Първородният

Диаманти в нощта

„Империята оскверни дома ми“.

Това бяха мислите на Роран, докато слушаше изпълнените с мъка стонове на мъжете, ранени по време на битката с Ра’зак и войниците миналата нощ. Той трепереше от страх, ярост и трескавия студ, който обсебваше тялото му. Бузите му запламтяха, дъхът му се учести. И бе тъжен, толкова тъжен… сякаш стореното от натрапниците бе унищожило завинаги невинността на детството му.

Роран остави лечителката Гертруде да се грижи за ранените и тръгна към къщата на Хорст, прескачайки импровизираните барикади между къщите: дъски, бъчви и купчини камъни… и разбитите рамки на двете каруци, унищожени от експлозивите на Ра’зак. Купчините изглеждаха толкова крехки и безполезни.

Малцината, които се движеха из Карвахол, гледаха с празни очи, покосени от мъка и изтощение. И Роран бе изморен до смърт. Не беше спал от предишната нощ и се чувстваше разглобен от нанесените и получените в боя удари.

Още преди да успее да влезе, Илейн го пресрещна на вратата на трапезарията и махна по посока на гласовете в трапезарията.

Веднага след битката първенците на Карвахол се бяха събрали, в опит да решат какво трябва да предприеме селото и дали Хорст и сподвижниците му трябва да бъдат наказани за своеволието си. Обсъждането продължаваше вече цяла сутрин.

Роран надзърна в стаята. Около дългата маса седяха Биргит, Лоринг, Слоун, Гедрик, Делвин, Фиск, Морн и още неколцина. Също и Хорст.

— И пак повтарям, че беше глупаво и безразсъдно! — пенеше се Киселт, надигайки се на кокалестите си лакти. — Нямахте право да ни поставяте в опасност…

Морн махна с ръка.

— Приключихме с това. Вече няма значение дали е трябвало, или не е трябвало. Беше направено и самият аз го подкрепям — Куимби бе мой приятел, както и на всеки от нас. Повече от ясно е каква съдба чака Роран. Чудовищата ще го изядат… Сега е много по-важно да решим как да се измъкнем от бедата.

— Лесно, като избием войниците — излая Слоун.

— А после? Ще дойдат още и ще ни удавят в море от кръв. Дори и да предадем Роран, няма да постигнем нищо. Чухте Ра’зак — ще ни убият, ако го защитаваме, и ще ни поробят, ако им го оставим. За вас може и да е изход, но аз по-скоро бих умрял, отколкото да живея като роб. — Морн поклати глава, а устата му ядно потръпна. — Не можем да оцелеем.

Фиск се наведе напред.

— Бихме могли да избягаме.

— И къде ще отидем? — сурово го сряза Киселт. — Зад гърба ни лежи Гръбнака, а войниците са блокирали пътя към останалата част на Империята.

— Вината е твоя — извика Тейн, насочвайки треперещ пръст към Хорст. — Ще изгорят къщите ни и ще избият децата ни заради теб. Заради теб!

Ковачът се изправи толкова бързо, че столът му падна назад.

— Къде е честта ти, човече? Нима ще ги оставиш да ни изядат, без да отвърнеш на удара?

— Да, ако другото означава самоубийство.

Тейн ги огледа трескаво и излетя от стаята, минавайки край Роран. Лицето му бе изкривено от страх.

Гедрик забеляза младежа и му махна да влезе.

— Ела, ела, чакахме те.

Роран усети върху себе си погледите на всички.

— Как мога да помогна?

— Всички сме съгласни поне с едно нещо — няма да постигнем нищо, ако те предадем на Империята — каза Гедрик. — Вече е без значение и дали е имало смисъл да го сторим по-рано. Единственото важно сега е да се подготвим за друга атака. Хорст ще изкове върхове за копия и други оръжия, ако има време, Фиск се съгласи да приготви щитове — за щастие неговата работилница не изгоря. Но някой трябва да се занимава с организация на защитата и бихме искали да си ти. Ще получиш цялата необходима помощ.

Роран кимна.

— Ще направя всичко възможно.

Тара се изправи от мястото до Морн, извисявайки се над съпруга си. Тя бе едра жена, с посребряваща черна коса и силни ръце, които можеха да извият пилешки врат със същата лекота, с която разтърваваше побойници в кръчмата.

