Розата и бодилът

Глава 3

Креслото представляваше проблем. Амрат Есендън можеше да прекара два пълни дни на седлото, без да почувства дискомфорт, но само пет минути на този стол се превръщаха в мъчение. Кралят не бе привикнал с бездействието. Най-доброто време от живота си бе прекарал с меч в ръката и кръв по лицето. Но сега властваше над мирно владение и рядко имаше добри дни. Повечето от дните му приличаха на този: заточеник в мрачна стая, прикован към неудобен стол и заобиколен от могъщи люде, на които нямаше доверие.

Пърси Брага говореше отново. Ясен индикатор за това представляваше движението на дантелените маншети. Новият канцлер имаше навика да подкрепя почти всяка своя дума с жест. И освен това обичаше да се изказва с множество думи. Прекомерното образование разваляше мисленето. Което бе жалко, защото Брага бе изключителен боец. Дори обикновените му движения издаваха фехтовален опит. Уравновесената му поза и движенията на китката напомняха на краля за Лео Пикъринг, най-добрия му приятел. И двамата бяха великолепни фехтовчици, макар самият Амрат да считаше стила им за прекалено натруфен. Подобна фина изтънченост изглеждаше добре в някое съревнование. На бойното поле кралят предпочиташе да размахва брадва.

— Вследствие на което това се явява поредният приплам в търговската война с Уорик — казваше в този момент Брага. — Имаме основания да вярваме, че Чадуик със сигурност ще повиши данъка за внос. Възможно е Глъстън да го последва, вече съществува установен прецедент. Ако това се случи, ще губим по сто тенента за всеки два, които печелим.

— И всичко това заради църквата? — Заради отпуснатата си поза крал Амрат приличаше на омекнал восък.

— Тези й действия изникват в отговор на нежеланието ви да наложите обичайните й практики тук. Църквата смята…

— Омръзна ми да слушам за проклетата църква — изръмжа владетелят. — Само това чувам. Уморих се вече.

— Щом сте уморен, вървете да подремнете, кралю — вметна Саймън Екзитър. — Оставете управлението на Меленгар на онези, които имат желание да се занимават с това.

Есендън пренасочи острия си поглед към него. Ако неприятностите можеха да си изберат човешки образ, те несъмнено щяха да изберат лика на лорд Екзитър. Той бе велик конетабъл на кралството и неизменно носеше черно-бели цветове, напомнящи шерифска униформа. Особено тревожен за Амрат бе фактът, че Екзитър се падаше негов братовчед и семействата им бяха близки.

Саймън не приличаше на брадва, нито на рапира като Лео и Брага: той беше масивен и остър меч.

Избухването му бе очаквано. Това бе първата им среща подир назначаването на новия канцлер. Чакането несъмнено се бе отразило на нетърпението на лорд Екзитър: всички от неговия род бяха избухливи и сурови люде. Именно по тази причина бяха представлявали отлични защитници на Ийст Марч. Те представляваха добри стражеви кучета, само че подобни животни изискват здрава ръка, за да не се нахвърлят срещу стопанина си.

Амрат се приведе напред, при което брадата му обърса ръба на масата.

— Искаш да ме сложиш да си лягам ли, Саймън? Мислиш ли, че ще успееш?

Екзитър си позволи усмивка, преди да продължи:

— Исках да изтъкна, Ваше Величество, че трябва да обръщате повече внимание на империалистка църква, която превръща дружелюбно настроените ви съседи във врагове. Днес си имаме работа с търговски дрязги. Утре по Граничния мост ще започнат да маршируват войници — изключително набожни и отдадени на вярата, но въпреки това решени да снемат короната от главата ви.

— Напълно осъзнавам заплахата, която църквата представлява — каза кралят.

— Доказателствата показват противното. — Саймън хвърли остър поглед, но не към краля, а към канцлера.

Брага застина.

— Не мога да кажа, че одобрявам загатването ви.

— А пък аз не мога да кажа, че одобрявам вас, канцлере.

— Достатъчно, Саймън — тросна се граф Пикъринг.

Добрият стар Лео. Амрат се усмихна на приятеля си.

Лео Пикъринг бе единственото присъстващо лице, на което Амрат имаше доверие. Единственият човек, с когото можеше да пие спокойно, без да се тревожи за погълнатото количество. Двамата бяха приятели още от деца. Като млади едва не бяха подели война с Глъстън, но в крайна сметка бяха успели да извоюват ръката на красивата Белинда Ланаклин, в която Лео бе влюбен. Златни времена… Още тогава Амрат бе имал склонността да докарва неприятности, а на Лео се падаше да ги разрешава. Дори и сега Пикъринг пазеше тази си роля.

