Розата и бодилът

Глава 24

Ейдриън наблюдаваше как снегът се слива със земята. Върху разровената пръст той се топеше по-бързо, поради което гробът изпъкваше. Малкият правоъгълник, разчистен от листа, плътен и тъмен, изглеждаше прекалено малък, като детски гроб. Онова уплашено лице, което бе изпъквало сред мрака, действително би могло да принадлежи на дете.

Стомахът му се сви при неволната представа за лежащото в ковчега. Гуен беше облякла мъртвата в бяла рокля и бе положила до нея последните за сезона рози. Подир това капакът бе закован и ковчегът бе спуснат в гроба. Тъмнокосата жена бе платила за гробното място — бе отказала да заяви сумата. А останалите дами бяха събрали пари за надгробния камък.

Обичайно престъпниците и несретниците биваха погребвани на специално място извън града, но след прокламацията на Пърси Брага никой не бе протестирал срещу заравянето в нормалното гробище. А тъй като не можеха да изпишат истинското й име, плочата обявяваше, че под нея почива Мила Цветна.

Ако само Ейдриън не се беше намесвал…

Дали Роза щеше да е още жива? Дали тя лежи под пръстта заради мен?

Ако той не беше помагал на Ричард Хилфред срещу шерифа и пълномощниците му, ако не беше попречил на Терънс да я отведе обратно в замъка, в момента тя нямаше да лежи в ковчег.

Ройс не бе казал нищо. Трупът на едно младо момиче би представлявал идеалният пример за убийствен аргумент. Но крадецът мълчеше. По-рано Ейдриън би се учудил на това, но сега започваше да опознава спътника си. А и самият Мелбърн бе започнал да опознава — и отчасти разбира — него.

Повечето от опечалените вече напускаха гробището — дълга редица от сведени глави и ридаещи очи. Никоя от тях не носеше черно. Ейдриън прецени, че това е единственият цвят, с който те не разполагат. На идване погребалната процесия бе събрала немалко погледи на отврата и подмятания за курвенските цветове на одеянията им. Но боецът знаеше, че червеният цвят е бил избран от почит към Роза.

Ройс и Гуен останаха пред гроба. Този път крадецът се бе оказал най-подходящо облечен.

Гуен плачеше, повдигнала длани пред лицето си. След няколко мига отлагане Ройс вдървено я прегърна. При допира му тъмнокосата жена извърна глава към гърдите му и продължи да ридае. Крадецът се вцепени. Ръцете й го прегърнаха през кръста и силно го притиснаха, прегъвайки наметалото. Като никога ловкият и обичайно гъвкав Мелбърн се движеше с тромава колебливост — той бавно отпусна ръце край раменете й. Наметалото му я обгърна. Двамата останаха неподвижни, превърнали се в статуя сред гробището.

Ейдриън въздъхна. Изникналото облаче бе грабнато от ледения вятър.

Той не я заслужава. В следващия миг боецът сви рамене. Никой не я заслужава.

Първо Арбър, сега и Гуен. Може би така му бе писано — да губи съвършената жена заради най-близкия си приятел. Той си пое студен и болезнен дъх.

Най-добре да не мисля повече за това.

Някакво движение от дясната му страна привлече вниманието му. Чифт очи надничаха над един надгробен камък. Ейдриън разпозна челото на Загадко.

Боецът се изненада единствено от закъснението им. От нощта на пожара не се бяха натъквали на член на Алената ръка. А сега бяха изникнали на прага им. Моментът определено не беше подходящ, но гилдичарите нямаше да пропуснат да се намесят.

