Първородният

Под дървото Меноа

След като се сбогуваха, Ерагон и Сапфира отлетяха към дървесния си дом. Драконът държеше новото седло между предните си лапи. Без да го споменават, и двамата отвориха умовете си. Връзката помежду им стана по-широка и по-дълбока, но никой от тях не се пресягаше съзнателно към другия. Мрачните чувства на Ерагон обаче явно бяха достатъчно силни, защото Сапфира запита:

— Какво се случи?

Той усети пулсираща болка зад очите си, докато обясняваше за ужасното престъпление, което бе извършил във Фардън Дур. Сапфира изглеждаше потресена.

— Твоят дар може и да помогне на момичето, но стореното от мен е непростимо и само ще я нарани — завърши той.

— Вината не е само твоя. Аз споделям твоето познание на древния език и също не съм забелязала грешката. — Когато Ерагон се смълча, тя добави: — Поне гърбът ти не ни създаде тревоги днес. Бъди благодарен за това.

Той изсумтя. Не възнамеряваше толкова лесно да излиза от мрачното си настроение.

— А какво научи ти през този прекрасен ден?

— Как да откривам и избягвам опасни течения.

Тя замълча, очевидно готова да сподели, но Ерагон бе твърде разтревожен над изкривената си благословия, за да пита. А и в този момент не можеше да понесе мисълта за подобна интимност. И щом не откликна, Сапфира се отдръпна в необщително мълчание.

Върнаха се в апартамента, където откриха поднос с храна до платнената врата точно както и предната нощ. Той го занесе до леглото си, което бе оправено и застлано с чисти чаршафи, проклинайки липсата на месо. Изморен от Римгар, той се подпря на няколко възглавници и точно щеше да започне да яде, когато чу внимателно почукване откъм входа.

— Влез — изръмжа Ерагон и отпи от гарафата с вода.

И почти се задави, защото през входа влезе Аря. Тя бе заменила кожените одежди, които носеше обикновено, с мека, зелена туника, пристегната в кръста с тънко коланче, обсипано с лунни камъни. Липсваше и обичайната лента на главата, така че косата й падаше свободно по раменете й. Най-голямата промяна обаче бе не толкова в облеклото, колкото в държанието. Напрегнатата горчивина, която излъчваше, откакто се запознаха, сега бе изчезнала.

Аря най-накрая се бе отпуснала.

Той скочи на крака, забелязвайки, че нейните са голи.

— Аря! Защо си тук?

Тя докосна първите си два пръста до устните и каза:

— Да не би да смяташ да прекараш вечерите си, затворен тук?

— Аз…

— Намираш се в Елесмера вече от три дни, а не си видял нищо от града ни. Знам, че винаги си искал да го разгледаш. Ела с мен.

Тя взе Зар’рок от мястото, където го бе оставил, и го повика с жест.

Ерагон стана от леглото и я последва във вестибюла, откъдето се спуснаха по стръмното стълбище, увито около грубата кора на дънера. Над тях скупчените облаци блестяха в последните лъчи на слънцето, преди то да се скрие зад ръба на света.

Малко парче кора удари Ерагон по главата и той погледна нагоре. Сапфира се бе навела от спалнята им, стискайки дървото с лапите си. Тя скочи във въздуха, без да разтваря криле, и се стовари на земята в гръмотевичен облак от кал.

— И аз ще дойда.

— Естествено — каза Аря, сякаш не е очаквала друго.

Ерагон се намръщи. Искаше му се да бъде само с нея, но знаеше, че не бива да се оплаква.

Те вървяха под дърветата, където здрачът вече проникваше с тъмни пипала откъм кухите дънери, тъмните тераси на скалите и изпод стрехите на къщите. Тук-таме по дънерите и клоните блестяха фенери, подобни на скъпоценни камъни, които хвърляха светли петна от двете страни на пътеката.

Около тях кипеше живот. Повечето елфи бяха сами, но имаше и няколко двойки. Неколцина бяха накацали по високите клони и свиреха красиви мелодии на тръстиковите си флейти, а други гледаха небето в пълен покой — нито будни, нито заспали. Един елф седеше с кръстосани крака пред грънчарско колело, което се въртеше с постоянен ритъм, докато под ръцете му се появяваше формата на красива урна. Котколакът Мауд бе коленичила до него в сенките. Очите й проблеснаха в сребристо, когато погледна към Ерагон и Сапфира. Елфът последва погледа й и им кимна, без да прекъсва работата си. Сред дърветата младежът видя друг елф — не можеше да определи дали е мъж, или жена, — който стоеше на камък в потока и шептеше някакво заклинание над стъкленото кълбо в ръцете си. Ерагон се обърна, за да го види по-добре, но вече се бе стопил в мрака.