— Гледай да е така, Роран, или ще има още погребения — каза тя и се обърна към Хорст: — Преди да продължим с всичко това, трябва да погребем мъжете си. И… да пратим децата в безопасност, може би във фермата на Коули в Ност Крийк. Илейн, и ти трябва да заминеш.

— Няма да оставя Хорст — отвърна спокойно съпругата на ковача.

Тара се наежи.

— Тук няма място за бременни в петия месец. Ще изгубиш детето, ако продължиш да търчиш както досега.

— Това не е сигурно, но със сигурност ще го загубя, ако се тревожа какво става тук. Ще остана като всяка друга жена в Карвахол.

Хорст заобиколи масата и нежно пое ръката й.

— И аз не бих искал да бъдеш другаде, освен до мен. Децата обаче наистина трябва да заминат. Трябва да проверим дали пътят до фермата на Коули е безопасен.

— Не само това — намеси се Лоринг. — Трябва да се разберем и за още нещо. Никой от нас не бива да има вземане-даване със семействата от долината, като изключим Коули, разбира се. Те не могат да ни помогнат, а ние не трябва да насъскваме осквернителите срещу тях.

Всички се съгласиха и събранието приключи, а участниците му се пръснаха из Карвахол, за да се съберат отново, заедно с по-голямата част от селото, в малкото гробище зад дома на Гертруде.

Десет увити в саван тела бяха наредени до гробовете си. На гърдите на всяко лежеше китка бучиниш, а на шията — сребърен амулет.

Гертруде застана пред събралите се селяни и бавно изрече имената на умрелите:

— Пар, Виглиф, Гед, Бардрик, Фаролд, Хейл, Гарнър, Келби, Мелколф и Албем.

Тя постави черни камъчета върху очите им, после вдигна ръце и лице към небето и запя песента на мъртвите. От очите й потекоха сълзи, а гласът й се издигаше и спускаше с древните думи, стенейки, въздишайки и виейки със скръбта на селото. Пееше за земята, за нощта и за вечната съдба на човека, от която никой не можеше да избяга.

Когато и последният тъжен рефрен се стопи в тишината, семействата на загиналите излязоха, за да възхвалят делата на онези, които бяха загубили. После ги погребаха.

Докато Роран слушаше, погледът му се насочи към купчината пръст, под която лежаха тримата безименни войници. „Един убит от Нолфаврел и двама от мен“. Все още усещаше как мускулите и костите им поддават… пукат се… хлътват под чука му. Жлъчката му се обърна и трябваше да стисне уста, за да не повърне пред цялото село. „Аз съм този, който ги унищожи“. Дори не бе помислял, че някога ще убие, а сега бе отнел повече живот от всеки друг в Карвахол. Ръцете му бяха белязани с кръв…

Побягна от погребението, без дори да поговори с Катрина, и запраши към хълма, от който можеше да огледа целия Карвахол и да прецени как най-добре да го защити. Къщите бяха твърде пръснати. Не можеше се оформи защитна линия, като се укрепят разстоянията между тях. А и идеята — сражението да се допусне вътре в селото — бе лоша. „Река Анора защитава западния ни фланг — помисли си той, — но останалата част на Карвахол… не можем да я опазим дори от дете… Каква достатъчно силна преграда бихме могли да издигнем за малкото време, с което разполагаме… И от какво?“

После се сепна, притича до средата на селото и извика:

— Моля всеки, който е свободен, да ми помогне да отсека дърва! — След минута на улицата изскочиха няколко човека. — Елате, още! Всички трябва да помогнат!

Роран изчака, докато групата около него нарасна достатъчно.

Дармен, един от синовете на Лоринг, запита:

— Какво планираш?

Младежът повиши глас, така че всички да могат да го чуят.

— Трябва ни стена около Карвахол. Колкото по-дебела, толкова по-добре. Ако съберем големи дървета, поставим ги легнали и наострим клоните им, Ра’зак доста ще се озорят, докато минат през тях.

— Колко дървета мислиш, че ще са нужни? — запита Орвал.

Роран се поколеба, опитвайки се да измери обиколката на Карвахол.

— Поне петдесет. Може би шестдесет, за да го направим както трябва. — Мъжете почнаха да ругаят и да спорят. — Чакайте! — Роран изброи хората в тълпата. Оказаха се четиридесет и осем. — Ако всеки от вас успее да отсече дърво през следващия час, ще сме почти готови. Можете ли да се справите?

