийст Марч — дори останалите оръженосци не го закачаха.

Елисън рязко изтегли меча си. Хилфред успя да сграбчи тренировъчния меч, останал да лежи в тревата до него. Дървеното острие, издигнато в последния момент, успя да предотврати обезглавяване, но ограничи помощта си единствено до това: дървото отстъпи пред натиска на режещия метал.

Ройбън се затича.

Това бе единственото предимство, с което той разполагаше: работеше много и се движеше непрекъснато, а останалите тичаха много рядко. Въпреки тежестта на предпазното облекло той беше по-бърз и много по-издръжлив. Можеше да тича цял ден, ако се наложи.

Дори и тази му бързина обаче не успя да го спаси от изпровождащ замах в гърба, разсякъл всички предпазни слоеве, туниката му и малко от кожата.

Той установи това впоследствие, когато се отдалечи на безопасно разстояние: в момента на нанасянето на удара дори не бе усетил болка.

Но знаеше, че Елисън се е опитал да го убие.

През остатъка от деня Хилфред се кри в конюшнята. Елисън и останалите благородници никога не се вясваха там: главният коняр Хюбърт възлагаше работа всекиму, без да се интересува от произхода му — аристократичен или не. За него нямаше разлика между синовете на един граф, барон или сержант. Някой ден някои от тях щяха да станат лордове, но в момента представляваха единствено работна ръка. Очаквано, на Ройбън бе възложено да рине тор — нещо, което определено бе за предпочитане пред Елисъновото острие. Гърбът още го болеше, главата също, но поне кървенето бе спряло. Болката определено бе за предпочитане пред алтернативата.

В онзи момент Елисън бе действал под влияние на гнева си. След успокояването си щеше да открие някакъв друг начин, за да изрази неудовлетворението си. Най-вероятно на Ройбън му предстоеше подобен побой, само че този път без предпазни облекла.

След поредната изрината лопата Хилфред подуши въздуха. В него се носеше ароматът на дим: изгоряло дърво. Кухненските пещи поглъщаха цепеници целогодишно, но есенно време уханието се отличаваше със специфична сладост.

Юношата забоде лопатата, протегна се и погледна към замъка. Украсата за есенното празненство почти бе завършена. Празничните знамена вече бяха окачени; по клоните на околните дървета висяха пъстри фенери. Тази есен ежегодното празненство щеше да бъде двоен празник, защото щеше да послужи и за церемония по посрещането на новия канцлер. Нуждата от двойно подобрение бе наложила допълнителното украсяване с различни по форма тикви и зърнени снопи. А недостигът на столове бе довел до обсипването на помещенията със снопове слама. През последната седмица непрекъснато бяха пристигали селски коли. Атмосферата на предстоящ празник определено бе заразителна. Самият Ройбън не беше в списъка на поканените, но това не му пречеше да знае, че празненството ще бъде великолепно.

Той се загледа към кулата, в последно време запленила вниманието му. Кралското семейство обитаваше горните етажи на двореца, където малцина биваха допускани непоканени. Самата кула се издигаше със съвсем малко над останалата част от замъка — или поне в действителност. За погледа на Хилфред тя бе придобила величествена височина. Сега той присви очи с надеждата да различи силует зад прозореца. Напразна надежда, тъй като през деня имаше малка вероятност да види нещо.

Юношата въздъхна и отново се върна в конюшнята. В действителност той харесваше работата сред коне. В по-хладните дни мухите бяха малко и торът оставаше сух, с твърдината на стар хляб, който почти не миришеше. А и простата работа му позволяваше да изпита удовлетворение. Заобикалящата го компания също представляваше друг плюс. Конете не се интересуваха от произхода и от наличието на брачни свидетелства. Те винаги го посрещаха с топло пръхтене и допираха муцуни до гърдите му. Те бяха идеалното обкръжение, с което да прекара един есенен следобед. Е, почти.

Хилфред съзря изключението почти едновременно с мисълта си за него.