— Какво правят повечето елфи? Какво работят? — запита Ерагон, говорейки тихо, за да не притесни никого.

Аря му отвърна също толкова тихо:

— Силата на магията ни дава цялото свободно време, което пожелаем. Ние не ловуваме, не обработваме земята. И затова прекарваме дните си в работа по усъвършенстване на онова, което ни интересува — каквото и да е то. Има твърде малко неща, за които да ни се налага да се борим.

Те навлязоха в тунел от клони, покрити с пълзящи растения, и се озоваха в атриума на къща, израснала между кръг от дървета. В центъра на стаята се намираше колиба с отворени стени, а в нея се виждаше ковачница, оборудвана с уреди, за които Ерагон бе сигурен, че Хорст би копнял.

Една елфка стискаше чифт малки клещи в центъра на кръг пламтящи въглени и работеше с духалото в другата си ръка. Тя извади клещите с нечовешка скорост от огъня и между тях Ерагон различи пръстен от нажежена до бяло стомана. Прекара го през отворения му край в една недовършена ризница, закачена върху наковалня, а после сграбчи чук и затвори пръстена с един удар, сред поток от искри.

Чак тогава Аря се приближи към нея.

— Атра естерни оно телдуин.

Елфката се обърна към тях, а вратът и бузите й бяха озарени от кървавата светлина на въглищата. По лицето й имаше плетеница от линии, подобни на опънати жици под кожата — най-явния признак за преклонна възраст, който Ерагон бе виждал досега у някой от нейния народ. Тя не отговори на Аря, което бе очевидно обидно и невъзпитано, особено при положение че дъщерята на кралицата я е удостоила с честта да я заговори първа.

— Руньон-елда, доведох ти новия ни Ездач, Ерагон Сенкоубиец.

— Чух, че си мъртва — каза Руньон на Аря. Гласът й бе гърлен и дрезгав, нетипичен за елф. Той напомни на момчето за старите мъже в Карвахол, които седяха на верандите пред къщите си, пушеха лули и си разказваха истории.

Аря се усмихна.

— Кога за последен път си напускала къщата си?

— Ти би трябвало да помниш. Беше по време на празненството за лятното слънцестоене, на което ме принуди да участвам.

— Но това беше преди три години.

— Така ли? — Руньон се намръщи, докато загасяше огнището и го покриваше с очукан капак. — Е, и? Компанията на другите ме изморява. Неспирно безсмислено ломотене, което… — тя изгледа Аря свирепо. — Защо говорим на този гнусен език? Предполагам, че искаш да му изкова меч? Знаеш, че се заклех никога повече да не създавам инструменти, сеещи смърт, не и след като онзи предател Ездач нанесе подобни поражения над света с острие, изковано от мен.

— Ерагон вече си има меч — каза Аря. Тя вдигна ръка и показа Зар’рок на ковачката.

Руньон пое меча като рожба. Тя погали виненочервената ножница, загледа се в гравирания върху нея черен символ, после почисти малко мръсотия от дръжката и обви пръсти около нея. Извади меча с цялото достойнство на истински воин. Огледа всички ръбове на Зар’рок и огъна острието между ръцете си толкова силно, че Ерагон се изплаши, че ще се счупи. След това с едно плавно движение елфката завъртя меча над главата си и го спусна върху клещите до наковалнята. Те се разделиха на две със силно звънтене.

— Зар’рок — каза Руньон. — Помня те. — Тя прегърна оръжието така, както майка прегръща първородното си дете. — Все така съвършен, както в деня, когато те създадох. — Тя им обърна гръб и погледна към преплетените клони над тях, докато проследяваше с пръсти извивките на дръжката. — Прекарах целия си живот в изковаване на мечове. И после дойде той и ги унищожи. Векове работа, сринати в един миг. Доколкото знам, оцеляха само четири — неговия меч, този на Оромис и два други, пазени от семейства, които успяха да избягат от Вирдфел.

