Първородният

Тайният живот на мравките

В мига в който Оромис и Глаедр се стопиха в далечината, Сапфира възкликна:

— Можеш ли да повярваш? Друг дракон!

Той я потупа по рамото.

— Прекрасно е.

Единственият признак, че гората високо над Ду Велденварден е обитавана, бяха спорадичните призрачни струйки дим, които се издигаха над короната на някое дърво и скоро се стапяха в чистия въздух.

— Никога не съм очаквала да срещна друг дракон, освен Шруйкан. Да спася яйцата от Галбаторикс — да, но не смеех да се надявам на нищо повече. А сега това! — Тя потръпна радостно. — Глаедр е невероятен, нали? Толкова е силен, а люспите му са толкова ярки. Трябва да е два, не, три пъти по-голям от мен. Видя ли ноктите му? Те…

Тя продължи в същия дух още няколко минути, възхвалявайки с невероятно красноречие всяка черта на Глаедр, за която можеше да се сети. Но емоциите й, които Ерагон усещаше, бяха по-силни от думите — нетърпение, ентусиазъм и нещо, което можеше да определи само като… копнеж.

Момчето се опита да разкаже на Сапфира какво е научило от Оромис, тъй като знаеше, че тя не е обърнала внимание, но откри, че е невъзможно да промени темата на разговора. Затова просто се смълча на гърба й и остави безкрайният смарагдов океан под него да изпълни цялото му същество. Чувстваше се най-самотният човек в света.

Когато се върнаха в покоите си, на Ерагон не му бе до разходки. Чувстваше се твърде изморен от събитията през изминалия ден и седмиците пътуване. А и Сапфира предпочиташе да си седи в ложето и да приказва за Глаедр, докато той изследваше мистериите на стаята за къпане на елфите.

Дойде сутринта, а с нея се появи и пакет, опакован с тънка хартия, в който Ерагон откри бръснача и огледалото, обещани му от Оромис. Острието бе елфска изработка, така че нямаше нужда от точене. Момчето се нацупи мъченически и с неохота влезе в горещата вана. После вдигна огледалото пред лицето си.

„Изглеждам по-стар“. Не само това — чертите му бяха станали много по-изострени, а лицето му бе придобило аскетичен ястребов вид като на елф. Ерагон придърпа косата си назад и с изненада откри, че ушите му са леко изострени — още едно доказателство, че връзката му със Сапфира наистина го бе променила. Докосна едното си ухо и опипа непознатата форма с пръсти. Беше му трудно да приеме трансформацията на плътта си. Макар и да знаеше, че ще настъпи, и понякога дори да се радваше на тази мисъл, защото тя бе поредното потвърждение, че е истински Ездач, реалността го изпълваше с объркване. Ядосваше се, че няма право на избор, но и чувстваше любопитство докъде ще го отведе този процес. Осъзнаваше и друго — че все още се намира в собственото си човешко юношество и неговото царство на мистерии и трудности.

„Кога ли ще разбера кой и какво съм?“

Ерагон постави острието на бръснача върху бузата си, както бе виждал да го прави Гароу, и го прокара по кожата си. Космите започнаха да падат, но трудно и неравно. Той смени ъгъла на острието и опита отново, но бръсначът се изплъзна от ръката му и го поряза от ъгълчето на устата до средата на челюстта. Нададе вой и го изпусна. По врата му покапа кръв.

— Вайс Хейл — изсъска той през стиснати зъби.

Болката бързо намаля, докато магията лекуваше плътта, макар и сърцето му все още да думкаше от гняв.

— Ерагон! — извика Сапфира. Тя вкара главата и раменете си във вестибюла и помръдна с ноздри при миризмата на кръвта.

— Ще оживея — увери я той.

Тя огледа почервенялата вода.

— Бъди по-внимателен. Предпочитам да изглеждаш като елен, който си сменя козината, отколкото да се обезглавиш, за да си гладко избръснат.

— Аз също. Добре съм, върви си.

Сапфира изсумтя и се отдръпна с нежелание, а Ерагон се загледа с омраза в бръснача. Накрая промърмори:

— Стига глупости.

Запрехвърля наум думи от древния език, избра онези, които му трябваха, а после произнесе новоизмислената си магия. Наболата му брада се превърна в малко черно облаче прах. Когато то се разсея, бузите му изглеждаха идеално гладки. Доволен от резултата, Ерагон оседла Сапфира, която незабавно се понесе към зъберите на Тел’наир. Приземиха се пред колибата и Оромис и Глаедр ги посрещнаха.

