Първородният

Събиране

Ерагон и Сапфира си проправиха път сред труповете, покриващи Пламтящите равнини. Движеха се бавно заради раните и изтощението. Срещнаха и други оцелели, които се препъваха сред изпепеленото бойно поле. Мъже със стъклени очи, мъже, които гледаха, без да виждат, мъже, чиито погледи се рееха слепи нейде в далечината.

Сега, когато жаждата му за кръв се бе стопила, Ерагон изпитваше единствено съжаление. Боят му се струваше толкова безсмислен. „Каква трагедия е толкова много да умрат само за да спрат един самотен луд“.

Той се спря, за да заобиколи няколко стрели, забити в калта, и забеляза кръвта по опашката на Сапфира там, където Торн я бе ухапал, както и другите й рани.

— Дай ми от силата си, за да те излекувам.

— Първо, се погрижи за онези, чийто живот е в опасност.

— Сигурна ли си?

— Убедена съм, малки мой.

Той прие мълчаливо и се наведе, за да изцери разкъсания врат на един вражески войник, преди да се приближи към мъж от Варден. Не правеше разлика между приятел и враг, помагаше на всеки до предела на възможностите си.

Ерагон бе толкова погълнат от мислите си, че изцеляваше механично. Друго тежеше на сърцето му. Искаше му се да може да отхвърли твърдението на Муртаг, но всичко, което другият Ездач бе казал за майка си — тяхната майка — съвпадаше с малкото неща, които самият той знаеше: Селена напуснала Карвахол преди двадесетина години, върнала се, за да роди него, а после никога повече не я видели. Мислите му се върнаха към деня, в който двамата с Муртаг пристигнаха във Фардън Дур. Приятелят му разказваше как майка му изчезнала от замъка на Морзан, докато той преследвал Бром, Джеод и яйцето на Сапфира. „След като Морзан хвърлил Зар’рок по Муртаг и почти го убил, майка ни е решила да скрие бременността си и се е върнала в Карвахол, за да ме предпази от него и Галбаторикс“.

Това, че Селена го е обичала толкова много, го изпълваше с радост. От друга страна, тъжеше, защото сега знаеше, че тя е мъртва и никога няма да се видят. Да, досега таеше надежда, макар и слаба, че родителите му може би все още са живи. Вече нямаше желание да се запознае с баща си, но скърбеше силно, че са му отнели шанса да има майка.

Откак бе достатъчно пораснал, за да разбира, че е сирак, Ерагон се чудеше кой ли е бил баща му и защо майка му го е изоставила при брат си Гароу и жена му Мариан. Отговорите на тези въпроси дойдоха толкова внезапно, от толкова неочакван източник и по толкова неприятен начин, че съзнанието му отказваше да ги възприеме напълно. Сигурно щяха да му трябват месеци или дори години да ги приеме и да продължи напред.

Винаги бе мислил, че ще се радва да разбере кой е баща му. Сега, когато вече знаеше, това го отвращаваше. Когато беше по-малък, той често се забавляваше, представяйки си, че баща му е някой голям и важен човек, макар и да си даваше сметка, че обратното е много по-вероятно. Все пак дори в най-невероятните му фантазии не му бе минавало през ум, че може да се окаже син на Ездач, при това клетвопрестъпник.

Това превръщаше мечтите в кошмар.

„Бил съм заченат от чудовище… Баща ми е човекът, предал Ездачите на Галбаторикс“. Това го караше да се чувства омърсен. „Не…“ Докато лекуваше счупения гръбнак на един мъж, той осъзна, че има и друг начин да погледне на ситуацията. Начин, който му позволяваше да запази самообладание. „Морзан може и да е мой създател, но той не ми е баща. Гароу ми беше баща. Той ме отгледа. Той ме научи как да бъда добър, почтен и съвестен. Аз съм това, което съм, заради него. Дори Бром и Оромис са ми повече бащи от Морзан. А истинският ми брат е Роран — не Муртаг!“

Ерагон кимна, решен да запази тази истина. Досега не бе приемал напълно Гароу за свой баща. И въпреки че чичо му вече беше мъртъв, проникновението го успокои и му донесе утехата, с която можеше да приеми разкритието за Морзан.

