Първородният

Бягство

След като обмисли предложението на Джеод от всеки възможен ъгъл и го прие с някои изменения, Роран изпрати Нолфаврел да намери Гертруде и Мандел в „Зеленият кестен“ и да ги доведе в дома на търговеца, който им бе предложил гостоприемството си.

Джеод стана.

— Сега, ако ме извините, трябва да разкрия на жена си тайната, която изобщо не трябваше да пазя от нея, и да я попитам дали иска да дойде с мен в Сурда. Изберете си стаи на втория етаж. Ролф ще ви извика, когато вечерята е готова.

После той излезе от кабинета с широка крачка.

— Дали беше умно да го оставяме да каже на жената? — запита Лоринг.

Роран сви рамене.

— Умно или не, няма как да го спрем. А и не мисля, че ще миряса, докато не го направи.

Вместо да отиде в стаята си, младежът се заразхожда из имението, несъзнателно отбягвайки слугите, докато размишляваше над казаното от Джеод. Спря се пред един прозорец, гледащ към конюшните в задната част на къщата. Вдиша от свежия въздух, натежал от познатата миризма на тор.

— Мразиш ли го?

Той се стресна и се извърна. Биргит стоеше до рамката на една врата. Тя придърпа шала около раменете си и се приближи.

— Кого? — попита той, въпреки че знаеше прекрасно кого има предвид.

— Ерагон. Мразиш ли го?

Роран се загледа в потъмняващото небе.

— Не зная. Мразя го за това, че е причинил смъртта на баща ми, но той си остава моя кръв и за това го обичам… Предполагам, че ако нямах нужда от него, за да спася Катрина, не бих искал да имаме нищичко общо за много дълго време.

— Така, както аз се нуждая от теб и те мразя, Стронгхамър.

Той изсумтя с мрачно веселие.

— Ах, да, като сгодени сме, а? Ти трябва да ми помогнеш да открия Ерагон, за да отмъстиш на Ра’зак за Куимби.

— И после на теб.

— Да, и това.

Роран се вгледа в нетрепващите й очи за миг и за пореден път потвърди връзката помежду им. Това, че споделят същия стремеж, същия яростен пламък, който ускоряваше стъпките им, когато други се препъваха, му действаше странно успокояващо. В нея той виждаше сродна душа.

Докато се връщаше през коридорите към стаята си, Роран се спря пред трапезарията, защото чу гласа на Джеод. Той любопитно се наведе и се опита да погледне през цепнатината между двете врати. Търговецът стоеше пред слаба руса жена, която трябваше да е Хелън.

— Ако онова, което каза, е истина, как очакваш да ти вярвам?

— Не мога — отвърна Джеод.

— И все пак ме молиш да стана беглец заради теб?

— Някога ми предложи да напуснеш семейството си и да бродиш по земята с мен. Молеше ме да те отвлека от Теирм.

— Някога. Тогава си мислех, че си ужасно чаровен с меча и белега си…

— Все още ги имам — отвърна той меко. — Допуснах много грешки по отношение на теб, Хелън. Сега го разбирам. Но все още те обичам и искам да си в безопасност. Аз нямам бъдеще тук. А ако остана, само ще донеса страдание на семейството ти. Направи онова, което решиш. Но те моля да ми дадеш втори шанс, да намериш смелостта да напуснеш това място и да се отърсиш от горчивите спомени за живота ни тук. Можем да започнем наново в Сурда.

Тя помълча известно време.

— Онзи младеж, който беше тук, той наистина ли е Ездач?

— Такъв е. Вятърът на промяната духа все по-силно, Хелън. Варден се готвят за атака, джуджетата се събират и дори елфите са започнали да се раздвижват в древните си гори. Войната приближава, а ако имаме късмет — и падането на Галбаторикс.

— Ти важен ли си сред Варден?

— Дължат ми известно уважение заради ролята ми в спасяването на яйцето на Сапфира.

— Значи ще си някой в Сурда?

— Би трябвало.

Той постави ръце на раменете й и тя не се отдръпна.

— Джеод, Джеод, не ме притискай — прошепна Хелън след малко. — Не мога да реша все още.

— Но ще помислиш ли за това?

Тя потрепери.

— О, да. Ще помисля.

Докато Роран си тръгваше, усети как сърцето го стяга.

„Катрина“.

Същата вечер, докато се хранеха, той забеляза, че очите на Хелън често се спират върху него, изучаващи и преценяващи. Беше сигурен, че го сравнява с Ерагон.