— Вирдфел? — запита предпазливо Ерагон в ума на Аря.

— Друго име за клетвопрестъпниците.

Руньон се обърна към Ерагон.

— Сега Зар’рок се върна при мен. От всичките ми творения най-малко очаквах да държа отново в ръката си това, ако се изключи неговият меч. Как така острието на Морзан попадна у теб?

— Даде ми го Бром.

— Бром? — тя повъртя меча между ръцете си. — Бром… Помня го. Той ме молеше да заменя меча, който бе изгубил, с нов. И наистина ми се искаше да му помогна, но вече бях дала клетвата си. Отказът ми го разяри неистово. На Оромис му се наложи да го повали в безсъзнание, за да го накара да си тръгне.

Ерагон се вкопчи в тази информация с интерес.

— Вашият труд ми послужи добре, Руньон-елда. Щях да съм отдавна мъртъв, ако го нямаше Зар’рок. Убих Сянката Дурза с него.

— Нима? Значи от него е произлязло поне малко добро.

Елфката върна меча в ножницата и му го подаде, макар и не без известно нежелание, а после погледна към Сапфира.

— Ах, добре дошла, Скулблака.

— Добра среща, Руньон-елда.

Без да си прави труда да иска разрешение, Руньон отиде до рамото на Сапфира и почука една люспа със затъпения си нокът. Приведе се на една страна, после на друга, за да види по-ясно прозрачния материал.

— Добър цвят. Не като на онези кафяви дракони, дето приличат на кал. Ако трябва да сме откровени, цветът на меча на Ездача трябва да отговаря на този на неговия дракон, а от това синьо би се получило великолепно острие…

Мисълта сякаш изсмука цялата й енергия. Тя се върна до наковалнята и се загледа в строшените клещи, сякаш волята да ги поправи я е изоставила завинаги.

Ерагон почувства, че ще бъде лошо да приключат разговора си така, но не можа да измисли тактичен начин да смени темата. Блестящата броня привлече вниманието му и докато я разглеждаше, той с удивление установи, че всяка брънка е отделно заварена. Тъй като тънките пръстенчета се изстудяваха невероятно бързо, обикновено се налагаше да ги спояват, преди да ги закачат към основната част от бронята, което значеше, че най-тънко изплетените ризници — като тази на Ерагон, са изработени от заварени поотделно и после споени брънки. Освен, изглежда, ако ковачът не притежаваше скоростта и прецизността на елф.

— Дори сред джуджетата не съм виждал толкова изкусно направена броня — каза той. — Как имаш търпението да спояваш всяка връзка? Защо просто не използваш магия, за да си спестиш целия този труд?

Избухването, което предизвика тази реплика у Руньон, бе напълно неочаквано. Тя отметна късо подстриганата си коса и отсече троснато:

— И да си отнема цялото удоволствие от работата? Да, и аз като всеки друг елф мога да използвам магия, за да задоволя желанията си. Не малко го правят. Но какво тогава ни остава в този живот? Как да запълня времето си? Кажи ми.

— Не зная — призна той.

— Като се занимавам с това, което обичам най-много. Когато можеш да получиш всичко, което искаш, само с няколко думи, целта няма значение, а само пътят, извървян, за да се достигне. Урок за теб. Един ден ще се изправиш срещу същата дилема, ако живееш достатъчно дълго… А сега се махайте! Всичките тези приказки ме измориха.

И с тези думи Руньон свали капака от огнището, взе друг чифт клещи и потопи нов пръстен в разгорелите се пламъци.

— Руньон-елда — каза Аря. — Помни, че ще се върна за теб във вечерта на Агаети Бльодрен.

Единственият отговор бе силно изсумтяване.

Докато излизаха през тунела на пътеката, ги съпровождаха единствено ритмичните удари на стомана в стомана, самотни като писъка на лешояд в нощта. Зад тях Руньон не бе нищо повече от черен силует, наведен над смътната светлина от огнището й.

— Тя ли е направила всички мечове на Ездачите? — запита Ерагон. — Всички до един?

— Да, и не само. Тя е най-великият ковач, живял някога. Реших, че е нужно да се срещнеш с нея не само заради теб, но и заради нея самата.

— Благодаря ти.

— Винаги ли е толкова груба? — запита Сапфира.

Аря се засмя.

