Първородният

Червено острие. Бяло острие

В мига, в който слънцето се показа над покрития с дървета хоризонт, Ерагон започна да диша по-дълбоко, ускори ритъма на сърцето си и отвори очи, прогонвайки съня. Всъщност не се събуждаше, защото не беше спал, откак премина през трансформацията си. Когато се измореше и легнеше да почива, навлизаше в нещо, подобно на транс. В него виждаше множество прекрасни картини и бродеше из сивите сенки на спомените си, но през цялото време продължаваше да осъзнава какво се случва около него.

Той се загледа в изгрева и умът му се изпълни с мисли за Аря. Случваше му се почти непрекъснато от Агаети Бльодрен насам. Сутринта след тържеството, преди два дни, той отиде да я потърси в Тиалдари Хол, надявайки се да успее да се извини за поведението си. Оказа се, че тя вече е потеглила към Сурда. „Кога ли ще я видя отново?“ — чудеше се той. Щом зората след празника дойде, той осъзна точно колко жестоко е размътила ума му магията на драконите и елфите. „Може и да съм се държал като глупак, но вината не беше само моя. Не бих могъл да отговарям за действията си повече, отколкото ако бях пиян“.

И сега заставаше зад всяка дума, която изрече тогава пред Аря, въпреки че при нормални обстоятелства не би се разкрил чак толкова много. Нейното отхвърляне го нарани жестоко. Освободен от заклинанията, които замъгляваха ума му, той бе принуден да признае, че тя вероятно е права, че разликата във възрастта им е твърде голяма, за да се преодолее. Беше му трудно да приеме това, а когато все пак успя, болката само се усили. И преди бе чувал израза разбито сърце, но до онзи паметен миг го смяташе за сантиментално описание, а не за реално физическо усещане. Сега обаче чувстваше силна болка дълбоко в гърдите си и всеки удар на сърцето му го мъчеше.

Единствената му утеха беше Сапфира. През изминалите два дни тя не го укори нито веднъж за стореното и не се отделяше от него за повече от няколко минути. Подкрепата и приятелството й значеха много за него. Говореше му много и правеше всичко възможно да го откопчи от мълчаливото униние, в което често изпадаше.

Той взе сглобката на Орик от нощното си шкафче и я завъртя с пръсти, за да спре да мисли за Аря. Отново се удиви колко много са се развили сетивата му. Вече можеше да усети всеки невидим прорез по извития метал. Само погледна и веднага видя в разположението на златните сглобки модел, който преди не бе забелязвал. Вярвайки на инстинкта си, Ерагон ги завъртя и след няколко секунди осемте части паснаха съвършено, оформяйки едно солидно цяло. Той сложи пръстена на безименния пръст на дясната си ръка, възхищавайки се как красивите сегменти отразяват светлината.

— Преди не можеше да го направиш — отбеляза Сапфира от ложето си на пода.

— Вече виждам много неща, които преди бяха скрити за мен.

Ерагон отиде до банята и премина през сутрешните си ритуали, включително премахването на наболата си брада. Въпреки че вече приличаше на елф, космите по лицето му не спираха да растат.

Когато двамата със Сапфира пристигнаха на тренировъчния терен, завариха Орик. Очите му светнаха, когато Ерагон вдигна ръка и показа завършения пръстен.

— Значи си разрешил загадката!

— Отне ми повече време, отколкото очаквах — отвърна младежът. — Но да, справих се. И ти ли си тук, за да тренираш?

— Ех. Вече кръстосахме брадви с един елф, който явно изпитваше демонична радост от това да ме удря по главата. Не… Дойдох да те гледам как се биеш.

— Виждал си ме и преди — отбеляза Ерагон.

— Но отдавна не съм.

— Значи си любопитен да видиш, доколко съм се променил.

Орик сви рамене.

От другата страна на терена се приближи Ванир.

— Готов ли си, Сенкоубиецо?

Презрителното отношение на елфа бе намаляло след Агаети Бльодрен, но не много.

