Розата и бодилът

Глава 9

Ейдриън вървеше зад крадеца. Тъй като гилдичарят не бе им казал името си, Блекуотър сам му бе определил едно — Загадко. Загадко определено не беше от доверчивите и бе отпуснат колкото обтегната пружина.

Боецът не бе имал щастието да познава професионални крадци. До неотдавна Ройс бе представлявал единственото му подобно познанство. Сега Ейдриън можеше да си позволи да направи сравнение между двамата. Загадко се обличаше като грубиянин. Имаше късо яке, с големи маншети и висока яка, а също и вълнени панталони — облекло като на докер. Само че самият той бе прекалено дребничък, за да създаде подходящото излъчване. Походката му също се отличаваше от тази на Ройс. Неравномерните крачки на крадеца от Алената ръка нямаха нищо общо с плавните движения на Мелбърн. Загадко притежаваше излъчването на плъх или пор, докато Ройс приличаше по-скоро на ястреб. Нищо чудно, че повелият ги крадец толкова бързаше да се шмугне в свърталището си.

Загадко вървеше между двама им и им сочеше пътя. Не го бяха вързали, не се налагаше. Шансовете му за бягство се колебаеха между несъществуващи и невъзможни. Ако той се стрелнеше нанякъде, Ройс щеше да се понесе подире му. След няма и пет крачки ноктите щяха да се впият в него. Ейдриън бе виждал начина, по който партньорът му си играе с жертвите си, най-често като умишлено обърне гръб, престори се на разсеян или остави някоя врата отворена. В нощите след подобни случаи Блекуотър винаги сънуваше кошмари и се будеше облян в пот.

Бяха оставили Албърт при бръснар и му бяха насипали достатъчно пари, за да се приведе в приличен вид и да си купи нови дрехи. Кръчма „Противната глава“ бе избрана за сборен пункт: въпросното заведение бе рядко посещавано, което го правеше идеално за целта.

Уинслоу се бе усмихвал до уши, когато Ройс му беше наброил монетите: изглежда не бе очаквал, че ще му бъде оказано подобно доверие. Ейдриън се съмняваше, че двамата отново ще видят виконта, но пък в момента си имаха много по-важна работа.

Ако някой бе наранил Гуен, Ройс не беше единственият, който искаше да открие виновника.

Слънцето се бе издигнало високо в небето, за да отрази напредъка им в търговския квартал. Тук улиците бяха чисти, магазините бяха обсипани с витрини или множество прозорци, а над всяка врата бяха разположени хитроумни табели. Някакъв шивач бе сложил огромен напръстник под игла с въже конец. Един юрист бе разположил перука, която само при най-близък оглед разкриваше, че е дървена. По улиците се разхождаха пъстри дрехи — жълти, оранжеви, зелени: заможните магазинери предпочитаха биещите на очи цветове. Дали това бе съвпадение, или те умишлено повтаряха цветовете на есенните листа? Наоколо се виждаха и кожени палта, дошли от благородническия квартал. Навсякъде се смесваха приятни гледки, звуци и миризми.

Улични търговци разнасяха същински дръвчета с изложени мостри: шапки, обувки, евтини бижута и чанти. Оживени момичета разнасяха кошници с церове, дрънкулки и плат. Музиканти, жонгльори, премятащи се танцьори и сладкодумни разказвачи демонстрираха уменията си. Почти на всяка крачка се срещаха улични играчи на комар. Уханието на канела и ябълки се примесваше с миризмата на печено свинско.

Не изглеждаше вероятно, че крадци ще са си избрали подобно място за свое седалище. Ейдриън смяташе, че джебчиите живеят в изоставени руини някъде в бедняшкия квартал или сред канализацията. Но пък мишките определено биха предпочели пълния килер пред празната плевня.

— Вие се занасяте — обяви Загадко, защото пред него Ройс бе направил няколко завоя сам. — Приятелят ти знае къде отиваме.

Ейдриън, към когото бяха насочени горните думи, бе уверен, че това няма как да се окаже вярно. По-рано Ройс никога не бе посещавал Медфорд, а доколкото боецът можеше да прецени, партньорът му никога не бе го лъгал. Това винаги му се бе струвало странно, тъй като ставаше дума за крадец без какъвто и да било морал. Но това бе една от странностите на Ройс Мелбърн. Способността му да си намира пътя бе друга от тях.