Сред плочите и криптите изникваха още очи — и никъде не се забелязваха щастливи погледи. Сигурно крадците бяха забелязали присъствието им тук още от известно време. И макар че Ейдриън оценяваше проявеното от крадците разбиране, в момента той не се намираше в особено добро настроение. Погребението на Роза отново бе изострило алкохолната му жажда. Прекаленото мислене — разочароваща себеинвентаризация — винаги го докарваше до такива настроения. Умът му неизменно стигаше до мислите за тигъра, баща му и празнотата: празнота, която боецът се опитваше да запълни с алкохол. Това му отнемаше ден или два, но в даден момент той винаги успяваше да залее дълбоката ненавист и омраза, която изпитваше към единствения виновник за провалите му. Към самия себе си.

Но пък и една хубава битка също помагаше. Затова Ейдриън гледаше с охота към изникващите гилдичари. Интересно дали Ройс ги виждаше. В момента Мелбърн бе необичайно разсеян…

В следващия миг спътникът му повдигна глава и отмести Гуен между себе си и Ейдриън.

Цилиндърът бе прибавил към реквизита си и вълнено наметало. Той погледна съм гроба и повдигна шапка.

— Моите съболезнования. — Дори звучеше искрен. Подир това предводителят се обърна към Ройс. — Получих новини от Колнора.

— Първо я пуснете да си иде — нареди Ейдриън.

Цилиндърът погледна към Гуен.

— Не е необходимо. Не бих си позволил да я нараня, не и след нареждането на канцлера. — Тук гласът му изгуби напереността си; той отново погледна към Ройс. — Не и след случилото се с лорд Екзитър — Цилиндърът погледна към Ейдриън — и с хората на шерифа. Знаете ли, че площадните убийства биват приписвани на краля? Той искал да покаже какво се случвало с предателите. Определено подобаващо отвратително, много публично, но малко чудато. Обикновено кралете обичат дневните екзекуции, с много мъчения и още повече писъци пред тръпнеща тълпа. И обикновено това се случва тогава, когато не са отишли да пият със стари приятели.

Цилиндърът замълча. Може би очакваше двамата да кажат нещо. Когато това не стана, той продължи.

— Но мисля, че трябва да е бил кралят. Никой друг не би бил достатъчно луд, за да убие Екзитър и особено да го окачи на показ по такъв начин. Кой, ако не кралят, би могъл да стори подобно нещо и да се измъкне невредим? Само онези с корона могат да убият благородник и да се отдалечат с подсвиркване.

Ейдриън бе започнал да преценява отделните крадци, за да открие най-големите заплахи и разположението им спрямо него. Но крадците не се бяха приближили като предишния път. Не ги бяха заобиколили. Цилиндърът стоеше най-близо, но дори и той не бе прекрачил от тази страна на гроба.

— Но аз съм чувал за нещо подобно и преди. Случвало се някъде на юг, в Колнора. Около две години там имало редица убийства. И то все юристи и влиятелни, не какви и да е хора. А никой нищо не видял. Но нещата не спрели с това. След каймака сянката започнала да избива членове на Черния диамант. Обезобразени трупове били разполагани из градските площади, също като лорд Екзитър неотдавна. Ако убийството на благородник е откачена работа, не зная с каква дума може да се опише откритата вражда с Черния диамант. Този период бил наречен Годината на страха — един от асасините се обърнал срещу бившите си другари. Говори се, че един и същи човек извършил всички онези убийства, а така и не бил заловен. Някои колнорци все още имат кошмари.

— Звучи ужасно. — Ройс бе прегърнал Гуен с една ръка; другата стоеше под плаща му.

— Да. — Цилиндърът ги погледна. — Не бих искал нещо подобно да се случи тук.

— По време на престоя си в Колнора също чух за тези случки — рече Мелбърн. — Аз разбрах, че убиецът бил провокиран.

— Наистина ли?

— А иначе бил приятен човек.

— Обикновен господин, предполагам.

— Не, нищо подобно. Просто от онези хора, които не безпокоят съседите си, ако последните не безпокоят тях.

Няколко минути Цилиндърът размишлява безмълвно. Той погледна към пресния гроб, погледна и към крадците си. Накрая върна погледа си върху Ройс.