— Винаги. За нея нищо друго няма значение, освен занаята й. И е сурова към всичко и всички, които й пречат да се занимава с него. Ексцентричността й обаче се толерира заради невероятното й умение.

Докато елфката говореше, Ерагон се опита да разбере значението на Агаети Бльодрен. Беше почти сигурен, че бльод означава кръв и като резултат бльодрен трябваше да е кръвна клетва, но никога не бе чувал думата агаети.

— Празненство — обясни Аря, когато я попита. — Ние провеждаме Тържеството на Кръвната клетва веднъж на столетие в чест на нашия договор с драконите. Вие двамата имате невероятен късмет да сте тук сега, защото Тържеството предстои съвсем скоро… — тя се намръщи и тънките й вежди се сключиха. — Съдбата наистина ни е приготвила едно много подозрително съвпадение.

Тя поведе Ерагон още по-надълбоко сред Ду Велденварден по пътеки, обгърнати от коприва и лози, докато светлините около тях не изчезнаха напълно, загубени в дивите територии на гората. В мрака Ерагон трябваше да разчита на острото нощно зрение на Сапфира, за да не се изгуби. Дърветата станаха по-широки и по-нагъсто, заплашвайки да издигнат непреодолима бариера. И точно когато изглеждаше, че тримата не могат да продължат по-нататък, гората се оттегли и те се озоваха насред поляна, окъпана в светлината на лунния сърп ниско в източното небе.

В центъра на поляната се издигаше самотен бор. Не беше по-висок от останалите си братя, но на дебелина надвишаваше сто нормални дървета, взети заедно. В сравнение с него те изглеждаха нищожни като клечки, носени от вятъра. Около масивния му дънер имаше одеяло от корени, които покриваха земята като вени, създаващи впечатлението, че цялата гора е продължение на това дърво. Сякаш то бе самото сърце на Ду Велденварден. Борът наглеждаше останалата част от гората като майка, сгушила децата си в пазва от клони.

— Дървото Меноа — прошепна Аря. — Ние провеждаме Агаети Бльодрен в неговата сянка.

По гърба на Ерагон премина студена тръпка. След като Анджела му бе предсказала бъдещето в Теирм, Солембум дойде при него и му каза: „Когато дойде времето и ти трябва оръжие, погледни под корените на дървото Меноа. После, когато всичко изглежда загубено и силата ти не е достатъчна, отиди при камъка на Кутиан и кажи името си, за да отвориш хранилището на душите“. Младежът не можеше да си представи какво ли оръжие може да е скрито под дървото, нито как ще го открие.

— Виждаш ли нещо? — обърна се той към Сапфира.

— Не, но се съмнявам, че думите на Солембум ще придобият смисъл, докато не му дойде времето.

Ерагон разказа на Аря за съвета на котколака. Но точно както бе сторил и с Аджихад, и Исланзади, запази предсказанието на Анджела в тайна, тъй като го смяташе за твърде лично, а и защото се боеше, че елфката може да предугади чувствата му към нея.

Когато приключи, Аря каза:

— Котколаците рядко предлагат помощта си, а когато го сторят, тя не трябва да се игнорира. Доколкото знам, дори според песните и легендите тук няма скрито оръжие. Що се отнася до камъка на Кутиан… Името ехти в главата ми като гласа на полузабравен сън — познато, но странно. Чувала съм за него преди, но не мога да си спомня къде.

Когато се приближиха към дървото Меноа, вниманието на Ерагон се насочи към стотиците мравки, които пълзяха над корените му. Виждаше само смътни черни петънца, но задачата, поставена му от Оромис, го бе направила чувствителен към хода на живота около него и той можеше да почувства примитивните съзнания на мравките в ума си. Той снижи защитите си и позволи на същността си да се разлее навън, докосвайки леко Сапфира и Аря, а после отвъд тях, за да види какво още живееше сред тази поляна.

Внезапно се натъкна на някакво огромно присъствие. Разумно създание с толкова колосални размери, че той не можеше да обхване границите на ума му. Дори обширният интелект на Оромис, с който Ерагон се бе докосвал във Фардън Дур, бе нищожен в сравнение с това присъствие. Самият въздух пулсираше от енергията и силата, излъчваща се от… дървото?