Елфът огледа седлото на Сапфира. Проследи всеки каиш с дългите си пръсти, спирайки се на шевовете и закопчалките, а после обяви, че изработката е сносна, като се има предвид кога и как е правена.

— Бром винаги е бил ловък. Използвай това седло, когато имаш нужда от скорост. Но когато е възможен и комфорт… — Той влезе в колибата и когато се върна, носеше голямо седло, декорирано с позлата по седалката и каишите. — … можеш да използваш това. Изработено е във Вроенгард и в него има вплетени много магии, за да не те изостави никога във време на нужда.

Ерагон пое седлото и едва не залитна под тежестта му. Формата му най-общо наподобяваше тази на направеното от Бром, а от двете му страни висяха редици каиши, предназначени да обездвижат краката му. Дълбоката седалка бе толкова плавна, че с лекота можеше да лети и часове независимо дали стои изправен, или прегърнал врата на Сапфира. Каишите, които обгръщаха гърдите на дракона, бяха покрити с възли и скоби, за да позволяват разширяване, докато тя растеше с годините. Ерагон забеляза и няколко дълги ленти, висящи от двете страни на предната част на седлото. Той попита за какво служат.

— Държат китките и ръцете ти, за да не умреш като разтърсен до смърт плъх, когато Сапфира прави някоя по-сложна маневра — засмя се Глаедр в ума му.

Оромис помогна на младежа да свали старото седло и заповяда на дракона.

— Сапфира, днес ще летиш с Глаедр, а аз ще работя тук с Ерагон.

— Както кажеш — отвърна тя и измърка от вълнение.

Златният мъжкар се издигна плавно и се понесе на север, а Сапфира бързо полетя след него.

Оромис не даде на момчето време да мисли за отдалечаването на приятелката му. Елфът бързо го отведе до място, където здраво отъпкана пръст оформяше квадрат под една върба накрая на малка полянка. Елфът застана срещу него от другата страна на пространството и каза:

— Сега ще ти покажа нещо, наречено Римгар, тоест Танца на змията и жерава. Това е поредица от пози и хватки, които сме развили, за да подготвим воините си за битка, макар че сега всички елфи ги използват, за да се поддържат във форма. Римгар се състои от четири нива, всяко от които по-трудно от предишното. Ще започнем с първото.

Ерагон осъзна, че го чака мъчително изпитание, и цял се скова. Стисна юмруци, изгърби рамене, белегът на гърба му се изви мъчително, а той се вторачи безпомощно в краката си.

— Отпусни се — посъветва го Оромис.

Момчето отвори ръце, но те увиснаха безжизнено.

— Помолих те да се отпуснеш, Ерагон. Не можеш да изпълниш Римгар, ако си стегнат като сурова кожа.

— Да, учителю — Ерагон се намръщи и с нежелание отпусна мускулите и ставите си, макар и стомахът му да бе все така свит на топка.

— Застани изправен, с крака, прилепени един в друг, и ръце отстрани. Погледни право напред. Сега поеми дълбоко въздух и ги вдигни над главата си, за да се срещнат дланите… Да, точно така. Издишай и се наведи колкото можеш по-напред, постави ръце на земята, поеми си отново дъх… и отскочи назад. Добре. Вдишай и се извий назад, гледай към небето… и издишай. Вдигни бедра, докато не оформиш триъгълник. Вдишай през задната част на гърлото… и издишай. Вдишай… и издишай. Вдишай…

За успокоение на Ерагон стойките се оказаха достатъчно лесни, за да ги поддържа, без да разпалва болката в гърба си, но и достатъчно предизвикателни, за да се покрие челото му с пот и да се задъха. От усилието, тревогата му се изпари и тялото му започна да се прелива от поза в поза като вода. Повечето от тях бяха много по-сложни, отколкото неговата гъвкавост позволяваше, но той се бореше да ги усвои с онази енергия, която го бе обладала при битката във Фардън Дур. „Може би съм се излекувал!“

Оромис изпълняваше Римгар с него, демонстрирайки сила и гъвкавост, които удивляваха Ерагон. Елфът можеше да докосне чело с пръстите на краката си. По време на цялото упражнение Оромис дори не се задъха, сякаш не правеше нищо повече от това да се разхожда в градината си. Инструкциите му бяха по-спокойни и търпеливи от тези на Бром, но отново нетърпящи възражение. Не си позволяваше и най-малкото отклонение от правилния път.