След вечеря Роран извика Мандел и го отведе в двора зад къщата.

— Какво има, сър? — попита момчето.

— Исках да поговорим насаме.

— За какво?

Роран докосна с пръсти острието на чука и си помисли, че се чувства като Гароу в случаите, когато баща му му изнасяше лекция за отговорността. Дори усещаше как в гърлото му се надигат същите думи. „И така едно поколение отминава, за да даде път на следващото“.

— Доста си се сприятелил с моряците напоследък.

— Те не са ни врагове — възрази Мандел.

— В момента всеки ни е враг. Кловис и мъжете му могат да се обърнат срещу нас всеки миг. Не би било проблем, ако заради близостта си с тях не беше пренебрегнал задълженията си.

Мандел се вцепени и бузите му почервеняха, но не допусна грешката да отрече обвинението. Това наистина щеше да разочарова Роран. Доволен, той попита:

— Кое е най-важното за нас сега, Мандел?

— Да пазим семействата си.

— Аха. И какво друго?

Момчето се поколеба, несигурно, а после призна:

— Не зная.

— Да си помагаме един на друг. Само така ще оцелеем. Бях особено разочарован, когато научих, че си залагал храната ни, при положение че това излага на риск цялото село. Ще прекарваш много по-добре времето си в ловуване, отколкото в игра на зарове и хвърляне на ножове. След като баща ти вече го няма, сега от теб зависи да се грижиш за майка си и другите деца. Те разчитат на теб. Ясен ли съм?

— Съвсем ясен, сър — отвърна Мандел сподавено.

— Това ще се повтори ли отново?

— Не, никога, сър.

— Добре. Но аз не те извиках тук само за да те назидавам. Ти си обещаващ младеж и именно затова ти давам задача, която не бих поверил на никой друг.

— Да, сър!

— Утре сутрин искам да се върнеш в лагера и да занесеш едно съобщение на Хорст. Джеод вярва, че Империята е поставила шпиони, които наблюдават къщата, така че е много важно да си сигурен, че никой не те следи. Изчакай, докато излезеш извън града, а после се отскубни от преследвачите си в пустошта. Убий ги, ако трябва. Когато намериш Хорст, му кажи да…

И докато Роран даваше инструкции, през лицето на Мандел преминаха първо изненада, после шок, а накрая възхита.

— Ами ако Кловис възрази? — запита момчето.

— Същата нощ искам да счупите кормилата на шлеповете, за да не могат да се управляват. Това е крайна мярка, но ако Кловис или някой от мъжете му достигне Теирм преди теб, ще е фатално.

— Няма да го допусна — закле се Мандел.

Роран се усмихна.

— Добре.

Доволен, че е разрешил проблема с поведението на момчето и че сега Мандел ще стори всичко по силите си да отнесе посланието до Хорст, Роран се прибра в къщата, пожела на домакините си лека нощ и отиде да си легне.

Всички останаха в имението през следващия ден, възползвайки се от възможността да си починат, да наточат оръжията си и да обсъдят плановете си.

На няколко пъти през деня мярнаха Хелън, която сновеше от една стая в друга. Още по-често се натъкваха на Ролф с неговите блестящи перлени зъби, а Джеод не видяха изобщо. Посивелият търговец бе излязъл да обиколи града и да се срещне с малцината моряци, на които вярваше безусловно.

Когато се върна, веднага потърси Роран.

— Можем да разчитаме на още петима човека. Надявам се да ни стигнат.

Джеод остана в кабинета си през останалата част от вечерта. Пишеше документи и се занимаваше с уреждане на работите си.

Три часа преди съмване Роран, Лоринг, Биргит, Гертруде и Нолфаврел се събудиха и потискайки прозевките си, се струпаха във фоайето на имението и навлякоха дълги наметала, които да скриват лицата им. Когато Джеод се присъедини към тях, на бедрото му проблясваше рапира и Роран си помисли, че по някакъв странен начин тънкото острие напълно завършва образа на мъжа и показва какъв е в действителност.

Джеод запали един фенер и го вдигна пред тях.

— Готови ли сме? — запита той.

Те кимнаха. Тогава търговецът свали резето и отвори вратата. Всички излязоха на празната улица. Зад гърба им Джеод се позабави във фоайето, хвърляйки изпълнен с копнеж поглед към стълбите отдясно, но Хелън не се появи. Той сви рамене, излезе от дома си и затвори вратата.

Роран сложи ръка на рамото му.