Саймън се обърна към Лео с изненадано изражение, което може би бе неподправено.

— Точно вие би трябвало да ме подкрепите. Длъжността на канцлер трябваше да се падне на един от двама ни — на мен въз основа на потеклото ми, на вас по линия на кралския фаворитизъм.

Лео бавно се надигна, а Саймън Екзитър махна с ръка.

— Не е нужно да се наскърбявате. Не ви обиждам, не и този път. Разбира се, бих възразил, ако Негово величество бе назначил вас на въпросната длъжност, и бих изтъкнал приятелството ви с краля. И въпреки това лично бих поставил канцлерския медальон на шията ви, отколкото да приема третия син на някакво маранонско подобие на граф за наш канцлер.

— Лорд Екзитър! — възкликна Лорд Валин и стовари ветеранския си юмрук върху масата.

Това не впечатли Саймън.

— Той е бил серетски рицар.

— Знаем това, Саймън — каза Амрат. Беше се уморил да повтаря. — Знаехме още преди пристигането му. Знаехме и миналата седмица, когато ти отново изтъкна това.

— А знаехте ли, че е кандидатствал за църковен страж? Личното ми разследване разкри тази тайна снощи.

Серетите представляваха рицарите на нифронската църква, ненавиждани от всички (с изключение на най-набожните), защото тяхното влияние не признаваше граници. Светите рицари не се поколебаваха да се намесят дори в кралското правосъдие. А стражите, техни най-елитни представители, бяха ненавиждани от всички — не само монарси, а дори и сравнително висши църковни служители. По-силен от въпросната ненавист бе единствено изпитваният към тях страх: стражите бяха висшите серетски бойци, до един фанатици. Говореше се, че един страж не се поколебал да обвини крал в ерес. Никой не посмял да се намеси, когато въпросният страж собственоръчно изпълнил присъдата, изгаряйки обвинения владетел насред собствената му столица. Най-вероятно това бе небивалица, но пък църквата никога не бе отрекла.

— Вярно ли е? — Амрат се обърна към Брага. Останалите погледи също се насочиха към канцлера.

— Както лорд Екзитър сам изтъкна — отвърна Пърси Брага, — аз съм трети син. Църквата е обичаен избор за онези, от които не се очаква да продължат историята на рода си. Моите способности не съвпадаха с изискващите се за свещенически сан, така че серетският орден оставаше една от малкото възможности. Желанието ми за стражево звание е просто израз на стремежа ми към постижения.

— Само че стражите на нифронската църква са нещо повече от звание — обясни Саймън. — Всеки от тях дава клетва да пази вярата си чиста и да открие наследника на някогашната империя. Евентуалното му завръщане би означавало, че всички владетели, включително Негово величество, трябва да изгубят короните си. — Екзитър се обърна към краля. — А вие избрахте да възложите подобна длъжност на такъв човек. Човек, който доброволно е проявявал интерес към подкопаването на трона ви.

— В измяна ли ме обвинявате? — попита Брага.

Саймън го изгледа презрително. Брадичката му и пристегнатата назад коса придадоха острота на жеста му.

— Бъдете внимателен, Саймън — предупреди го Лео. — Предстои ви да бъдете предизвикан на дуел, който не бихте могли да спечелите.

Брага също гледаше остро към обвинителя си:

— Няма да стоя спокойно и да слушам…

— И двамата ще правите това, което ви казва вашият владетел. — Амрат се изправи на свой ред. Ръмжащият му глас, едрата снага и гъстата брада бяха му спечелили прозвището Мечока.

В този момент Мечока искаше да сложи край на спора. Проточилото се часове съвещание му бе докарало главоболие. Той почака за момент, за да се убеди, че спорът няма да избухне отново. Тъй като и двамата мълчаха, владетелят отново се настани в креслото си.

— Мисля, че това беше достатъчно за днес. Брага и Пикъринг да останат. С другите ще се видим на празненството.

— Бях прав за Екзитър — каза Амрат.

Останал насаме с двамата, той си бе позволил да се надигне от стола. Изправянето на монарха бе знак за всички останали да последват примера му, затова той се чувстваше пленник на креслото. Но Лео не обръщаше внимание на формалностите, когато другите ги нямаше, а Брага никога не сядаше. Той бе чудат човек, с по-смугла от обичайното кожа и гъста черна коса, която издаваше маранонския му произход. Жителите на това кралство, особено онези от южната му част, в много отношения приличаха на калианци. Пърси Брага имаше красиво лице и неизчерпаема енергия: Есендън се уморяваше само като го гледаше. Лео беше отпуснат и спокоен, облегнат назад в стола си и качил крака върху масата, потрепващи в някакъв нечут ритъм. Ако не беше този човек, Амрат отдавна щеше да се е побъркал.