През вратата на конюшнята той бе видял тъмночервената рокля на принцесата. Съзирането й породи обичайния ефект: за няколко мига юношата забрави да диша, а когато се размърда отново, движенията му бяха тромави. За щастие не бе му се налагало да разговаря с нея. В подобен случай езикът му би се заплел по начин, пред който неловките пръсти биха изглеждали умели. Той я бе наблюдавал с години — години от натрупани мигове, в които тя се качва в някоя карета или посреща гости. Хилфред я бе харесал още в първия момент, в който я бе видял. В гласа й се бе долавяла неизменна усмивка, дори и в случаите, когато лицето й бе оставало сериозно. В неговите очи тя не беше човек, а фея: въплъщение на самата красота. Редки бяха моментите, в които имаше възможност да я зърне, но точно това ги правеше толкова специални.

И сега той не можеше да откъсне очи от нея. Почти тринадесетгодишна, принцесата се бе изравнила по височина с майка си. Но походката и движенията на бедрата й под роклята показваха, че тя е вече по-скоро дама, отколкото момиче. Все още си оставаше слаба и дребна, но вече бе различна.

Ройбън си мечтаеше как ще я срещне на двора, където той ще й налее вода от кладенеца, за да напълни чашата й. Тя ще се усмихне и ще му благодари. При подаването на вече опразнената чаша пръстите им ще се докоснат. Той ще усети топлотата на кожата й и за пръв път в живота си ще познае радостта.

— Ройбън! — Иън, един от конярите, го шляпна по рамото с камшик. Болката бе достатъчно силна, за да остави белег след оттеглянето си. — Стига си броил мухите, лопатата няма да се размаха сама.

Хилфред безмълвно се върна към работата си. Днес вече си бе научил урока и затова работеше с наведена глава. Принцесата нямаше да може да го зърне във вътрешността на плевнята, но при всяко изхвърляне на лопатата юношата получаваше възможност да я види. Роклята, която носеше сега, бе от калианска коприна, подарък за рождения й ден заедно с коня. За Ройбън Калис бе някакво митично място, разположено много далеч и изпълнено с джунгли, гоблини и пирати. Сигурно бе магична земя, защото роклята проблясваше с всяко нейно движение, а цветът по възхитителен начин подчертаваше косата й. Тази одежда бе особено красива и поради друга причина: за разлика от всички нейни предишни одеяния, тази рокля бе предназначена за жена.

— Тамариск ли да оседлая, Ваше Височество? — попита Иън откъм главния вход на конюшнята.

— Разбира се. Денят е прекрасен. Тамариск обича да препуска сред хладно време.

— Кралицата ви помоли да не пускате Тамариск в галоп.

— Тръсът е изнервящ.

Иън я погледна със съмнение.

— Тамариск е маранонски кон за езда, Ваше Височество. Той не върви в тръс, а в раван.

— Харесва ми да усещам вятъра в косите си. — В гласа й се долавяше оттенък на инат, който накара Ройбън да се усмихне.

— Майка ви би предпочела…

— Ти коняр ли си, или бавачка? Да зная да кажа на Нора, че вече не се нуждаем от услугите й.

— Простете, принцесо, но майка ви…

Тя подмина коняря и влезе вътре.

— Момче! — извика принцесата.

Ройбън повдигна очи. Тя гледаше право към него.

— Можеш ли да оседлаваш?

Хилфред успя да кимне.

— Приготви ми Тамариск. Искам страничното седло с велурената седалка. Знаеш ли за кое говоря?

Той отново кимна и скочи да изпълни заръката. С треперещи ръце свали седлото от поставката.

Тамариск бе великолепен дорест жребец от кралство Маранон. Тези коне бяха пословични с чистата си порода и отличното обучение. Никое друго ездитно животно не бе в състояние да им съперничи. Сигурно тези им качества кралят бе изтъкнал пред съпругата си, обосновавайки избора си на подарък за рожден ден. А пред принцесата несъмнено бе отбелязал бързината им.