— Каквото е писано, това ще стане.

— Знам.

Те се затичаха през тъмния град, забавяйки крачка веднага щом видеха стражи или други нощни „птици“. Повечето от вторите бягаха още щом ги зърнеха. Веднъж чуха стъпки на покрива на една близка сграда.

— Архитектурата на града позволява на крадците лесно да скачат от къща на къща… за жалост — обясни Джеод.

Отново забавиха ход, когато стигнаха до източната порта на Теирм. Тъй като тя водеше към пристанището, я затваряха само за по четири часа всяка нощ, за да не затрудняват търговията. И наистина, въпреки ранния час през нея вече имаше движение.

Въпреки че Джеод ги бе предупредил, Роран пак се изплаши, когато стражите снижиха алебарди и ги попитаха каква работа имат на пристанището. Той прехапа устни и се опита да запази присъствие на духа, докато по-възрастният войник оглеждаше свитъка, който търговецът му подаде. След около минута стражът кимна и му върна документа.

— Можете да минете.

Когато стигнаха до кейовете и вече никой от стената не можеше да ги чуе, Джеод въздъхна облекчено.

— Добре, че онзи не можеше да чете.

Шестимата зачакаха върху мокрия кей, докато приятелите на търговеца не изплуваха от мъглата един по един. Всички бяха мълчаливи и мрачни, а сплетените им коси висяха до средата на гърбовете им. Ръцете им бяха оцапани с катран и имаха белези, от които дори Роран изпита уважение. Хареса ги, а видя, че и те го одобряват. За съжаление обаче Биргит никак не им се понрави.

Един едър моряк я посочи с пръст и се нахвърли върху Джеод:

— Не каза, че в боя ще участва и жена. Как очакваш да се концентрирам, ако някаква провинциална повлекана ми се пречка?

— Не говори така за нея — изръмжа Нолфаврел през стиснатите си зъби.

— Охо, и отрочето й?

Джеод отвърна със спокоен глас:

— Биргит се е била с Ра’зак. А синът й вече е убил един от най-добрите войници на Галбаторикс. Ти можеш ли да се похвалиш с такова постижение, Утар?

— Не е редно — каза друг мъж. — Няма да се чувствам в безопасност с жена до себе си. Те носят само лош късмет. Една дама не бива да…

Каквото и да възнамеряваше да каже, остана недоизречено, защото в този миг Биргит стори нещо твърде необичайно за дама. Тя пристъпи напред светкавично и изрита Утар между краката, след което сграбчи втория мъж и опря кинжала си до гърлото му. Подържа го за момент, така че всички да видят какво е направила, а после пусна пленника си. Утар се търкаляше по дъските в краката й, държейки се за слабините, а от устните му летяха проклятия.

— Някой друг има ли възражения? — запита Биргит. До нея Нолфаврел бе зяпнал от удивление.

Роран придърпа качулката си по-ниско, за да скрие смеха си. „Добре, че още не са видели Гертруде“ — помисли си той.

Тъй като никой не посмя да отвърне на Биргит, Джеод запита:

— Донесохте ли каквото бях заръчал?

Всички моряци бръкнаха под жилетките си и извадиха по една извита тояга и няколко метра въже.

Въоръжени по този начин, те тръгнаха надолу по пристанището към „Драконово крило“, опитвайки се да не се набиват на очи. Джеод държеше фенера, заслонен, през цялото време. Вече на кея те се скриха зад един склад, за да изучат движението на двата фенера, носени от стражите по палубата на кораба. Подвижният мост беше прибран за през нощта.

— Помнете — прошепна Джеод. — Най-важното е да не вдигнат тревога, преди да сме готови да напуснем.

— Двама мъже на палубата и двама долу, нали? — запита Роран.

— Такъв е обичаят — отвърна Утар.

Двамата с Роран се събуха и останаха по панталони, овързаха сопите и въжетата около кръста си, спуснаха се внимателно по трупите на кея и се гмурнаха в ледената вода. Роран трябваше да остави чука си при другите.

— Бррр, мразя, когато ми се налага да правя това — изръмжа Утар.

— Вършил си го и преди?

— С този стават четири пъти. Не спирай да се движиш или ще измръзнеш.

Отблъсквайки се от хлъзгавите обрасли с водорасли купчини камъни под пристанището, те заплуваха по пътя, по който бяха дошли, докато не достигнаха каменния кей, на който бе закотвен „Драконово крило“. Там свърнаха надясно. Утар допря устни до ухото на Роран.