— Помъдрял си — отбеляза Сапфира.

— Помъдрял? — той поклати глава. — Не, просто се научих да мисля. Оромис ми даде поне това. — После избърса мръсотията от лицето на млад знаменосец, провери дали наистина е мъртъв, след което се изправи и примижа от болката в мускулите си. — Осъзнаваш, надявам се, че Бром не може да не е знаел за това. Скрил се е в Карвахол и е чакал да се излюпиш?… Искал е да държи сина на врага си под око. — Неприятно му беше да мисли, че Бром е гледал на него като на заплаха. — И е бил прав. Виж какво се случи с мен!

Сапфира разроши косата му с горещия си дъх.

— Просто помни, че каквито и причини да е имал, Бром винаги се опитваше да ни опази от беда. Той умря, за да те спаси от Ра’зак.

— Зная… Мислиш ли, че не ми е казал, защото се е боял, че може да стана като Морзан?

— Разбира се, че не.

Той я погледна с любопитство.

— Как можеш да си толкова сигурна? — Тя вдигна глава високо и отказа да срещне очите му и да отговори. — Както желаеш.

Той коленичи до един от мъжете на крал Орин, който стискаше стрела, забита в корема му. Ерагон хвана ръцете му, за да спре гърчовете.

— Успокой се.

— Вода — изстена човекът. — Моля те, смили се и ми дай вода. Гърлото ми е сухо като пясък. Моля те, Сенкоубиецо. — По челото му изби пот.

Ерагон се усмихна, за да го успокои.

— Мога да ти дам да пиеш сега, но е по-добре да изчакаш, докато те излекувам. Можеш ли? Ако го сториш, обещавам да ти дам цялата вода на света.

— Обещаваш ли, Сенкоубиецо?

— Да.

Мъжът видимо се бореше с нова вълна от божа, но накрая отговори:

— Щом трябва.

С помощта на магия Ерагон извади стрелата и с мисловната помощ на Сапфира изцери раната, използвайки и малко от енергията на воина, за да захрани заклинанието. Отне им няколко минути. Накрая мъжът огледа корема си, притискайки длан в здравата кожа, после погледна Ерагон и в очите му се появиха сълзи.

— Аз… Сенкоубиецо, ти…

Ерагон му подаде своя мях.

— Ето, задръж го. На теб ти трябва повече, отколкото на мен.

На около стотина крачки по-натам Ерагон и Сапфира пробиха стена от лютив дим и откриха Орик и десетина други джуджета, някои от които жени. Бяха се скупчили около тялото на Хротгар, който лежеше на четири щита, облечен в златната си броня. Джуджетата скубеха коси, удряха се в гърдите и виеха тъжно към небето. Ерагон сведе глава и промълви:

— Стидя унин мор’ранр, Хротгар Кьонунгр.

След известно време Орик го забеляза и стана. Лицето му бе зачервено от плач, а обичайната плитка на брадата му се беше разплела. Той се запрепъва към Ерагон и без предисловия запита:

— Уби ли страхливеца, отговорен за това?

— Избяга ми.

Нямаше сили да обясни, че Ездачът е бил Муртаг.

Орик удари крак в земята.

— Барзулн!

— Но се кълна във всеки камък в Алагезия, че като един от Дургримст Ингетум, ще сторя всичко по силите си да отмъстя за смъртта на Хротгар.

— Да, ако изключим елфите, само ти си достатъчно силен, да въздадеш справедливост на този зъл убиец. А когато го намериш… стрий костите му на прах, Ерагон. Извади зъбите му и напълни вените му с разтопено олово. Накарай го да страда за всяка минута от живота на Хротгар, която е отнел.

— Но това не беше ли достойна смърт? Нима кралят не би искал да умре в битка с Волунд в ръка?

— В битка? Да, но изправен срещу честен враг, който се бие като мъж. Не повален от магическо коварство… — Орик поклати глава и погледна обратно към Хротгар, после скръсти ръце и сведе брада към гърдите си. Дишаше на пресекулки. — Когато родителите ми умряха, Хротгар ми върна живота. Взе ме в своя стан. Направи ме негов наследник. Да го изгубя… — той пощипа носа си и скри лице. — Да го изгубя е като да изгубя отново семейството си.

