Първородният

Елва

— Мадам?… Мадам, имат нужда от вас.

— Какво?

На Насуада не й се мърдаше, затова само отвори очи, когато Йормундур влезе в стаята. Жилестият ветеран свали шлема си, постави го в свивката на дясната си ръка и отиде при нея с лявата си длан, поставена на дръжката на меча. Той се поклони и брънките на ризницата му изтракаха.

— Милейди.

— Здравей, Йормундур. Как е синът ти днес?

Тя се радваше, че е дошъл. От всички членове на Съвета на старейшините той единствен прие водачеството й със същата лоялност и отдаденост, както навремето на Аджихад. „Ако всичките ми воини бяха като него, никой нямаше да може да ни спре“.

— Кашлицата му намаля.

— Радвам се да го чуя. А сега какво те води тук?

По челото на Йормундур се появиха бръчки. Той прокара свободната си ръка над косата си, която бе вързал на опашка, а после се усети и я върна върху меча.

— Магия, от най-странния тип.

— О?

— Помните ли бебето, което Ерагон благослови?

— Да.

Насуада бе виждала момиченцето само веднъж, но бе чувала невероятните истории за детето, които се носеха сред Варден, както и надеждите в организацията за това какво може да постигне то, когато порасне. Самата Насуада бе прагматична. Каквото и да станеше с детето, това щеше да отнеме години, а дотогава битката с Галбаторикс отдавна щеше да е била спечелена или изгубена.

— Помолиха ме да ви отведа при него.

— Помолиха? Кои? И защо?

— Едно момче на тренировъчния плац ме убеди, че трябва да я посетите. Каза, че ще ви се стори интересно. Отказа да ми даде името си, но изглеждаше така, както се очаква да изглежда котколакът на вещицата, когато е в човешка форма, така че си помислих… Е, помислих си, че трябва да знаете. — Йормундур изглеждаше леко смутен. — Разпитах мъжете си относно момичето и чух разни неща… казват, че то е различно.

— По какъв начин?

Той сви рамене.

— Достатъчен, за да мисля, че трябва да послушате котколака.

Насуада се намръщи. От старите истории знаеше, че да пренебрегнеш един котколак е връх на глупостта и често водеше до смърт. Но пък тя не вярваше напълно на неговата спътница — билкарката Анджела, която също бе магьосница. Беше твърде независима и непредвидима.

— Магия — каза тя, изговаряйки думата като ругатня.

— Магия — съгласи се Йормундур, макар в неговите уста да прозвуча с възхищение и страх.

— Добре, нека отидем да посетим детето. В замъка ли е?

— Орин осигури стаи в западното крило за него и детегледачката му.

— Отведи ме при момиченцето.

Насуада събра полите си и нареди на Фарика да отложи останалите й срещи за деня, а после излезе от покоите си. Зад себе си чу как Йормундур щракна с пръсти и даде нареждания на четирима стражи да се разположат около нея. Само след миг той застана от дясната й страна и й посочи накъде да тръгнат.

Горещината в замъка „Боромео“ се бе увеличила до нетърпимост. Имаха чувството, че са попаднали в огромна фурна за хляб. Въздухът трептеше като течно стъкло около прозорците.

Макар и да се чувстваше зле, Насуада знаеше, че се справя с жегата по-добре от повечето си подчинени заради мургавата си кожа. Онези, на които им беше най-тежко да понесат високите температури, бяха мъже като Йормундур и стражите й. Те трябваше да носят броня по цял ден, дори и да стояха на пост навън под изцъкленото слънце.

Тя следеше внимателно петимата мъже и видя как кожата им се покрива с пот, а дишането им става още по-учестено. Откак бяха пристигнали в Аберон, неколцина Варден получиха инфаркт, а двама умряха скоро след това. Тя нямаше намерение да губи още от подчинените си, като ги докарва отвъд границите на физическата им издръжливост.

Когато прецени, че е нужна почивка, тя им нареди да спрат въпреки протестите им и да пият вода, която им поднесе един слуга.

— Не искам да се скапете от умора.

Наложи се да спрат още два пъти, преди да стигнат до целта си — една неотличаваща се с нищо врата в малка ниша на вътрешната стена на коридора. Подът около нея бе покрит с дарове.

Йормундур почука и отвътре се чу треперлив глас:

— Кой е?

— Лейди Насуада е дошла да види детето — отвърна той.

— Сърцата ви чисти ли са, а решителността ви несломима ли е?

Този път отговори Насуада:

— Сърцето ми е чисто, а решителността ми е като желязо.

— Прекосете прага тогава и добре сте дошли.