— Аз ще поема котвата от дясната страна.

Младежът кимна.

Двамата се гмурнаха под повърхността на черното море и се разделиха. Утар заплува като жаба под носа на кораба, а Роран се насочи към котвата от страната на пристанището и се хвана за дебелата й верига. Той развърза тоягата от кръста си и я захапа, за да освободи ръцете си. После се подготви да чака. Грубият метал изсмука топлината от ръцете му със скоростта на блокче лед.

Само три минути по-късно Роран чу трополенето на ботушите на Биргит над главата си. Стъпките спряха в края на кея — точно до средата на „Драконово крило“. После младежът чу гласа й, докато тя завързваше разговор със стражите. Ако всичко минеше по план, щеше да отвлече вниманието им от носа.

Сега!

Роран започна да се катери по веригата, изтегляйки се с ръце. Дясното му рамо го заболя там, където се бяха впили зъбите на Ра’зак, но той продължи нагоре. От отвора, през която котвата влизаше в кораба, прескочи до гредите, които поддържаха боядисаната фигура на носа, а после по парапета стигна до палубата. Утар вече го чакаше там, задъхан и мокър.

С тояги в ръка, те се запрокрадваха към задната част на кораба, използвайки всяко възможно прикритие. Спряха се на по-малко от десет стъпки разстояние от стражите. Двамата мъже се бяха навели над парапета и говореха с Биргит.

Роран и Утар скочиха мълниеносно и повалиха войниците с удари по главата, преди двамата мъже да успеят да гъкнат. Долу Биргит помогна на Джеод и останалата част от групата да преместят подвижния мост към кораба, където Утар го закачи за парапета.

Когато Нолфаврел се качи на борда, Роран му хвърли въжето и каза:

— Завържи онези двамата и им запуши устите.

После всички с изключение на Гертруде се спуснаха под палубата, за да намерят двамата останали стражи. Освен тях, откриха още четирима мъже — касиера, отговорника за корабните съоръжения, готвача и помощника му. Всичките бяха по леглата си и така и не разбраха как се оказаха овързани. Биргит отново доказа достойнствата си, като се справи с двама от тях съвсем сама.

Джеод изкара недоволните пленници на палубата, така че да могат да ги държат под око, а после обяви:

— Имаме много работа и малко време. Роран, Утар става капитан на „Драконово крило“. Ще получавате заповедите си от него.

Следващите два часа преминаха в трескава дейност. Моряците се занимаваха с платната и такелажа, а Роран и останалите от Карвахол изхвърлиха от трюма излишните товари. Те ги спуснаха с въжета в морето, за да не чуе никой от пристанището плясъка. Ако искаха цялото село да се побере на борда на „Драконово крило“, трябваше да освободят достатъчно място.

Роран точно завързваше с въже една бъчва, когато чу дрезгав вик:

— Някой идва!

Всички на палубата без Джеод и Утар се проснаха по лице, посягайки към оръжията си. Двамата мъже, които останаха изправени, започнаха да се движат по палубата като стражи. Сърцето на Роран лудо се блъскаше в гърдите му, докато лежеше неподвижен, чудейки се какво ли ще се случи. Сдържа дъха си, чувайки, че Джеод говори на новодошлия… а после по моста проехтяха стъпки.

Беше Хелън. Тя носеше простичка рокля, а косата й бе привързана с кърпа. На едното си рамо бе преметнала брезентова торба. Не каза и дума. Само остави багажа си в централната каюта и се върна, за да застане до Джеод. Докато ги гледаше, Роран си помисли, че никога не е виждал по-щастлив мъж.

Небето над далечния Гръбнак започна да порозовява, когато един от моряците, качил се на такелажа, посочи на север и подсвирна, за да покаже, че е видял селяните.

Роран забърза трескаво. И малкото време, с което разполагаха, беше свършило. Той се втурна нагоре по палубата и видя тъмната колона от хора на брега. Имаше риск, разбира се, но за разлика от много други крайморски градове външната стена на Теирм не бе отворена към морето, а заобикаляше целия град, за да отблъсква честите пиратски нападения. Това означаваше, че сградите по пристанището оставаха беззащитни… и че селяните можеха да стигнат до „Драконово крило“, без никой да ги спре.

— По-бързо! — нареди Джеод.

По заповед на Утар моряците изнесоха купчини харпуни на палубата, както и бъчви с вонящ катран, които отвориха, за да намажат върховете им. После заредиха катапултите от дясната страна. Нужни бяха по двама мъже, за да издърпат обтегнатата тетива и да я закачат за куката.