Източникът не можеше да се сбърка. Целенасочени и неуморими, мислите на бора се движеха бавно, като пълзенето на леда над гранит. Той не осъзнаваше присъствието на Ерагон, нито на който и да е друг определен индивид. Бе изцяло погълнат от делата на онези неща, които растяха и цъфтяха сред ярката слънчева светлина — от дъба и лилията, през игликата и копринения напръстник, до жълтия синап, издигащ се до киселицата и нейните лилави цветчета.

— Дървото е будно! — възкликна Ерагон, шокиран. — Искам да кажа… то е интелигентно.

Знаеше, че Сапфира също го е почувствала. Тя наклони глава към дървото Меноа, сякаш слушаше, а после полетя до един от клоните му, дебел колкото пътя от Карвахол до Теринсфорд. Там тя кацна със свободно висяща опашка, чийто връх се движеше като махало. Гледката на дракон, кацнал на дърво, бе толкова странна, че Ерагон почти се засмя.

— Разбира се, че е будно — отвърна Аря. Гласът й бе нисък и мек в нощния въздух. — Искаш ли да ти разкажа историята на дървото Меноа?

— Бих искал, да.

Едно бяло петънце прелетя през небето като прогонен призрак и кацна пред Сапфира, преобразявайки се в Благден. Тесните рамене на гарвана и дългият му врат му придаваха вид на скъперник, който се къпе в блясъка на купчина злато. Гарванът вдигна бледата си глава и изграчи зловещо:

— Вирда!

— Ето какво се случило. Някога живяла жена на име Линеа. Това било в годините на подправките и виното, преди войната ни с драконите и преди да станем толкова безсмъртни, доколкото е възможно за създание, обвързано от плътта. Линеа остаряла, без да познае радостта от съпруг или деца, но и не изпитвала нужда да ги търси. Вместо това предпочитала да се занимава с изкуството да пее на растенията, в което била ненадмината. Но се случило така, че на прага й дошъл млад мъж, който я засипал с любовни думи. Чувствата му събудили в Линеа нещо, за което дори не подозирала, че съществува. Копнеж към неща, които, без да знае, била пожертвала. Възможността да ги вкуси била твърде голям шанс, за да го изпусне. Тя изоставила работата си и се посветила на младия мъж. И за известно време двамата били щастливи. Но той бил наистина млад и скоро започнал да копнее по жена, по-близка до възрастта му. Погледът му се спрял на млада девица. Той избягал, за да спечели сърцето й и за известно време двамата също били щастливи. Когато Линеа открила, че е изоставена, полудяла от мъка. Младият мъж извършил ужасно престъпление — позволил й да вкуси от радостта на живота, а после й я отнел без повече мисъл, отколкото влага един петел, скачащ от кокошка на кокошка. Тя го заварила с другата жена и в яростта си го пронизала в сърцето. Линеа знаела, че стореното от нея е ужасно престъпление. Също така знаела, че дори да бъде оправдана, не би могла да се върне към предишното си съществуване. За нея в живота вече нямало радост. Затова тя отишла при най-старото дърво в Ду Велденварден, притиснала се към него и се възпяла в него. Пяла три дни и три нощи и когато спряла, вече се била сраснала в едно от своите обични растения. Така било създадено дървото Меноа. И оттогава до днес то пази гората ни…

Към края на историята Аря и Ерагон се озоваха един до друг на един голям корен, издигащ се на дванадесетина стъпки над земята. Младежът клатеше крака, удряйки пети в дървото и се чудеше дали тази история е предупреждение към него, или просто невинен разказ.

Съмненията му се оправдаха, когато Аря го попита:

— Мислиш ли, че младият мъж е бил виновен за трагедията?

— Мисля, че стореното от него е било жестоко… но Линеа е реагирала твърде спонтанно. И двамата носят вина — отвърна той, знаейки, че някой нетактичен отговор може да я настрои срещу него.

Аря го загледа изпитателно и той отклони поглед.

— Не са били подходящи един за друг?

Ерагон понечи да отрече, но се спря. Тя беше права. И го бе хванала в капана — да го каже на глас, да го каже на нея.

— Може би — промълви той.

Като пясък, струпващ се в купчина, между тях се натрупа тишина и никой от двама не желаеше да я наруши. Накрая Ерагон се престраши:

— Изглежда, това, че си у дома, ти се отразява добре.

— Така е.

Тя се наведе напред с несъзнателна лекота и вдигна един тънък клон, който бе паднал от дървото. После започна да преплита иглите в малка кошница.

