Розата и бодилът

Глава 23

Ройбън бе събуден от ярки слънчеви лъчи, надничащи през прозореца му. Тази гледка го накара да си помисли, че е умрял. В светлината, оформена от плъзнали по леглото му лъчи, имаше нещо мистично. Всичко беше много ярко и го принуждаваше да присвива очи. Таванът над него бе обкичен с всякакви растения. Повечето приличаха на цветя, обикновени полски цветя, каквито надничаха и край двора на двореца. Юношата разпознаваше само някои от тях: мащерка, лоницера и примула, които много често откриваше край конюшните, а също и амброзия и залистниче — тях често бе откривал из пукнатините на крепостните стени. Освен това той дочуваше гласове, множество гласове. До него долиташе и далечният тропот на копита,

Втората му мисъл посочи, че той не е мъртъв, защото в смъртта нямаше как да има подобна мъчителна болка. Гърлото го болеше като опарено с течно олово; върху гърдите му се беше отпуснал невидим гранитен блок. Невидим, но ясно осезаем.

Хилфред понечи да си поеме дъх, който опит го накара да се сгърчи мъчително. Рязкото движение накара кожата му да се допре до ленения чаршаф. Тъканта изглеждаше мека като заешка кожа, а дереше с хиляди иглици. Главата го болеше, гадеше му се и непрекъснато му се струваше, че долавя миризмата на пушек. Сега осъзна, че лежи върху някакво легло. Никога досега не бе лежал върху подобен матрак. По-рано винаги бе смятал, че подобни кревати сигурно са страшно удобни. Но в случая му се струваше, че е проснат върху маса за мъчения. Дори дишането беше мъчение. Дори премигването болеше.

Той действително беше жив, но не бе сигурен, че иска да остане в това състояние.

Към него се приближи някаква жена и го погледна.

— Вече си буден. Това е добре.

Ройбън я виждаше за първи път. Косата й бе сива, почти бяла; около очите й имаше паяжина от бръчици. Въпреки това тя се държеше дружелюбно.

— Сигурно би предпочел да продължиш да спиш. Но онези, които правят този избор, никога не се събуждат. Аз самата не бях сигурна, че ще се събудиш. Никак даже. Когато те докараха така опечен, помислих си, че е трябвало да ти вземат мерки за ковчег. Те казаха, че си бил млад и силен, но за мен това не е гаранция. Над не един млад и силен съм виждала да заковават капака. И много от въпросните изглеждаха по-добре от теб. Поне огънят не ти е отнел косата.

Тя посегна да го погали по главата, но спря заради потрепването му.

— Явно и скалпът е чувствителен. Винаги е така с изгарянията. И все пак възпалението е за предпочитане пред изпепеляването. Болката, която чувстваш, показва, че плътта ти е още жива. Само мъртъвците не усещат нищо. Зная, че сега изобщо не мислиш по такъв начин, но по-късно ще се радваш заради страданието.

— Вода — простена немощно юношата.

Възрастната жена повдигна вежди.

— Вода? Сигурен ли си, че си готов за това? Мисля, че стомахът ти би предпочел слабо вино.

— Вода, моля.

Тя сви рамене и се отдръпна, за да му налее чашчица. Ройбън се чувстваше достатъчно жаден, за да пресуши цяло езеро, но още на втората глътка започна да повръща край леглото.

— Какво ти казах?

Той трепереше. Може би от самото начало бе треперел, а забелязваше едва сега. Никога през живота си не се бе чувствал толкова отвратително. Идеше му да крещи, но се боеше от болката, която това би предизвикало. Смъртта определено бе за предпочитане. Страданието довлече със себе си паника, която заплашваше да го удави. Дори един час в подобно състояние би представлявал същинско мъчение. А в момента той си спомняше онова изгаряне като малък — и цялото време, от което се бе нуждаела ръката му, за да се възстанови. Подобна вечност на болка го очакваше и сега.

Какво ли бе станало с него? Над тялото му бе опънат чаршаф. Сигурно отдолу беше гол, явно дрехите му бяха изгорели. Какво ли бе останало от плътта му? Юношата се страхуваше да погледне, защото се боеше от онова, което можеше да види.

Ръцете му бяха почервенели, без косъмчета, но иначе изглеждаха наред — само леко потъмнели, на места обложени с мехури. Той стисна зъби. Дори ридаенето пораждаше болка, което определено не беше справедливо.

Тогава в главата му изникна първата необвързана с него самия мисъл.

