Първородният

Под притъмняващото небе

Тази нощ валя. Скупчилите се, натежали от вода, облаци покриваха долината Паланкар като одеяло, протягайки се към планините със здрави ръце и изпълвайки въздуха с тежка студена мъгла. Застанал пред прозореца, Роран гледаше как сивата вода покрива като втора кожа дърветата и листата им. Дъждът разкапваше рова около Карвахол, дращеше с нокти по сламените покриви и стрехи, докато облаците сипеха товара си върху света. Всичко бе мокро, размито и скрито зад неуморните потоци на пороя.

До средата на сутринта бурята утихна, макар че ситният дъждец все още проникваше през мъглата и бързо напои косата и дрехите на Роран, когато пое стражата на барикадата към главния път. Младежът приклекна до изправените трупи, отърси наметалото и придърпа качулката още по-надолу върху лицето си, опитвайки се да не обръща внимание на студа. Въпреки времето той витаеше в облаците, щастлив от мисълта за съгласието на Катрина. Бяха сгодени! Блаженство? Може би! Сякаш някакво липсващо парче от света бе дошло на мястото си. Чувстваше се недосегаем, непобедим. Какво значение имаха войниците, Ра’зак и цялата проклета Империя пред любовта? Не бяха нищо повече от въглени пред буен пожар.

При цялото си щастие обаче умът му бе концентриран върху най-важното: как да направи така, че Катрина да оцелее невредима. Откак се бе събудил, все за това мислеше. „Най-добре би било да я скрия при Коули — реши той, загледан в мъгливия път, — но Катрина никога няма да се съгласи да напусне… освен ако Слоун не й нареди. Може би ще успея да го убедя. Със сигурност желае да я спаси не по-малко от мен“.

Докато обмисляше как да заговори касапина, облаците се сгъстиха отново и дъждът заплющя върху селото на жилещи вълни. Локвите заподскачаха като живи, докато капките блъскаха повърхността им, отскачайки като стреснати скакалци…

Когато огладня, Роран отстъпи мястото си на Ларн — най-младия син на Лоринг — и отиде да си намери нещо за хапване, притичвайки от стряха към стряха. Зад един ъгъл внезапно попадна на Албрийч, увлечен в лют спор с група мъже.

— Ти си сляп — ако се движим през гората, никога няма да ни видят! — крещеше Ридли. — Твоят маршрут е за идиоти!

— Опитай го, ако искаш — възрази Албрийч.

— Ще го направя!

— Таман ще ни разкажеш какъв е вкусът на стрелите.

— Може би — каза Тейн — те не са толкова тромави, колкото си ти.

Албрийч се обърна към него и изръмжа:

— Думите ти са също толкова кухи, колкото и главата ти. Не съм достатъчно глупав, че да рискувам безопасността на семейството си заради прикритието на няколко листенца, които дори не съм виждал преди.

Очите на Тейн изскочиха и бузите му станаха петнисто-морави.

— Какво? — подигра му се Албрийч. — Езика ли си глътна?

Мъжът изрева и го удари по лицето с юмрук.

Албрийч се изсмя.

— Ръката ти е слаба като на жена — после сграбчи Тейн за рамото и го изхвърли извън верандата, чак в калта, където остана да лежи в несвяст.

Хванал копието си като сопа, Роран скочи до Албрийч, за да попречи на Ридли и останалите да му се нахвърлят.

— Стига — изръмжа той, вбесен. — Имаме други врагове. Можем да съберем съвета и той да реши спора на Албрийч и Тейн. Но после! Дотогава нямаме право да се бием помежду си.

— Лесно ти е да го кажеш — тросна се Ридли. — Ти нямаш жена и деца.

После помогна на Тейн да се изправи и заедно с останалите тръгнаха.

Роран изгледа сурово Албрийч и синината, която разцъфваше под дясното му око.

— Кой започна? — запита той.

— Аз… — Албрийч спря, направи гримаса и опипа челюстта си. — … отидох да намеря Дармен. Ра’зак са поставили войници по хълмовете. Имат видимост и към другия бряг на Анора, и надолу по продължението на долината. Един или двама от нас може би биха могли да се промъкнат край тях, без да ги забележат, но никога няма да успеем да отведем децата до Коули, без да сме принудени да убием войниците, и така да покажем на Ра’зак къде сме се запътили.