— Да разбирам ли, че възнамеряваш да останеш в Медфорд за известно време?

При това питане Гуен извърна глава нагоре, за да погледне Мелбърн.

— Не се бях замислял… ти какво мислиш, Ейдриън?

— Мястото е хубаво.

— Как ти се струва това? — обърна се Ройс към Цилиндъра.

— Нямаме навика да позволяваме на външни крадци да работят…

— Черният диамант също имаше подобни ограничения — по-хладно заяви Мелбърн.

Цилиндърът облиза устни и намести шапката си.

— Така ли? — Той приличаше на пазарящ се продавач, който бива измамван. — Никога не съм ги харесвал особено. Освен това подозирам, че те не биха проявили интерес към територията ни, ако разберат кой се е настанил тук. Не мисля, че би имало проблем да оставим двама ви да преслушате някой и друг джоб.

— Дори няма да усещате, че сме тук — каза Ройс.

— Това ми харесва. Предполагам не възнамеряваш да ми плащаш процент от печалбата си?

— Не.

— А да се присъединиш към гилдията?

— Не.

— Е, трябваше да попитам. — Цилиндърът се обърна към хората си и повиши глас. — Тези двамата вече са наши гости. Никой няма да ги докосва. Никой няма дори да ги поглежда. Разбрано? — Той отново погледна към гроба и този път свали шапката си, под която надникна плешивееща глава. — Аз наистина я харесвах. Грю беше негодник. — Тези му изречения явно представляваха надгробно слово. Предводителят отново си сложи цилиндъра и направи крачка назад.

— Вие оставате от вашата страна на оградата, ние стоим от нашата си. Споразумяхме ли се?

— Така да бъде.

Цилиндърът понечи да си върви, но спря. Трябваше да зададе още един въпрос:

— Как успя?

— Кое? — попита Ройс.

— Да убиеш Екзитър.

— Никога не съм чувал за този човек.

Цилиндърът се подсмихна, кимна и се отдалечи.

Ройс пристегна дисагите и прикрепи одеялото към седлото.

Имението на барон Макманис се намираше само на три дни път, само че зимата ги принуждаваше да удвоят екипировката си. Не можеха да разчитат на странноприемници; макар че зимата едва настъпваше, бурите изобилстваха. Двамата трябваше да се подготвят за най-лоши условия, а това означаваше, че трябва да вземат всичко със себе си.

Колкото и да се замисляше крадецът, винаги му се струваше, че е забравил нещо. Усещането обикновено се оказваше вярно; забравената вещ биваше открита десет мили подир заминаването.

Ейдриън вече бе приключил със своя багаж: неговата кобила бе натоварена като миньорско муле. В момента той се намираше от другата страна на улицата и помагаше на момичетата в почистването на кръчмата: Гуен бе закупила разрешителното на Грю. Диксън се беше оправил достатъчно, за да напусне целителя. Понастоящем той седеше на верандата на публичния дом и се оглеждаше смутено. Ройс го беше запомнил като по-пълен. Може би след пълното си възстановяване коларят бързо щеше да възстанови теглото си.

Гуен изникна от прашните сенки на пивницата. Роклята й беше мръсна, по лицето й също имаше петна. Облегната на патерицата и заслонила очи с другата си ръка, тя се загледа назад. Жената също изглеждаше по-добре. Подутините по лицето вече спадаха, но всеки път, когато погледнеше към патерицата, на Ройс му се приискваше да убие Екзитър поне още веднъж.

— Не трябва ли да оставиш работата на момичетата? — попита Мелбърн.

— Работата е толкова много…

— Ти все още не си се възстановила.

— Благодарение на теб ще се оправя. — Тя обърса ръце в престилката си. — И не само аз.

— Нямам представа за какво говориш.