В края на улица „Хартиена” Ройс спря. Пред него се издигаше голяма желязна двер — разположена между книговезницата на Фарингъм и магазин за гравировки, принадлежащ на някой си Харингтън. Зад портата имаше малко гробище. Самата тя бе затворена с огромен и безнадеждно ръждясал катинар.

Мелбърн се обърна към Загадко и посочи към гробището.

— Тук, нали? Само че входът ви е другаде. На някое бързо и удобно МЯСТО.

Другият крадец го наблюдаваше с подозрение.

— Не е нужно да си гений, за да се досетиш — разясни Ройс. — Само трябва да се оглеждаш за място в сърцевината на града, което да е изолирано. Никой не е докосвал тази верига от поне десетилетие. Къде е входът ви?

Крадецът се огледа, а после потропа в определена последователност върху една от решетките, измести я и се промъкна.

— Изглежда в гилдията ви не членуват дебели хора — подметка Ейдриън. Онзи не му обърна внимание, беше прекалено зает да търчи сред гробовете. Ройс не го последва: бяха пристигнали, спътникът им просто се опитваше да се дистанцира от кръвопролитието, което несъмнено щеше да последва.

Ейдриън се бе загледал в дърветата отвъд гробищната ограда: те се отличаваха от околните. Малкото стволове, пръснати сред плочите, бяха изгубили всичките си листа. Над сгърчените клони кората бе почерняла. Неотдавна погинали листа гниеха над земята и статуите. Последните изобразяваха жени, обгърнати в дипли. Дъждовете бяха оставили дири в лицата им.

Тук беше тихо. Търговското оживление долиташе съвсем приглушено. Този слаб шум само подчертаваше усещането за уединеност.

По принцип гробищата бяха застинали места на вечен покой. Това представляваше изключение, пълно с двукраки плъхове. Въпросните плъхове не харесваха посетители, особено неканените посетители.

Двамата бяха застанали насред гробището като деца, стоварили удар върху кошер и изчакващи последиците. Но Ейдриън не смяташе случващото се за необичайно или налудно. Подобни събития бяха нещо обичайно край Ройс. Само преди година боецът би се изсмял при мисълта, че двамата ще продължат да работят заедно. А може би нямаше да се изсмее: в онзи период не му беше до смях. Обзелото го тогава униние го бе накарало да вижда приемливост и в най-глупавите идеи. Именно по тази причина се бе съгласил да продължи да работи с мрачния и жесток Ройс Мелбърн. През изминалото време двамата бяха вършили какво ли не. Блекуотър бе могъл единствено да научи, че трябва да внимава, когато Ройс повдигне качулката си, че приятелят му не харесва никакви напитки, с изключение на малко известно и изключително скъпо вино, че кинжалът му си има име, но конят — не; че е бил изоставен като малък. И че действително е отличен крадец.

За незначителната цена, която спътникът му отреждаше на човешкия живот, Ейдриън бе научил още в самото начало на познанството им. Ройс гледаше на убийството като на най-лесното решение. Обичайно това пораждаше много спорове между тях. Но не и днес.

Сред сенките се появиха лица. Мълчаливи лица. Те се приближаваха бавно, край надгробните камъни. След няколко минути Загадко се появи отново — от крипта, украсена със статуята на гаргойл. Петима други пристъпиха напред след него.

— Едно прасенце ни каза, че сте поискали да ви доведе тук.

Говорещият бе изненадващо нисък и носеше черна шапка, украсена със знака на червена длан. Лявата страна на лицето му можеше да се похвали със синина и дълбок разрез, следващ очертанията на скулата, неотдавна шит. Това не изглеждаше да го притеснява, защото в момента той оглозгваше бутче и облизваше пръстите си.

— Само че ние си имаме едно правило. Всеки, който види дома ни, трябва да стане част от нас, ако иска да го напусне.

— Разбирам нуждата от дискретност — отвърна Ройс. — Сигурен съм, че никой не знае за присъствието ви.

— Попаднали сме на умник, момчета. Може би ще разкажеш и защо си решил да се самоубиваш днес — докато все още можеш да говориш.

— Търсите момиче на име Роза. Искам да зная защо.

В отговор неколцина от околните се засмяха. По някаква причина веселието им напомни на Ейдриън за грачене.

Всеки от членовете на Алената ръка изглеждаше съшит от няколко личности. Един носеше ловджийска жилетка над моряшка риза; друг носеше широката одежда на художник, шутовска шапка и панталони до коленете. Дори имаше един с различни обувки: ботуш за езда на единия крак и сатенен пантоф на другия. Същински бездомни кучета, навъртащи се около гробище — слабовати, мръсни и много вероятно болни.