— Принцесата — изрече той, отново като дрезгав шепот. — Тя добре ли е?

Жената го погледна въпросително, а после разшири лицето си в усмивка.

— Доколкото зная, да.

Хилфред се отпусна отново. Може би си въобразяваше, но болката вече не го измъчваше толкова силно.

Той се намираше в някаква малка стая, простовата на вид. Тези каменни стени не принадлежаха на двореца, а на някаква къща. По долитащите отвъд прозореца звуци Ройбън можеше да определи, че се намира в града.

— Какво стана? — попита той.

— Не зная. Не съм била там. Говори се, че вчера ти си се втурнал в горящия замък.

— Отнесох принцесата и се върнах за кралицата, но не можах да я достигна.

— Само това ли?

Хилфред кимна почти незабележимо. Изненада се от липсата на нова болка.

— Повечето хора казват, че си искал да умреш, защото…

Тя отново се обърна към купата с вода и откачи една кърпа.

— Защото?

Тя го погледна през рамо.

— Не мисля, че това е вярно. Не мога да си го представя, особено след начина, по който ти попита за принцесата. Знаеш ли какво си мисля? — Тя напои кърпата, изстиска я и се обърна отново. — Впрочем, аз съм Дороти. Акушерка съм. Доведоха ме да се грижа за теб, защото разбирам от изгаряния. На онези доктори им дай да лепят пиявици. А на теб само пиявици ти трябват сега. — Старицата замислено бе свила устни. — Да… мисля си, че ти си много храбър мъж, Ройбън.

Жената сгъна влажната кърпа и продължи:

— Мисля, че те грешат. Това, което ти ми каза, звучи много по-смислено, поне за мен. Мисля… Истински благородно от твоя страна е почти веднага да питаш за принцесата.

— Аз не съм благородник.

— На хартия може да не си, но имаш благородно сърце. Ако питаш мен, само това е от значение.

— Хората биха казали обратното. Те са готови да убият за една благородническа титла.

— А колцина са готови да умрат заради това? Колко от тях са готови да се хвърлят в горящ дворец? Алчността не изисква храброст. — Дороти отпусна кърпата върху челото му. За момент го ужили болка, бързо заменена от приятно и хладно усещане. — Ще се оправиш. Зная, че не ти се вярва, но и преди съм виждала подобни неща. В момента те боли, но си извадил късмет.

— Какво се говори за мен?

Възрастната жена се поколеба.

— Кажи ми. Не мисля, че ситуацията ми би могла да стане по-лоша.

— За това не съм толкова сигурна, Ройбън. Всички казват, че двамата с баща ти сте подпалили двореца.

Ройбън не беше осъзнал заспиването си — до момента, в който тропането го събуди. Завърналото се съзнание веднага доведе познатата болка. Връхлетялата агония го изпълни с омраза към чукащия по вратата.

Минаващата край леглото му Дороти се извини и добави:

— Не очаквам никого. Може би са открили още някой клетник, който се нуждае от грижите ми.

Тя изчезна отвъд тухления комин, разсичащ средата на покрива. Грубата колона бе обгърнала готварска пещ, отворена от две страни и украсена с тенджери и почернели прибори. Под тавана висяха тигани, кофи, чаши и купи, а над сводестия вход, където стопаните на дома обикновено биха окачили герба си или някой важен меч, Дороти бе закачила захабена метла.

Домът й се състоеше само от три стаи: кухнята, малко кътче зад дървена врата, където стопанката спеше, и стаята, в която лежеше Хилфред. Едва сега юношата забеляза лавиците с прилежно обозначени глинени съдчета. Сред тях той откри още имена на билки, а също и по-смущаващи названия като крака от плъх и заешки уши.

Последва отварянето на вратата.

— Ваше Преосвещенство? — сепнато каза Дороти.

— Той буден ли е?

— Спеше. Момчето е пострадало много сериозно. Нуждае се от…

— Но е идвал в съзнание?

— Да, Ваше Преосвещенство.

Ботуши удариха дървения под; вратата се затвори. Под сводестата врата премина възрастният епископ, който бе наблюдавал пожара. Червено-черната му одежда рязко контрастираше на фона на сивеещия дом.

Защо епископът е дошъл да ме посети? Заради последно помазване? Но тогава би дошъл някой свещеник.

— Как се чувстваш, синко?

— Добре — предпазливо отвърна Хилфред. Болката го разсейваше, затрудняваше мисленето му. Колкото по-малко кажеше, толкова по-добре.

Епископът го погледна объркано.

