Първородният

Отзвук

На сутринта Роран видя през прозореца десетина мъже, които напускаха Карвахол в посока към водопада Игуалда, и бързо закуцука надолу по стълбите към кухнята.

Хорст седеше сам на масата и въртеше халба бира в ръцете си.

— Добро утро — каза той.

Роран изсумтя, откъсна парче хляб от самуна, оставен на тезгяха, и седна от другия край на масата. Докато се хранеше, забеляза почервенелите очи на Хорст и рошавата му брада. Предположи, че ковачът е стоял буден цяла нощ.

— Знаеш ли защо тази група отива към…

— Трябва да говорят със семействата си — прекъсна го Хорст. — Цяла сутрин някой поема нагоре към Гръбнака. — Той стовари халбата върху масата. — Нямаш и най-смътна идея какво направи, Роран. Цялото село е в хаос. Притисна ни в ъгъла и ни остави един-единствен изход — твоя план. Някои хора те намразиха заради това. Разбира се не малко от тях вече те мразеха и заради това, че ни докара тая беда на главата.

Хлябът имаше вкус на стърготини. Ако можеше да го преглътне, Роран щеше да извика: „Ерагон донесе този камък от планината, не аз“. Но каза друго:

— А останалите?

Хорст отпи от бирата си и се намръщи.

— Останалите те обожават. Никога не съм си мислел, че ще дойде ден, в който синът на Гароу ще запали пожар в сърцето ми с думите си, но ти успя, момче, наистина успя. — Той махна с ръка над главата си. — Всичко това? Построих го за Илейн и синовете ми. Отне ми седем години! Виждаш ли онази подпора над вратата отдясно? Счупих си три пръста на крака, за да я наместя. И знаеш ли какво? Ще се откажа от всичко заради онова, което каза снощи.

Роран не отговори. Това бе всичко, което искаше. „Решението е взето. Ще го приема без страх, независимо какво ще ми донесе, защото това е единственият път за бягство от Империята и за победа и… отмъщение!“

— Но… — продължи Хорст и се наведе, а черните му очи пламтяха под челото, — … помни, че ако реалността не съвпадне с приказните сънища, които ни описа снощи, ще имаш дългове за плащане. Когато дадеш на хората надежда и после им я отнемеш, те те унищожават.

Роран не се безпокоеше от това. „Ако стигнем до Сурда, бунтовниците ще ни приемат като герои. Ако не успеем, смъртта ни ще плати всички възможни дългове“.

— Къде е Илейн? — запита той, когато стана ясно, че ковачът няма повече за казване.

Хорст се намръщи.

— Отзад на двора. — Той се изправи и приглади туниката си над широките рамене. — Трябва да отида да почистя ковачницата и да реша кои сечива ще взема. Останалите ще скрия или унищожа. Империята няма да докопа моя труд.

— Ще ти помогна. — Роран избута стола си назад.

— Не — отвърна грубовато Хорст. — Това е дело, което мога да споделя единствено с Албрийч и Балдор. Ковачницата бе целият ми живот, както и техният… А и ти няма да си ни от голяма помощ с тази ръка. Остани тук. Може да помогнеш на Илейн.

След като ковачът излезе, Роран отвори задната врата и видя жена му да говори с Гертруде до голямата купчина подпалки. Лечителката постави ръка на челото му.

— Аха. Боях се да не би да имаш треска след снощните вълнения. Но цялото ти семейство е здраво като камък. Не можех да повярвам на очите си, когато Ерагон започна да ходи само след два дни, въпреки че краката му бяха одрани до кокал.

Роран се вкочани при споменаването на братовчед му, но тя не забеляза.

— Да видим как е рамото ти.

Младежът наведе врат, за да може Гертруде да се пресегне зад гърба му и да развърже възела на превръзката. След това внимателно я разгъна, ловко пъхна пръсти под настойката, положена върху раната, и я отлепи.

— Олеле — възкликна тя.

Във въздуха се разнесе злокобната миризма на гнило. Роран стисна зъби, за да спре гаденето, а после погледна надолу. Кожата под бинта бе побеляла и лепкава. Изглеждаше мека като гигантски родилен белег. Лечителката бе зашила следите от ухапването, докато той бе в несвяст, и сега за пръв път видя назъбената розова линия, покрита със засъхнала кръв. Заради подуването и възпалението конците от котешки черва се бяха впили болезнено в плътта, като процеждаше мътна течност.

Гертруде изцъка с език, докато го оглеждаше, а после върна бинтовете на мястото им и погледна Роран в очите.

— Раната заздравява, но плътта може да гангреняса. Рано е да преценя, но ако това стане, ще трябва да… обгорим рамото.

Той кимна.

— Ще мога ли да използвам ръката си, когато зарасне?

— Стига мускулът да заздравее правилно. Също така зависи за какво искаш да я използваш. Ти…

— Ще мога ли да се бия?

— Ако искаш да се биеш — отвърна Гертруде бавно, — препоръчвам да се научиш да използваш лявата ръка.

Тя го потупа по бузата, обърна се и тръгна забързано към колибата си.

„Ръката ми“. Роран се загледа в бинтования крайник, сякаш не бе сигурен дали наистина му принадлежи. Не си бе давал сметка колко силно зависи духовната сила от силата на тялото. Раните на плътта причиняваха травми на психиката и обратно. Той се гордееше с тялото си и тревожната перспектива го изпълваше с паника. „Е, нищо — усмихна се през зъби, — при всички случаи ще ми остане белег и винаги ще ми напомня за тази битка“.

