Първородният

Кралица Исланзади

Ерагон бе коленичил пред кралицата на елфите и нейните съветници във фантастичната стая, изградена от дънерите на живи дървета, ала цялото му същество бе изпълнено от една-единствена мисъл: „Аря е принцеса!“ Всъщност нещата идваха на мястото си — винаги бе изглеждала родена да командва и това поставяше още една бариера помежду им, колкото и да му се искаше да ги разкъса всичките. В устата му залютя, когато си спомни пророчеството на Анджела, че щял да обикне жена с благороден произход… и предупреждението й, че не може да види дали това ще свърши добре, или зле.

— Очевидно сме пътували в присъствието на кралска особа, без да знаем — дочу в ума си смеха на Сапфира.

— Защо не ни е казала?

— Може би това е щяло да я постави в по-голяма опасност.

— Исланзади Дрьотнинг — каза Аря формално.

Кралицата се отдръпна като ужилена и повтори признанието си на древния език.

— О, дъще моя, толкова съгреших пред теб! — Тя покри лице с длани. — Не мога да се храня и да спя, откак изчезна. Живях в постоянен страх, че никога повече няма да те видя. Да ти забраня да се приближаваш до мен бе най-ужасната грешка, която съм правила някога… Можеш ли да ми простиш?

Събраните елфи се размърдаха удивено.

Аря замълча, а после горчиво отрони.

— Седемдесет години, майко. Седемдесет години живях и обичах, борих се и убивах, без да ми проговориш нито веднъж.

Исланзади се изпъна и вдигна брадичка. По тялото й пробяга тръпка.

— Не мога да променя миналото, Аря, колкото и да ми се иска.

— А аз не мога да забравя онова, което преживях.

— Нито е редно. — Исланзади стисна ръцете на дъщеря си. — Аря, аз те обичам. Ти си единственото ми дете. Върви си, ако пожелаеш, но ако останеш и ако не се отречеш от мен, те моля за прошка.

В един безкраен миг изглеждаше, че Аря няма да отговори или по-лошо — ще отхвърли молбата. Ерагон усети колебанието й, както и бързия поглед, който хвърли наоколо. После сведе очи и каза:

— Не, майко. Не мога да си отида.

Исланзади се усмихна несигурно и отново прегърна дъщеря си. Този път Аря отвърна и сред елфите премина стон на облекчение. Белият гарван подскочи на стойката си и изграчи:

— И на вратата го гравираха за вечни времена и стана то закон семеен: Нека нивга пак да се намразим не посмеем!

— Тихо, Благден — обърна се Исланзади към гарвана. — Задръж бездарните стихове само за себе си.

После кралицата се откъсна от дъщеря си и се обърна към Ерагон и Сапфира:

— Моля да ме извините, че толкова неучтиво игнорирах най-важните си гости.

Ерагон докосна устни, а после изви дясната си ръка над гърдите, както му бе показвала Аря.

— Исланзади Дрьотнинг. Атра естерни оно телдуин. — Не се съмняваше, че именно той трябва да заговори първи.

Тъмните очи на кралицата се разшириха и тя отвърна:

— Атра ду евариня оно варда.

— Ун атра мор’ранр лифа унин хярта онр — завърши ритуала той. Веднага разбра, че елфите не са очаквали да знае обичаите им. В ума си чу как Сапфира повтаря поздрава му към Исланзади.

— Как е името ти, драконе — запита кралицата, щом приключиха.

— Сапфира.

В изражението й се мярна някакъв проблясък, но тя не каза нищо.

— Добре дошла в Елесмера, Сапфира. А твоето, Ездачо?

— Ерагон Сенкоубиец, Ваше Величество.

Този път елфите зад тях видимо се размърдаха. Дори Исланзади изглеждаше потресена.

— Имаш могъщо име — каза тя меко. — Ние рядко го даваме на децата си… Добре дошъл в Елесмера, Ерагон Сенкоубиецо. Дълго време те чакахме.

Тя пристъпи към Орик и го поздрави, а после се върна при трона си, придърпвайки грациозно воалите на наметалото си.