Мъката в гласа му бе покъртителна. И Ерагон я усети, сякаш бе на негово място.

— Разбирам те — каза той.

— Зная, че ме разбираш, Ерагон… зная. — Орик избърса очи и посочи към десетте джуджета. — Преди да направим каквото и да е друго, трябва да върнем Хротгар във Фардън Дур, за да бъде погребан при предците си. Дургримст Ингетум ще изберат нов гримстборит и после тринадесетината кланови водачи, включително и тези, които виждаш тук, ще изберат нов крал. А после… После не зная какво ще се случи. Тази трагедия ще даде смелост на някои кланове, но ще обърне други срещу нашата кауза…

Той отново поклати глава.

Ерагон положи ръка на рамото на приятеля си.

— Не мисли за това сега. Трябва само да поискаш, и ръката, и волята ми са на твое разположение… Ако пожелаеш, ела в палатката ми и ще можем да споделим бъчва медовина, за да почетем паметта на Хротгар.

— Бих искал. Но не сега. Не и преди да сме измолили от боговете да допуснат краля в отвъдния живот.

Орик остави Ерагон и се върна при джуджетата, за да прибави гласа си към воплите им.

Младежът продължи да върви из Пламтящите равнини. След малко Сапфира каза:

— Хротгар беше велик крал.

— Да, и велика личност. — Ерагон въздъхна. — Трябва да намерим Аря и Насуада. Вече не мога да излекувам дори драскотина, а те трябва да знаят за Муртаг.

— Съгласна съм.

Насочиха се на юг към лагера на Варден, но не бяха изминали и десет крачки, когато Ерагон забеляза Роран. Приближаваше се откъм река Джийт. Обзе го безпокойство. Братовчед му спря точно пред него, разкрачи крака и го загледа, движейки челюст нагоре-надолу, сякаш иска да каже нещо, но не може да изкара думите между стиснатите си зъби.

После рязко удари Ерагон в брадата с юмрук.

За Ездача щеше да е лесно да избегне удара, но той му позволи да го достигне. Само се дръпна леко. Все пак го заболя.

Ерагон примижа и се изправи срещу Роран.

— Предполагам, че го заслужавах.

— Така е. Трябва да поговорим.

— Сега?

— Не може да чака. Ра’зак заловиха Катрина и ми трябва помощта ти, за да я спася. Държат я, откак напуснахме Карвахол.

„Значи това било“. Ерагон веднага разбра защо Роран изглежда толкова мрачен и сериозен, а и защо е довел цялото село в Сурда. „Бром беше прав, Галбаторикс наистина е пратил Ра’зак в долината Паланкар“. Той се намръщи, разкъсван от отговорността си към Роран и задължението да докладва на Насуада.

— Има нещо, което трябва да свърша преди това и после можем да говорим. Става ли? Ела с мен, ако искаш…

— Ще дойда.

Докато се движеха през белязаната като от шарка земя, Ерагон не спираше да хвърля скрити погледи към Роран. Накрая каза тихо:

— Липсваше ми.

Братовчед му сякаш се препъна, а после отвърна с леко кимване. След няколко крачки попита:

— Това е Сапфира, нали? Джеод ми каза, че така се казва.

— Да.

Тя го изгледа с едното си блестящо око. Той издържа погледа й, без да обръща глава, което повечето хора не успяваха да постигнат.

— Винаги съм искала да се срещна с другаря по гнездо на Ерагон.

— Тя говори! — възкликна Роран, когато братовчед му предаде думите й.

Този път Сапфира се обърна директно към него:

— Какво? Да не мислеше, че съм няма като скален гущер?

Той примигна.

— Моля за извинение. Нямах представа, че драконите са толкова интелигентни. — На устните му се появи мрачна усмивка. — Първо — Ра’зак и магьосници, сега — джуджета, Ездачи и говорещи дракони. Изглежда, целият свят е полудял.

— Май е така.

— Видях те как се сби с другия Ездач. Рани ли го? Затова ли избяга?

— Почакай. Ще чуеш всичко.

