Розата и бодилът

Глава 14

— Това въобще не ме интересува, млада госпожице.

Кралица Ан водеше поредния спор с дъщеря си. А Ричард Хилфред стоеше в коридора и ги наблюдаваше през отворената врата. Нора, слугинята, която недовиждаше с едното око, се бе притекла на помощ на кралицата. Принцесата се опитваше да се отскубне от тях.

— Аз съм почти на тринадесет! — кресна девойката. — На тази възраст бих могла да се омъжа и да имам дете! А ти ме пращаш да си лягам още преди луната да е изгряла.

Тя бе почервеняла от гняв и не бе спряла да се бори с майка си още от мига, в който Ричард я бе отвел в спалнята й, съгласно нареждането на кралицата. Аристократи.

Хилфред не можеше да ги разбере. Някой прегладнял до смърт, който посегнеше да открадне ябълка, веднага щеше да изгуби ръката си. А същите тези благородници, които не биха се поколебали да издадат горната присъда, не спираха да глезят децата си. Ако Ариста беше негова дъщеря, тя никога не би си позволила да му говори по такъв начин. Още на втората подобна проява лиглата щеше да е изгубила значителна част от зъбите си.

Кралицата стоеше с ръце на хълбоците и рязко се приведе напред.

— Тук грешиш, Ариста — остро каза тя. — Когато се омъжиш и имаш собствени деца, аз няма да ти казвам нищо. Това ще бъде задължение на съпруга ти. А ти ще правиш каквото той ти каже. Точно както сега ще правиш това, което ти казвам аз.

— Не е честно.

— Ти сама изтъкна, че вече си на тринадесет. На практика вече си жена. Крайно време е да разбереш какво означава това. Нека ти кажа, че не става дума за никаква справедливост. Просто правиш реверанси, усмихваш се послушно и си затваряш устата.

— Но с теб не е така. Ти и татко…

— Аз извадих късмет. Баща ти… Той е много мил. Но освен това аз не си позволявам да не го слушам, когато заговори с онзи глас. Ти също ще научиш това. Тази вечер е добра възможност да се упражниш за бъдещето, което ти предстои.

— Тогава никога няма да се омъжа.

— Това решение не ти принадлежи.

— А трябва.

— Вечно с твоето трябва. Ти не ставаш жена, Ариста, а глезла. Сега си лягай.

Кралицата рязко се извъртя и излезе в коридора. С оттеглянето си тя затръшна вратата по-силно от необходимото. За момент тя остана неподвижна, стиснала юмруци и зъби.

— Упорита, войнствена и вечно непримирима — изръмжа кралицата.

Дали беше насочила думите си към Хилфред? Понякога аристократите си говореха сами.

Той се почувства неловко. Ако беше се обърнала към него, той трябваше да й отговори, иначе рискуваше да я наскърби — нещо, което не му се искаше да прави в сегашното й състояние. Бе сигурен, че кралицата не би проявила към него и частица от търпението и търпимостта, които бе отправила към дъщеря си.

— В известна степен прилича на баща си — каза той.

Без да го поглежда, кралицата кимна. В следващия момент се обърна към вратата.

— Точно това харесвам у нея.

— Желаете ли да ви придружа обратно до залата, Ваше Величество?

— Моля? — Този път Ан го погледна. — Не. Достатъчно празнувах за тази вечер. Ще сложа Ариста да си ляга и ще се оттегля на свой ред. Повече няма да ми трябваш.

— В такъв случай ще ви оставя. — Той се поклони според етикета. — Лека нощ, кралице.

— Благодаря ти, сержанте. Лека вечер и на теб.

Кралицата въздъхна и отново влезе в спалнята на дъщеря си.

Ричард остана сам в коридора.

Най-накрая. Бе започнал да мисли, че нелепицата с принцесата няма да има край. В друг момент просто би се оттеглил, но тазвечерното празненство представляваше не само улеснение, а и пречка. Ако Ройбън му беше казал за проститутката по-рано…

Ричард трябваше да говори с епископа: нуждаеше се от насоки. В момента кралят се черпеше заедно с граф Пикъринг, придружаван от Бърни и Мал. Кралицата и принцесата се бяха оттеглили, така че му оставаше да мисли единствено за принца. По принцип Нора винаги слагаше Олрик да си легне пръв, но въпреки това сержантът трябваше да провери кухните. Принцът и Пикърингови имаха навика да се промъкват долу и да играят на комар с оръженосците.

Но къде да търси Салдур?

За последно бе видял епископа да разговаря с Амрат в параклиса. Тъй като мястото се намираше по пътя му, нищо не му пречеше да намине.

Пред вратата сержантът спря и повдигна ръка да почука. Но не го стори, защото дочу познати гласове.

— … защото се тревожех — обясняваше Салдур.

— Но защо сте били там? — Гласът на лорд Екзитър се разпознаваше веднага: рязък, ясен, обвинителен.

— Нима има закон, който забранява на духовните служители да споделят компанията на войниците? Веднага ще се извиня на краля, ако в незнанието си съм нарушил някое от изискванията на етикета, но мога да ви уверя, че подобно ограничение действително не ми е известно.