— Ако съдя по твоето пристигане тук толкова скоро след излюпването на Сапфира, по пръстена на ръката ти и по меча на кръста ти, Бром е мъртъв и твоето обучение — незавършено. Бих искала да чуя цялата история, включително как е умрял Бром и как си срещнал дъщеря ми, или как тя е срещнала теб, ако случаят е такъв. После ще чуя и за мисията ти тук, джудже, както и за приключенията на Аря след засадата в Ду Велденварден.

Ерагон вече бе разказвал премеждията си и преди, така че не му бе трудно да го стори и пред кралицата. Когато паметта му го подвеждаше, Сапфира се притичваше на помощ. На няколко места я остави да разказва вместо него, а когато свършиха, той извади свитъка на Насуада от раницата си и го подаде на Исланзади.

Тя пое пергамента, счупи червения печат и след като го прочете, въздъхна и затвори очи.

— Най-накрая осъзнавам истинската сериозност на глупостта си. Мъката ми щеше да приключи много по-рано, ако не бях оттеглила воините си и не бях отхвърлила пратениците на Аджихад, след като научих, че Аря е пленена. Не биваше да виня Варден за залавянето й. Явно все още съм твърде глупава, въпреки годините си…

Настана дълга тишина, защото никой не смееше да се съгласи или отрече. Накрая Ерагон събра смелост и каза:

— След като Аря се завърна жива и здрава, ще се съгласите ли да помогнете на Варден както преди? Насуада няма други шансове за успех, а аз се заклех във вярност към нея.

— Кавгата ми с Варден е като прах на вятъра — отвърна Исланзади. — Не се бой. Ние ще им помагаме както преди, а и още повече… заради теб и победата им над ургалите. — Тя се приведе напред с протегната ръка. — Ще ми дадеш ли пръстена на Бром, Ерагон?

Той го свали без колебание и го подаде с поклон.

— Не е трябвало да го носиш, защото не е предвиден за теб. Но заради помощта, която си оказал на Варден и семейството ми, аз те удостоявам с титлата „Приятел на елфите“. Този пръстен вече е твой и където и да отидеш, елфите ще знаят, че заслужаваш доверие и помощ.

Ерагон благодари и върна пръстена на пръста си, усещайки смущаващо пронизващия, изучаващ и премислящ поглед на кралицата върху себе си. Имаше чувството, че тя знае всичко, което би могъл да каже или стори.

Накрая тя обяви високо:

— Новини като тези не са идвали в Ду Велденварден от много години. Свикнали сме на по-бавен ритъм на живот от останалата част на Алагезия, но фактът, че толкова много неща могат да се случат, без изобщо да чуем за тях, е повече от тревожен.

— А моето обучение?

Ерагон хвърли един бърз поглед на насядалите около тях елфи, чудейки се дали някой от тях не е Тогира Иконока — създанието, което бе достигнало ума му, за да го освободи от зловещата сила на Дурза след битката във Фардън Дур, и което го бе окуражило да отпътува за Елесмера.

— Ще започне възможно най-скоро. Но се боя, че то ще се окаже безполезно, докато не надвиеш магията на Сянката вътре в теб. Сигурно и така ще има полза от теб, но само като бледо подобие на надеждата, която храним вече повече от век. — Исланзади не влагаше укор в гласа си, но думите й удряха Ерагон като чукове. Знаеше, че е права. — Не е твоя вината и ме боли да го изричам на глас, но сам трябва да проумееш степента на собствената си немощ… Съжалявам.

После тя се обърна към Орик:

— Минаха много години, откак за последно някой от твоя народ е влизал в кралството ни, джудже. Ерагон-финиарел обясни присъствието ти, но все пак имаш ли какво да добавиш?

— Само поздрави от своя крал Хротгар и молба, която вече не е нужна, защото вие сама решихте да възстановите контактите с Варден. Като изключим това, аз съм тук само за да се уверя, че договорът, сключен от Бром между вас и човеците, ще бъде спазен.

— Ние винаги изпълняваме обещанията си, независимо дали са казани на този език, или на древния. Приемам поздравите на Хротгар и му отвръщам със същото.

Накрая кралицата стори това, което Ерагон предполагаше, че й се е искало да направи още от самото начало на срещата — обърна се към Аря:

— Сега ми разкажи за твоите премеждия, дъще.