Селяните бяха изминали две трети от пътя до кораба, когато войниците по стените на Теирм ги забелязаха и вдигнаха тревога. Но още преди да заглъхне първата тръба, Утар изрева:

— Запалете ги и огън!

Нолфаврел отвори фенера на Джеод и притича пред всички катапулти, държейки пламъка пред късите копия, докато се възпламени катранът. В мига в който огънят избухнеше, мъжът зад механизма дърпаше ръчката и копието политаше с шумно свистене. Дванадесет пламтящи копия полетяха от палубата на „Драконово крило“, пронизвайки корабите и сградите по брега като свирепи, нажежено до червено, метеори, паднали от небесата.

— Презареждане! — извика Утар.

Скърцането на дърво изпълни въздуха, докато мъжете се бореха с извитите тетиви. Отново поставиха копия и Нолфаврел пак притича пред всеки. Роран усещаше вибрациите, когато катапултите изпратиха смъртоносния си товар към града.

Огънят бързо погълна цялото пристанище, оформяйки непробиваема бариера, която не позволяваше на войниците да достигнат „Драконово крило“ през източната порта на Теирм. Роран разчиташе димът да скрие кораба от стрелците по стените, но му се размина на косъм. Един залп от стрели се заби в парапета, а една от тях падна съвсем близо до Гертруде, преди войниците да изгубят кораба от поглед.

Утар извика откъм носа:

— Сами си избирайте цели!

Селяните тичаха като луди по плажната ивица. Те достигнаха северния край на пристанището и неколцина се препънаха и паднаха на земята, защото войниците от Теирм откриха стрелба по тях. Децата закрещяха от ужас. После жителите на Карвахол се окопитиха. Те притичаха по дъските до обхванатите от пламъци складове и стигнаха до кея. Задъханата тълпа, се заизсипва на кораба в хаотична маса от блъскащи се тела.

Биргит и Гертруде насочваха потока от хора. Само след няколко минути всички палуби бяха претъпкани до пръсване — от трюма до каютата на капитана. Онези, които не можаха да се поберат долу, останаха свити на палубата, вдигайки щитовете на Фиск над главите си.

Всички здрави мъже от Карвахол се струпаха около главната мачта и зачакаха инструкции, точно както бе поискал Роран в посланието си. Той видя Мандел сред тях и го поздрави гордо.

После Утар посочи един моряк и извика:

— Хей, Бонден! Заведи тия недоносчета до шпиловете и котвите, а после бързо долу при греблата. Бързо казах! — На останалите мъже до катапултите нареди: — Половината от вас бегом към другата страна на палубата. Отблъснете всеки, който се опита да ни вземе на абордаж.

Роран бе сред тях. Докато подготвяше катапулта си, няколко неясни фигури се появиха сред насълзяващия очите дим и се запрепъваха по палубата. Джеод и Хелън изтикаха шестимата пленници един по един по моста и оттам ги изтърколиха на кея.

Преди Роран да разбере какво става, котвите бяха вдигнати, подвижният мост — издърпан, и под краката му забумтя тъпан, който даде ритъм на гребците. „Драконово крило“ се обърна към откритото море и бързо, набирайки скорост, започна да се отдалечава от пристанището.

Роран отиде с Джеод до задната част на палубата, където се загледаха в огнения ад, който поглъщаше всичко между Теирм и океана. През димната пелена слънцето изглеждаше като блед кървавооранжев диск, който бавно се издигаше над града.

„Колко ли много съм избил сега?“ — чудеше се Роран.

Сякаш чул мислите му, Джеод каза:

— Това ще нарани мнозина невинни.

Болката накара младежа да отговори по-рязко, отколкото възнамеряваше:

— Нима предпочиташ да си в тъмниците на лорд Ристарт? Съмнявам се, че огънят ще нарани толкова много, а онези, които все пак пострадат, няма да умрат, за разлика от нас, ако Империята ни хване.

— Нямам нужда от поученията ти, Роран. Достатъчно добре разбирам положението ни. Сторихме онова, което трябваше. Просто не ме карай да се радвам на страданието, което причинихме.

По обяд прибраха греблата и „Драконово крило“ заплава, движен от благоприятните северни ветрове. От напора на въздуха такелажът над главите им скърцаше.