— Къде ще ходите? — попита Иън.

— Възнамерявам да се разходя до Граничния мост.

— Това е прекалено далече, принцесо.

— Татко ми подари този кон, за да го яздя, а не да го развеждам из градината и да го угоявам с бучки захар.

— В такъв случай ще ви придружа — настоя конярят.

— Твоето място е тук. А и кой ще вдигне тревога, ако не се върна?

— Щом не искате да ме вземете, ще изпратя Ройбън с вас.

— Кого?

Юношата застина.

— Ройбън. В момента той оседлава коня ви.

— Не искам някой да ме придружава.

— Ще трябва да вземете или него, или мен. В противен случай веднага ще отида при майка ви.

— Хубаво. Ще взема… как каза, че му е името?

— Ройбън.

— Ройбън? Няма ли си фамилно име?

— Хилфред.

Принцесата въздъхна.

— Ще взема Хилфред.

През живота си Ройбън никога не бе възсядал кон, само че нямаше никакво намерение изтърси истината. Евентуалните опасности от ездата не го притесняваха, боеше се единствено да не се изложи пред нея.

Тъй като познаваше всички коне добре, той си избра Меланхолия, старичка черна кобила с бяло петно върху лицето. Името й подхождаше на темперамента й — отношение, породено от възрастта. Нея подготвяха за децата, които искаха да пояздят истински кон, или за достолепните благородни дами. И въпреки това сърцето на юношата биеше оглушително. В момента Меланхолия послушно вървеше след Тамариск: нещо, което би сторила и невъзседната.

Отвъд стената на замъка започваше град Медфорд, столицата на кралство Меленгар. Ройбън не можеше да се похвали с образование, но пък умееше да слуша. Благодарение на острия си слух бе научил, че Меленгар е сред най-малките от осемте кралства, изграждащи Аврин. Четирите континента — Трент, Аврин, Делгос и Калис — някога изграждали единна империя, но това било много отдавна, факт, който интересуваше единствено историците. За Хилфред бе от значение фактът, че Медфорд е почитано и преуспяващо място, което не бе влизало във война повече от едно поколение.

Кралският дворец бе разположен в централната част на града, обсаден от търговци. Край крепостния ров сергиите им предлагаха всякакви сезонни плодове и зеленчуци, печива, опушено месо, всякакви разновидности сайдер, а също и кожени стоки. Недалеч от портата се бяха настанили трима цигулари, обкръжили хвърлена за подаяния шапка. Из улиците се разхождаха по-низши благородници в плащове и пелерини. Тези от по-висшите кръгове се придвижваха с помощта на карети.

Ройбън и принцесата се насочиха право по павирания булевард, покрай статуята на Толин Есендън. Макар да се говореше, че първият владетел на Меленгар бил дребничък, тук той бе изобразен в огромни мащаби, почти божествен на вид, яхнал свиреп кон. Творецът очевидно се бе старал да пресъздаде излъчването на Толин, а не само външния му вид: все пак Толин бе човек, успял да надвие страховития Лотомад и да създаде Меленгар сред останките от гражданска война.

Никой не застана на пътя на двамата, но мнозина от подминаваните се покланяха почтително. Няколко шумни разговора секнаха при приближаването им. Ройбън се чувстваше смутен заради втренчените погледи, но принцесата изглежда не ги усещаше, с което прибавяше още един повод за възхищение.

Извън града принцеса Ариста ускори хода си. Неговата кобила продължи с неприятно подскачане, накарало връчения му от Иън меч да трополи по бедрото му. Както бе казал конярят, жребецът на принцесата не вървеше в тръс. Тамариск пристъпваше с величие, целящо да избегне изцапването на подковите му.

Хилфред започваше да се чувства по-уверен на седлото. Едновременно с тази му увереност се зараждаше и усмивка. Той бе останал сам с нея, далеч от Елисън и Трите злини, яздеше кон, а на пояса му висеше меч. Така трябваше да живее един мъж. Така щеше да изглежда всеки един ден от живота му, ако се бе родил благородник.