— Готов съм.

Ерагон и Ванир застанаха един срещу друг в центъра на откритото пространство. Младежът изпразни ума си и извади Зар’рок колкото можеше по-бързо. За негова изненада мечът тежеше не повече от върбова клонка. Без очакваното съпротивление ръката му се изпъна и мечът изхвърча от дланта му, прелетя двадесетина стъпки вдясно и се заби в дънера на един бор.

— Нима вече си забравил, дори как се държи, Ездачо? — възкликна заядливо Ванир.

— Извинявам се, Ванир-водр — ахна Ерагон. Той стисна лакът, масажирайки натъртената става, за да намали болката. — Не прецених силата си.

— Гледай да не се повтаря.

Ванир отиде до дървото, сграбчи дръжката на Зар’рок и се опита да извади меча. Оръжието остана неподвижно. Елфът се намръщи и веждите му се сближиха в недоумение, докато гледаше червеното острие, сякаш подозираше някаква измама. Той изпъна гръб и задърпа яростно. Накрая мечът излезе, съпроводен от звука на сцепено дърво.

Ерагон пое Зар’рок и премери тежестта му с ръка, притеснен от това колко е лек. „Нещо не е наред“ — помисли той.

— Заеми мястото си!

Този път елфът започна дуела. Взе разстоянието помежду им с един-единствен скок и замахна с острието си към дясното рамо на Ерагон. На младежа му се струваше, че Ванир се движи по-бавно от обикновено, сякаш рефлексите му са станали човешки. Не му беше трудно да парира меча на елфа и от сблъсъка на двете остриета полетяха сини искри.

Ванир се отдръпна с удивено изражение. После замахна светкавично, но и Ерагон избягна меча, навеждайки се назад като дърво, накланящо се под напора на вятъра. Елфът започна да нанася бърза поредица от тежки удари, а младежът парираше и избягваше всеки от тях, като използваше ножницата на Зар’рок със същата лекота, както и самия меч.

И скоро Ерагон осъзна, че призрачният дракон от Агаети Бльодрен е направил много повече от това да измени външността му. Той му бе дарил и физическите способности на елфите. Сега той можеше да се мери по сила и скорост дори с най-атлетичните сред тях.

Внезапното познание го озари и той скочи колкото можеше по-високо, за да види какви са новите му възможности. Зар’рок проблесна с кървав отблясък на светлината на слънцето, а Ерагон се озова на повече от десет стъпки над земята. После се превъртя като акробат и се приземи зад Ванир, гледайки в посоката, от която бе скочил. От гърлото му бликна свиреп смях. Вече не беше безпомощен пред елфи, Сенки и други създания на магията. Никога повече нямаше да се бори с презрението на Красивия народ. Не му се налагаше да разчита на Сапфира или Аря да го спасяват от врагове като Дурза.

Той се затича към Ванир и въздухът се изпълни от силно кънтене, докато двамата кръстосваха мечове, отскачаха назад по утъпканата трева и отново се втурваха един към друг. Силата на ударите им бе мощна като вятър и разрошваше косите им. Над тях дърветата се затресоха и заваля дъжд от иглички. Дуелът продължи дълго, защото дори с новопридобитите умения на Ерагон Ванир си оставаше страховит противник. Но накрая и неговата сила не се оказа достатъчна. Ерагон завъртя Зар’рок в кръг, преодоля защитата на елфа и го удари по ръката, строшавайки костта.

Ванир изпусна меча си, а лицето му побеля.

— Колко е бързо острието ти! — каза той и Ерагон разпозна известния цитат от „Песен за Умодан“.

— В името на боговете! — възкликна Орик. — Това беше най-доброто боравене с меч, което съм виждал, а съм присъствал на тренировките ти с Аря във Фардън Дур.

Тогава Ванир стори нещо, което Ерагон никога не бе очаквал от него: елфът изви ранената си ръка в знак на поражение, постави я пред гърдите си и се поклони.