Ройс напразно се опитваше да остане сериозен — не можеше да спре усмивката си, не и под нейния поглед. Това й влияние го объркваше. Той бе превърнал лъжата в свое препитание. Бе ненадминат лъжец, но не и с Гуен. На нея искаше да каже всичко. Това бе същият импулс, с който стоящият на ръба на пропаст си помисля за скок. Осъзнаването на неминуемото бедствие, което би последвало, не променяше желанието: нещо в гледката просто молеше за него.

За момента гледката бе достатъчна.

Ейдриън също изникна навън, спускащ ръкави.

— Мили Марибор, това място беше отвратителна кочина. Мисля, че за останалото ще се справите без мен. Освен това Ройс започва да се мръщи, когато го карам да чака.

— Благодаря ти — каза Гуен. — Сигурно няма да приемеш пари?

Ейдриън се подсмихна, а в следващия миг повдигна вежди.

— Би могла да ми кажеш видяното върху дланта ми… Или пък не всичко. Само нещо хубаво.

За момент тя погледна към Ройс и се усмихна неубедително. В погледа й имаше тъга.

— Какво, да не си видяла смъртта ми? — продължаваше боецът.

— Не — отвърна жената.

Тя помълча за момент, усмихна се на себе си и поде:

— Някой ден ти ще си спомниш този миг. Преди този ден споменът ще е избледнял почти до празно видение от отдавна забравено минало, но в уречения момент той ще се завърне. Тогава ти ще имаш бяла коса и ще усещаш тежестта на годините. Ще размишляваш за живота си, за нещата, които си постигнал, и за нещата, в които си се провалил. Ще изпиташ неспокойство. Ще заточваш меч и ще се порежеш. Ще видиш кръвта и тя ще ти напомни за тези ми думи. Ще си спомниш и ще се усмихнеш, ще се намръщиш и накрая, сред тишината на малката стая, ще заплачеш. Ще заплачеш, защото тогава ще разбереш смисъла на всичко. Съпругата ти ще дойде, ще те прегърне и ще те попита какво е станало. Ти ще я погледнеш и ще видиш страха й. През всички години, които тя ще те е познавала, през всички трудни моменти, които ще сте посрещнали заедно, тя почти никога няма да те е виждала да плачеш. Ти ще поклатиш глава и просто ще кажеш: Гуен. Тя ще разбере и двамата ще се прегърнете още по-силно. И двамата ще заплачете и моментът ще отмине. Това ще бъде приятен миг. Измъчвалата те мисъл ще бъде отмита от тези сълзи и ще ти напомни за много неща, някои от които ще си забравил, а не е трябвало. Така денят ще приключи по-добър.

Ейдриън смутено се обърна към приятеля си:

— Чу ли? Ще си имам съпруга.

— Заслужаваш да имаш — отвърна крадецът и със задоволство установи, че другите двама разтълкуваха думите му различно. Думите рядко се оказваха толкова подходящи.

Калианката отново погледна към пивницата.

— Ще са нужни години, за да превърнем това място в нещо подобаващо. Ще трябва да изкъртя подовете. И пак не е ясно дали това ще успее да отстрани спомените за Грю и Стейн.

— Ако го направиш прекалено красиво, ще трябва да смениш и името. — Ейдриън хвана седлото си.

— Името планирам да сменя. Няма да притежавам място, наречено „Противната глава“.

— Как ще го наречеш? — попита боецът.

— „Розата“ — каза тя, с което породи усмивки. — Освен това си мислех да заделя онзи стар килер за двама ви с Ройс. Там спокойно ще можете да разговаряте по работа и да съхранявате екипировка. Аз ще ви крия, като в началото.

— Колко? — попита Мелбърн.

— Моля?

— Какъв наем ще искаш да плащаме? — уточни Ройс и се приближи към нея.

Гуен го погледна смаяно.

— Няма да ви вземам наем.

— Това не е особено умно.

С две ловки движения на патерицата тя се обърна с лице към него.