И елфката започна да говори бавно и напевно. Първо разказа за залавянето си и дългия и изпълнен с мъчения престой в затвора в Гил’еад. Сапфира и Ерагон умишлено бяха пропуснали подробностите, но Аря не се притесняваше да описва онова, на което са я подлагали. Лишените й от емоция думи обаче накараха Ерагон да почувства същата ярост, която бе изпитал и първия път, щом видя раните й. Елфите не обелиха и звук, макар че стискаха здраво мечовете си, а лицата им се бяха изопнали до скъсване, чертаейки остри като бръснач резки на студен гняв. По бузата на Исланзади потече сълза…

След мъчителния разказ жилав елфически лорд пристъпи напред по мъхестия под между столовете и смирено изрече:

— Аря Дрьотнингу, сигурен съм, че говоря от името на всички ни, като казвам, че сърцето ми гори от мъка при мисълта за твоите премеждия. Това е престъпление отвъд всякакви извинения и оправдания, а Галбаторикс трябва да бъде наказан за него. Мисля, че всички ние сме ти задължени, защото си скрила местонахождението на градовете ни от Сянката. Малцина сред нас биха устояли толкова дълго.

— Благодаря ти, Детедр-вор.

След това кралицата отново заговори, а гласът й прозвуча като камбанен звън сред дърветата:

— Стига. Нашите гости са изморени, а ние ги държим накрак. Освен това говорихме предостатъчно за злините по света. Стига сме дълбали в старите рани. — На лицето й разцъфтя величествена усмивка. — Дъщеря ми се завърна, появиха се дракон и Ездач и аз искам да го отпразнуваме както се полага!

Тя се изправи, висока и зашеметяваща в алената си туника, и плесна с ръце. При този звук върху столовете и павилиона заваляха стотици лилии и рози — появиха се от нищото двадесетина стъпки над главите на присъстващите — и се понесоха като шарени снежинки, изпълвайки въздуха с приятния си аромат.

„Тя не използва древния език“ — забеляза Ерагон.

Също така видя, че докато всички се любуват на цветята, Исланзади докосна нежно Аря по рамото и промълви толкова тихо, че той едва я чу:

— Никога не би страдала така, ако бе приела съвета ми. Оказах се права, като се противопоставих на решението ти да приемеш Яве.

— Решението си беше мое.

Кралицата замълча, после кимна и протегна ръка.

— Благден.

Гарванът разпери криле, полетя от поставката си и се приземи на лявото й рамо. Всички присъстващи се поклониха на Исланзади и тя тръгна към изхода. Отвори рязко вратите, изправи се пред стотиците елфи, събрали се отвън, и обяви началото на празненството на древния език. Избухнаха аплодисменти и радостни викове, а после всички се втурнаха в различни посоки.

— Какво точно им каза? — прошепна Ерагон на Нари.

Елфът се усмихна.

— Да отворим най-добрите бъчви и да запалим огньовете, защото ни чака нощ на пирове и песни. Ела!

Той хвана момчето за ръката и го задърпа след кралицата, докато тя слизаше между рехавите борове през туфите папрат. По време на престоя им вътре слънцето се бе спуснало ниско в небето и къпеше гората в кехлибарена светлина, която обгръщаше дърветата и другите растения като слой блестящо масло.

— Осъзнаваш, надявам се — вметна Сапфира, — че кралят, за когото ни разказа Лифаен, този Евандар, трябва да е баща на Аря.

Ерагон едва не се спъна от изненада.

— Права си… И това означава, че е бил убит или от самия Галбаторикс, или от клетвопрестъпниците.

— Кръгове в кръговете…

Те спряха на върха на малък хълм, където елфите бяха разположили дървени маси и столове. Навсякъде около тях гората бръмчеше като жива. С наближаването на нощта из цяла Елесмера заблещукаха веселите светлинки на пламъци.

Някой подаде на Ерагон бокал, направен от същото странно дърво, което бе забелязал и в Серис. Той отпи от кристалната течност и почти се задави, когато тя премина като огън през гърлото му. Имаше вкус на греяно ябълково вино, смесено с мед. Върховете на пръстите и ушите му изтръпнаха от странната напитка, но пък главата му някак странно се проясни.

— Какво е това? — обърна се към Нари.

Елфът се засмя.