Но ориста бе отредила на Ройбън да поеме по стъпките на баща си и да се присъедини към войниците на краля. Службата му щеше да започне с пост някъде на стената или на крепостната порта, а с течение на времето (и малко късмет) щеше да го отведе сред по-високите рангове. Ричард Хилфред бе сержант от кралските телохранители: един от людете, отговорни за безопасността на владетеля и семейството му. Подобна длъжност определено носеше предимства: например позволяваше на необучен син да получи гарантирано място. В мирно време войниците си живееха добре. Но до този момент Ройбън не бе видял нищо добро в замъка Есендън.

Само след седмица щеше да настъпи рожденият му ден, когато юношата щеше да нахлузи червено-златната униформа. Пак щеше да остане най-млад и най-слаб, но поне повече нямаше да се набива на очи, а щеше да има свое място. Макар че въпросното място не включваше гърба на расов кон. Колко по-хубав бе рицарският живот, свързан със свободно кръстосване на пътищата, търсене на приключения и сдобиване със слава. Не, подобно бъдеще очакваше оръженосците — като наказание за всички онези откраднати ябълки и за побоите, които му бяха нанесли.

Имаше голяма вероятност тази случка да се окаже най-голямото събитие в живота му. Времето бе удивително — късен есенен следобед под синьо небе, чийто ясен оттенък се вижда обикновено само през зимата. Много от дърветата все още запазваха листата си и създаваха илюзията, че са обвити в пламъци, но са били замразени навреме. Сред полята се издигаха плашила с тиквени глави, пазещи класовете.

Дори въздухът бе някак по-сладък.

На пътя принцесата обърна глава.

— Дали някой може да ни види сега, Хилфред?

— За кого става въпрос, Ваше Височество? — попита той. Остана изумен, че гласът му прозвуча нормално.

— Не зная. Всеки, който се е загледал… пазачите върху стената. Или някой, който си е оставил гоблена, за да наднича от прозорците на кулата…

Юношата също погледна назад. Дърветата и хълмовете скриваха града.

— Не, принцесо.

Ариста се усмихна.

— Отлично. — Тя се притисна към шията на жребеца и цъкна с език. Животното се стрелна напред.

Ройбън бе принуден да я последва, вкопчил се в седлото с две ръце. Меланхолия полагаше героични усилия да не изостава, само че в случая желанието само по себе си не беше достатъчно: една деветнадесетгодишна кобила не можеше да се мери със седемгодишен маранонски бегач. Принцесата скоро изчезна напред и Меланхолия забави ход до обикновен вървеж. Хълбоците й трепереха уморено. Увещанията на Ройбън не помагаха. В един момент той също се примири и въздъхна, безпомощно загледан напред.

Можеше да изостави кобилата и да продължи преследването тичешком: в този момент той бе по-бърз от животното си. Какво ли щеше да стане, ако принцесата паднеше?

Да можеше Меланхолия да препуска с бързината на сърцето му…

При преодоляването на следващото възвишение от пътя той отново видя принцесата. Ариста бе спряла пред Граничния мост, получил името си заради разположението си между кралство Меленгар и съседното кралство Уорик. Девойката също го забеляза, но не помръдна.

При вида й паниката го напусна. Нищо не я заплашваше. Сега вече Ройбън бе сигурен, че именно това е най-щастливият момент от досегашния му живот.

В този момент принцесата изглеждаше по-красива от всякога. Тя седеше изправена в седлото, полите на роклята й се бяха разстлали по тялото на жребеца. Сянката й бе протегната назад, към Хилфред, а лъчите на слънцето трептяха по гривата на коня и плата на одеждата със същата игривост, с която докосваха и повърхността на реката. Този миг представляваше подарък — чудо, което бе почти невъзможно за осмисляне, какво остава за описване. Да остане насаме с Ариста Есендън сред лъчите на залязващото слънце, въоръжен с меч и яхнал кон като истински рицар — това бе ненадмината мечта.