Вратата се отвори към антре, осветено от един-единствен фенер. Никой не ги посрещна. Насуада влезе вътре и видя, че стените и таванът са покрити с няколко ката тъмен плат, от който мястото приличаше на пещера. За нейна изненада въздухът бе доста хладен, всъщност почти студен като в късна есенна нощ. Усещането заби отровни нокти в стомаха й. „Магия“.

На пътя й висеше черна продупчена завеса. Тя я дръпна встрани и се озова в нещо, което някога е било хол. Мебелировката беше махната, като се изключи редица от столове, избутани до покритите с плат стени. На една гънка в горната част на стената висяха няколко малки фенера, които хвърляха разноцветни сенки във всички посоки.

От единия ъгъл ги наблюдаваше прегърбена старица. До нея стояха билкарката Анджела и нейният котколак, който се бе наежил. В средата на стаята бе коленичило бледо момиче — на три или четири години. То се хранеше от един поднос в скута си. Никой не говореше.

Объркана, младата жена попита:

— Къде е бебето?

Момичето вдигна поглед.

Насуада ахна, когато видя драконовия белег на челото на детето, и се вгледа в дълбоките му виолетови очи. Момичето изви устни в ужасна разбираща усмивка.

— Аз съм Елва.

Водачката на Варден отстъпи, без да мисли, и стисна кинжала, който държеше, привързан към дясната си ръка. Гласът беше на възрастен, изпълнен бе с опита и цинизма на възрастния. От устата на дете звучеше страшно.

— Недей да бягаш — каза Елва. — Аз съм твой приятел.

Тя постави подноса на земята. Сега той бе празен. После се обърна към старицата и каза:

— Още храна.

Старата жена бързо излезе от стаята. Елва потупа пода до себе си.

— Моля, седни. Чакам те, откак се научих да говоря.

Насуада не пусна кинжала си, но приседна на камъните.

— И кога стана това?

— Миналата седмица.

Елва скръсти ръце в скута си. Обърна ужасяващите си очи към Насуада и я прикова намясто с неестествената сила на взора си. Жената се почувства така, сякаш виолетово копие е пронизало черепа й и сега се върти из ума й, разкъсвайки спомените и мислите й. Пребори се с желанието да извика.

Детето се наведе напред и погали бузата на Насуада с меката си ръчичка.

— Знаеш ли, Аджихад не би могъл да води Варден по-добре от теб. Избра правилния път. Името ти ще бъде славено столетия наред заради куража и предвидливостта да преместиш Варден в Сурда и да атакуваш Империята, когато всички други са мислели, че това е лудост.

Насуада зяпна към момичето, втрещена от изненада. Думите на Елва пасваха на най-големите й страхове, на съмненията, които я караха да стои будна нощем и да се поти в мрака. Пасваха им като ключ в ключалка. Усети как несъзнателно я изпълва някаква силна емоция, самочувствие и спокойствие, които не бе изпитвала от смъртта на Аджихад насам. От очите й покапаха сълзи на облекчение и се застичаха по лицето й. Сякаш Елва бе разбрала точно какво да каже, за да я облекчи. Насуада я мразеше заради това. Еуфорията й се бореше с отвращението от това кой и как бе предизвикал този момент на слабост. А и тя не вярваше на момичето.

— Какво си ти? — настоя да разбере жената.

— Аз съм онова, което Ерагон ме е направил.

— Той те благослови.

Ужасните древни очи се премрежиха за миг и Елва примигна.

— Той не разбираше действията си. Откак Ерагон ме омагьоса, винаги когато видя някой, чувствам болките и страховете, които го тормозят или ще го тормозят в бъдеще. Когато бях по-малка, не можех да направя нищо по въпроса. Затова пораснах.

— Защо би…

— Защото магията в кръвта ми ме тласка да защитавам хората от болка… независимо от онова, което ще причиня на себе си по този начин… — усмивката й стана горчива. — И ако се опълча на този подтик, плащам жестока цена.

Докато Насуада осмисляше казаното, тя осъзна, че странната и смущаваща природа на Елва е само страничен резултат от страданието, на което тя самата е била подложена. Младата жена потрепери при мисълта за онова, което бе преживяло момичето. „Сигурно е било разкъсващо да усеща този подтик и да не може да стори нищо“. Въпреки здравия си разум тя започна да симпатизира на Елва.

— Защо ми казваш това?

— Защото сметнах за нужно да знаеш коя и какво съм аз. — Момиченцето замълча за миг и огънят в очите му отново се разпали. — И за да разбереш, че ще се боря за теб с всички сили. Използвай ме така, както би използвала убиец — скришно, в мрака и без милост. — То отново се засмя с тъничкия си смразяващ глас. — Чудиш се защо — виждам го. Защото, ако тази война не приключи час по-скоро, аз ще полудея. Достатъчно ми е трудно да се справям с агонията на ежедневието, без да трябва да се сблъсквам със зверствата на битката. Използвай ме, за да приключиш този ужас, и аз ти обещавам, че животът ти ще бъде по-щастлив от всяко щастие, което човеците са имали шанса да изпитат.

