Първородният

Събиране

Роран стоеше на носа на „Драконово крило“ и слушаше ударите на греблата. Току-що бе приключил своята смяна и сега дясното рамо го болеше. „Ще мога ли някога да се справя с този спомен от Ра’зак?“ Той избърса потта от лицето си и се опита да не обръща внимание на болката. Вместо това се загледа напред към реката, която се криеше в ниските отровни облаци.

Илейн застана до него и положи ръка на подутия си корем.

— Водата изглежда зла — каза тя. — Може би трябваше да останем в Доут, вместо да се влачим тук и да си търсим още беди.

Роран се боеше, че тя казва истината. След Окото на глигана те плаваха на изток от Южните острови и обратно към брега, а след това по устието на река Джийт към пристанището Доут. Когато слязоха на твърда земя, провизиите им бяха на свършване, а повечето селяни страдаха от различни болести.

След ентусиазираното приветствие от губернатора — лейди Аларис, Роран почти реши да останат в Доут. Но това беше, преди да му кажат за армията на Галбаторикс. Ако Варден паднеха, той никога повече нямаше да види Катрина. И с помощта на Джеод успя да убеди Хорст и много от останалите селяни, че ако искат да живеят в безопасност от Империята в Сурда, трябва да продължат по реката и да помогнат на бунтовниците. Задачата бе трудна, но накрая Роран надделя. И когато разкри намеренията си на лейди Аларис, тя осигури всички провизии, от които се нуждаеха.

Оттогава Роран все се чудеше дали е направил верния избор. Вече всички мразеха „Драконово крило“ чак с червата си. Хората бяха изнервени и лесно избухваха. Ситуацията се влошаваше още повече от факта, че пътуваха към битка. „Дали всичко това не е просто егоизъм от моя страна? — зачуди се той. — Дали наистина го направих заради селяните, или само защото това ще ме отведе още една стъпка по-близо до откриването на Катрина?“

— Може би трябваше — каза Роран на Илейн.

Заедно те продължиха да гледат гъстия слой дим, който се събираше над тях и затъмняваше небето, скриваше слънцето и филтрираше останалата светлина, така че всичко бе окъпано в злокобна оранжева мъгла. Толкова зловещ сумрак Роран никога не беше виждал. Моряците на палубата се озъртаха изплашено, мърмореха заклинания против беди и придърпваха каменни амулети, за да отклонят злата прокоба.

— Чуй — каза внезапно Илейн и наклони глава. — Какво е това?

Роран напрегна слуха си и долови едва различимото дрънчене на метал, удрящ метал.

— Това — каза той — е нашата съдба.

После се извърна и извика през рамо:

— Капитане, право напред се води битка!

— Искам мъже на катапултите! — изрева Утар. — Натиснете греблата, Бонден — двойно повече скорост. И всички мъже, способни да държат оръжие, по-добре се подгответе или ще използвате червата си за възглавници!

„Драконово крило“ се превърна в разбунен кошер. Въпреки усилването на шума наоколо, Роран чуваше мечовете и щитовете, сблъскващи се в далечината. Сега можеше да различи и писъците на мъже, както и рева на някакъв огромен звяр.

Той погледна към Джеод, който се присъедини към тях на носа. Лицето на търговеца беше бледо.

— Участвал ли си в битка преди? — попита го Роран.

Адамовата ябълка на Джеод подскочи, когато той преглътна и поклати глава.

— Бил съм се много пъти рамо до рамо с Бром, но никога в нещо толкова мащабно.

— Значи и за двама ни ще е за първи път.

Внезапно димната завеса се разкъса вдясно от тях и те видяха тъмната, бълваща огън и зловонна оранжева пара земя, покрита от безброй вкопчени в смъртта мъже. Беше невъзможно да се разбере кои са от Империята и кои от Варден, но бе очевидно, че в момента изходът е на везни и че той ще се наклони в коя да е посока при всяко побутване. „Ние можем да осигурим това побутване“.

После над реката проехтя глас:

— Кораб! По река Джийт се приближава кораб!

— По-добре слез на долната палуба — каза Роран на Илейн. — За теб не е безопасно тук.

Тя кимна и притича по палубата към предния люк, след което слезе по стълбата и затвори капака след себе си. Миг по-късно Хорст дойде при тях на носа и подаде на Роран един от щитовете на Фиск.

— Помислих, че може да ти потрябва — каза ковачът.