— Фаелнирв. Дестилираме го от смачкани бъзови плодове и усукани лунни лъчи. Ако пие от него, всеки мъж може да пътува и три дни без прекъсване.

— Сапфира, трябва да го опиташ.

Тя помириса бокала, а после отвори уста и му позволи да излее остатъка в гърлото й. Очите й се разшириха, а опашката й потрепери.

— Ето, това се казва питие! Има ли още?

Преди Ерагон да успее да отговори, Орик се дотътри до тях.

— Дъщеря на кралицата — измърмори той, клатейки глава. — Как ми се ще да можех да кажа на Хротгар и Насуада.

Исланзади се настани в стол с висока облегалка и отново плесна с ръце. Появиха се четирима музиканти с арфи от черешово дърво и духов инструмент с червени тръби. Четвъртата елфка запя и гласът й се извиси в игрива песен, която затанцува в ушите на всички.

Ерагон почти не успяваше да проследи думите, но и малкото, което схвана, го накара да се засмее. Беше история за елен, който не можел да пие от езерото, защото една сврака постоянно го тормозела. Младежът слушаше, а погледът му блуждаеше, докато попадна на малко момиченце, което се криеше зад кралицата. Уж момиченце, но рошавата му коса не бе сребриста като тази на повечето елфи, а побеляла от старост, а лицето му — сбръчкано и спаружено като изсушена ябълка. Не беше елф, нито джудже, нито… човек. Съществото предизвикателно му се усмихна, разкривайки острите си зъби.

Когато певицата завърши песента и музикантите засвириха нова, Ерагон се оказа заобиколен от десетки елфи, които искаха да се запознаят с него и Сапфира. Всъщност драконът ги интересуваше много повече.

Всички им се представяха и се кланяха леко, докосвайки устните си с показалеца и средния си пръст, на което Ерагон отвръщаше по същия начин. Следваше безкрайно повторение на поздравленията на древния език. Те го затрупаха с учтиви въпроси за приключенията му, но главната част от разговора водеха със Сапфира.

В началото я остави да говори на воля. Досега никой не бе имал толкова голямо желание да общува с нея. Скоро обаче започна да се дразни, че го игнорират. Усмихна се мрачно, удивен, че комай е започнал да свиква с чуждото внимание още от пристигането му при Варден и сега му липсваше. Трябваше се насили, за да се отпусне и да се наслаждава на празненството.

Не след дълго ароматът на храна изпълни цялата поляна заедно с елфите, носещи подноси, отрупани с деликатеси. С изключение на топлия хляб и купчините медени кексчета, менюто включваше само плодове и зеленчуци, като горските дарове преобладаваха. Присъстваха във всяко ястие — боровинкова супа, малинов сос, къпиново желе… От купа с нарязани ябълки капеше сироп от диви ягоди, а до тях — сладкиш от гъби, пълнен със спанак, мащерка и стафиди.

Да няма месо, дори риба или птици, все още се струваше странно на Ерагон. В Карвахол и навсякъде другаде из Империята месото бе символ на положение в обществото. Колкото повече злато имаш, толкова по-често можеш да си позволиш пържола или телешко. Дори най-дребните благородници ядяха месо всеки ден. Всяко друго ястие би показало, че кесиите им са празни. А елфите не признаваха тази зависимост въпреки очевидното им богатство и лекотата, с която можеха да ловуват, използвайки магия.

Всички огледаха масите с ентусиазъм и бързо насядаха: Исланзади начело с Благден — гарвана, Детедр отляво, Аря и Ерагон отдясно. Орик седеше срещу тях, а останалите — включително Нари и Лифаен — по-надолу. От отсрещния край нямаше стол, само огромна табла за Сапфира.

Докато вечерята напредваше, всичко около Ерагон се превърна в мъгла от разговори и веселие. Той беше толкова увлечен в празненството, че изгуби всякакво чувство за време. Осъзнаваше само смеха, чуждите думи, които се носеха над главата му, и меката топлина, останала в стомаха му от фаелнирв. Неуловимата музика на арфите шептеше едва в ушите му и запращаше тръпки на вълнение по гърба му. От време на време улавяше премрежения поглед на жената-дете, която го наблюдаваше, дори докато се хранеше.