— Моля за извинение за по-раншното си поведение, Ерагон-елда. Мислех, че си обрекъл расата ми на забвение и страхът ме накара да се държа позорно. Изглежда, обаче твоята раса вече не застрашава каузата ни. — След това добави неохотно: — Ти вече си достоен за званието Ездач.

Ерагон се поклони в отговор.

— Думите ти са чест за мен. Съжалявам, че те нараних така зле. Ще ми позволиш ли да излекувам ръката ти?

— Не, ще оставя природата да се погрижи за нея със собствената си скорост, като спомен, че съм кръстосвал меч с Ерагон Сенкоубиец. Не се страхувай, че това ще попречи на тренировката ни утре — аз съм еднакво добър и с двете си ръце.

Двамата отново се поклониха и Ванир си тръгна.

Орик се плесна по крака и каза:

— Сега вече имаме шанс за победа, истински шанс! Чувствам го с костите си. Кости като камък, както казват. О, това ще достави огромна радост на Хротгар и Насуада.

Ерагон не му отвърна и се концентрира над премахването на предпазителя от острието на Зар’рок, но в ума си потърси Сапфира:

— Ако само физическата сила беше достатъчна за унищожаването на Галбаторикс, елфите щяха да са се справили с него отдавна.

И все пак той не можеше да не е доволен от новите си умения, както и дългоочакваното спасение от мъчението в гърба му. С изчезването на постоянните изблици на болка, сякаш изчезна и мъглата, забуляла ума му, и той отново можеше да разсъждава трезво.

Оставаха му няколко минути преди времето, в който трябваше да се срещне с Оромис и Глаедр, затова Ерагон взе лъка и колчана си от седлото на Сапфира и отиде до мястото, където елфите тренираха стрелба. Тъй като техните лъкове бяха много по-мощни от неговия, пълните със слама цели се намираха твърде далеч и бяха твърде малки. Трябваше да стреля от двойно по-малко разстояние.

Младежът зае позиция, сложи стрела на тетивата и бавно я издърпа назад, възхитен от лекотата, с която му се отдаваше това. Прицели се, пусна стрелата и остана намясто, за да види дали ще улучи. Стрелата полетя като разлютен стършел и се заби в центъра на мишената. Ерагон се засмя доволно. Стреля отново и отново, а скоростта му ставаше все по-голяма, докато накрая не пусна тридесет стрели в рамките на една минута.

При тридесет и първата обаче дръпна тетивата малко по-силно, отколкото го бе искал. Тисовият лък се сцепи през средата с трясък и одра пръстите му. Навсякъде захвърчаха трески. Дланта му изтръпна от удара.

Ерагон загледа тъжно парчетата, покрусен от загубата. Гароу му бе направил този лък като подарък за рождения му ден преди три години. Оттогава не минаваше и седмица, без да го използва. С него бе убил първата си сърна. С него бе убил и първия си ургал. И чрез него за пръв път бе направил магия. Да го изгуби беше като да загуби стар приятел, на когото бе разчитал и в най-лошите си мигове.

Сапфира подуши двете парчета дърво в ръката му и каза:

— Изглежда ти трябва нова пръчкохвърлячка.

Той изсумтя, защото не беше в настроение да говори, а после отиде да си прибере стрелите.

Оттам двамата със Сапфира полетяха към белите зъбери на Тел’наир и се срещнаха с Оромис, който седеше на стол пред колибата си, взрял се с орловите си очи над скалите.

— Напълно ли се възстанови от силната магия на Тържеството на Кръвната клетва, Ерагон? — попита той.

— Да, учителю.

Последва дълга тишина, защото Оромис пиеше чай от боровинки и явно мислеше за нещо, докато гледаше древната гора. Ерагон чакаше, без да се оплаква — вече бе свикнал на подобни паузи при общуването си със стария Ездач. Накрая елфът каза:

— Глаедр ми обясни, доколкото можеше, какво е станало с теб по време на празника. Подобно нещо се случва за първи път в историята на Ездачите… Драконите отново ни доказват, че са способни на много повече, отколкото сме мислели. — Той отпи от чая си. — Глаедр не е сигурен какви точно ще бъдат промените в теб, така че бих искал да ми опишеш в подробности трансформацията си, включително и тази във външния ти вид.