Когато стигнаха до шатрата, която търсеше, Ерагон отметна покривалото на отвора и влезе вътре, следван от Роран и Сапфира, която пак провря главата и врата си след тях. В центъра, на самата маса, бе седнала Насуада, а около нея се суетеше една прислужница, която сваляше изкривената й броня, докато господарката й спореше разгорещено с Аря. Прорезът на хълбока й бе излекуван.

Думите й секнаха, когато видя новодошлите. Тя притича до тях, обви ръце около шията на Ерагон и извика:

— Къде беше? Мислехме, че сме те загубили!

— Не бих казал.

— Свещта още гори — промърмори Аря.

Насуада отстъпи крачка назад и промълви:

— Не можехме да видим какво стана, след като двамата със Сапфира се приземихте на платото. Когато червеният дракон отлетя, а ти не се появи, Аря се опита да се свърже с теб, но не откри нищо, така че предположихме… — гласът й утихна. — Точно обсъждахме най-добрия начин да изпратим Ду Врангр Гата и отряд войници през реката.

— Съжалявам. Не исках да ви безпокоя. Но бях толкова изморен след битката, че забравих да сваля умствените прегради. — После Ерагон побутна Роран пред себе си. — Насуада, искам да се запознаеш с братовчед ми Роран. Аджихад може и да го е споменавал. Роран, това е лейди Насуада, водач на Варден и мой суверен. А това е Аря Свит-кона, посланик на елфите.

Братовчед му се поклони и на двете.

— За мен е чест да срещна роднина на Ерагон — каза Насуада.

— Наистина — добави Аря.

След като размениха приветствия, Ерагон обясни, че цялото село Карвахол е пристигнало на „Драконово крило“, както и че Роран е убил Близнаците.

Насуада повдигна тъмните си вежди.

— Варден са ти задължени, че си спрял настъплението им. Кой знае колко поражения можеха да нанесат Близнаците, преди Ерагон или Аря да успеят да им се противопоставят? Ти ни помогна да спечелим тази битка и аз няма да го забравя. Провизиите ни са ограничени, но ще се погрижа всички на кораба ти да бъдат облечени и нахранени, а болните — излекувани.

Роран се поклони още по-ниско.

— Благодаря ви, лейди Насуада.

— Ако не бях толкова притисната от времето, щях сама да настоявам да разбера как и защо ти и другите селяни сте избягали от Галбаторикс, дошли сте чак до Сурда и сте ни открили. Дори и само историята на пътуването ви сигурно ще бъде невероятна. И все още държа да науча подробностите, особено при положение че засягат Ерагон, но първо трябва да се справя с по-належащи проблеми.

— Разбира се, господарке.

— Можеш да си вървиш тогава.

— Моля те, нека остане — каза Ерагон. — Той също трябва да чуе това.

Насуада го изгледа, питащо.

— Добре. Щом искаш. Но достатъчно празни приказки. Веднага ни разкажи за Ездача!

И той разказа накратко за излюпеното второ яйце, за битката на Сапфира срещу Торн и мистериозния Ездач, обръщайки специално внимание на невероятните му сили.

— В мига в който завъртя меча около ръката си, осъзнах, че и преди съм се дуелирал с него, затова се хвърлих отгоре му и свалих шлема му.

— Оказа се Муртаг, нали? — попита тихо Насуада.

— Как…?

Тя въздъхна.

— Щом Близнаците са оцелели, беше логично и той да е жив. Каза ли ти какво се е случило онзи ден във Фардън Дур?

Ерагон обясни как Близнаците предали Варден, поели контрола над ургалите и отвлекли Муртаг. По бузата на Насуада покапа сълза.

— Жалко е, подобна съдба да го сполети, след като е преживял толкова много трудности в живота си. Компанията му в Тронхайм ми беше приятна и вярвах, че е съюзник въпреки произхода си. Трудно ми е да мисля за него като за наш враг. — Тя се обърна към Роран и каза: — Изглежда, аз лично имам дълг към теб за това, че си убил предателите, отговорни за смъртта на баща ми.

„Бащи, майки, братя, братовчеди — помисли Ерагон. — Всичко опира до семейството“. Той събра цялата си смелост и завърши разказа си с кражбата на Зар’рок и последната ужасна тайна.

— Не е възможно — прошепна Насуада.