Ужасът стисна Роран за гърлото и прободе сърцето и вените му. „Какво мога да сторя?“ Чувстваше се скован от усещането за приближаваща гибел. Въпреки това обви раменете на Албрийч с ръка.

— Хайде, ела. Гертруде трябва да те прегледа.

— Не — отвърна младежът и го отблъсна. — Тя има по-важна работа от мен.

После се затича през пороя в посока на ковачницата.

Роран проследи отдалечаващия се силует, поклати глава и влезе вътре. Намери Илейн, седнала на пода, с група деца. Заедно заточваха остриетата на копията с точила и пили. Роран махна на жената и когато излязоха от стаята, той й разказа за случилото се.

Илейн прокле грубо, с което го стресна, защото никога не я бе чувал да използва такъв език. После запита:

— Дали ще започне вражда?

— Може би — призна Роран. — И двамата си размениха обиди, но онези на Албрийч бяха по-жлъчни… Тейн обаче го удари пръв. И самата ти можеш да предизвикаш вражда.

— Глупости — отвърна тя, увивайки шала около раменете си. — Това е проблем на съвета. Ако трябва да платим глоба, така да бъде, стига да избегнем кръвопролитията.

Тя се насочи към входната врата, с готово копие в ръка.

Смутен, Роран хапна хляб и месо в кухнята, после помогна на децата в работата им с остриетата и щом Фелда, една от майките, пристигна, ги остави на нейните грижи и отново излезе из Карвахол, насочвайки се към главния път.

Докато газеше сред калта, слънчев лъч проби през пелената на облаците и освети спускащия се порой. Всяка капка заблестя с кристален огън. Роран гледаше, изпълнен с благоговение, престанал да забелязва шибащата лицето му вода. Пролуката в небето се разшири, въздухът настръхна… над по-голямата част от долината черните градоносни облаци се наежиха срещу ивицата чисто небе. Небосводът се преполови. Напоеният от дъжда пейзаж бе ярко озарен от едната страна и покрит с тъмни сенки от другата. Колко нереално изглеждаха полетата, храстите, дърветата, реката и планините… Сякаш целият свят бе застинал в скулптура от полиран метал.

И тогава Роран мерна движение. Войник с броня, блестяща като лед, стоеше на пътя и изпиваше с очи новите укрепления на Карвахол. Когато го забеляза, се обърна и потъна в златистата мъгла.

— Войници! — закрещя Роран и скочи на крака. Искаше му се лъкът да е тук, но го беше оставил вътре, за да предпази тетивата от влагата. Единствената му утеха бе, че в този дъжд войниците още по-трудно щяха да опазят оръжията си сухи.

От къщите наизскачаха мъже и жени и се скупчиха покрай рова, втренчени през стената от преплитащи се борове. Дългите клони тежаха от влагата — същински кристали, отразяващи напрегнатите им очи.

Досами Роран бе застанал Слоун. Касапинът стискаше един от дървените щитове на Фиск в лявата си ръка и извит като полумесец сатър в дясната. На колана му бяха препасани грамадни ножове, наточени като бръснач. Кимна сухо на младежа, а после и двамата се загледаха в посоката, в която бе избягал войникът.

След по-малко от минута съскащите гласове на Ра’зак достигнаха до тях през мъглата:

— Ссс решението ссси да продължите да зззащитавате Карвахол, вие обявихте сссвоя избор и подпечатахте сссъдбата си. Ще умрете до един!

Отговори им Лоринг:

— Покажете си покритите с личинки физиономии, ако смеете, трупоядни, кривокраки, змиеоки изчадия такива! Ще ви разбием черепите и ще нахраним свинете си с кръвта ви!

Нещо тъмно изсвистя към тях, последвано от приглушен удар. Копието се заби във вратата, само на сантиметър от лявата ръка на Гедрик.

— Прикрийте се! — извика Хорст от средата на барикадата.

Роран коленичи зад щита си и погледна през тънката като косъм цепнатина между две от дъските. И точно навреме, защото половин дузина копия прелетяха над стената от дървета и се забиха сред прикритите селяни.

Прозвуча агонизиращ писък.

Сърцето на Роран подскочи болезнено. Беше се задъхал, макар и да не бе помръднал, а ръцете му бяха лепкави от пот. Чу звук от счупващо се стъкло някъде в северния край на Карвахол… а после тътена на експлозия и сцепващо се дърво.