— Това е много самоуверено изискване — заяви Цилиндърът. — И защо смяташ, че ще ти кажем нещо?

— Колегиалност.

Цилиндърът присви очи.

— Значи си крадец? А знаеш ли какво се случва с крадците, които навлизат в наша територия?

— Не, а и не ме интересува. Освен това аз не съм открадвал нищо. Вашият човек може да потвърди. Той не е спрял да ни следи от пристигането ни.

Цилиндърът се обърна. Загадко кимна.

Цилиндърът отдели време да отхапе нов къс от бутчето си и чак тогава проговори.

— Тогава какво искаш? Никой не влиза просто така в свърталище, за да разпитва за информация, освен ако не си засегнат лично или… — Той замълча, направи крачка напред, присви очи към Ройс и посочи с пилешкото бутче в подсилване на въпроса си. — За кого работите?

— За никого.

— По-рано с тях имаше още един — вметна Загадко. — Те го оставиха при бръснар и му дадоха пари да си купи нови дрехи.

— Някой богат?

Загадко поклати глава.

— По-скоро приличаше на Рой Мърльото.

Цилиндърът захвърли оглозганата кост и бавно започна да обикаля гостите, облизващ пръсти. Направо в колана си бе пъхнал сабя.

По единствения режещ ръб, извивката на острието и месинговата дръжка Ейдриън разпозна морско оръжие — част от стандартната екипировка на западните моряци. Освен това онзи носеше и кортик, още едно морско оръжие. Той не изглеждаше като човек, който някога се е качвал на кораб, но пък оръжията му бяха комплект.

— Кой си ти? — попита Цилиндърът.

— Ройс Мелбърн.

— Ройс… — Онзи спря. — Това име ми звучи познато. Ти идваш от юг, нали? Колнора?

Ройс не отговори.

— Работиш за Черния диамант, нали?

— От Диаманта са набелязали Медфорд? — намеси се един от другите, онзи с различните обуща.

Цилиндърът се навъси и отвратено се плесна по бедрата.

— Не се съмнявам. Тези проклетници ламтят за всичко. Просто не могат да понасят някой да не полага усилия за тях. Мизерници. Не им ли стига половината свят? И двама ви би трябвало да убия още сега.

— Аз не съм член на Черния диамант.

— Така ще кажеш. — Цилиндърът си свали шапката и прокара ръка през редеещата си коса.

— Не можем да си позволим проблеми с Диаманта — заяви високият крадец с късите панталони.

Цилиндърът го изгледа раздразнено.

— Чак сега ли го разбра? — Той отново си сложи шапката и се обърна към Ройс. — Може би казваш истината и наистина не си част от Черния диамант. — Мъжът обърса нос и се поизпъчи. — Ето какво. Ще изпратя човек в Колнора да проучи. Ако той заяви, че си диамант, ще говорим. Готов съм да изслушам предложението, с което сте изпратени.

Изражението му показваше, че разговорът няма да се окаже особено приятен.

— Ако си никой, ще получиш възможност да избираш към кого да се присъединиш: към нас или към останалите почиващи. — Цилиндърът бавно се извърна с разперени ръце, за да покаже гробището. Величествен жест, който не отговаряше на околната занемареност.

Подир това говорещият направи крачка напред и отпусна ръка върху дръжката на кортика.

— А може и да си вървиш обратно откъдето си дошъл. Моят човек ще се нуждае от време, за да провери.

— Много любезно от твоя страна. — С безизразен глас Ройс също пристъпи напред. — Само че мнението ти не ме интересува. И за разлика от теб, аз не съм склонен да си губя времето. Защо търсите Роза?

За пръв път от началото на разговора Цилиндърът придоби леко смутен вид и отстъпи. Един поглед в очите на Ройс от толкова близко разстояние изискваше значително количество решителност — по-голямо от решителността, която един дребосък с откраднати оръжия можеше да събере.

— Тебе какво те интересува?

— Искам да зная дали това има нещо общо с нападението над Гуен Деланси.

— Пак питам, защо те засяга?

— Гуен е моя приятелка. Бих искал да благодаря на онзи, който я е наранил.

Киселото озлобение изчезна от лицето на Цилиндъра. На Ейдриън дори се стори, че е зърнал съчувствие.

— Съжалявам да го чуя. Ако казваш истината, в такъв случай имаш още по-големи основания да си вървиш, докато е време. Не става дума за нещо, в което би искал да се замесваш.