И Ерагон описа всичко, наблягайки на увеличената чувствителност на зрението, обонянието, слуха, завършвайки с преразказ на дуела им с Ванир.

— И как те кара да се чувстваш това? — запита Оромис. — Ядосан ли си, че тялото ти е било изменено без твое разрешение?

— Не, не! Разбира се, че не. Може би щях да съм ядосан преди битката във Фардън Дур, но сега просто съм благодарен, че гърбът вече не ме боли. Бих се подложил доброволно на много по-големи изменения, само и само да се измъкна от проклятието на Дурза. Не, единственият ми отговор е благодарността.

Оромис кимна.

— Радвам се, че си достатъчно мъдър да го кажеш, защото този дар е по-голям от всичкото злато на света. С негова помощ вярвам, че най-сетне си стъпил на прав път. — Той отново отпи от чая. — Нека продължим. Сапфира, Глаедр те очаква на Камъка на счупените яйца. Ерагон, днес ще започнем с третото ниво на Римгар. Бих искал да разбера на какво си способен.

Ерагон отиде до мястото с утъпканата пръст, където обикновено правеше Танца на змията и жерава, а после се поколеба, защото среброкосият елф остана на стола си.

— Учителю, няма ли да се присъединиш към мен?

На лицето на Оромис се изписа тъжна усмивка.

— Не и днес, Ерагон. Магиите, които изисква Тържеството на Кръвната клетва, ми струваха много. А също и… състоянието ми. Това — да изляза и да седна тук — отне и последните ми сили.

— Съжалявам, учителю.

„Дали мрази драконите заради това, че не са избрали да излекуват и него?“ — зачуди се младежът. После веднага отхвърли мисълта. Оромис никога не би паднал толкова ниско.

— Недей. Не е твоя вината, че съм осакатен.

Докато Ерагон се мъчеше да завърши третото ниво на Римгар, стана очевидно, че все още му липсват балансът и гъвкавостта на елфите — двете качества, които дори и те постигаха с цената на много тренировки. Даже изпитваше известно задоволство от тези ограничения, защото, ако му бяха дарили и тях, какво щеше да му остане за постигане?

Следващите седмици бяха тежки. От една страна, напредна с обучението си — овладяваше с лекота неща, които по-рано му изглеждаха непосилни. Уроците на Оромис все още бяха предизвикателство, но вече нямаше чувството, че се дави в морето на собствените си предели. Четеше и пишеше по-лесно, а увеличената му сила му позволяваше да прави елфически магии, които изискваха толкова енергия, че можеха да убият всеки нормален човек. Новопридобитата му мощ му разкри и колко е слаб всъщност Оромис в сравнение с другите елфи. И все пак въпреки тези постижения Ерагон изпитваше все по-силна тревога. Колкото и да се стараеше да забрави Аря, всеки изминал ден увеличаваше копнежа му. А агонията му растеше от факта, че тя не желае да го вижда или да говори с него. И нещо друго — имаше чувството, че точно отвъд хоризонта се задава зловеща стихия, която заплашваше да се разрази всеки миг и да помете земята, опустошавайки всичко по пътя си.

Сапфира споделяше това чувство.

— Самата тъкан на света е изтъняла, Ерагон. Скоро нещо ще се пречупи и ще ни залее лудостта. Онова, което чувстваш, е същото, което изпитват драконите и елфите — неумолимият ход на злата съдба, докато краят на тази епоха наближава. Плачи за онези, които ще умрат в хаоса, който ще погълне Алагезия. И се моли със силата на твоя меч и щит и моите нокти и зъби да спечелим едно по-добро бъдеще на оцелелите.