Ерагон видя отвращението, изписано по лицето на Роран, преди братовчед му да успее да го скрие. Това го нарани повече от всичко друго.

— Възможно ли е Муртаг да е лъгал? — запита Аря.

— Не виждам как. Когато го разпитах, той ми каза същото на древния език.

Последва дълга, изпълнена с неудобство, тишина.

После Аря заговори отново:

— Никой друг не бива да знае за това. Варден са достатъчно объркани от появата на нов Ездач. И ще се изплашат още повече, ако научат, че е Муртаг, с когото са се били рамо до рамо и на когото са вярвали във Фардън Дур. А ако се разпространи слухът, че Ерагон Сенкоубиец е син на Морзан, мъжете ще изгубят всякаква вяра в нас и никой няма да иска да се присъедини към Варден. Дори крал Орин не бива да научава.

Насуада разтри слепоочията си.

— Боя се, че си права. Нов Ездач… — тя поклати глава. — Знаех, че е възможно да се случи, но не вярвах, след като останалите яйца на Галбаторикс не се бяха излюпили толкова дълго време…

— В това има известна логика — отбеляза Ерагон.

— Сега задачата ни е двойно по-тежка. Може и да победихме днес, но Империята все още ни превъзхожда многократно, а сега се сблъскваме не с един, а с двама Ездачи, като и двамата са по-силни от теб, Ерагон. Смяташ ли, че можеш да победиш Муртаг с помощта на елфическите заклинатели?

— Може би. Но се съмнявам той да е толкова глупав, че да влезе в битка с тях и мен едновременно.

В продължение на няколко минути те обсъждаха последствията, които появата на Муртаг можеше да нанесе върху баланса на силите, както и стратегии за премахването или поне намаляването им. Накрая Насуада каза:

— Достатъчно. Не можем да го решим сега, когато сме окървавени и изморени, а умовете ни — замъглени от битката. Отидете да си починете. Ще се заемем с това утре сутринта.

Когато Ерагон понечи да излезе, Аря се приближи и го погледна право в очите.

— Не позволявай на това да те унищожи, Ерагон-елда. Ти не си баща си, нито брат си. Техният срам не е твой.

— Така е — съгласи се и Насуада. — И не си мисли, че мнението ни за теб е променено. — Тя го погали по лицето. — Аз те познавам, Ерагон. Ти имаш добро сърце. Името на баща ти не може да промени това.

Младежът усети топлина в сърцето си. Погледна двете жени, а после сложи ръка на гърдите си, останал без думи от тяхното приятелство.

— Благодаря ви.

Щом излязоха на открито, Ерагон постави ръце на бедрата си и пое глътка мръсен въздух. Беше късно и зловещата оранжева светлина бе потънала в златистия здрач, който поглъщаше лагера и бойното поле и им придаваше някаква странна зловеща красота.

— Е, сега знаеш — каза той накрая.

Роран сви рамене.

— Кръвта винаги си проличава.

— Не го казвай — изръмжа Ерагон. — Никога не казвай това.

Роран го изгледа.

— Прав си, беше грозно. Не го мислех.

Той се почеса по брадата и примижа срещу скритото от облаците слънце, което се спускаше към хоризонта.

— Насуада не е такава, каквато очаквах.

Това предизвика изморен смях от страна на Ерагон.

— Ти очакваше баща й, Аджихад. Но тя е точно толкова добър водач, колкото беше той, ако не и по-добър.

— Кожата й боядисана ли е?

— Не, това е истинският й цвят.

В този миг Ерагон видя Джеод, Хорст и още десетина мъже от Карвахол, които тичаха към тях. Селяните забавиха ход, когато заобиколиха шатрата и видяха Сапфира.

— Хорст! — възкликна Ерагон. После се затича напред и сграбчи ковача в мечешка прегръдка. — Радвам се да те видя отново!

Хорст го зяпна, а после по лицето му разцъфтя радостна усмивка.

— Мътните ме взели, и аз се радвам да те видя, Ерагон. Пораснал си, откакто изчезна.

— Искаш да кажеш, откакто избягах.

Срещата със селяните бе странно преживяване. Трудностите бяха променили някои от тях толкова много, че едва ги разпознаваше. А и те се отнасяха с него различно — със смесица от възхищение и благоговение. Това му напомни за сън, в който всичко познато изглежда чуждо.