Единствено Аря мълчеше. Не бе продумала повече от десетина думи и Ерагон използва първото затишие в пиршеството, за да я заговори. Аря се раздвижи.

— Дори Аджихад не знаеше.

— Какво?

— Извън Ду Велденварден не съм казвала никому коя съм. Само Бром… защото ме срещна за първи път тук, но запази тайната ми по моя молба.

Ерагон се зачуди дали му го обяснява от чувство за дълг, или защото се чувства виновна, че ги е измамила.

— Веднъж Бром каза, че онова, което елфите не казват, е по-важно от онова, което казват.

— Да, той ни разбираше добре.

— Но защо? Щеше ли да има значение, ако някой знаеше?

Този път Аря се поколеба.

— Когато напуснах Елесмера, не исках да ме почитат заради потеклото ми, пък и то нямаше връзка с мисията ми при джуджетата и Варден. Нямаше никакво отношение към това, което бях станала… и към това коя съм.

Тя погледна към кралицата.

— Можеше да кажеш поне на мен и Сапфира.

Елфката се въздържа да реагира на упрека в гласа му.

— Нямах причини да подозирам, че отношенията ми с Исланзади са се подобрили и ако ви кажех, това нямаше да промени нищо. Моите мисли са си само мои, Ерагон.

Той се изчерви, давайки си сметка за скритото значение на тези думи: Защо й беше на нея — дипломат, принцеса, елфка, по-възрастна и от баща му, и от дядо му, които и да бяха те — да доверява на един шестнадесетгодишен хлапак тайните си?

— Е, поне се сдобри с майка си — измърмори той.

Тя се усмихна странно.

— Имах ли избор?

В този момент Благден скочи от рамото на Исланзади и пристъпи към средата на масата, клатейки глава наляво-надясно в подигравателни поклони. Спря се пред Сапфира, изкашля се и заграчи:

Елфите замръзнаха и пребледняха, в очакване на реакцията на Сапфира. След дълго мълчание тя вдигна поглед от своя сладкиш от дюли и издиша облаче дим, което обгърна Благден.

— Ядем и малки птици — каза драконът, излъчвайки мислите си, така че всички да ги чуят.

И докато гарванът се запрепъва назад, кашляйки възмутено и пляскайки с криле, за да прочисти въздуха от дима, елфите се заливаха от смях.

— Извинявам се за нескопосаните стихчета на Благден — каза Исланзади. — Винаги е имал груб език, въпреки опитите ни да го опитомим.

— Приемам извинението — отвърна спокойно Сапфира и се върна към сладкиша си.

— Откъде идва той? — запита Ерагон, търсейки повод отново да заговори Аря.

— Някога Благден е спасил живота на баща ми — отвърна елфката. — Евандар се биел с ургал, но се спънал и изпуснал меча си. Преди чудовището да го удари, един гарван скочил отгоре му и изкълвал очите му. Никой не знае защо птицата го е направила, но това отвличане на вниманието позволило на Евандар да спечели битката. Баща ми винаги е бил щедър, така че дари гарвана с интелигентност и дълъг живот. Заклинанията обаче имали два непредвидени странични ефекта: Благден изгубил цвета на перата си и придобил способността да предугажда определени събития.

— Може да вижда в бъдещето? — запита Ерагон, удивен от чутото.

— Да вижда? Не. Просто да чувства какво предстои. Във всеки случай винаги говори с гатанки, повечето от които не са нищо повече от глупости. Но помни, че ако някога Благден дойде при теб и ти каже нещо различно от шега или подигравка, ще бъде добре да се вслушаш в думите му.

Когато вечерята приключи, Исланзади се изправи, предизвиквайки вихрушка от движения, защото всички се разбързаха да я последват.

— Късно е и съм изморена — каза кралицата. — Ще се оттегля в будоара си. Сапфира, Ерагон, моля елате с мен, искам да ви покажа къде ще спите тази нощ.

Исланзади повика Аря с жест, а после се отдръпна от масата. Дъщеря й я последва.

Докато заобикаляше струпаните елфи заедно със Сапфира, Ерагон спря до жената-дете, хипнотизиран от дивите й очи. Тези очи, тази рошава коса, тези остри зъби — изведнъж си спомни къде е виждал подобно създание.