Корабът бе претъпкан, но Роран беше уверен, че въпреки това ще се доберат до Сурда. Най-голямото неудобство идваше от ограничените запаси. Ако искаха да избягнат гладната смърт, трябваше да разпределят храната на малки порции. А в подобна теснотия болестите също се превръщаха в сериозна опасност.

След като Утар изнесе кратка реч за важността на дисциплината на борда на кораба, селяните се заеха с неотложните задачи, като например да се погрижат за ранените, да разопаковат мизерните си багажи и да решат кое е най-доброто разположение за спане на всяка палуба. Също така трябваше да изберат хора, които да поемат различните функции на „Драконово крило“: кой ще готви, кой ще се учи за моряк под надзора на хората на Утар и така нататък.

Роран тъкмо помагаше на Илейн да опъне един хамак, когато го въвлякоха в ожесточен спор между Одел, семейството й и Фревин, който очевидно бе избягал от екипажа на Торсън, за да остане с Одел. Двамата искаха да се оженят, а родителите й яростно се противопоставяха, защото младият моряк нямаше дом, уважавана професия и средства да осигури дори най-елементарни условия на дъщеря им. Роран реши, че е най-добре влюбената двойка да остане заедно — изглеждаше му непрактично да ги разделя насила, докато всички са затворени на кораба. Родителите на Одел обаче отказваха да се вслушат в аргументите му.

Накрая той вдигна ръце и каза:

— А какво очаквате тогава? Не можете да я заключите, а мисля, че Фревин е доказал предаността си повече от…

— Ра’зак!

Викът долетя от наблюдателницата.

Без да се поколебае и за миг, Роран сграбчи чука и скочи на стълбата към предния капак, като по пътя си удари пищяла. Затича се към струпалите се на предната палуба хора и спря до Хорст.

Ковачът посочи в небето.

Един от зловещите жребци на Ра’зак се носеше като черна сянка над бреговата линия. Това, че двете чудовища се бяха изложили на слънчевата светлина, по никакъв начин не намали ужаса на Роран. Крилатото създание нададе смразяващ кръвта писък и той потрепери. После насекомоподобният глас на Ра’зак се понесе по водата, тих, но различим:

— Няма да изззбягате!

Роран погледна към катапултите, но не можеха да ги извъртят толкова настрани, за да се прицелят в Ра’зак и жребеца му.

— Някой има ли лък?

— Аз — отвърна Балдор. Веднага се спусна на едно коляно и започна да опъва тетивата на оръжието си. — Не ги оставяйте да ме видят.

Всички на палубата се струпаха в кръг около него, закривайки го с тела от зловещия поглед на изчадията.

— Защо не нападат? — изръмжа Хорст.

Озадачен, Роран се опита да намери обяснение, но не откри. Джеод обаче имаше предположение:

— Може би е твърде светло за него. Ра’зак ловуват през нощта и доколкото знам, не напускат леговищата си доброволно, докато слънцето е в небето.

— Не е само това — каза Гертруде бавно. — Мисля, че се боят от океана.

— Боят се от океана? — изсумтя Хорст.

— Вижте ги. Не навлизат на повече от крачка във водата.

— Права е — включи се Роран. „Най-накрая — слабост, която мога да използвам срещу тях!“

След няколко секунди Балдор каза:

— Готов съм!

В същия миг хората, струпали се около него, отскочиха настрани, за да му направят път. Той скочи на крака и с плавно движение дръпна тръстиковата стрела до бузата си и пусна я да лети.

Изстрелът беше великолепен. Ра’зак бе на самия предел на обсега и много по-далеч от целите, които Роран бе виждал някой стрелец да улучва. Но въпреки това Балдор успя. Стрелата се заби в дясната страна на летящото изчадие и звярът нададе толкова силен рев от болка, че стъклото по палубата се пръсна, а камъните по брега се разцепиха. Роран запуши уши с ръце. Все така крещейки, чудовището се обърна към вътрешността на сушата и отлетя отвъд мъгливите хълмове.

— Уби ли го? — запита Джеод с бледо лице.

— Боя се, че не — отвърна Балдор. — Раната беше повърхностна.

Току-що пристигналият Лоринг отбеляза доволно:

— Аха. Но поне го нарани и се обзалагам, че следващия път ще се замислят, преди да ни нападат.

Роран изведнъж се намръщи.

— Спести си триумфа за по-късно, Лоринг. Това не беше победа.

— И защо? — ядоса се Хорст.

— Защото сега Империята знае точно къде се намираме.

Палубата утихна, когато всички осъзнаха какво точно е казал.