— На мен или на Пърси говориш? — попита Лео.

— И на двама ви.

— Той искаше да получи моята длъжност — заяви Брага.

— Де да беше толкова лесно — каза владетелят. — Проблемът е, че той иска моята длъжност, просто не може да измисли начин да се добере до нея. Ти си само най-близката му цел.

— Да се оттегля ли? Толкова кратко заеман пост няма да ми липсва. Дори…

— Не! — в един глас отвърнаха Есендън и Пикъринг.

— Но лорд Екзитър беше прав. — Брага посочи към Лео. — Граф Пикъринг се ползва с доверието ви. Той би трябвало да стане канцлер.

Амрат се загледа през прозореца. Той често обичаше да обхожда стаята, където крачките му неусетно и неизменно го отнасяха край някой прозорец. Свежият въздух и небето го привличаха.

— Това не е възможно. Тъкмо това е най-дразнещото у Саймън: има хаплив изказ, но почти винаги се оказва прав. — Кралят се загледа в някакъв търговец на ябълки, който тъкмо насочваше количката си през портата на крепостната стена, за да се отправи към площада. Как ли живее подобен човек? Без грижи и тревоги; на когото не се налага да се оправя със заговорите на братовчедите си? — Да, много бих искал да направя Лео канцлер, но не мога, защото, както Саймън изтъкна, това би представлявало фаворитизъм. За никого не е тайна, че двамата с Лео сме близки приятели. Той притежава най-заможната провинция в Меленгар, а двамата с него дори не сме роднини. Ако му дам подобна служба, благородниците…

Тук Амрат размаха ръце във въздуха, защото не намираше подходящи думи да изрази евентуалното възмущение. Кралската длъжност би трябвало да предоставя пълна свобода на владетеля. В действителност кралят бе слуга на жадни за власт благородници. На император Новрон му е било лесно: той е бил бог и се е разполагал изцяло по своя воля.

— Дори не бих могъл да го назнача за ковчежник или пазител на държавния печат, та какво остава за канцлер!

— Тогава защо не назначихте лорд Екзитър? Той е ваш братовчед и, ако не се лъжа, непосредствен кандидат за трона след децата ви.

Лео прихна.

— Абсолютно си прав.

— Две причини. — Амрат Есендън започна да отброява на пръсти. — Първо, маниакалната му омраза към империалистите. Той си мисли, че всеки, който вярва в наследника на Новрон или подкрепя църквата, е негов смъртен враг. Аз съм владетел и също имам интерес да видя как мечтата за обединена империя избледнява. Освен това човек с неговите възгледи е винаги полезен. Моите предци са проливали кръв, за да запазят Меленгар независим. Короната ми е струвала дълги войни. Самата идея, че е възможно наследникът един ден да изникне и всички просто ще коленичат пред него… обидно е!

А църквата продължава да насажда този противен мит. Изглежда, че кралство Уорик започва да споделя възгледите й. Щом най-силното кралство в Аврин не е защитено от подобно влияние, какво остава за нас. Истината е, че аз подкрепям Саймън. Но не мога да си позволя да си навлека враждата на Клоувис или сина му.

— А каква е втората? — попита Брага.

Кралят объркано погледна събеседниците си.

— Втората причина, която не ти позволява да назначиш Саймън — напомни Лео.

Амрат се усмихна към Брага.

— Защото го мразя. Той е истински трън в очите ми. Той се ползва с пълно неодобрение, затова непрекъснато ме ръчка и се опиянява от позицията си на един от най-могъщите и ненавиждани благородници в кралството. И най-лошото е — изръмжа Есендън, отново извил глава към прозореца, — че в една евентуална война Лео и Саймън са хората, които не бих заменил за нищо на света. Истина е, че Екзитър ме мрази. В това няма нищо лично, той мрази всички. И характерът му е отвратителен. Но той обича кралството. Може да е арогантен и заблуден, но освен това е и неуморим в старанието си да направи Меленгар по-добро и по-безопасно място. Именно по тази причина го назначих на сегашната му длъжност. Обзалагам се, че купища престъпници са напуснали границите ни в деня, в който обявих назначаването му. А ти не се притеснявай, когато го опознаеш, ще се научиш да го презираш по-добре.

— Просто не съм сигурен, че съм най-подходящият кандидат за канцлерския пост — рече Брага. — Не съм родом от кралството и съм служил сред рицарите на църквата.

— Ако погледнем извън политиката, постижението е значително — изтъкна Лео. — Серетското старание към съвършенство е пословично.