— Ти си котколак, нали? — Тя примигна, а после оголи зъби в опасна усмивка. — Срещнах един от вашата раса в Теирм и Фардън Дур. Казва се Солембум.

Усмивката й се разшири.

— Да. Той е добър. Хората ме отегчават, но той смята, че да пътува с тази вещица Анджела е забавно.

После погледът й се насочи към Сапфира и тя нададе приятелски гърлен звук — наполовина ръмжене, наполовина мрънкане.

— Как се казваш? — запита я драконът.

— Имената са могъща сила в сърцето на Ду Велденварден, драконе, да, наистина са такива. При все това… сред елфите съм известна като Наблюдателя, и като Бързата лапа, и като Танцьорката в сънищата, но вие можете да ме наричате Мауд. — Тя отметна къдравата си коса. — По-добре да догоните кралицата, деца. Тя не обича мудни глупаци.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, Мауд — каза Ерагон, после се поклони, а Сапфира сведе глава. Младежът хвърли поглед към Орик, чудейки се дали и джуджето ще ги последва, а после затича след Исланзади.

Настигнаха кралицата точно когато пристъпваше към основата на едно дърво. В дънера бе вдълбана стълба, която се издигаше спираловидно нагоре към няколко стаи-глобуси, сгушени сред короната, насред плетеница от клони.

Исланзади вдигна елегантно ръка и посочи към гнездото.

— Ще се наложи да стигнеш дотам с летене, Сапфира. Стълбищата ни не са отглеждани с идеята по тях да вървят дракони. — После се обърна към Ерагон: — Тук живееше водачът на Драконовите ездачи по време на престоя си в Елесмера. Предоставям ти покоите, защото ти си наследникът на тази титла… и ти се полага по право.

Преди Ерагон да успее да й благодари, кралицата го подмина и си тръгна с Аря, която го погледна изпитателно и изчезна сред дълбините на града.

— Е, нека видим какви удобства са ни осигурили — каза Сапфира. После скочи във въздуха и се понесе около дървото, балансирайки върха на едното си крило перпендикулярно на земята.

Когато Ерагон стъпи на първото стъпало, се убеди, че думите на Исланзади са истина — стълбите и дървото бяха едно цяло. Кората под краката му бе гладка и равна, излъскана от краката на множеството елфи, но въпреки това бе част от дънера, както и подобният на паяжина парапет.

Тъй като бяха изградени спрямо фигурите и способностите на елфите, стъпалата се оказаха твърде стръмни за Ерагон и скоро краката започнаха да го болят. Дишаше толкова тежко, че когато достигна върха и премина през вратата, разположена в пода на една от стаите, застана с ръце на коленете си и се наведе напред, задъхан.

Когато пулсът му се нормализира, огледа наоколо. Намираше се в кръгъл вестибюл с пиедестал в центъра. От него се издигаше изящна скулптура на две бледи ръце, които се преплитаха, без да се докосват. Три платнени врати водеха отвъд — към семпло обзаведена трапезария за най-много десетина човека, другата — към шкаф с дупка в пода, чиято функция Ерагон не можа да разбере, а последната — към спалня, гледаща към ширналата се под тях Ду Велденварден.

Младежът свали един фенер от куката му на тавана и влезе в спалнята, съпроводен от сенките, които заскачаха и се завихриха в див танц. В отсрещната стена имаше капковиден отвор с размер на дракон. В стаята имаше още легло, разположено така, че да гледа към небето и луната, докато лежи по гръб; камина, направена от твърдо и студено като стомана сиво дърво и нещо като огромна вана с нисък ръб, застлана с одеяла и явно предвидена за легло на Сапфира.

Докато той разглеждаше, тя се спусна и кацна на ръба на отвора. Люспите й блестяха като съзвездие от сини звезди. Зад нея последните лъчи слънчева светлина проблясваха из гората, рисувайки различни картини върху хълмовете в мъгливи кехлибарени краски, сред които игличките блестяха като нажежено желязо. Светлината прогони сенките към виолетовия хоризонт. От тази височина градът изглеждаше като множество поляни в обширния горски таван — острови на спокойствие сред неспокойния зелен океан. Чак сега Ерагон си даде сметка за истинския размер на Елесмера. Елфическата столица се простираше на мили.