— Добре? Та ти едва не изгоря жив, момчето ми. Боли ли те?

— Да.

Епископът мълчаливо го изчакваше да продължи, но след като видя, че чака напразно, той се навъси и каза:

— Трябва да поговорим… Ройбън беше, нали? Какво си спомняш от нощта на пожара?

— Спасих принцесата.

— А преди това? Брага казва, че открил теб и баща ти заедно. Вярно ли е?

— Да, опитвах се да го спра.

Епископът сви устни и наклони глава назад.

— Така казваш ти. Но също толкова вероятно е да си му помагал.

— Не. Бях се изправил срещу него.

— Това пак е само твое твърдение.

Старецът се бе загледал в тавана. Хилфред също проследи погледа му — очите на епископа го принуждаваха да следва насочването им. Може би следващият въпрос щеше да се окаже свързан с окачените да се сушат билки…

Духовникът си придърпа една ниска табуретка и се настани на нея.

— Наред ли е всичко? — надникна иззад комина Дороти. Ройбън предположи, че разговорът протича прекалено тихо за нея. А може би тя чуваше, но не харесваше чутото. Тонът на гласа й загатваше за второто. Юношата осъзна, че възрастната жена му е симпатична.

— Остави ни — нареди свещенослужителят.

Виж, епископът не му беше симпатичен. Хилфред бе запомнил начина, по който привидно благият старец се беше опитал да го спре при пожара. А настоящата му грубост към Дороти определено не действаше в негова полза. Само че юношата се чувстваше прекалено измъчен, за да породи чувство, доближаващо се до гняв или омраза. А и самият епископ не изглеждаше много по-добре: под очите му личаха дълбоки сенки, лицето му изглеждаше изопнато от хронична липса на сън.

Възрастният човек отпусна длани върху коленете си и се приведе напред.

— Ройбън, не мога да ти помогна, освен ако не ми разкажеш всичко. Какво точно ти каза баща ти? — Той се приведе още по-близо. Очите му пламтяха; сега лицето му бе изопнато от напрежение. — Спомена ли някого от съзаклятниците си?

Хилфред се замисли, затваряйки очи. Втренченият в него поглед не се отразяваше добре на паметта му. Все още му се повдигаше, а кожата му тръпнеше като опарена. И същевременно му беше студено. В това състояние припомнянето на подробности от онази нощ се превръщаше в истинско предизвикателство.

Юношата поклати глава.

— Но мисля, че му е било обещано нещо в замяна на пожара. Останах с впечатлението, че той е разгневен на краля. Ядосан заради смъртта на майка ми. Спомена как някой го бил убедил във възвръщането на правдата.

— А спомена ли по какъв начин щяло да стане това?

— Не зная.

— Сигурен ли си? Това е много важно, Ройбън. Напълно сигурен ли си?

— Той не каза нищо друго.

Епископът се отпусна назад и бавно въздъхна.

— И ти си се изправил срещу собствения си баща, за да спасиш кралското семейство?

— Да.

— Мнозина ще сметнат това за прекалено невероятно. Кралицата погина в пожара, а кралят е полудял от мъка и страшно копнее да накаже някого. Преди няколко дни той едва не ме уби по време на едно съвещание, на което аз те защитих.

— Защитили сте ме?

— Да. Казах му, че ти си герой, който е спасил дъщеря му. Казах му, че си се втурнал сред пламъците, когато всички останали са оставали неподвижни.

— И?

— Той ме нападна с меча си. Единствено намесата на граф Пикъринг ме спаси от сигурна смърт. Чуе ли името Хилфред, кралят пощурява. Баща ти е убил съпругата му, а твоята кръвна връзка те превръща във виновен. Това е стар закон. За престъпления като измяна преките роднини също биват екзекутирани.

— Защо?

— Защото е прието, че синът или братът ще сторят същото като осъдения.

— Но това е нелепо. Аз я спасих. Върнах се, за да опитам да спася кралицата. Едва не умрях.

— Зная. И ти вярвам. Бях там и искам да ти помогна. Но първо ти трябва да помогнеш на мен.

— Как?

— Помисли си пак: напълно сигурен ли си, че баща ти никога не е споменавал конспиратори, подготвящи убийството на кралското семейство? Кой е щял да му помогне за възвръщането на справедливостта?

— Наистина не зная.

— Със сигурност?

— Да.

— Добре.

— Вярвате ли ми?

— Да, аз ти вярвам, но дали и кралят ще ти повярва? И какво ще направи той?

— Тоест?