— И все пак аз съм тук само от година…

— Пърси — меко го прекъсна кралят, — когато се ожени за Клер, ти се превърна в част от семейството.

— Кръвта хартия не става — възрази Брага.

— Не прибързвайте да смятате, че Саймън има кръв. Ние още не сме установили със сигурност наличието на сърце — каза Лео. — Иначе сте прав. Макар самият аз да ви намирам за по-подходящ кандидат от лорд Екзитър, изтъкнатата роднинска връзка би накарала мен и останалите благородници да подкрепим него, ако с Мечока и близките му се случи нещо. — Лео потръпна и с официален тон се обърна към приятеля си. — Бъдете здрав, Ваше Величество.

Кралят се подсмихна.

— Да, точно това е причината, поради която искам да живея: за да не ти създавам проблеми.

— Ще считам това за обещание.

Брага погледна към медальона на службата си.

— Да можеше Клер да бе останала жива… — поде той. Последва неловка тишина.

Ставаше дума за сестрата на съпругата на Амрат. За разлика от по-голямата си сестра, тя не бе могла да си намери съпруг; когато баща им бе починал, Клер бе дошла да живее в Меленгар. Определено ситуацията в Акуеста не беше добра, щом внучката на тамошния владетел бе избрала да напусне собствения си дом и да се премести в съседно кралство.

Амрат и съпругата му Ан я бяха приели с радост. Тъй като по онова време Клер надминаваше тридесетте, всички бяха очаквали тя да умре като стара мома, насочвайки цялата си обич към децата на сестра си. Но всичко се бе променило, когато епископ Салдур я бе запознал с Пърси Брага. Тя се бе влюбила в младия фехтовчик и непрекъснато се бе разхождала с широка усмивка.

— Тя те обичаше много. Никога не я бях виждал толкова щастлива, колкото в деня, когато ти даде клетвата си. Клер вярваше в теб, а за мен това е достатъчно. — Амрат се отдръпна от прозореца и отпусна огромната си длан върху рамото на Брага. — Ти си най-подходящ за тази длъжност, Пърси. Не бих се осмелил да дам още правомощия на Саймън. А не мога да поверя поста на Лео. Твоят произход си има и предимства. Посочването на някой друг благородник би породило неудоволствие у останалите; неудоволствие, което бързо би се превърнало в сериозен проблем. Ти нямаш пристрастия, които да натежават в една или друга посока. Само човек с подобна обективност е в състояние да изпълнява задълженията си безпристрастно.

— Така е — додаде Лео Пикъринг. — Само човек, ненавиждан еднакво от всички, би могъл да се надява да заеме канцлерска длъжност сред тълпата благородници. В това отношение вие сте равнопоставен на Саймън. Сред всеобщата омраза сте свободен да действате изцяло по свое усмотрение.

— Прекрасно — промърмори Брага, но все пак се усмихна.

Амрат го потупа по гърба, с което едва не го повали на земята.

— Истина ли е? — продължи граф Пикъринг. — Наистина ли сте искали да станете страж?

Брага кимна.

— Това не е лесно постижение — продължи Лео.

— Факт, който бива потвърден от провала ми. — Пърси сключи ръце зад гърба си. — Както казах, в Маранон пред мен не се очертаваха много възможности, а и църквата там има много по-голямо влияние. Считах, че притежанието на наградите Златен венец, Сребърен щит и първото място във фехтовалния турнир от Зимния фестивал ще допринесе за избирането ми. Все пак не бях срещнал проблеми при влизането си в ордена на серетите.

— Какво стана?

— Патриархът ми обясни, че не съм притежавал нужната отдаденост, за да стана страж.

Амрат се засмя.

— Просто е потвърдил, че не си луд. Всички те са луди.

Брага се усмихна към краля — със същата онази учтива усмивка, която получаваше от неспособните да възразят заради позицията му.

— След този провал вече не се чувствах удобно в червено-черната униформа и напуснах ордена. Нямах представа какво ще правя, но епископ Салдур ми предложи да дойда тук. Изглежда е преценил, че бих могъл да му бъда от полза.

— Саули е добронамерен — каза кралят. — Но всеки може да види, че ти не си роден за църковен служител.

— Надявам се с канцлерската длъжност да имам по-голям успех.

— Не се тревожи за това — рече Есендън. — На твое място бих се притеснявал повече за сблъсъка си с Лео в тазгодишния фехтовален турнир. Хубав спектакъл се очертава: ще видя как двама мъже танцуват.

Лео се намръщи:

— Не му обръщайте внимание.

Брага повдигна вежди.

— Но той е крал.

— Още по-голямо основание.