— Ако Враел е живял по този начин, това само показва, че Ездачите заслужават още повече уважението ми — каза той. — Много по-простичко и скромно, отколкото очаквах.

Цялата къща-дърво потръпна леко в отговор на по-силен повей на вятъра.

Сапфира подуши одеялата си.

— Все още не сме видели Вроенгард — предупреди го тя, но Ерагон почувства, че споделя мнението му.

Докато момчето затваряше платнището към спалнята, видя в ъгъла нещо, което не бе забелязало досега: спираловидно стълбище, издигащо се нагоре в тъмен дървен комин. Той вдигна фенера и започна да се катери предпазливо. След около двадесет стъпки се озова в кабинет с тежко бюро, отрупано с пера, мастило и хартия, но не и пергаменти. Имаше и още едно драконово легло, а в отсрещната стена — драконов отвор, подобен на този в спалнята.

— Сапфира, ела и виж.

— Как? — запита тя.

— Мини отвън.

Ерагон изтръпна за миг, защото чу цепещата се дървесна кора под ноктите на Сапфира, докато тя излизаше от спалнята. После долетя при него.

— Е, доволна ли си? — запита я.

Тя смигна със сините си очи, а после продължи с разглеждането на стените и мебелировката.

— Чудя се как ли запазват топлината в стаите, когато всички са отворени към дъжда и вятъра — зачуди се тя.

— Не знам.

Ерагон огледа стените от всяка страна на отвора, прокарвайки пръсти по абстрактните фигури, които дървото бе родило под песента на елфите. Спря, напипвайки вертикална резка. Бръкна и дръпна леко. От стената се разви прозрачна мембрана. Момчето я придърпа пред портала и откри втора резка, в която да закрепи подгъва на странния плат. В мига, в който го стори, притокът на въздух отвън престана.

— Ето го и отговора ти — каза той.

После освободи мембраната и тя се залюля напред-назад, докато се навиваше.

Когато се върнаха в спалнята, Ерагон разопакова вещите си, а Сапфира се засуети около новото си ложе. Младежът подреди внимателно щита, ръкавиците, наколенниците, налакътниците, качулката и шлема, а после съблече туниката и махна подплатената си с кожа ризница. Седна на леглото гол до кръста и загледа металните плочки. Чак сега забеляза приликата им с люспите на Сапфира.

— Успяхме — каза той изумено.

— Дълго пътешествие… но да, успяхме. Имахме късмет, че по пътя не ни застигна някое злощастие.

Ерагон кимна.

— Сега ще разберем дали си е струвало. Понякога се чудя дали нямаше да е по-добре, ако бяхме останали в помощ на Варден.

— Ерагон! Знаеш, че имаме нужда от по-нататъшно обучение. Бром настояваше. Освен това Елесмера и Исланзади определено си заслужават целия този път.

— Може би. Какво мислиш за всичко това?

Сапфира раздели леко челюсти, за да разкрие зъбите си.

— Не знам. Елфите крият повече тайни дори и от Бром, а с магията си са способни дори на невъзможното. Не зная какви методи използват, за да растат дърветата им в подобни форми, нито как Исланзади призова онези цветя. Просто не го разбирам.

Ерагон почувства облекчение. Явно не бе единственият слисан от всички тези новости.

— Ами Аря?

— Какво за нея?

— Знаеш, това, че разбрахме каква е.

— Тя не се е променила с нищо. Различен е само начинът, по който я възприемаш ти.

Сапфира се изкиска дълбоко и гърлено — звукът бе като грохот на блъскащи се камъни. После сведе глава и я положи на предните си лапи.

Звездите блестяха ярко в небето. Из Елесмера се понесе приглушеното бухане на бухали. Светът спокойно и тихо заспиваше в пазвата на нощта.

Ерагон изпълзя под пухестите одеяла и понечи да загаси фенера, но ръката му застана в почуда. Ето че се намираше в столицата на елфите, на стотици метри височина, в леглото на Враел. Бе непосилно да го осмисли. Той се изправи, взе фенера в една ръка и Зар’рок в другата и изненадвайки Сапфира, се сгуши до топлия й корем. Тя тихо измърка и го обгърна с кадифеното си крило. После затвориха очи.

И заедно заспаха дълбоко в сърцето на Елесмера.