Старецът отпусна ръка върху тази на Ройбън, с което го накара да потрепне.

— Някой трябва да си плати за убийството на кралицата, а твоето фамилно име е Хилфред.

Ройбън потъна в накъсана последователност от кошмари, в която виденията биваха редувани от кратки отрязъци агония. Беше му трудно да отличи реалност от сън. Но болката оставаше единствената постоянна величина. В сънищата си той винаги умираше — винаги изтляваше до смърт. В едно от съновиденията Елисън и Трите злини го бяха наболи на огромен шиш и бавно го въртяха. И не спираха да се кискат, докато кожата му се пропукваше и цвъртеше. В друг от сънищата си той се бе намерил пленен в спалнята на Ариста. В този сън юношата не успяваше да спаси принцесата и тя умираше пред очите му. Сетне пламъците поглъщаха и него. През цялото време той бе крещял към спящата девойка, но тя не бе чула гласа му заради задушавалия го пушек.

По време на идванията си в съзнание Хилфред винаги откриваше Дороти край себе си. Къщата бе достатъчно малка, за да й позволи да чуе бълнуването му и да се приближи в съответния момент. А може би тя просто оставаше до леглото му. Всеки път, когато юношата отвореше очи, съчувствената й усмивка изникваше насреща му.

На сутринта на третия ден след събуждането си той се почувства по-добре. Далеч не можеше да се каже, че се е възстановил, но можеше да определи състоянието си като междинно между мъчително и ужасно, което представляваше значително подобрение. Вече можеше да задържа изпитите течности, а Дороти можеше да го маже с мехлем, без да й се налага да слуша писъците му.

Към средата на деня юношата долови уханието на супа, накарало го да осъзнае, че е гладен. Но пристигането на храната бе изпреварено от тропот на колела и последвали викове. Гласовете бяха груби и остри.

— Направете път за краля!

Ройбън чу как Дороти изпуска някакъв съд. Дано това не беше супата.

— Отворете в името на Негово величество крал Амрат!

Вратата не издаде обичайното проскърцване — тя изпращя заради рязкото отместване.

— Кралят е дошъл да види Ройбън Хилфред. — Гласът беше гръмък и ясен.

— Той не е сторил нищо лошо! — извика Дороти.

— Махни се от пътя, жено.

Хилфред се постара да се подготви — доколкото това беше възможно. Всичко това му изглеждаше някак странно и забавно. А тези му мисли сами по себе си също бяха повод за смях. Колцина ли невинни биваха разсмивани от предстоящите си екзекуции?

Той трябваше да е умрял в двореца. Тогава юношата бе приел смъртта си. С оцеляването си само бе спечелил няколко дни съкрушителна болка. Умирането в сегашното му състояние би представлявало нещо абсурдно, но не и непоносимо. За него смъртта не беше враг, а изпълнена с разбиране позната. Съжаляваше единствено, че няма да може да вкуси от уханната супа.

Но това означаваше, че обонянието му се е възвърнало!

Остана му само един миг на възторг, защото в стаята вече влизаха войници. Как ли щяха да изпълнят присъдата? Най-вероятно щяха да го обесят. Имаше вероятност да му отсекат главата. Изгарянето на клада също присъстваше сред възможностите — иронична възможност — но надали щеше да бъде използвана; Ройбън смяташе, че пожарите са омръзнали на всички.

Но в следващия момент той си промени мнението. Нищо чудно кралят да пожелаеше огледално отмъщение — да стори с него онова, което баща му бе сторил с кралицата.

Войниците побързаха да отстъпят и да сведат глави, когато кралят влезе. Следваха го принцът и Ариста. И тримата бяха облечени в черни дрехи. Принцесата бе носила тази траурна рокля и при смъртта на лейди Клер.

Всички представители на кралското семейство изглеждаха изнурени, с бледи лица; само очите им бяха обгърнати в цвета на възпаление. Ариста изглеждаше най-мрачна, тя стоеше вторачена в пода.

Ройбън никога не бе виждал Негово величество от толкова близо. Кралят беше огромен; особено от легнала позиция юношата го виждаше като гигант с гъста брада. На вид той споделяше умората на децата си, но неговите очи пламтяха непримиримо.

— Ваше Величество — каза един от войниците. — Това е Ройбън Хилфред, синът на Ричард.

При споменаването на това име кралят потръпна. Може би нямаше да има никаква екзекуция. Може би владетелят щеше да го убие направо в леглото. Поне юношата бе видял принцесата отново и се бе убедил, че тя е в безопасност.