Тропотът на копита стъпка святостта на момента.

Трима конници изскочиха изсред дърветата от лявата му страна. Изглеждаше, че ще се сблъскат с него: едва в последния момент те промениха посоката си и прелетяха край него с развети плащове. Меланхолия се подплаши от неочакваната поява и на свой ред препусна. Дори и опитен ездач би се затруднил в оставането си върху седлото при подобни обстоятелства. А Хилфред, който не разполагаше с никакъв опит, се строполи на земята още в първия миг.

Той се изправи на крака. Непознатите бяха достигнали принцесата и я бяха обградили, надаващи възторжен смях.

Ройбън все още не бе зачислен на служба, но Иън не му бе връчил меч безпричинно. Численото превъзходство на непознатите нямаше значение. Нямаше значение и почти нулевата му способност да размахва меч.

Той изтегли оръжието и се затича към тях.

— Не я закачайте! — изкрещя юношата при приближаването си.

Смехът утихна.

Двама от непознатите слязоха на земята и едновременно изтеглиха мечовете си. Металът на оръжията им пламна под спускащото се слънце. В този момент Ройбън осъзна, че има насреща си момчета, три или четири години по-малки от него самия. Двамата споделяха видима прилика, очевидно ставаше дума за братя. А оръжията им бяха необичайни — не приличаха на късите и широки мечове от стражата на замъка, нито на мечовете на оръженосците. Те стискаха дълги и тънки остриета с украсени предпазители.

— Той е мой — каза по-едрият. Ройбън се чувстваше късметлия: останалите двама не показваха намерение да се намесват.

Ще защитя принцесата от тези негодници, пък дори и да са деца. Пред очите й ще се сражавам за честта й и ще я защитя. Моля те, Марибор, не ми позволявай да се проваля, само не и този път!

Момчето се приближи небрежно, с което определено изненада Ройбън. То бе по-ниско от него с почти половин педя. Освен това бе изключително гърчаво и вятърът, който му вееше в гръб, непрекъснато завираше перчема му в очите. Освен това то се усмихваше.

Достигнал обсега на оръжията, младият разбойник спря и отново удиви Ройбън, покланяйки се. Подир това размаха оръжие, което мелодично разсече въздуха, и зае бойна поза, прибрал свободната си ръка зад гърба.

В следващия миг момчето се хвърли в атака.

Бързината му бе плашеща. Върхът на оръжието му разсече гърдите на Ройбън, ограничавайки разкъсването си единствено до одеждата. Хилфред залитна назад. Момчето отново го притисна. То пристъпваше по странен начин, какъвто юношата не бе виждал до този момент. Движенията му бяха плавни и грациозни, повече подобаващи на танц.

Ройбън замахна с меча.

Противникът му не помръдна, дори не си направи труда да отразява атаката. Само се изсмя, защото замахът профуча на два пръста от него.

— И вързан бих могъл да застана, а ти пак не би ме уцелил. Дамата е трябвало да си намери по-умел защитник.

— Това не е дама, а принцесата на Меленгар! — кресна Хилфред. — Няма да ви позволя да я нараните.

— Тъй ли? — Момчето погледна през рамо. — Чухте ли? Хванали сме принцеса.

Аз съм идиот. На Ройбън му идеше да обърне острието на меча срещу себе си.

— Ние нямаме намерение да я нараняваме — продължи младият му противник. — Аз и останалите разбойници ще я ограбим, ще й прережем гърлото и ще хвърлим повлеканския й труп в реката!

— Престани! — извика Ариста. — Ставаш жесток!

— Нищо подобно — отбеляза онзи, който бе останал на седлото си. Той бе вдигнал качулката на наметалото си и лицето му бе скрито в сенки. — Просто се държи глупаво. Аз предлагам да я задържим за откуп и да поискаме злато, равно на теглото ни!