— Нека отмием потта от крайниците си — нареди Оромис, когато приключиха.

Те отидоха при потока до колибата и бързо свалиха одеждите си. Ерагон огледа елфа тайно, любопитен как ли изглежда без дрехите си. Оромис бе невероятно слаб, но въпреки това покрит с релефни — като гравирани под кожата му с длето — мускули. Нямаше косми нито по гърдите, нито по краката, дори и около слабините. Сравнено с тези на мъжете, които бе свикнал да гледа в Карвахол, тялото му изглеждаше почти женствено, но в него се криеше елегантност като на дива котка.

Когато се изкъпаха, Оромис поведе Ерагон дълбоко в Ду Велденварден. Стигнаха до поляна, където тъмните дървета се извиваха навътре, скривайки небето зад клони и завеси от преплетени клони. Краката им затънаха в мъх до глезените. Наоколо цареше пълна тишина.

Елфът посочи към бял пън, плосък и излъскан отгоре, който се намираше в центъра на поляната.

— Седни там.

Ерагон изпълни заповедта.

— Скръсти крака и затвори очи.

Светът се стопи в мрак. Единственото, което чуваше, бе шепотът на Оромис.

— Отвори ума си, Ерагон. Отвори ума си и чуй света наоколо, чуй мислите на всяко създание в тази поляна — от мравките по дърветата до червеите в земята. Слушай, докато проникнеш в природата им. Слушай и когато няма какво повече да чуеш, ела, за да ми кажеш какво си научил.

И гората утихна.

Тъй като не беше сигурен дали Оромис си е тръгнал, Ерагон колебливо свали бариерите около съзнанието си и напрегна ума си точно както когато се опитваше да се свърже със Сапфира на голямо разстояние. В началото го обгръщаше само празнина, но после в мрака се появиха точици от светлина и топлина. Те ставаха все по-силни и по-силни, докато не се озова сред цяла галактика от вихрещи се съзвездия, в която всяка звезда бе един живот. Винаги досега, когато се бе свързвал мисловно с други създания, като Кадок, Снежноплам или Солембум, се концентрираше върху онзи, с когото искаше да говори. Но този път… усещането бе такова, сякаш е стоял насред тълпа, но е бил глух, а сега, когато слухът му изведнъж се е възвърнал, шумът на разговорите заплашва да го помете като буен поток.

Внезапно се почувства уязвим. Бе напълно оголен пред света. Всички, които биха поискали да нахлуят в ума му, за да го контролират, сега можеха да го сторят. Напрегна се несъзнателно и се оттегли навътре в себе си. Усещанията му за заобикалящия го живот изчезнаха на мига. Спомняйки си един от уроците на Оромис, Ерагон забави дишането, успокои дробовете си и се отпусна достатъчно, за да отвори отново ума си.

От всички живи същества, които можеше да усети, броят на насекомите, надвишаваше останалите в пъти. Втрещи се! Десетки хиляди се криеха само в един квадратен метър мъх. Сред поляната имаше милиони, а отвъд нея — милиарди. Тяхното множество изплаши Ерагон. Винаги бе знаел, че в Алагезия хората са малко, а животинските видове — безбройни, но никога не му бе минавало през ум с колко много ги превъзхождат числено само бръмбарите. Тъй като бяха сред малкото насекоми, които познаваше, а и Оромис ги бе споменал, Ерагон се концентрира над редиците червени мравки, движещи се по земята и вейките на един див розов храст. Онова, което видя, не бяха точно мисли, тъй като мозъците им бяха твърде примитивни, а по-скоро инстинкти. Инстинкт да намериш храна и да избегнеш нараняване. Инстинкт да браниш територията си и да си намериш партньор… Ерагон се концентрира върху инстинктите на мравките и сякаш започна да разбира поведението им. Изненада се, когато разбра, че всяка мравка знае точно къде отива. Не можеше да прецени какъв механизъм ги води, но те следваха ясно очертани пътища от гнездото си към храната и обратно. Източникът им на храна се оказа друга изненада. Както бе очаквал, те убиваха други насекоми, но усилията им бяха насочени най-вече в култивирането на… на нещо, което покриваше розовия храст. Каквато и форма на живот да бе това, той едва успяваше да я почувства. Насочи цялата си сила, в опита да я разпознае и да задоволи любопитството си. А отговорът бе толкова прост, че се засмя на глас: листни въшки. Мравките бяха като овчари за листните въшки — водеха ги в нужните посоки и ги защитаваха, а освен това извличаха от коремите им някаква субстанция чрез търкане с антени. Ерагон не можеше да повярва, но колкото по-дълго гледаше, толкова по-сигурен ставаше, че е прав. Проследи мравките под земята в сложната им плетеница от лабиринти и видя как се грижат за един по-специален член на вида си — няколко пъти по-голям от тях. Но не можа да разбере целта на насекомото. Виждаше само щуращите се наоколо слуги, които взимаха и отнасяха настрани някакви малки неща, които то изкарваше от себе си.