Когато Ерагон стигна до Джеод, той се спря.

— Разбра ли за Бром?

— Аджихад ми изпрати съобщение, но бих искал да чуя какво е станало направо от теб.

Младежът кимна мрачно.

— Веднага щом имам възможност, ще седнем и ще си поговорим дълго.

После Джеод отиде при Сапфира и й се поклони.

— Цял живот чаках да видя дракон, а сега видях два в един и същи ден. Наистина съм късметлия. Обаче именно ти си драконът, с когото исках да се запозная.

Сапфира изви врат и го докосна по челото. Той потрепери от контакта.

— Предай му благодарностите ми за това, че е помогнал за спасяването ми от Галбаторикс. Иначе щях все още да се намирам в съкровищницата на краля. Той е бил приятел на Бром, а това го прави и наш приятел.

Когато Ерагон повтори думите й, Джеод каза:

— Атра естерни оно телдуин, Сапфира Бяртскулар.

И двамата се изненадаха, че познава дотолкова древния език.

— Къде беше? — обърна се Хорст към Роран. — Търсихме те под дърво и камък, след като тръгна да гониш онези двама магьосници.

— Няма значение. Върни се на кораба и накарай всички да слязат. Варден ще ни дадат храна и убежище. Тази нощ ще спим на твърда земя!

Всички нададоха радостни възгласи.

Ерагон с интерес забеляза с каква лекота Роран раздаваше заповеди. Когато Джеод и селяните си тръгнаха, той сподели:

— Те ти вярват. Дори Хорст ти се подчинява безусловно. Сега от името на цял Карвахол ли говориш?

— Да.

Когато най-сетне откриха двуместната палатка, която Варден бяха отделили за Ерагон, над Пламтящите равнини се спускаше мрак. Тъй като Сапфира не можеше да провре дори главата си през отвора, тя се сви на кълбо на земята отстрани и се приготви да бди през нощта.

— Веднага щом възстановя силите си, ще се погрижа за раните ти — обеща Ерагон.

— Зная. Не си говорете до много късно.

Щом влязоха в палатката, младежът намери фенер, който запали с огниво и кремък. Виждаше чудесно и без него, но на Роран светлината му бе нужна.

Те седнаха един срещу друг: Ерагон — върху походното легло, поставено от едната страна, а братовчед му — на сгъваемо столче, което намери, подпряно в ъгъла. Ерагон не знаеше как да започне, затова не каза нищо. Вместо това се загледа в танцуващия пламък на лампата.

Никой от двамата не помръдваше.

Престраши се Роран:

— Разкажи ми как умря баща ми.

— Нашият баща. — Ерагон остана спокоен, макар и изражението на братовчед му да стана по-мрачно. После продължи със спокоен глас: — Имам не по-малко право от теб да го наричам така. Погледни в себе си и ще разбереш, че е истина.

— Добре. Как умря нашият баща?

Ерагон бе разказвал историята няколко пъти. Но този път не скри нищо. Вместо само да проследява събитията, той описа какво бе мислил и чувствал, откак откри яйцето на Сапфира, с надеждата, че Роран ще разбере защо е направил всичко. Никога преди не бе изпитвал подобно напрежение.

— Направих грешка, като я скрих от останалите в семейството — завърши Ерагон. — Но се боях, че може да поискате да я убиете, а не осъзнавах в каква опасност ни поставя. Ако знаех… След като Гароу умря, реших да напусна, за да открия Ра’зак и за да не излагам Карвахол на риск. — Той се засмя безрадостно. — Не се получи, но ако бях останал, войниците щяха да дойдат много по-скоро. И тогава кой знае? Може би дори самият Галбаторикс щеше да посети долината Паланкар. Може би аз съм причината Гароу… татко да е мъртъв, но никога не съм го искал, нито пък съм желал някой друг в Карвахол да страда заради избора ми. — Махна безпомощно с ръка. — Сторих най-доброто, което можех, Роран.

— А останалото… това, че Бром е Ездач, спасяването на Аря в Гил’еад и убийството на Сянка в столицата на джуджетата… Всичко това случи ли се наистина?