— Защо?

Цилиндърът бавно си пое дъх и огледа лицата около себе си. Няколко мига задържа погледа си върху Ейдриън; накрая се обърна обратно към Ройс.

— Търсим Роза, защото градските шерифи я търсят. А те я търсят, защото лорд Екзитър я търси. Той и неколцина от хората му дори се отбиха тук, за да питат дали не знаем нещо. Търсят я много ожесточено. Посъветваха ни и ние да сторим същото. Очевидно тя им трябва за нещо много сериозно, защото бяха изключително настоятелни. — Той потърка посечената си буза. — За да покаже, че не се шегува. Негова светлост обеси трима от хората ми. Без присъда и обвинение, просто ги остави да се люлеят.

Мъжът нахлузи шапката си надолу и въздъхна.

— Благородниците търсят сериозно. Най-добре се дръж настрана.

— Знаеш ли кой е пребил Гуен?

— Разбира се.

— Кой?

— Не е човек, с когото да се замесваш. Повярвай ми. В такива случаи за нас, простосмъртните, е най-добре да се оттеглим, да останем незабелязани и да оставим боговете да воюват.

— Нямам намерение да ме забелязват — каза Ройс, вторачен в дребосъка с голямата шапка. За целия разговор надали бе мигнал и веднъж.

— Той е много над теб, убиецо.

— Как разбра, че съм убиец?

— Ти си корав. Влизаш насред свърталището ми, оказваш се обкръжен, а не показваш никакъв страх. Моите почитания. Сериозно ти предлагам да се присъединиш. И на него също. — Той кимна и посочи към Ейдриън. — Харесвам хората, които знаят да си мълчат. А и току-що изгубих трима от хората си. Нищо чудно да станат четирима. Така че почти съм сигурен, че си убиец. Може би дори си един от прословутите асасини на Черния диамант. Само че онзи… — Цилиндърът подчерта думите си с известно мълчание и поклати глава. — Той е недосегаем.

— Всеки умира.

Цилиндърът потърка брадичка.

— Трябва да призная, че след онова, което той стори с момчетата ми, не бих имал нищо против да го видя да страда. Това далеч не са първите проблеми, които сме имали с него. Само че никой не може да го докосне.

— За кого говориш?

— За същия негодник, който ме преби и обеси трима от хората ми по прищявка. Става дума за маркиза на Ийст Марч, лорд Саймън Екзитър, велик конетабъл на Меленгар. — Онзи за пореден път поклати глава. — Трябва да призная, че останах поласкан от честта Негова светлост да ме посети лично, но бих предпочел да не го прави. Ако си разумен, съветвам те да забравиш за всичко това, за да не се забъркаш в неприятности.

— Къде отиваме сега? — попита Ейдриън. Току-що бе избегнал прегазване от дърводелска количка.

— Да говорим с Гуен.

— Но тя отказа да ни види.

— А аз уважих желанието й. Но това беше преди да узная причината за отказа й.

— И каква е причината?

— Използвай щъркеловите си крака по предназначение и върви по-бързо.

Двамата завиха край дюкяна на един портретист и отново се отправиха към бедняшкия квартал.

— Защо тя отказва да ни види? — настояваше Ейдриън.

— Отново се опитва да ни спаси.

Мъжът на верандата на публичния дом се смееше. Ройс веднага изпита неприязън към него. Той изпитваше неприязън към повечето хора, но този път усещането му бе оправдано. Неприятният си имаше и другар, който бе стиснал Жасмин за гърлото и я притискаше към вратата. Самият неприятен тъкмо събаряше друга жена на земята — Ройс си спомни, че името й е Аби.

Сега Ейдриън крачеше наравно с него и можа да постави ръка върху рамото му.

— Поеми си дъх и ме остави да поговоря с тях.

Ройс не забави ход.

— Нямам никакво намерение да разговарям…

— Добър ден, господа. — Ейдриън помогна на Аби да се изправи. — Какъв е проблемът?

— Те искат да откраднат мъстта ни! — изкрещя Аби.

— Какво?

— Тя има предвид пивна мъст, Ройс — каза боецът и пристъпи на верандата.

— Искат да вземат цялото буре! — изграчи Жасмин, с което си спечели зашлевяване.

Ройс на свой ред пристъпи напред.

Спътникът му повдигна ръка.

— Почакай. Аз ще се оправя с тях.

Мелбърн спря; по-скоро защото приятелят му стоеше на пътя му.

