Първородният

Неочакван приятел

Роран вече бе извадил чука от колана и тъкмо ставаше от стола, когато чу името на баща си. Само това го спря да не скочи през стаята и да повали Джеод в несвяст. „Откъде знае кой е Гароу?“ До него Лоринг и Биргит скочиха на крака и извадиха ножове от дългите си ръкави. Дори Нолфаврел се приготви за бой с кинжал в ръка.

— Ти наистина си Роран, нали? — запита тихо Джеод. Той не изглеждаше уплашен от оръжията им.

— Как разбра?

— Защото Бром доведе Ерагон тук, а ти приличаш на братовчед си. Когато видях твоята рисунка до тази на Ерагон, осъзнах, че Империята сигурно се е опитала да те залови, а ти си избягал. Макар че… — погледът на Джеод се насочи към другите трима. — По никакъв начин не можех да подозирам, че ще вземеш останалата част от Карвахол със себе си.

Вцепенен от изненада, Роран се отпусна в стола и постави чука на коленете си, готов да го използва.

— Ерагон е бил тук?

— Да. А също и Сапфира.

— Сапфира?

Джеод изглеждаше изненадан.

— Нима не знаеш?

— Да знам какво?

Мъжът помълча около минута, изпаднал в размисъл.

— Мисля, че дойде време да спрем да се лъжем, Роран Гароусон, и да говорим открито и без измами. Мога да отговоря на много от въпросите, които сигурно имаш, например защо те преследва Империята. Но в замяна искам да знам причината да дойдеш в Теирм… истинската причина.

— А защо да ти вярваме, Дългуч? — запита Лоринг. — Може пък да си шпионин на Галбаторикс.

— Бях приятел на Бром над двадесет години, преди да стане разказвач в Карвахол — отвърна Джеод. — И направих всичко възможно да им помогна с Ерагон, докато бяха под моя покрив. Но тъй като никой от тях не е тук, за да свидетелства, оставям живота си във ваши ръце. Можете да правите с мен каквото искате. Бих могъл да викам за помощ, но няма да го направя. Нито пък ще се бия с вас. Искам само да ми кажете историята си и да чуете моята. После ще решите сами как да постъпите. При мен сте в безопасност, така че каква вреда може да има в приказките?

Биргит улови погледа на Роран с рязко движение на брадичката.

— Може би просто се опитва да си спаси кожата.

— Може би — отвърна той. — А може би — не! Трябва да разберем какво знае.

Младежът провлачи стола си през стаята, залости с облегалката дръжката на вратата и седна на него, така че никой да не може да влезе и да ги свари неподготвени. После насочи чука си към Джеод.

— Добре. Искаш да говорим? Тогава нека си поговорим.

— Бих предпочел ти да говориш пръв.

— Ако го сторя, а после не ни харесат отговорите ти, ще се наложи да те убием — предупреди го Роран.

Джеод скръсти ръце.

— Така да бъде.

Въпреки нежеланието си, младежът се впечатли от смелостта на търговеца. Той изглеждаше спокоен за съдбата си, макар и по доста мрачен начин.

— Така да бъде — повтори като ехо Роран.

Той беше разказвал историята за пристигането на Ра’зак в Карвахол много пъти, но никога досега не ги бе описвал толкова детайлно на друг човек. Сега, когато го направи, осъзна колко много са преживели за толкова кратко време и колко лесно е било за Империята да ги унищожи в долината Паланкар. Съживяването на стария ужас се оказа болезнено за Роран. Поне му достави удоволствие да види неприкритото удивление на Джеод, когато чу как селяните са изгонили войниците и Ра’зак от лагера им, а после научи за обсадата на Карвахол, предателството на Слоун, отвличането на Катрина, как Роран бе убедил всички да напуснат, а също и трудностите по пътя към Теирм.

— В името на изгубените крале! — възкликна търговецът. — Това е наистина невероятна история! Невероятна! Като си помисля, че сте успели да отблъснете Галбаторикс и сега цяло село се крие до стените на един от най-големите градове в Империята, а кралят дори не подозира… — той поклати глава, очевидно възхитен.

— Аха, такова е положението ни — изръмжа Лоринг, — и в най-добрия случай е на ръба на катастрофата, така че по-добре ни обясни хубаво защо трябва да рискуваме, като те оставим жив.

— Това ме поставя в също толкова голяма…

Той млъкна, защото някой натисна дръжката на вратата зад стола на Роран и се опита да влезе. След това заудря по дъбовото дърво. В коридора проехтя женски глас:

— Джеод! Пусни ме да вляза, Джеод! Не можеш да се криеш вечно в тази пещера.

— Може ли? — измърмори търговецът.

Роран щракна с пръсти към Нолфаврел и момчето му метна кинжала си. Той се стрелна зад бюрото и притисна острието в гърлото на Джеод.

— Накарай я да се махне!

Джеод повиши глас:

— В момента не мога да говоря. Имам делова среща.