— Не става дума за протокола. Просто е странно. Сержант Барнс каза, че ви видял на стълбището. Кулата е странно място за един свещеник през нощта. Какво сте правили там?

— По заповед на Негово величество ли трябва да давам обяснение за присъствието си в двореца? Или става дума за престъпление, в което аз съм се оказал заподозрян?

— Има ли причина, поради която отказвате да отговорите на един толкова лесен въпрос?

Последва кратка пауза.

— Току-що се бях върнал от пътуването си до Ерванон. Исках да се срещна с краля, само че в онзи момент той бе зает и трябваше да почакам. Тъй като нямах какво да правя, реших да се разходя до върха на кулата. На моите години раздвижването е полезно. Не стоях дълго в помещението, защото през прозореца не се виждаше почти нищо. — Епископът се засмя. — Нещо очаквано, като се замисля. Както и да е. По време на слизането си се натъкнах на същински парад войници. Стана ми интересно присъствието им. Оказа се, че те подготвят празненство за рождения ден на началника си. Отнасяха бъчва с пиво и цял поднос с хапки от месо и сирене. Тъй като след пристигането си не бях имал време да се нахраня, а все още чаках краля, останах при тях.

— А след като се е разбрало, че девойката е изчезнала, защо сте настоявали толкова за обявяването на тревога?

— Разбираемо бях притеснен за своя владетел. От жена, склонна да продава тялото си, може да се очаква всичко. Кой би гарантирал, че тя не е възнамерявала да убие краля?

— Тя е била обикновена невежа курва от бедняшкия квартал. Очаквате да повярвам, че тя би могла да стигне до Негово величество, въоръжена със скрит кухненски нож? И дори ако хипотетично приемем, че тя би успяла да се добере до него, наистина ли смятате, че би могла да застраши живота му?

— Намирах се в една стая с десетина пазачи, които напълно съзнателно бяха нарушили сигурността на двореца и на всичкото отгоре бяха изгубили въведената вътре девойка. Трябва да призная, че не притежавам вашата увереност в способността им да защитят крал Амрат. Точно вие би трябвало да ме подкрепите в това отношение.

— Да ви подкрепя? — Думите бяха изречени с презрение. — Знаете ли какво си мисля, епископе? Мисля си, че самият вие и онези, които вие подкрепяте, много бихте се радвали да видите края на монархическата власт в Меленгар. Освен това мисля, че тази кула е удобно изолирана, макар да представлява част от кралските помещения. Стълбището е дълго, на върха е студено, а персоналът отбягва да ходи там, защото мястото се води обитавано. Прекрасна комбинация от близост и усамотение, която би послужила отлично на евентуални конспиратори. Смятам, че вие сте се качили там, за да проведете уединен разговор. Носи се слух, че преди смъртта на Уейнрайт на върха на кулата била видяна светлина. Може би сте имали навик да се срещате там и появата на кралските войници, неочаквано изникнали на стълбището, ви е стреснала. А наученото впоследствие ви е дало още по-голям повод за тревога. В гардероба е била скрита жена. Дали тя е стояла там и по времето, когато сте разговаряли със съзаклятниците си? Трябвало е да узнаете. Затова сте настояли за тревогата. Искали сте да я откриете и да й прережете гърлото.

— Момчето ми, позволете да похваля изобретателността ви. Историята ви несъмнено е скроена майсторски. Но защо я похабявате пред мен? Подобна реч е изготвена за пред краля — или поне за канцлера — за да пробуди недоверието му към мен и ако ми позволите да кажа, да отклони вниманието му от вас. И двамата знаем, че вие сте този, който подготвя заговори срещу краля. Вие сте този, който е изключително настоятелен в откриването на девойката. Вие ли помогнахте на Барнс да я вкара вътре? Затова ли сте го убили? За да не му позволите да разкрие истината? Виждате ли колко е лесно да се отправят обвинения? Но те сами по себе си не представляват нищо. Казвам това въз основа на собствен и съвсем пресен опит. Опитах се да накарам краля да разбере опасността, но той не оцени усилията ми. Той иска факти, а не предположения. А сега, освен ако не възнамерявате да ме арестувате, ще се връщам в катедралата. Вече съм прекалено стар за празненства.

Ричард почука и зачака.

— Кой е? — кресна Екзитър. — Какво искаш?

— Ричард Хилфред. Дойдох да посетя епископа.

— Разбира се, Хилфред, влизай — каза Салдур.

— Ти някога пазиш ли самия крал? — попита Екзитър.

— Тази вечер ми бе възложено да се грижа за безопасността на кралицата, Ваша Светлост, а тя току-що ме освободи.

— Това ли е всичко, лорде? — попита епископът.

— Ще открия девойката — каза му Екзитър. — Ще открия тази Роза. И тогава подозирам, че ще проведем съвсем друг разговор.

Той избута подчинения си от прага и с ожесточена крачка се отправи към стълбището.

— Влизай, Ричард. С какво бих могъл да ти помогна?

Сержантът внимателно затвори вратата след себе си, но пак остана нащрек. Нали самият той бе подслушал предишния разговор, проведен тук.

— Намерих Роза — тихо каза той.