След известно време Ерагон реши, че е видял за мравките всичко, което е могъл, освен ако не иска да стои тук целия ден. Тъкмо щеше да се върне обратно в тялото си, когато една катеричка скочи насред поляната. Появата й бе като могъщ изблик на светлина в ума му, който се бе настроил за мащаба на насекомите. Слисан, той потъна в усещанията и емоциите на животинчето. Подуши гората с носа му, почувства кората на дървото под извитите му нокти и въздуха, който свистеше зад вдигнатата пухкава опашка. В сравнение с мравката, катеричката пламтеше с енергия и притежаваше неоспорим интелект. После тя скочи на друг клон и изчезна от обсега на сетивата му.

Когато Ерагон отвори очи, гората изглеждаше много по-тъмна и тиха. Той пое дълбоко дъх и се огледа наоколо. За пръв път в живота си осъзнаваше колко много живот съществува по света. Раздвижи схванатите си крака и пристъпи към розовия храст.

Наведе се, за да огледа клоните. И наистина по тях се виждаха листните въшки и техните алени пазители. Близо до основата на растението пък се намираше купчинката борови иглички, в която бе входът към леговището на мравките. Чувстваше се странно да го вижда със собствените си очи. С тях не можеше да проникне до важните взаимодействия в мравуняка, които зрението на съзнанието му бе разгадало.

Потънал в мислите си, младежът се върна до поляната, чудейки се колко ли много живинки стъпква с всяка крачка. Когато излезе извън заслона на дърветата, слънцето бе слязло ниско на хоризонта. „Седял съм тук поне три часа“.

Откри Оромис в колибата му. Елфът пишеше нещо с гъше перо. Той довърши един ред, а после избърса върха на перото, затвори мастилницата и запита:

— И какво чу, Ерагон?

Момчето нямаше търпение да сподели откритието си. Докато описваше преживяното, той усети, че гласът му се повишава от ентусиазъм, особено при частта с детайлите за мравешкото общество. Разказа всичко, което успя да си спомни, включително и най-дребните и незначителни наблюдения, горд с информацията, която е събрал.

Когато приключи, Оромис повдигна вежда.

— Това ли е всичко?

— Аз… — Ерагон осъзна, че по някакъв начин е пропуснал целта на занятието и се смути. — … да, Ебритил.

— Ами другите организми по земята и из въздуха? Можеш ли да ми кажеш какво вършеха те, докато твоите мравки се грижеха за стадата си?

— Не, Ебритил.

— И именно в това е грешката ти. Трябва да се научиш да възприемаш поравно всичко около себе си, а не да се ограничаваш, за да се концентрираш върху един конкретен обект. Това е невероятно важен урок и докато не го овладееш, ще медитираш на онзи пън по един час всеки ден.

— Как ще разбера кога съм го овладял?

— Когато можеш да виждаш едно, а да разбираш всички неща.

Оромис повика Ерагон с жест към масата, а после постави пред него празен лист хартия, заедно с перо и мастилница.