— Отлична идея — одобри по-младият от братята. Той бе прибрал оръжието си и в момента протягаше парче сирене към останалия на седлото. Онзи прие и отхапа.

— Само през трупа ми — решително заяви Ройбън, с което стана причина смехът да се възобнови.

Хилфред замахна отново. Противникът му отрази удара, вперил поглед в лицето му.

— Това беше малко по-добре. Поне имаше вероятност да ме удариш.

— Моувин, престани! — изкрещя принцесата. — Той не знае кои сте!

— Именно! — възкликна фехтовчикът и за пореден път се изсмя. — Тъкмо това прави нещата толкова удивителни.

— Казах да го оставиш! — настоя принцесата и насочи коня си напред.

Без да прекъсва смеха си, момчето замахна към Ройбъновите нозе. Хилфред нямаше представа как да отрази удара, просто по инстинкт насочи острието надолу и отдръпна крака. Тази комбинация доведе до загубата на равновесие и той залитна напред, изтървавайки меча си. При изправянето си осъзна, че момчето е въоръжено и с неговото острие. Тримата отново се смееха.

— Престани! — извика Ариста. Тя единствена не се бе присъединила към възторжения им кикот. — Не виждаш ли, че той не умее да си служи с меч? Дори не знае как се язди кон. Той е слуга. През живота си единствено е цепил дърва и е носил вода.

— Просто се забавлявах.

— На теб може и да ти е било забавно. — Девойката посочи към Ройбън. — Но той наистина си мисли, че възнамерявате да ме нараните. Той не си играе.

— Наистина ли? В такъв случай изпълнението му беше жалко. Всемогъщи Марибор, защо са изпратили този пън с теб? Някой истински разбойник щеше да го убие с първия си удар и вече щеше да обмисля какъв откуп да изиска за теб.

Ариста се намръщи.

— Ако бяхте истински разбойници, вече да сте се нагълтали с праха на Тамариск. Още щяхте да плюете пръст.

— Съмнявам се — каза останалият на седлото.

— Така ли? — Девойката плавно се приведе напред и прошепна нещо в ухото на жребеца си. Животното се стрелна от място и полетя като мълния обратно към града.

— След нея! — нареди конникът и сам препусна подире й.

Рошавото момче подхвърли меча на Ройбън и се отправи към животното си. Братът последва примера му. Двамата също препуснаха подир принцесата и приятеля си. Ариста, вярна на обещанието си, вече се откъсваше далеч напред.

Само след секунди Ройбън остана сам. Единствената му утеха бе, че принцесата не бе заплашена. Очевидно Ариста познаваше тези тримата, което само подсилваше унижението му. Той бе надвит от по-малък противник, който го бе направил за смях. А най-болезнен бе фактът, че това се бе случило пред очите на принцесата, на която се бе наложило да го защитава.

Не виждаш ли, че той не умее да си служи с меч? Дори не знае как се язди кон. Той е слуга. През живота си единствено е цепил дърва и е носил вода.

Хилфред остана неподвижен, загледан в залязващото слънце и в облаците, които се движеха в небето като сценичен пейзаж. По бузите му не спираха да се стичат сълзи.

Макар да бе отнасял много бой, той нито веднъж не бе плакал. Бе привикнал към болката и наскърбленията. Но това бе различно. Ройбън винаги беше подозирал, че е безполезен; сега бе получил недвусмислено доказателство. Искаше му се тримата — които и да бяха те — да го бяха убили. Така поне нямаше да му се налага да живее със срама.

Той обърса лице и се огледа. С наближаването на нощта над реката започваха да се събират мъгли; из полята започваха да изникват светлините на ферми. Меланхолия си беше отишла — или бе последвала другите коне, или сама бе разбрала, че е време да се прибира в конюшнята.

Ройбън Хилфред прибра дадения му меч в ножницата и пое обратно.

Обратният път го изтощи. Той намина през конюшнята за проверка, където откри, че Меланхолия и Тамариск са настанени в отделенията си.