Ейдриън започна да рита парапета, за да отчупи една от балюстрите. Всички погледи се насочиха към него.

— Съжалявам, по-късно ще го оправя. Но сега ми трябва нещо, с което да ги удря — обясни той на възмутената Аби.

Това накара сграбчилия Жасмин да я пусне. Жената избяга вътре в къщата.

— По-добре се постарай — заплаши Ройс. — Ако някой от тях успее да ти избяга, той е за мен.

— Те дори нямат оръжия, Ройс.

— Когато приключа с тях, няма да имат и с какво да държат оръжия.

Двамата вече не изглеждаха толкова уверени. Но не изглеждаха и особено умни. Това се потвърди, когато онзи до вратата замахна към Ейдриън.

Ройс изпитваше неудовлетворение от факта, че това нападение бе сложило край на възможността му да убие двамата. Ръката на първия се строши под удара на Ейдриън. Това го накара да се превие от болка и му донесе втори удар, този път в тила. Преди вторият да е успял да направи и две крачки, другарят му вече рухваше на земята.

За удоволствие на крадеца вторият бе направил две крачки в отдалечаване от Ейдриън. Мелбърн пъхна ръка под наметалото си и стисна дръжката на Алвърстоун. Двоумеше се между това дали наистина да не му отреже ръцете, или просто да му пререже гърлото. Нямаше причина да измъчва малоумника, той си беше обикновен скот. Но пък не му харесваше начина, по който всички смятаха, че могат да правят каквото си щат в останалия без защита публичен дом. Чифт ръце, заковани от двете страни на верандата, биха дали прекрасен пример.

Уви, колебанието му продължи прекалено дълго: Ейдриън стовари импровизираното си оръжие върху кръста на втория и го повали на колене. Заради инерцията онзи залитна напред и откърти нова балюстра от парапета. Така боецът си спести нуждата от втори удар, но пък му се отваряше повече работа в предстоящия ремонт на оградата.

Ройс се намръщи.

— Готово — заяви Блекуотър. — Проблемът е решен, без теб да те издирват за убийство. Не е ли хубаво?

— Хубаво е да не те търсят, когато си убил някого. Иначе какъв е смисълът?

Двамата влязоха в салона, където се натъкнаха на други двама мъже да влачат огромен метален съд откъм мазето, без да се впечатляват от обградилите ги жени. Негодниците спираха колкото да блъснат прекалено досадните.

— Достатъчно! — кресна един от тях и изтегли ловджийски нож.

— Ще порна следващата, която се приближи!

Ейдриън отново побърза да пристъпи напред.

Къде беше тази бързина, когато вървяхме насам? Ройс поклати глава.

— Ти пък кой си? — попита онзи с ножа.

— Аз съм човек, който е сигурен, че този съд не ви принадлежи.

— Да, той е наш! — изкрещя една от жените. — Те искат да го откраднат за „Противната глава" отсреща!

— И теб ще насека, ако не се махнеш. — Онзи заплашително размаха ножа.

Блекуотър протегна ръка зад гърба си и изтегли големия си меч. През цялото им досегашно партньорство Ройс го бе виждал да изтегля този меч само веднъж. Обикновено боецът се справяше с останалите две оръжия. Този път го стори за ефект.

Ейдриън протегна върха на огромното острие. Той се намираше на няколко крачки от другия, само че мечът смаляваше голяма част от въпросното разстояние.

— А може би ти ще предпочетеш да се махнеш?

Мъжът рязко прибра ножа си и се обърна към вратата.

— Накарай ги да го върнат обратно — намеси се Ройс. — Иначе ще заковавам ръце към балюстрадата.

Двамата погледнаха към него, към ръцете си и към огромния меч. Накрая се спогледаха. Другият сви рамене.

— Разбира се. Не е нужно да правим проблеми. Просто си вършим работата.

Бъчвата бе понесена обратно надолу.

В този момент Ройс я видя. Гуен стоеше на върха на стълбището, облегната на перилата. Едната й ръка бе отпусната в клуп; около лицето си бе омотала шал, под който блестяха единствено очите й. Едно от тях бе затворено от подутина, но другото Ройс би разпознал навсякъде. То принадлежеше на жената, която го бе спасила от смърт. Която бе обещала да го скрие и да му помогне и бе удържала на думата си. Никой не бе правил подобно нещо за него. Родителите му го бяха изоставили, приятелите му го бяха предали, но тази непозната с изумрудени очи се бе погрижила за него. Ако в света действително съществуваха добри хора, в момента той виждаше насреща си една от редките им прояви. А видът на белезите, които шалът не бе успял изцяло да скрие, му донесе увереност, че той ще убие онзи, който й е причинил това. И че ще го стори бавно.