Докато я гледаше, кръвта нахлу в лицето на Ерагон. Надяваше се, че луната е достатъчно бледа, за да скрие червените му бузи.

— А ти… къде живееш? Двете с Исланзади имате ли… нещо като дворец или замък?

— Живеем в Тиалдари Хол, наследствения дом на семейството ни в западната част на Елесмера. Би ми било приятно да ти покажа дома ни.

— Ах — внезапно нещо му дойде наум и Ерагон се вкопчи в него, за да прогони притеснението си. — Аря, имаш ли роднини?

Тя поклати глава.

— Значи си единствената наследница на елфическия трон?

— Разбира се. Защо питаш? — тя изглеждаше изненадана от любопитството му.

— Не разбирам защо са те пуснали да станеш посланик при джуджетата и Варден, както и носач на яйцето на Сапфира оттук до Тронхайм. Твърде е опасно за една принцеса, а какво остава за наследницата на трона.

— Искаш да кажеш, че е твърде опасно за човешка жена. И преди ти казах, че аз не съм една от вашите безпомощни женски. Онова, което явно все още не успяваш да осъзнаеш, е, че ние гледаме на нашите властници по съвсем различен начин от вас и джуджетата. За нас най-сериозната отговорност на краля или кралицата е да служи на народа си както и когато е възможно. Ако това означава да пожертваш живота си, ние приветстваме възможността да докажем предаността си към — както казват джуджетата — огнище, дом и чест. Ако бях умряла по време на изпълнение на дълга си, сред домовете щеше да бъде избран нов наследник. Дори и сега не съм длъжна да стана кралица, ако реша, че не желая. Ние не приемаме водачи, които не желаят да се отдадат на дълга си с цялото си сърце. — Тя се поколеба, а после притисна колене към гърдите си и подпря брадичка на тях. — Имах много години да полирам до блясък всички аргументи в тези спорове с майка ми.

За около минута се чуваше единствено бръмченето на цикадите. Сега пък тя го заговори:

— Как върви твоето обучение с Оромис?

Ерагон изсумтя и лошото му настроение се върна заедно с неприятните спомени, които развалиха удоволствието му, че е с Аря. Всичко, което искаше, бе да изпълзи в леглото си, да заспи и да забрави деня.

— Оромис-елда е много подробен — каза той, опипвайки всяка дума с език в устата си, преди да я произнесе.

Тя го стисна рязко за ръката с невероятна сила и той примижа от болка.

— Какво не е наред?

Той се опита да махне ръката й.

— Нищо.

— Достатъчно дълго съм пътувала с теб, за да знам кога си щастлив, ядосан или… те боли. Да не би между вас с Оромис да се е случило нещо? Ако е така, кажи ми, за да може да се поправи колкото е възможно по-бързо. Или е гърбът ти? Бихме могли…

— Проблемът не е в обучението ми!

Въпреки накърненото си честолюбие, той забеляза, че тя изглежда искрено разтревожена, което го зарадва.

— Попитай Сапфира, тя ще ти каже.

— Искам да го чуя от теб — отвърна елфката тихо.

Мускулите на челюстта му се свиха конвулсивно, когато той стисна зъби. После с тих глас — почти шепот — описа първо провала си в медитацията насред поляната с мравките, а после и инцидента, който тровеше сърцето му като пепелянка, свита в гърдите му: благословията.

Аря пусна ръката му и стисна корена на дървото Меноа, сякаш за да не падне.

— Барзул.

Джуджешката ругатня го изплаши — никога преди не я бе чувал да използва вулгарни думи, а тази беше особено подходяща, защото наред с всички други неща значеше й зла съдба.

— Знаех за онова, което си направил във Фардън Дур, но не ми бе минало през ум… Не подозирах, че може да се случи подобно нещо. Моля те за прошка, Ерагон, че те принудих да напуснеш стаите си тази вечер. Не предполагах какво може да те мъчи. Сигурно искаш да си сам.

— Не — отвърна той. — Не, радвам се на компанията ти и на всичко, което ми показа.

Той й се усмихна и след малко и тя му се усмихна в отговор. Заедно седяха неподвижни в основата на древното дърво и гледаха как луната се издига в небето над тихата гора, преди да се скрие зад струпалите се облаци.

— Само се чудя какво ще се случи с детето.

Нейде над главите им Благден закълва кокалено-белите си пера и изпищя:

— Вирда!