— До момента си се справял, без да познаваш изцяло древния език. Не че някой от нас знае всички негови думи, но трябва да научиш граматиката и структурата му, за да не се изложиш с някой поставен не намясто глагол или друга подобна грешка. Не очаквам да заговориш езика ни като елф, това би ти отнело цял живот. Но искам да можеш да го използваш, без да мислиш. В добавка към това е нужно да се научиш да четеш и пишеш на древния език. Това не само ще ти помогне да запомниш думите, но е и незаменимо умение при създаването на особено сложна магия, за която нямаш доверие на паметта си, както и в случаите, когато просто имаш нужда да използваш нечие чуждо заклинание. Всяка раса е развила собствена система от правила при писането на древния език. Джуджетата, както и хората, използват руническата азбука. Това обаче са само заместители, които не са в състояние да предадат истинските нюанси на нашия Лидуен кваеди — поетичното писмо. Лидуен кваеди е бил измислен, с цел да бъде колкото се може по-елегантен, красив и точен. Изграден е от четиридесет и два различните знака, отговарящи на различните звуци. Тези знаци могат да се комбинират в безкрайно количество глифове, които показват както конкретни думи, така и цели фрази. Символът на твоя пръстен е един такъв глиф. Този на Зар’рок е друг… Нека да започнем: Кои са основните гласни в древния език?

— Моля?

Скоро пълната неграмотност на Ерагон по всички тънкости на древния език стана очевидна. Докато пътуваха с Бром, старият разказвач се бе концентрирал върху това да го накара да запомни списъци с думи, които ще му трябват, за да оцелее, както и върху подобряване на произношението му. Момчето успя да напредне в тези две области, но дори не можеше да обясни разликата между пълен и непълен член. При все това дори и празнините в обучението му да дразнеха Оромис, той не го показа с нищо, а просто се опита да ги запълни.

В един момент от разговора Ерагон спомена:

— Никога не са ми трябвали много думи за магиите ми. Бром каза, че фактът, че мога да направя толкова много само с брисингр, си е истинска дарба. Мисля, че съм използвал езика най-много когато говорех с Аря в ума й и когато благослових едно сираче във Фардън Дур.

— Благословил си дете на древния език? — запита Оромис, внезапно притеснен. — Спомняш ли си как точно изговори тази благословия?

— Да.

— Повтори го пред мен.

Ерагон го стори и елфът го изгледа, ужасен.

— Казал си скьолир! — възкликна той. — Сигурен ли си? Не беше ли скьолиро?

Ерагон се намръщи.

— Не, скьолир. Защо да не го използвам? Думата означава защитѐн. … И нека бъдеш защитѐн от беди. Мислех, че е добро пожелание.

— Това не е било благословия, а проклятие. — Ерагон никога не беше виждал Оромис толкова превъзбуден. — Наставката „о“ образува пасивната форма на глаголите, завършващи с „р“ и „и“. Скьолиро означава защитѐн, но скьолир значи щит. Всъщност си казал Нека късметът и щастието те сподирят и дано бъдеш щит от беди. Вместо да защитиш това дете от превратностите на съдбата, ти си го обрекъл да бъде жертва на други, да поглъща тяхното страдание и нещастия, за да могат те да живеят в мир.

„Не, не! Не може да бъде!“ Ерагон потрепери при мисълта.

— Но ефектът на магията не зависи само от смисъла на думите, но също и от намерението ми, а аз не исках да навредя…

— Не можеш да обърнеш изцяло природата на една дума. Да я извъртиш — да. Да я насочиш — също. Но не и да противоречиш на значението й, за да създадеш точно обратен ефект. — Оромис притисна пръсти един в друг и се загледа в масата, а устните му бяха тънка бяла линия. — Ще повярвам, че наистина не си искал да навредиш, иначе трябва да не те обучавам повече. Ако си бил честен и чист в сърцето си, тази благословия може да причини по-малко злина, отколкото се боя, но все пак ще предизвика повече болка, отколкото добро.

Ерагон започна да трепери неудържимо, осъзнавайки какво е направил с живота на детето.

— Това може би няма да неутрализира моята грешка — каза несигурно той, — но навярно поне ще я намали. Сапфира беляза детето по челото, точно както беляза и дланта ми с Гедвей игнасия.

За пръв път в живота си Ерагон видя онемял от изненада елф. Сивите очи на Оромис се разшириха, устата му се отвори и той стисна облегалките на стола, докато дървото не изскърца.

— Носител на знака на Ездачите, който не е Ездач — промълви той. — През всичките години от живота си не съм виждал двама като вас. Изглежда, всяко решение, което вземете, има много по-голям ефект върху всички, отколкото някой би могъл да очаква. Променяте света с капризите си.

— Това добро ли е, или лошо?

— Нито едното, то просто е. Къде е детето сега?

На Ерагон му трябваха няколко секунди, докато събере мислите си.

— С Варден или във Фардън Дур, или в Сурда. Мислиш ли, че знакът на Сапфира ще й помогне?