— За какви ни имаш? — провикна се Орвал. — Последния път, когато ми отне цял час да отсека дърво, бях на десет!

— Ами бодливи храсти? — обади се Дармен. — Можем да покрием дърветата с тях. Не познавам човек, който да може да се катери през бодливи растения.

Роран се усмихна.

— Страхотна идея. Пратете децата си да оседлаят конете ви, за да извлачим дърветата. — Мъжете се пръснаха из Карвахол да си намерят брадви и триони за работата, а Роран спря Дармен и му каза: — Искам да съм сигурен, че дърветата ще имат остри клони по целия дънер, иначе няма да ни вършат работа. Заеми се с това!

— А ти къде ще си? — попита го мъжът.

— Ще работя по друга отбранителна линия.

Роран го остави и се затича към къщата на Куимби, където свари Биргит да кове дъски върху прозорците.

— Да? — обърна се тя към него.

Той бързо й обясни плана си с дърветата.

— Искам също така да изкопаем ров зад преградата, за да забавим всеки, който успее да я пробие. Може дори да забием на дъното остри колове и да…

— Накъде биеш, Роран?

— Искам да организираш жените и децата, както и всички други, които успееш, да копаят. Не мога да се справя сам, а и нямаме много време… — той я погледна право в очите. — Моля те.

Биргит се намръщи.

— Защо аз?

— Защото също като мен имаш причина да мразиш Ра’зак и съм сигурен, че ще сториш всичко по силите си да ги спреш.

— Да — прошепна жената, а после бързо плесна с ръце. — Добре, както искаш. Но никога няма да забравя, Роран Гароусон, че ти и твоето семейство подписахте смъртната присъда на мъжа ми.

После излезе, преди да успее да й отговори.

Роран прие враждебността й за самообладание. Имайки предвид загубата й, не беше неочаквано. Имаше късмет, че не бе обявила кървава вражда. После тръсна глава и се затича там, където главният път влизаше в Карвахол. Това бе най-слабото място в отбраната и трябваше да бъде двойно подсигурено. „Не трябва да оставяме Ра’зак отново да си пробият път с огън и взрив“.

Роран привика Балдор и заедно започнаха да копаят ров през пътя.

— Скоро ще трябва да те оставя — предупреди го приятелят му, замахвайки яростно с кирката. — Баща ми има нужда от мен в ковачницата.

Роран изсумтя и продължи да върти лопатата, а докато работеше, в главата му отново се настани ужасното усещане за това как чукът му смазва човешко тяло, сякаш е прогнил дънер. Догади му се и падна на колене. Чак тогава забеляза, че цял Карвахол бръмчи като кошер. Хората се подготвяха за следващата атака.

Когато дълбокият до кръста ров бе готов, Роран отиде в работилницата на дърводелеца Фиск за трупи. Извлачи ги с коне до главния път, намести единия им край в рова, другия заостри със секирата и скоро непробиваемата бариера пред Карвахол бе почти готова.

Докато застопоряваше трупите, се появи Дармен.

— Отсякохме дърветата. В момента ги поставят по местата им.

Роран го последва до северния край на Карвахол, където дванадесет човека се бореха с четири зелени бора, опитвайки се да ги подредят в редица. Впряг коне тъкмо отиваше обратно към хълмовете, подканван от камшика на младо момче.

— Повечето помагат в пренасянето на дърветата. Останалите ги обхвана вдъхновението. Мисля, че когато ги оставих, възнамеряваха да изсекат цялата гора.

— Добре, допълнителният материал ще ни свърши работа.

Дармен посочи купчината гъсти шипкови храсти, която бе струпана в края на нивата на Киселт.

— Отрязах тези до Анора. Използвай ги както намериш за добре. Аз отивам за още.

Роран стисна ръката му и се отправи към източния край на селото, където дълга върволица жени, деца и мъже копаеха начело с Биргит, която се бе изпънала като генерал и разпределяше задачите. Ровът вече бе широк пет крачки и дълбок две. Когато жената спря, за да си поеме въздух, Роран подхвърли:

— Впечатлен съм.

Тя отметна кичур коса, без да го погледне.

— Ние така и така бяхме прекопали земята. Това направи задачата по-лесна.