Благодаря ти, Марибор, за този прощален дар.

— Знаеш ли какво наказание се полага на онези, които лъжат своя владетел?

— Смърт? — предположи Хилфред.

— Смърт — потвърди кралят. — Вярно ли е, че в нощта на празненството си напуснал поста си?

— Да.

— В най-добрия случай това е пренебрегване на дълга. А в най-лошия — дезертьорство. Знаеш ли какво е наказанието за дезертьорство?

— Смърт. — В този случай не му се налагаше да отгатва.

— Смърт. — Амрат кимна бавно. — По нечия заповед ли напусна поста си? Заповед на човек от замъка?

— Не. — Ройбън забеляза лека промяна в погледа на владетеля, но нямаше представа как да я тълкува.

— След като си знаел, че изоставянето на поста означава смърт, защо си го направил?

— Замъкът гореше. Принцесата и кралицата бяха останали вътре и никой не се опитваше да ги спаси.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички просто стояха и гледаха. Канцлерът нареди…

— Онази нощ беше същински хаос. — Гласът на Пърси Брага се усилваше, защото той се приближаваше от кухнята. — Пламъци, мрак, паникьосани гости…

— Продължи, момче.

— Канцлерът нареди никой да не влиза вътре.

— Истина ли е това? — обърна се Амрат към Брага.

— Да. Тази заповед целеше да предотврати още гибел. Вратите бяха залостени с верига. Нищо не можехме да сторим.

— Истина ли е, че си се изправил срещу собствения си баща? — попита кралят.

Хилфред сведе очи към чаршафа.

— Да.

— Кога си научил, че баща ти възнамерява да убие семейството ми?

— Отгатнах, когато видях, че вратата към вашите покои е запечатана с верига. Татко ми заповяда да се махна. Каза ми, че ме поставил да дежуря на портата за мое добро. Така разбрах, че той е запалил пожара и е омотал веригата.

— Брага казва, че се е сражавал с баща ти и го е убил. Вярно ли е?

Ройбън кимна.

— Не пести думи пред своя владетел — остро каза канцлерът.

Амрат повдигна ръка.

— Няма нищо. Кажи ми, момче, как успя да свалиш веригата? Впоследствие катинарът бе намерен невредим.

— Взех ключа от тялото на баща си.

— Отключил си вратата и си отишъл в стаята на принцеса Ариста?

Юношата отново кимна.

Владетелят се обърна към дъщеря си:

— Това ли е изнеслото те момче?

Ариста не каза нищо. Тя дори не повдигна очи.

— Попитах те нещо. Отговори ми.

— Може би.

— Ариста, погледни го.

— Не искам.

Кралят я погали по косата.

— Защо?

— Мразя го.

— Мра… Но той ти е спасил живота, нали? Изнесъл те е от горящия замък. Има свидетели, които казват, че са го видели да те спасява. Да не искаш да кажеш, че това не е истина?

— Истина е.

— Тогава защо?

— Той не спаси мама. Той я остави да умре! Той остана жив, а тя умря! Той е страхливец, гнусен, подъл…

Ариста се разрида и в отговор на жест от баща й бе изведена.

В този момент Ройбън смяташе, че нещата не биха могли да се влошат повече. И се ненавиждаше заради наивността на тази си мисъл — винаги имаше начин това да се случи. В очите му започваха да се образуват сълзи. Трябваше да се напрегне, за да не им позволи да излязат. Не му се искаше да плаче пред всички тези хора.

— Всички да излязат — нареди Амрат.

— Но, татко… — понечи да възрази Олрик. Хилфред забеляза, че принцът носи два меча: един на колана си и един в ръце. Онзи в ръцете му бе подаръкът — оръжието, което Ройбън бе изгубил в пожара. — Не бива да я слушаш. Той е невинен. Спасил й е живота. Опитал се е…

— Казах нещо! — Този път гласът на краля прогърмя и изтласка присъстващите. След няколко мига вратата се затвори. Ройбън и Амрат останаха сами. Дори стопанката на дома я нямаше.

Кралят постъпи като епископа и се настани на столчето край леглото. В началото той не каза нищо, а Ройбън не смееше да го погледне — наместо това задържаше погледа си към сушените билки по тавана.