Събитията от днешния ден го бяха изтощили: побоят, съкрушителното унижение, следобедната работа и връщането пеш. Въпреки това на двора той поспря, за да погледне към кулата.

Красивият есенен ден се бе превърнал в противна нощ на приближаваща се зима. Пълнолунието си бе довело пронизващ вятър, за да струпа облаци пред себе си. Клони размахваха вещерски пръсти към небето в опит да остържат покривалото. Откъсналите се листа притичваха по земята. Под вихрушките на мрачния студ факлите трепереха.

По жътва нощите винаги придобиваха плашещо усещане. Някакво загатване за смърт присъстваше почти недоловимо; много скоро снеговете щяха да загърнат чаршаф върху трупа.

А прозорецът на кулата оставаше тъмен.

Споходи го познатата смесица чувства — облекчение и известно разочарование.

В спалните помещения го посрещна разногласно хъркане. Свалените да се проветряват ботуши размесваха миризмата си с вонята на пот и прокиснала бира.

Ройбън и баща му разполагаха със собствена стая, макар и малка. По-рано тя бе представлявала килер, а в килерите обикновено никой не поставя две легла и маса. Баща му бе получил привилегията да спи в отделно помещение като награда за вярната си служба.

Баща му още не си беше легнал.

— Вечерял ли си? — попита той.

Никакви въпроси относно забавянето му. Ричард никога не питаше, което в последно време Ройбън бе започнал да намира за странно.

Баща му се бе разположил върху своя креват. Бе свалил ботушите, колана, ризницата и униформата си. Трите кесии, които неизменно носеше със себе си, бяха положени близо до леглото. Ройбън знаеше, че една от тях съдържа монети, а другата крие точило: за съдържанието на третата нямаше представа.

Ричард Хилфред бе покрил очите си с лакът — обичайната му поза на унасяне. През последните няколко дни не се бе бръснал и изпод ръката му надничаше гъста четина. Косата му, някога лъскаво-черна, сега съдържаше сив мраз. Самият Ройбън бе тъмно рус. Това го накара да си припомни Елисъновите думи за майка му.

— Не съм гладен.

Бащината ръка се повдигна от очите му.

— Какво е станало?

Въпрос? Откога?

— Нищо. — Юношата приседна на леглото си. Иронично, единственият път, в който баща му проявяваше интерес, той не искаше да споделя.

— Откъде си взел този меч?

— Моля? — Ройбън бе забравил за оръжието. — А, това ли? Иън ме накара да го взема.

— Къде да го вземеш?

Четири въпроса един след друг? Това интерес ли е, загриженост, или е заради наближаването на рождения ми ден?

Баща му винаги ставаше сприхав по това време на годината. По времето, когато Ройбън бе живял с леля си, рожденият му ден бе единственият ден, в който баща му го бе посещавал.

Нито веднъж по време на тези посещения баща му не го беше прегърнал. За сметка на това неизменно бе крещял с алкохолен дъх насреща му. По-късно, когато лелята на Ройбън бе починала, баща му го взе при себе си в замъка. В онзи ден момчето бе плакало. А Ричард Хилфред бе преценил, че единадесетгодишните са прекалено големи, за да плачат. След последвалия бой момчето не бе плакало нито веднъж. До този ден, пет години по-късно, в който бе гледал как принцесата се отдалечава, отнасяйки всичките му мечти със себе си.

— Принцесата искаше да отиде да язди — обясни Ройбън. — Иън ме накара да я придружа.

Баща му рязко се надигна, принудил кревата си да изскърца. Дълго време сержантът не каза нищо. Ройбън се почувства неловко под втренчения му поглед.

— Стой далеч от нея, чу ли?

— Нямах избор. Тя…

— Не искам да слушам извинения. Стой настрана от нея.

Ройбън кимна. Отдавна се бе научил да не спори с баща си. Сержант Ричард Хилфред бе привикнал да се оправя с непокорни люде.