— Благодаря ти. Аз…

Роран млъкна, защото въздухът около тях завибрира от силен тътен. Дум. Зъбите му затракаха. Дум. Ушите го заболяха от внезапно налягане. Веднага след втория удар последва трети — дум — и с него се чу свиреп вик, който Роран позна, защото го беше чувал безброй пъти в детството си. Той погледна нагоре и видя гигантски сапфирен дракон, който се спускаше от вихрещите се облаци. И на гърба на дракона — там, където вратът се събираше с раменете — седеше братовчед му Ерагон.

Това не бе Ерагон такъв, какъвто го помнеше. Сякаш някой художник бе използвал основните черти на братовчед му и ги бе засилил и разкрасил. Младежът пред него изглеждаше по-благороден и в същото време по-лукав. Този Ерагон носеше дрехи на принц — фин плат и броня, макар изцапани с мръсотията на войната. В дясната си ръка стискаше блестящ червен меч. Роран веднага разбра, че този Ерагон може да убие без колебание. Този Ерагон беше могъщ и неумолим… Този Ерагон можеше да убие Ра’зак и техните жребци, за да му помогне да спаси Катрина.

Драконът внезапно се спря насред полет и размаха полупрозрачните си криле. После увисна пред кораба.

И Ерагон срещна очите на Роран.

До този миг той не бе повярвал истински на историята на Джеод за Ерагон и Бром. Сега, когато гледаше братовчед си, го заля вълна от объркани емоции. „Ерагон е Ездач!“ Изглеждаше немислимо — слабото темпераментно и твърде палаво момче, с което бе израснал, да се е превърнало в този страховит воин. Това, че го вижда жив, изпълни Роран с неподозирана радост. Но в същото време в него се надигна и ужасният познат гняв заради ролята на Ерагон в смъртта на Гароу и обсадата на Карвахол. В тези няколко секунди той не знаеше дали го обича, или мрази.

Внезапно се вцепени изплашено, защото в ума му се появи мощно чуждо присъствие. От него се разнесе гласът на Ерагон:

— Роран?

— Да.

— Мисли отговорите си и ще ги чувам. Всички от Карвахол ли са с теб?

— Горе-долу.

— Но как… Не, не можем да се занимаваме с това, нямаме време. Остани където си, докато битката приключи. А още по-добре ще е да се спуснете обратно по реката, иначе Империята ще ви нападне.

— Трябва да говорим, Ерагон. Има много неща, за които трябва да отговаряш…

Ездачът се поколеба, изражението му беше тъжно.

— Да, знам. Но не сега, по-късно.

После без някакво видимо подканяне драконът се обърна и отлетя на изток. И скоро изчезна в мъглата над Пламтящите равнини.

— Ездач! Истински Ездач! — възкликна Хорст удивено. — Никога не съм се надявал да доживея този ден, а още по-малко, че това ще е Ерагон. — Той поклати глава. — Изглежда, си ни казал истината, нали, Дългуч?

Джеод се усмихна в отговор, а на лицето му се изписа изражение на щастливо дете.

А Роран се бе вторачил в пода на палубата и чувстваше, че всеки миг ще се пръсне от напрежение. Заливаше го поток от въпроси, на които не можеше да се даде отговор. Принуди се да не им обръща внимание. „Не мога да мисля за Ерагон сега. Трябва да се бием. Варден не трябва да паднат“.

Погълна го вълна от ярост. Беше усещал това и преди — свирепа мощ, която му позволяваше да преодолее почти всяко препятствие, да премества предмети, които иначе не би могъл дори да помръдне, да срещне всеки враг в битка и да не почувства страх. Обхвана го като треска, бушуваща във вените му, която ускори дъха му и накара сърцето му да забие силно.

Той се отблъсна от парапета, притича по палубата до задната част, където Утар държеше кормилото, и каза:

— Закарай кораба на брега.

— Какво?

— Закарай го на брега, казах! Стой тук с останалите войници и използвай катапултите, за да нанесеш каквито поражения можеш. Не позволявайте да превземат „Драконово крило“ и пазете семействата ни с цената на живота си. Ясно ли е?

Утар го изгледа твърдо и Роран се побоя, че мъжът ще откаже да изпълни заповедите. После белязаният моряк изсумтя и каза:

— Ай-ай, Стронгхамър.

Тежки стъпки издадоха приближаването на Хорст.

— Какво възнамеряваш да правиш, Роран?

— Да правя? — Роран се засмя и се обърна, изправяйки се лице в лице срещу ковача. — Какво ще правя ли? Ами възнамерявам да изменя съдбата на Алагезия!