Илейн го хвана и поведе обратно към къщата, където сложи да ври чай с мента.

— Ти наистина я обичаш, нали?

— Моля? — Той я погледна изненадан.

Илейн положи ръка на корема си.

— Катрина. — Усмихна се. — Не съм сляпа. Знам какво направи заради нея и се гордея с теб. Не всеки мъж би стигнал дотам.

— Всичко ще бъде без значение, ако не я освободя.

Чайникът започна да свири пронизително.

— Сигурна съм, че ще успееш… по един или друг начин. — Илейн наля чая. — Трябва да започнем да се готвим за пътуването. Първо, ще прегледам кухнята. Ще можеш ли през това време да отидеш до горе, за да ми донесеш всички дрехи, одеяла и останалото, което сметнеш за необходимо?

— Къде да го сложа? — запита Роран.

— В трапезарията ще е добре.

Тъй като планината бе твърде стръмна, а горите — твърде гъсти за каруци, провизиите трябваше да бъдат ограничени само до онова, което всеки от тях можеше да носи на гръб или на единия кон на Хорст. Другият трябваше да остане свободен за Илейн, когато пътят се окажеше твърде тежък за бременността й.

Фактът, че и други семейства в Карвахол нямаха достатъчно ездитни животни, които да носят едновременно и багажа им, и децата, старците или ранените, допълнително усложняваше ситуацията. Багажите трябваше да бъдат разделени. Въпросът обаче беше между кого, защото още не знаеха кой ще дойде.

Затова когато приключи с опаковането на нещата, които смяташе за задължителни — най-вече храна и завивки, — Илейн прати Роран да разбере дали някой няма нужда от допълнително място за багажа си, а пък ако няма, дали тя може да използва тяхното, защото имаше много предмети, макар и не от първа необходимост, а пък искаше да вземе.

Въпреки хората, бързащи по улиците, Карвахол бе обхванат от страшна тишина — едно неестествено спокойствие, което прикриваше трескавата активност зад стените на къщите. Почти всички ходеха със сведени глави, потънали в собствените си мисли.

Когато Роран пристигна пред дома на Орвал, се наложи да блъска мандалото почти минута, преди фермерът да му отвори.

— О, ти ли си, Стронгхамър — Орвал излезе на верандата. — Съжалявам, че те накарах да чакаш, но бях зает. С какво мога да ти помогна?

Той почукваше в дланта си дълга черна лула, а после започна да я върти нервно между пръсти. От вътрешността на къщата зад гърба му се чуваше как някой размества столовете из стаите и трополи с тигани и тенджери. Роран бързо предаде молбата на Илейн. Орвал примижа към небето.

— Мисля, че имам достатъчно място за моите неща. Разпитай наоколо и ако все още ти трябва място, моите два вола могат да понесат и още малко отгоре.

— Значи и ти идваш?

Мъжът пристъпи от крак на крак с неудобство.

— Е, не съм го казал. Просто… се приготвяме, в случай че има нова атака.

— Аха.

Озадачен, Роран отиде до дома на Киселт. Скоро откри, че никой не иска да разкрие дали е решил да замине — дори когато бе ясно, че стяга вързопите.

И всички се отнасяха към него с уважение, което го притесняваше. Виждаше го в дребните им жестове — съболезнования за нещастието му, почтително мълчание, докато говореше, и изказване на съгласие, когато споделяше мислите си. Сякаш делата му го бяха издигнали в очите на хора, които бе познавал от раждането си, и ги бе смирило, отваряйки бездна помежду им.

„Белязан съм“ — помисли си Роран, докато куцаше сред калта. Спря се пред една локва и се наведе да огледа отражението си, любопитен дали ще открие промяната.

Видя мъж, в опърпани и изцапани с кръв дрехи, с превит гръб и осакатена ръка, завързана пред гърдите му. По врата и бузите му растеше брада, а косата му се бе сплъстила на оплетени кичури. Но най-плашещи бяха очите му, хлътнали дълбоко в орбитите си, като на мъченик. От тези мрачни пещери погледът му пламтеше като нажежена от мъка, омраза и копнеж разтопена стомана. По лицето му пропълзя крива усмивка. Май му харесваше как изглежда. Външността му отразяваше чувствата. Сега разбираше как е успял да повлияе на селяните. Оголи зъби. „Мога да използвам този облик. Мога да го използвам, за да унищожа Ра’зак“.

После вдигна глава и продължи нагоре по улицата, доволен от себе си. В този миг към него се приближи Тейн и го сграбчи сърдечно.

— Стронгхамър! Представа си нямаш колко се радвам да те видя.

— Нима? — Роран се зачуди да не би светът да се е обърнал наопаки през нощта.

Тейн кимна отривисто.

— Откак нападнахме войниците, всичко ми се струваше безнадеждно. Боли ме да го призная, но е истина. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, все едно всеки миг ще падна в кладенец. Ръцете ми трепереха, чувствах се зле. Мислех си, че някой ме е отровил! Беше по-лошо от смъртта. Но онова, което ни каза вчера, ме излекува на мига и сега най-сетне отново знам, че на този свят има неща, като смисъл, цел и посока! Аз… не мога да опиша ужаса, от който ме спаси. Имам дълг към теб. Ако се нуждаеш от нещо, каквото и да е, кажи ми и ще помогна.

Силно трогнат от думите на фермера, Роран стисна дланта му в отговор и каза:

— Благодаря ти, Тейн. Благодаря ти!

Мъжът сведе глава със сълзи на очи, а после го пусна и го остави сам насред улицата.

„Какво направих?“