Първородният

От миналото

Ерагон се събуди с пукването на зората. Чувстваше се отпочинал. Докосна Сапфира и тя вдигна крилото си. После той прекара ръце през косата си и отиде до отвора в стената. Подпря раменете си и внимателно погледна надолу. Гората блестеше като поле от диаманти — всяко дърво отразяваше сутрешната светлина с хиляди капки роса.

Изведнъж подскочи изненадан, защото Сапфира прелетя край него, въртейки се като свредел към короните на дърветата, преди да се издигне, за да закръжи из небето, ревейки от радост.

— Добро утро, малки мой.

Той се усмихна, доволен, че е толкова щастлива. Вдигна платнената врата към спалнята и намери там две пълни с плодове паници, които някой бе поставил до трегера посред нощ. До тях имаше и купчина дрехи със забоден лист хартия. Ерагон не бе чел повече от месец и бе позабравил някои от руните, но поне разбра смисъла.

Когато той прочете съобщението на Сапфира, тя каза:

— Няма значение, няма да ми се налага да се храня известно време след снощното угощение. — Въпреки това излапа няколко кексчета. — Само за да не изглеждам невъзпитана — оправда се с достойнство.

След като се нахрани, Ерагон хвърли купчината дрехи на леглото си и внимателно я разрови, откривайки две туники в червеникавокафяво, кафяви панталони, които стигаха до прасците му, и три чифта чорапи, толкова меки, че докато ги държеше, имаше чувството, че са течни. Качеството на тъканите правеше смешни не само плетивата на жените от Карвахол, но и дрехите на джуджетата, които носеше в момента.

Наистина се зарадва на новите си одежди. Собствената му туника и панталоните бяха захабени от седмиците пътуване под жаркото слънце и дъжда. Съблече се и сложи една от красивите туники, пленен от мекотата й. Тъкмо връзваше ботушите си, когато някой почука на рамката на вратата.

— Влез — каза Ерагон и се пресегна към Зар’рок.

Орик подаде главата си вътре, а после влезе внимателно, опипвайки пода с крака. Погледна към тавана.

— И с меч да ме заплашват, ще избера пещера пред птиче гнездо като това. Ерагон, Сапфира, как спахте?

— Добре. А ти?

— Като камък. — Джуджето се засмя на собствената си шега, а после погали брадата си и опипа острието на брадвата. — Виждам, че сте яли, така че ще ви помоля да ме последвате. Аря, кралицата и още цяла армия елфи ви чакат в основата на дървото. — Той изгледа изпитателно Ерагон. — Тук става нещо, за което не са ни казали. Не съм сигурен какво искат от теб, но явно е важно. Исланзади е по-напрегната от хванат натясно вълк… Исках просто да те предупредя.

Ерагон му благодари, а после двамата заслизаха по стълбите, докато отвън Сапфира се спускаше към земята. Посрещна ги Исланзади, която носеше наметало от рошави лебедови пера — като девствен зимен сняг върху нея.

— Последвайте ме — каза тя, след като ги поздрави.

Те го сториха и тя ги поведе към покрайнините на Елесмера, където сградите бяха по-нарядко, а пътеките изглеждаха неотъпкани. Исланзади спря при основата на една обрасла с дървета могила и каза с каменен глас:

— Преди да продължим, вие тримата трябва да се закълнете на древния език, че никога няма да говорите на друг за това, което ще видите, не и без позволение от мен, дъщеря ми или онзи, който наследи трона след нас.

— Защо трябва да си запушвам устата? — възпротиви се Орик.

— Защо, наистина? — запита Сапфира. — Нима не ни вярвате?

— Не е въпрос на доверие, а на безопасност. Трябва да пазим това знание на всяка цена, защото то е най-голямото ни предимство пред Галбаторикс. И ако сте обвързани с древния ни език, никога няма да разкриете съзнателно тайната ни. Ти, Орик-водр, дойде тук, за да надзираваш обучението на Ерагон. Ако не ми дадеш думата си, по-добре се върни във Фардън Дур.

Накрая Орик отговори:

— Сигурен съм, че не мислите злото на джуджетата или Варден, иначе никога не бих се съгласил. И ви заклевам в честта на двора и клана ви, че това не е план да ни измамите. Кажете ми какво трябва да направя.

Докато кралицата обясняваше на джуджето точното произношение на нужната фраза, Ерагон се обърна мислено към Сапфира:

— Какво да правя?

— Имаме ли избор?

Той си спомни, че вчера Аря му бе задала същия въпрос и май вече разбираше, какво бе искала да му каже: кралицата не оставяше място за маневри.

Когато Орик завърши, Исланзади погледна очаквателно към Ерагон. Той се поколеба, но после даде клетвата си, а след него и Сапфира.

— Благодаря ви — каза Исланзади. — Сега можем да продължим.

На върха на могилата дърветата бяха заменени от море червени детелини чак до ръба на каменна стена. Скалата продължаваше на километри във всяка посока и се спускаше на хиляда стъпки към гората долу, която се простираше чак до хоризонта, за да се слее с небето. Сякаш стояха на ръба на света, загледани в безкрайната зеленина.

„Познавам това място“ — осъзна Ерагон, спомняйки си видението на Тогира Иконока.

Бам. Въздухът потрепери от силата на удара. Бам. Още един глух тътен, от който зъбите му загракаха. Бам. Той запуши уши с пръсти, за да ги предпази от болезненото налягане. Елфите стояха неподвижни. Бам. Детелините се огънаха под внезапен порив на вятъра.

Бам. И отвъд ръба на скалата се издигна огромен златен дракон с Ездач на гърба си.