Ако издаденото от него нареждане не бъдеше изпълнено, следваше удар по устата. Именно това бе начинът, по който той поддържаше дисциплина сред подчинените си и в двучленното им семейство.

— Благородниците са опасни — продължи баща му. — Те са като диви животни, които се нахвърлят отгоре ти без причина и без предупреждение. Не бива да им имаш доверие. За тях ние не сме нищо повече от буболечки. Понякога може и да си играят с нас от скука, но когато това им омръзне, нищо не им пречи да ни стъпчат.

— Но ти си един от телохранителите на краля. По цял ден си край благородници. Защо?

Баща му го погледна странно, което даде на Ройбън основание да очаква предстоящ побой. Но основанията му се оказаха преценени грешно: лицето на баща му се изкриви в размисъл, а не в гняв.

— Защото някога бях като теб. Вярвах в тях, имах им доверие. А и това е най-добрата длъжност в целия замък. Като изключим личната охрана на член от кралското семейство, разбира се. Тогава получаваш достъп до всичко и с теб се отнасят с истинско уважение. Само че на мен подобна чест никога няма да ми бъде указана, затова се наложи да стана змиеукротител. Зная как да държа онези със синя кръв по начин, който гарантира, че ще остана неухапан.

— Какъв е той?

— Никога не им давам причина да ме забележат. Аз съм сянка. Незабележим и мълчалив като мебел. Моята задача е да ги пазя, но когато не ги заплашва нищо, аз трябва да оставам незабелязан. А ти си бил забелязан, и то от самата принцеса. Приятно ли ти беше да яздиш край едно красиво момиче под погледите на целия град и с истинско оръжие на бедрото? Почувства ли се като един от тях?

Ройбън мълчаливо се втренчи в пода.

— Виждал съм как я гледаш. Тя е красива и ще става още по-красива, но ти само си губиш времето. След някоя и друга година Амрат ще я омъжи. Той няма да чака дълго, защото се нуждае от съюзници. Тя ще бъде изпратена в Олбърн. А може би в Маранон. Вероятно затова й подариха маранонски кон. Както и да е. Това няма значение, тя не е човек, а стока, концентрирано количество злато или сребро. С нейна помощ кралят ще си осигури още власт или ще укрепи някоя от границите. Спомни си за това следващия път, когато ти се прииска да я погледнеш. Допирът до нея би се равнявал на кражба от кралската съкровищница. А дори благородниците биват осъждани на смърт за подобно провинение.

Ройбън не харесваше този разговор, затова промени темата.

— Тази вечер кулата не светеше.

Още няколко мига сержантът остана загледан в него, за да подчертае сериозността на думите си, преди да отмести поглед.

— Е, и? — Той отново се отпусна на леглото и се намести внимателно. Личеше, че възрастта му започва да напредва: все по-често в жестовете му изникваше подобна предпазливост.

— Нищо. Мислех си, че това е добре, нали?

— Това е просто стая в кулата, Рой. Понякога хората отнасят свещи там.

— Но тази стая винаги е тъмна. Светеше само в онези две нощи — когато лейди Клер изгоря жива и когато канцлерът умря.

— И?

— Говори се, че смъртта идва по три.

— Кой говори тези неща?

— Хората. — Юношата свали меча и го окачи край бащиния. Това движение, за негова изненада, не го накара да изпита гордост. — Просто се чудех какво е ставало там в онези нощи.

Когато се обърна подир изуването на ботушите си, баща му отново се беше загледал в него.

— Не се приближавай до кулата, разбра ли?

Ройбън кимна.

— Говоря сериозно, Рой. Ако чуя, че си се навъртал там, ще те набия по-зле и от оръженосците.

Младежът се загледа в краката си.

— Научил си?

— Лицето ти е насинено, дрехите ти са разсечени и изцапани с кръв. Кой друг би те подредил така? Не се притеснявай. — Той духна лампата. — От следващата седмица вече ще бъдеш войник в замъка.

— Това как ще помогне?

— Ще ти бъде зачислена ризница.