Извъртайки се рязко, двамата със Слоун се затичаха през селото и попаднаха на шестима войници, които извлачваха парчетата от няколко дървета. Зад тях, бледи като призраци в дъжда, двамата Ра’зак се носеха на черните си коне. Без да забавя скорост, Роран се хвърли върху близкия войник, замахвайки с копието си. Първите му два удара бяха отблъснати, но после успя да го прободе в бедрото и когато залитна — в гърлото.

Слоун нададе вой на див звяр и метна сатъра си, който разцепи шлема на друг войник, а после и черепа му. Двама мъже се спуснаха към него с извадени мечове. Слоун отстъпи и блокира атаките им с щита си. Единият войник замахна толкова силно, че острието му остана забито в ръба на дървото. Слоун го придърпа по-близо, извади касапски нож от колана и го заби в окото му. После грабна сатър и започна да се върти около другия, с безумна усмивка.

— Дали да те изкормя и да те провеся на кука? — пееше си той през ужасяващ кръвожаден смях.

Роран изгуби копието си в битката си със следващите двама войници. Едва успя да извади чука си навреме, за да спре меча, насочил се към крака му. Войникът, който бе успял да му вземе оръжието, сега го запрати по него, прицелил се в гърдите му. Роран пусна чука, сграбчи дръжката насред полет, завъртя го и го заби през бронята в ребрата на мъжа, който го бе метнал. Отново невъоръжен, младежът отстъпи пред другия войник, препъна се в нечий труп и разряза прасеца си на един меч, докато падаше. Успя да се претърколи и избягна удара, драпайки отчаяно сред дълбоката кал в търсене на нещо, каквото и да било, което да използва за оръжие. Пръстите му напипаха някаква дръжка и той я извади от мръсотията. Замахна към дясната ръка на войника и отряза китката му.

Мъжът зяпна глуповато в блестящото от дъжда чуканче и сякаш усетил неизбежното, изпусна едно:

— А…

— Аха — кимна му Роран и го обезглави.

Последният войник се паникьоса и хукна към безчувствените фантоми Ра’зак, сподирен от гръмогласните псувни на Слоун. Когато мъжът най-сетне проби блестящата стена от дъжд, Роран с ужас видя как двете черни фигури се наведоха на седлата си и впиха изкривените си ръце във врата му. Жестоките им пръсти се стегнаха, мъжът изкрещя отчаяно, сгърчи се и се отпусна безжизнен. Ра’зак метнаха трупа зад седлото на единия кон и се скриха в мъглата.

Роран потрепери и погледна Слоун, който чистеше остриетата си.

— Би се много добре — каза младежът. Никога не бе подозирал, че в касапина се крие такава свирепост.

Слоун му отговори с тих глас:

— Никога няма да докопат Катрина. Никога, дори ако трябва да ги одера живи или да се преборя с хиляда ургала. Ще съборя самото небе и ще удавя Империята в собствената й кръв, преди да допусна, дори да докоснат дъщеря ми.

После стисна устни, прибра ножовете си в колана и започна да влачи трите сцепени дънера обратно на мястото им.

Междувременно Роран издърпа мъртвите войници през отъпканата кал далеч от укрепленията. „Ето че убих петима“. Когато привърши, се огледа с почуда. Не чуваше нищо друго освен съскането на дъжда. „Защо никой не дойде да ни помогне?“

Питайки се какво ли се е случило, той се върна със Слоун на мястото на първата атака. Двама войници висяха безжизнено на хлъзгавите клони на дървесната стена, но не това задържа вниманието им. Хорст и другите селяни се бяха скупчили около малко телце. Дъхът на Роран секна. Това бе Елмунд — синът на Делвин. Десетгодишното момче бе пронизано от копие в главата. Родителите му седяха проснати в калта до него, а лицата им бяха празни и безжизнени, като изваяни от камък.

„Трябва да направим нещо“ — простена Роран, падайки на колене. Да изгубиш първороден син. Син, който никога нямаше да порасне висок и силен и да заеме мястото на баща си в Карвахол… Гибелта на детето бе смазала всички. „Катрина… децата… те трябва да бъдат скрити. Но къде?… Къде?… Къде?… КЪДЕ!“