В този момент старицата се върна обратно в стаята, поклони се на Елва и й подаде нов поднос с храна. Момиченцето насочи поглед към него. За Насуада облекчението от това, че то отвърна очи от нея, беше направо физическо. Детето се нахвърли върху един овнешки бут, тикайки месото в устата си с две ръце. Ядеше с яростната лакомия на умиращ от глад вълк, без изобщо да се съобразява с правилата на етикета. И тъй като виолетовите му очи и драконовият белег бяха скрити под косата му, то отново изглеждаше просто като невинно дете.

Насуада изчака, докато не стана ясно, че Елва е казала всичко, което е възнамерявала. После, виждайки приканващия жест на Анджела, тя отиде с билкарката до страничната врата, оставяйки бледото момиче само в центъра на тъмната, покрита с плат стая, като зловещ зародиш в черната й утроба, който чака правилния момент да се роди.

Анджела провери дали вратата е добре затворена и прошепна:

— Тя не прави нищо друго, освен да яде и яде. Не можем да задоволим апетита й със сегашните дажби. Можеш ли…

— Ще я нахраним. Не се безпокой за това.

Насуада потърка ръце една в друга, в опит да забрави онези ужасни, зловещи очи…

— Благодаря.

— Това случвало ли се е някога преди?

Анджела поклати глава и къдравата й коса подскочи по раменете.

— Не и в записаната история на магията. Опитах се да видя бъдещето й, но това е безнадеждно и непреодолимо тресавище — чудесна дума е тресавище, нали — защото животът й е преплетен с безброй много други.

— Опасна ли е?

— Всички сме опасни.

— Знаеш за какво говоря.

Анджела сви рамене.

— По-опасна е от някои и по-безопасна от други. Онзи, когото е най-вероятно да убие обаче, е самата себе си. Ако срещне някого, който скоро ще бъде наранен и магията на Ерагон я свари неподготвена, тя ще заеме мястото на обречения. Затова стои тук през повечето време.

— Колко надалеч може да предвиди събитията?

— Два-три часа максимум.

Насуада се облегна на стената и обмисли най-новото усложнение в живота си. Елва можеше да стане опасно оръжие, ако я използваше правилно. „Чрез нея мога да разбера проблемите на опонентите си и техните слабости, както и какво би ги зарадвало и накарало да изпълнят желанията ми“. В случай на спешност момичето можеше да бъде и неуморим страж, ако някой от Варден, например Ерагон или Сапфира, има нужда от защита.

„Но не мога да я оставя без надзор. Трябва ми някой, който да я наблюдава. Някой, който разбира магията и е достатъчно силен, за да не се озове под влиянието на Елва… и някой, на когото мога да вярвам…“ Тя незабавно отхвърли Триана. После погледна към Анджела. Макар и да бе предпазлива по отношение на билкарката, Насуада знаеше, че тя е помагала на Варден в някои от най-трудните им моменти, като например лечението на Ерагон, а никога не е искала нещо в замяна. Младата жена не можеше да се сети за никой друг, който да има времето, желанието и познанията, за да се грижи за Елва.

— Осъзнавам, че е проява на наглост от моя страна, тъй като ти не си под моя власт, а и знам малко за живота и задълженията ти, но искам да те помоля за услуга — каза Насуада.

— Кажи — Анджела махна с ръка.

Водачката на Варден се обърка за момент, а после продължи:

— Мога ли да те помоля да държиш Елва под око заради мен? Трябва ми…

— Но разбира се! Ще я държа и под две, ако мога да ги отделя. За мен е огромно удоволствие да я изучавам.

— Ще трябва обаче да ми докладваш — предупреди я Насуада.

— Отровната стреличка, скрита в пая. Е, предполагам, че ще съумея.

— Значи имам думата ти?

— Имаш думата ми.

Успокоена, Насуада изстена и потъна в близкия стол.

— О, каква бъркотия. Какво тресавище. Като суверен на Ерагон, аз съм отговорна за действията му, но никога не ми е минало през ум, че ще стори нещо толкова ужасно. Това е петно по моята чест също толкова, колкото и по неговата.

Чуха се няколко резки звука, докато Анджела изпукваше кокалчетата на ръцете си.

— Да. Планирам да си поговоря с него веднага щом се върне от Елесмера.

Изражението й бе толкова свирепо, че изплаши другата жена.

— Е, не го наранявай. Трябва ни.

— Няма да го наранявам… за постоянно.