— Не зная — каза Оромис. — Нямаме прецедент, от който да извлечем мъдрост.

— Трябва да има начин да се премахне благословията, да се неутрализира заклинанието. — Ерагон почти се молеше.

— Има начини. Но за да са ефективни, трябва не друг, а ти да направиш контрамагиите, а сега не можем да си позволим да губим време, като те пращаме обратно. Дори и при най-добрите обстоятелства обаче остатъците от твоята благословия ще преследват момичето до края на дните му. Такава е силата на древния език. — Той се смълча за момент. — Виждам, че разбираш сериозността на ситуацията, затова ще го кажа само веднъж: ти носиш пълна отговорност за съдбата на това дете и заради злото, което си му причинил, ти трябва да му помогнеш, ако стане нужда. По закона на Ездачите то е твой срам така, както ако я беше заченал без брак — нещо много позорно сред вас, хората, ако правилно си спомням.

— Да — прошепна Ерагон. — Разбирам.

„Разбирам, че съм наложил на едно беззащитно бебе съдба, над която то не е имало право на избор. Нима някой може да бъде истински добър и да разбере какво е да си добър, ако никога не е извършил нещо лошо? Аз я направих роб“.

Младежът също така знаеше, че ако той бе обвързан по подобен начин пряко волята си, щеше да мрази причинителя с всяка частица от съществото си.

— Тогава няма да говорим повече за това.

— Да, Ебритил.

Към края на деня Ерагон все още се чувстваше потиснат. Едва успя да вдигне поглед, когато излязоха навън да посрещнат Сапфира и Глаедр, които се връщаха от полета си. Дърветата се превиха от яростния ураган на крилете им. Сапфира изглеждаше горда със себе си. Изпъна врат и подскочи към Ерагон, разтваряйки устни във вълча усмивка.

Един камък изпука под тежестта на Глаедр и древният дракон обърна голямото си като поднос око към Ерагон.

— Какви са трите правила за забелязване на опасни течения и петте правила за избягването им?

Стреснат, Ерагон примигна глуповато.

— Не зная.

Тогава Оромис се обърна към Сапфира и запита:

— Какви създания отглеждат мравките и как извличат храна от тях?

— Как бих могла да знам? — отвърна засегнато тя.

В очите на елфа проблесна гняв и той скръсти ръце, но изражението му остана спокойно.

— След всичко, през което сте преминали заедно, очаквах да сте научили най-основния урок — на това да си Шур’тугал: Споделяй всичко с партньора си. Ще отрежеш ли дясната си ръка? Ще летиш ли без едно крило? Никога. Тогава защо игнорирате връзката, която ви прави едно цяло? По този начин отхвърляте най-великия дар и предимството, което имате над всеки враг. Не е достатъчно просто да говорите един с друг в умовете си, а да смесвате съзнанията си, докато не започнете да действате и мислите като един. Очаквам всеки от вас да знае онова, което е научил другият.

— Ами уединението ни? — възрази Ерагон.

— Уединение? — възкликна Глаедр. — Пазете си мислите, когато напуснете това място, но докато ние ви обучаваме, за вас няма уединение.

Момчето изгледа Сапфира, чувствайки се дори по-зле отпреди. Тя избягна погледа му, а после тропна с крак и му отвърна троснато.

— Какво?

— Прави са. Наистина бяхме невнимателни.

— Не е моя вината.

— Не съм го и твърдяла.

Но бе усетила мислите му — той се дразнеше от вниманието, с което обгръщаше Глаедр, и смяташе, че то я отдалечава от него.

— Ще се справим и по-добре, нали?

— Разбира се! — отсече тя.

Сапфира обаче не пожела да се извини на Оромис и Глаедр, оставяйки това на Ерагон:

— Няма да ви разочароваме отново.

— Дано не го сторите. Утре ще ви изпитаме за онова, което е научил другият. — Оромис отвори длан и в нея се появи малка дървена дрънкулка. — Ако го навивате редовно, това устройство ще ви буди точно навреме всяка сутрин. Върнете се тук, след като се изкъпете и нахраните.

Въпреки че размерът му беше като на орех, устройството бе изненадващо тежко. По дължината му бяха гравирани венчелистчета като на роза. Имаше и малка издатина, която Ерагон дръпна с любопитство. Чу три изщраквания.

— Благодаря ти — каза накрая.