— Имаш ли лопата и за мен? — запита той. Биргит посочи купчината сечива от другата страна на рова. Вървейки натам, Роран зърна медния отблясък на косата на Катрина сред редицата приведени гърбове. До нея Слоун мушкаше меката почва яростно и настървено, сякаш се опитваше да разцепи кожата на земята, да обели глинената й обвивка и да достигне до самото й сърце. Очите му бяха диви, а зъбите — оголени в страшна гримаса, въпреки праха и мръсотията, покрили лицето му. Роран потрепери при вида му, подмина бързо, за да не срещне кръвнишкия поглед, сграбчи лопата и веднага я заби в земята.

Денят напредваше. Не бяха спирали нито за почивки, нито за храна. Ровът растеше все по-дълъг, все по-дълбок, докато не обгърна две трети от селото, достигайки до самата река Анора. Изкопаната пръст бе струпана по вътрешната му страна, за да попречи на всеки, опитал се да го прескочи… или да се изкачи по него.

Стената от колове бе завършена в ранния следобед. Роран спря да копае и помогна да подострят безбройните клонки, които бяха преплетени колкото се може повече, и да наместят мрежата от бодливи храсти.

До вечерта укрепленията бяха станали по-здрави и широки, отколкото Роран се бе надявал, макар че им трябваха поне още няколко часа работа, за да ги завършат изцяло.

Изтощен до крайност, Роран седна да отдъхне и захапа комат хляб, зяпайки звездите. Една ръка го тупна по рамото и той се стресна. Беше Албрийч.

— Вземи — каза той и му подаде груб дървен щит и дълго шест стъпки копие. Роран кимна благодарно, а Албрийч продължи напред, раздавайки копия и щитове на всеки, когото срещнеше.

Младежът се изправи насила, взе чука си от къщата на Хорст и пое към входа на главния път, където Балдор и още двамина стояха на стража.

— Събудете ме, когато усетите, че не можете без почивка — каза им той и легна на меката трева под стряхата на близката къща. Нареди оръжията до себе си, за да може да ги намери лесно в тъмното, и затвори очи, жаден за сън.

— Роран.

Шепотът дойде откъм дясното му ухо.

— Катрина? — той замига на пресекулки, докато тя вдигаше капака на фенера. — Какво правиш тук?

— Исках да те видя.

Очите й, големи и влажни, бяха потъмнели от нощните сенки. Тя хвана ръката му и го поведе към една изоставена веранда далеч от Балдор и останалите стражи. Там постави ръце на бузите му и нежно го целуна, но той не й отвърна. Тя се отдръпна и го погледна.

— Какво не е наред, Роран?

Той насила се изсмя и в смеха му нямаше топлина.

— Какво не е наред ли? Светът не е наред. Изкривен е като картина, надолу с главата — той заби юмрук в гърдите си. — И аз не съм наред. Всеки път, когато се опитам да затворя очи, виждам разбитите глави на войниците, кървящи под чука ми. Мъже, които аз убих, Катрина. И очите им… очите им! Те знаеха, че ще умрат, те знаеха, че не могат да сторят нищо, за да го предотвратят — той потрепери в мрака. — Те знаеха… И аз знаех… и все пак трябваше. Не можех да не… — думите му избягаха и той почувства горещи сълзи по страните си.

Катрина обгърна главата му, а Роран плачеше. Плачеше за Гароу и Ерагон, за Пар, Куимби и другите мъртъвци. И за себе си и съдбата на Карвахол. Плачеше, докато сълзите пресъхнаха и оставиха сърцето му сухо и кухо като стара черупка.

Пое дълбоко дъх, погледна към Катрина и видя нейните сълзи, блеснали като диаманти в нощта. Нежно ги изпи с устни.

— Катрина… обич моя — после го повтори, опитвайки вкуса на думите: — Обич моя. Нямам нищо, което да ти дам, освен любовта си. Но… трябва да попитам. Ще се омъжиш ли за мен?

В мътната светлина на фенера лицето й се озари от лъчиста радост. После помръкна в съмнение. Беше грешка да я пита. Беше грешно тя да приема без позволението на Слоун. Но на Роран вече не му пукаше. Той трябваше да знае! Сега!

И узна с тихия й отговор.

— Да, Роран. Ще се омъжа за теб.