— Да.

Ерагон преразказа колкото можеше по-бързо всичко, което бе преживял, откак тримата със Сапфира и Бром напуснаха долината, включително и обучението му в Елесмера и собствената му трансформация по време на Агаети Бльодрен.

Роран се наведе напред и облегна лакти на коленете си. Сключи ръце и се взря в мръсната жълта земя между тях. За Ерагон беше невъзможно да узнае чувствата му, без да влезе в съзнанието му, а не желаеше да го направи. Не искаше да нахлуе в личния свят на братовчед си.

Роран остана смълчан толкова дълго, че Ерагон започна да се чуди дали изобщо ще отговори. Но той отговори:

— Да, допуснал си грешки, но не по-големи от моите. Гароу умря, защото ти запази Сапфира в тайна. Мнозина други умряха, защото аз отказах да се предам на Империята… И двамата сме еднакво виновни. — Той бавно вдигна поглед и протегна дясната си ръка.

— Братко?

— Братко — каза Ерагон и сграбчи дланта на братовчед си.

Те се прегърнаха грубовато, люлеейки се напред-назад, както когато бяха малки. Когато се разделиха, Ерагон трябваше да изтрие очите си с опакото на дланта си.

— Сега, когато сме заедно, Галбаторикс трябва просто да се предаде — пошегува се той. — Кой би могъл да застане срещу двама ни? — Той отново седна на леглото. — Сега ми разкажи как Ра’зак плениха Катрина?

Радостта изчезна от лицето на Роран. Той започна да говори с нисък монотонен глас и Ерагон изслуша с нарастващо удивление история за епични атаки, обсади и предателство, как напуснали Карвахол и прекосили Гръбнака, изпепелили пристанището в Теирм и преплавали чудовищния водовъртеж.

Когато най-сетне приключи, Ерагон каза:

— Ти си много по-велик човек от мен. Аз не бих се справил и с половината от всичко това. Да се бия — да. Но да убедя всички да ме последват — не, това не бих могъл да постигна!

— Нямах избор. Когато взеха Катрина… — гласът на Роран затрепери., — … трябваше или да се предам и да умра, или да се опитам да избягна капана на Галбаторикс на всяка цена. — Той насочи пламтящия си поглед към Ерагон. — Лъгах, изгарях и избивах, за да стигна дотук. Вече няма нужда да се безпокоя за защитата на целия Карвахол — Варден ще се погрижат за това. Обещах да ги доведа и го направих. Сега в живота ми има само една цел — да открия и спася Катрина, ако вече не е мъртва. Ще ми помогнеш ли, Ерагон?

Ездачът се протегна към дисагите си в ъгъла на палатката, където ги бяха оставили Варден, и извади дървена паница и сребристата бутилка с омагьосан фаелнирв, която Оромис му даде в Елесмера. Той отпи малка глътка, за да си върне силите, и ахна, когато усети как течността потича през гърлото му и кара нервите му да трептят в студен огън. После изля остатъка в купата.

— Гледай.

Ерагон събра малко от новопридобитата си енергия и изрече:

— Драумр копа.

Течността потрепери и почерня. След няколко секунди в центъра на купата се оформи слаб процеп светлина и през него… видяха Катрина. Тя се бе свлякла до някаква невидима стена, а ръцете й бяха вдигнати над главата, задържани от невидими окови. Медната й коса се спускаше по гърба й като пелерина…

— Тя е жива!

Роран протегна ръка към купата, сякаш искаше да се гмурне и да спаси Катрина. Надеждата и решителността му се смесиха с изражение на толкова нежна привързаност, че Ерагон веднага разбра — единствено смъртта можеше да спре братовчед му да спаси любовта на живота си.

Неспособен да задържи повече магията, той остави образа да избледнее и изчезне. Подпря се на стената за опора.

— Да — каза изморено. — Жива е. И най-вероятно е затворена в Хелгринд, в леговището на Ра’зак. — Ерагон сграбчи рамото на Роран. — А отговорът на въпроса ти, братко, е — да. Ще отида до Драс-Леона с теб. Ще ти помогна да спасиш Катрина. И после заедно, аз и ти, ще убием Ра’зак и ще отмъстим за смъртта на баща ни.