— Дворецът е горял — тихо поде крал Амрат. — Отделянето от поста е щяло да ти донесе сурово наказание. Никой не би осъдил на смърт едно момче, отслужващо първия си ден, но боят с камшик е бил сигурен. Знаел си това. — Кралят замълча, поглаждащ брадата си. — Баща ти и канцлерът са ти забранили да влизаш в замъка. — Той отново поспря, докосна устни с език и въздъхна шумно. — Дори да оставим всичко друго настрана, ти си се втурнал сред огнен ад, когато всички са бягали навън. Това не ми звучи като постъпката на разумен човек, Ройбън. Обясни ми, защо го направи?

— За да спася Ариста.

Думите се отрониха от устата му, но те се бяха зародили някъде много по-дълбоко. Едновременно с изричането им една сълза успя да се промъкне. Този път Хилфред не усети болката от зараждането й; агонията от изгарянията бе отстъпила пред новата мъка. Той се загледа в дръжката на кралския меч. Искаше му се да може да изтегли оръжието и да го насочи към себе си. Животът му бе безполезен. Нежелан и от двамата си родители, той бе убил майка си и бе принудил баща си да стане предател и убиец. Единственото момиче, което някога бе обичал, го мразеше. Ройбън искаше да умре, а огънят му бе отказал исканата гибел. Далеч по-добре щеше да бъде, ако бе открил смъртта си сред пламъците. Тогава поне щеше да е умрял с мисълта, че е извършил нещо полезно.

Кралят кимна. Ожесточението в очите му беше изчезнало. В тях бе останала единствено тъга.

— Опитах се да спася и кралицата — продължи Хилфред. — Върнах се, но вече не можех да виждам. Не можех да дишам. Помислих си, че ще умра. Зная, че съм ви разочаровал. Зная, че съм безполезен. Зная, че всички ме мразите. Моля ви, просто го направете.

Той вече не се опитваше да сдържа сълзите си. Вече не го беше грижа.

— Какво да направя?

— Убийте ме.

— Това ли си мислиш? Че съм дошъл тук, за да те екзекутирам?

— А не е ли така?

— Защо ми е да наказвам единствения човек в кралството, който си е свършил работата? Човекът, който е рискувал живота си заради семейството ми? Който напълно съзнателно се е пожертвал за онези, които обичам повече от всичко? Ройбън, аз нямам навика да убивам герои.

— Но дъщеря ви…

— Тя току-що е изгубила майка си. В момента мрази всички, включително и мен. Не мога да я виня. Аз едва не убих епископа заради това, че бе изрекъл истината. Баща ти може и да е бил предател, но ти не си. Аз съм ти длъжник. Не съм дошъл да те убивам, Ройбън, а да ти благодаря. Бих могъл да ти дам рицарско звание, но не ми трябват още рицари. А и подобно нещо би означавало да напуснеш замъка. Предстоят ни мрачни дни. Трябва да призная, че се страхувам за семейството си. Нужни са ми хора, които да ги защитават. А цялото злато в хазната ми не би могло да осигури по-добър защитник за дъщеря ми.

Амрат се надигна.

— Оздравявай бързо, Хилфред. Ще уредя да преминеш истинско обучение, защото синът ми заяви, че ти не си особено умел боец, а аз те искам умел като Пикъринг.

— Не разбирам.

— От този момент, Ройбън Хилфред, ти си сержант от кралската гвардия и личен телохранител на принцесата. Ще я следваш навсякъде и никога няма да я изпускаш от очи. Във всички дела, свързани с безопасността й, ти ще действаш от името на краля. Това означава, че имаш разрешението ми да убиеш всеки, който я заплашва, без значение от длъжност или сан. Разбираш ли?

Юношата кимна.

— От този момент отговаряш само пред дъщеря ми и мен. Никога не позволявай някой да ти казва, че не можеш да я защитиш.

— Но тя ме мрази.

— Ще й мине. — Кралят понечи да си иде, но спря. — Разбира се, струва ми се удачно да изчакаме възстановяването ти и поне един дял от обучението, преди да й съобщим. Тя има упорит характер.

Пред вратата Амрат отново спря.

— Благодаря ти, Ройбън.

— Ваше Величество?

— Да?

— Не бях сам.

— Къде?

— В пожара, когато се върнах за кралицата. Не видях никого, но чух женски глас, който ми помогна да открия стълбището и ми каза да скоча. Но не е било възможно там да е имало и други хора, нали?

— Не е имало. Ти си бил единственият, осмелил се да влезе в двореца.

— Мисля, че това е бил духът на майка ми. Искала е да ми помогне, да се увери, че ще остана жив.

Един дълъг миг кралят остана загледан в него.

— Струва ми се, че всички са подценявали обичта й към теб. Включително и аз.