Ройс крачеше по стълбището много преди жените да успеят да го спрат и Гуен да се отдръпне.

— Благодаря ти — глухо каза тя. Шалът бе покрил устата й. — Но сега те моля да си вървиш. — Гуен понечи да се отдръпне.

— Научих за Роза — каза Мелбърн. — Зная, че го е направил някой си маркиз Екзитър.

Тя спря, но не го погледна. Ръката й се вкопчи по-силно в перилото.

Ройс изчакваше. Гуен бавно се обърна, придържаща шала със здравата си ръка.

— Исках да се върнеш. — Гласът й звучеше странно. Той трепереше. — Откакто си отиде, не съм спирала да се надявам… но не смеех да вярвам. Ти не си от сантименталните хора. Само не исках да се връщаш сега.

Тя зарида и отново започна да се изкачва. Движеше се бавно, с издърпване нагоре. Ройс я последва.

В стаята си Гуен се отпусна върху леглото — същото легло, в което възстановяващия се крадец бе лежал със седмици. Това място бе свято за него: той осъзнаваше това едва сега. Свято убежище на доброта. Бе останал тук само два месеца, но завръщането го накара да се почувства по необичаен начин. Може би това бе усещането за завръщане у дома.

Гуен лежеше по лице, скрила сълзите си във възглавницата.

— Върви си.

Ройс седна до нея и отпусна ръка върху гърба й. Тя носеше ленена рокля. Платът бе груб под галещите му пръсти.

Той се чувстваше глупаво. Искаше да я утеши, но не умееше да утешава. Тялото й продължаваше да трепери. Лявата му ръка все така я галеше нежно, но дясната бе стисната в болезнен юмрук.

— Съжалявам — задавено каза тя. — Не исках да ме виждаш в такъв вид.

— Зная. Но това не е истинската причина за нежеланието ти.

Тя се обърна и го погледна объркано.

— Ти отново се опитваш да ме защитиш. Боиш се, че ще направя нещо глупаво и ще докарам смъртта си.

— Греша ли?

— Да. Нямам никакво намерение да се оставя да ме убият.

— Но възнамеряваш да сториш нещо.

— Разкажи ми какво стана.

Тя обърса лице със здравата си ръка.

— Те бяха поне десетима. Шерифи и гвардейци, ако не се лъжа. Не познавам униформите им. Искаха да знаят за Роза. Казах им, че е отишла в замъка. Че е била наета. Негова светлост смяташе, че тя се е върнала, но тя не си беше дошла. Никоя от нас не бе я виждала. Но лордът явно не ми повярва.

Гуен замълча и повдигна пръсти до устните си.

— Диксън се опита да им попречи и… Той все още е в безсъзнание. Не зная дали ще оживее. — Тя отново зарови лице във възглавницата. — Трябва да си вървиш. Напусни града, напусни Меленгар. Върви откъдето си дошъл и забрави за мен. Не искам нещо да ти се случи. Аз трябва да пазя теб. Аз трябва… Ако останеш, ще бъдеш убит, а аз по-скоро бих избрала да умра, отколкото да позволя това да се случи.

Стомахът на Ройс се сви. Беше му трудно да диша; капчици горещина започнаха да избиват по тялото му. Та тя почти не ме познава. Докосващата я ръка на свой ред бе започнала да трепери, затова Мелбърн я отдръпна.

— Не се тревожи за мен.

Жената повдигна лицето си към него. Трудно му беше да разпознае Гуен в обезобразеното от побой лице под шала. Но гласът й си бе останал същият. Това бе същият глас, който бе отвърнал на вика му онази нощ.

— Не, Ройс. Ти не разбираш. Той е прекалено влиятелен.

— Подценяваш ме.

— Той е конетабъл на Меленгар. Разполага с безброй хора и е братовчед на краля. Не искам и ти да свършиш като Диксън. Не искам да умираш.

— Гуен, аз не съм свикнал да се доверявам на хората. Ти ни откри да кървим на улицата, но никога не ме попита за нищо друго, освен за името ми. Повечето люде биха ме засипали с въпроси. А аз така и не ти казах нищо за миналото си.

— И сега възнамеряваш да ми разкажеш?

— Не. Възнамерявам да ти покажа.