— Без вас не бих закупила разрешителното за кръчмата. Ако не бяхте дошли… — Тя се извърна и си пое дъх. — Ако не бяхте дошли, Грю щеше да ме е разорил. Може би щеше да направи и нещо по-лошо. Даже съм сигурна, че би станало именно така. Кой знае колко други момичета биха погинали. — Тя постави малката си длан върху гърдите му. — Вие променихте всичко. Аз съм ви длъжница. Как бих могла да ви искам наем?

— Добре де, разбрах. Ще получаваш процент.

— Не искам процент. Предлагам ви стаята със себичната надежда, че заради нея ще се връщате.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това — намигна Ейдриън.

На Ройс му идеше да го наръга, но тогава забеляза усмивката й и… Гуен наистина ли бе започнала да се изчервява?

— Укриването на крадци носи рискове — бързо каза Мелбърн. — Рискуваш да те арестуват, да изгубиш разрешителните и ръцете си. Няма да ти позволя да поемаш такъв риск безплатно. Когато работим в кръчмата ти, ще получаваш дял от печалбата.

— Но…

— Иначе няма да остана.

Гуен бавно затвори уста. А Ройс копнееше да почисти петънцето върху бузата й. Ръката му дори бе започнала да се насочва натам. Защо тя ме кара да си мисля, че имам правото да върша нещо подобно?

— Ще останеш? Ще живееш тук?

Ройс погледна към приятеля си и сви рамене. Даде отговора си с небрежен тон, плод на актьорско усилие.

— Хубаво би било да имам място, в което да се връщам. Но ще настоявам да вземаш процент.

Ейдриън се изкикоти:

— Щом и Ройс ще живее тук, по-добре наречи пивницата „Розата и бодилът“.

Мелбърн го изгледа остро, но Гуен просия.

— Точно така ще направя. „Розата и бодилът“. Добре звучи, не мислите ли?

— Хубаво, не съм ви изпуснал! — Албърт изникна от публичния дом, пристегна халат и присви очи заради ярката светлина.

— Вече наближава обяд, Уинслоу — изръмжа Ройс. — Започваш да се държиш като истински благородник.

— Благодаря ти. Започнал съм и да наддавам. Трябва само да се сдобия с хубаво палто…

— Какво искаш? — Крадецът се качи на седлото си и намести плащ.

— Утре лорд Харингтън организира празненство, на което смятам, че трябва да присъствам.

— Следващият тоалет ще ти бъде удържан от дяла.

— Не става дума за пари. Мислех си, че трябва да си изберете някакво име. Малко е глупаво да обяснявам как двама мъже могат да уреждат случването на определени неща. Звучи аматьорски; съмнявам се, че по този начин ще успеем да си изградим клиентела. Нужно ми е нещо, което хората да запомнят, но да не може да бъде проследено до един от двама ви. Не искам да употребявам и думата крадци — кръговете, в които се движа, не биха одобрили това. Затова си мислех за название. Какво ще кажете за Двамата фантоми? Или нещо от този сорт?

— Двамата фантоми? — повтори Ейдриън.

Гуен поклати глава.

— Трябва ви нещо специално, нещо уникално. Нещо късо.

— Какво ще кажете за Ририя? — Блекуотър също зае мястото си върху седлото.

Ройс се подсмихна.

— Професорът все пак се оказа прав — продължи боецът.

Ройс сви рамене:

— Но ти да не вземеш да му кажеш.

— Кой е бил прав? За какво? — попита виконтът.

— Няма значение.

— Значи да ви наричам Ри-ри-я? Правилно ли го произнесох?

— Сносно — каза Ройс. Той и спътникът му вече насочваха конете си.

Виконтът сви устни.

— Онова с фантомите ми харесваше повече, но важното е да има нещо…

— Идеално е — каза Гуен.

— Скоро ще се видим — Ройс помаха и започна да се отдалечава.

— Почакай! — извика подире му Уинслоу. — Какво означава Ририя?

— Двама. На елфически.