— Лъжец! Ти нямаш работа. Банкрутирал си! Излез и се изправи срещу мен, страхливец такъв! Какъв мъж си изобщо, като не смееш да погледнеш жена си в очите? — тя замълча за момент, сякаш очакваше отговор, а после крясъците й станаха още по-силни: — Страхливец! Безхарактерен плъх, мръсен жълтокож ездач на овце! Нямаш акъл да ръководиш закусвалня, а какво остава за голямо предприятие! Баща ми никога не би изгубил толкова много пари!

Роран потрепери, докато слушаше потока от обиди. „Не мога да го удържа, ако тя продължи още дълго“.

— Замълчи, жено! — нареди Джеод и настана тишина. — Късметът ни може да се обърне към по-добро, ако проявиш поне малко здрав разум и млъкнеш, вместо да пищиш като жената на рибар.

Отговорът й беше студен:

— Тогава ще бъда на твое разположение в трапезарията, скъпи съпруже, и ако не се появиш преди вечеря и не ми обясниш всичко, ще напусна тази прокълната къща и никога повече няма да се върна.

Звукът на стъпките й утихна в далечината.

Когато беше сигурен, че се е махнала, Роран свали кинжала от врата на Джеод и върна оръжието на Нолфаврел, след което отново седна на стола си до вратата.

Търговецът потърка врат и горчиво изстена:

— Ако не се разберем, по-добре ме убийте. Ще бъде доста по-лесно, отколкото да обяснявам на Хелън, че съм й крещял за нищо.

— Съчувствам ти, Дългуч — каза Лоринг.

— Вината не е нейна… наистина. Тя просто не разбира защо ни сполетяха толкова много нещастия — Джеод въздъхна. — Може би е моя вината, че не посмях да й кажа.

— Какво да й кажеш? — обади се Нолфаврел.

— Че съм агент на Варден — мъжът замълча, когато видя втрещените им изражения. — Може би трябва да започна от самото начало. Роран, чувал ли си през последните месеци слуховете, че има нов Ездач, който се противопоставя на Галбаторикс?

— Шушука се тук-там, да, но нищо, на което бих повярвал.

Джеод се поколеба.

— Не знам как иначе да го кажа, Роран… но в Алагезия наистина има нов Ездач и той е твоят братовчед Ерагон. Камъкът, който е открил в Гръбнака, е драконовото яйце, което помогнах на Варден да откраднат преди години от Галбаторикс. Драконът се е излюпил за Ерагон и той го нарекъл Сапфира. Затова и Ра’зак са дошли в долината Паланкар първия път. Сега са се върнали, защото Ерагон вече е опасен враг на Империята и Галбаторикс се е надявал, че като те залови, ще може да го спре.

Роран отметна глава и се разсмя толкова силно, че от очите му потекоха сълзи, а стомахът му се сви на топка. Лоринг, Биргит и Нолфаврел го гледаха с ужас, но на него не му пукаше. Смееше се на абсурдните твърдения на Джеод. Смееше се и на ужасяващата възможност да са истина.

Опитвайки се да си поеме дъх, Роран малко по малко се върна към нормалното си състояние, въпреки отделните изблици на истеричен кикот. Той избърса очи с ръкава си и погледна към Джеод. На лицето му се изписа безумна усмивка.

— Пасва на фактите, признавам го. Но мога да измисля още половин дузина обяснения, които също ще пасват.

— Ако камъкът на Ерагон е бил драконово яйце, кажи ни откъде се е взело — включи се Биргит.

— О, това е история, с която съм добре запознат… — започна Джеод.

Удобно настанен в стола си, Роран изслуша недоверчиво фантастичната история, в която Бром — мърморещият стар Бром — някога бил Ездач и уж помогнал в основаването на Варден. Джеод открил таен проход в Уру’баен и Варден успели да откраднат последните три яйца на Галбаторикс, но накрая им останало само едно, след като Бром се преборил и убил Морзан Клетвопрестъпника. И сякаш това не беше достатъчно абсурдно. Джеод продължи с описанието на договора между Варден, джуджетата и елфите, според който яйцето трябвало да се пренася между Ду Велденварден и планините Беор. Именно по този начин то се оказало близо до покрайнините на голямата гора, заедно с носителите си, когато една Сянка им устроила засада.

„Сянка, ха!“ — помисли си Роран.

Но колкото и да бе скептичен, заслуша с удвоен интерес, когато Джеод започна да описва как Ерагон намерил яйцето и отгледал дракона Сапфира в гората до фермата на Гароу. Роран бе твърде зает по онова време, защото се готвеше да замине към мелницата на Демптън в Теринсфорд, но си спомняше колко разсеян изглеждаше братовчед му, как прекарваше всеки възможен миг навън, вършейки кой знае какво…

Когато търговецът обясни как и защо е умрял Гароу, младежът почувства, че го обзема ярост, че Ерагон е посмял да държи дракона в тайна, след като това толкова очевидно ги е излагало на опасност. „Негова е вината, че баща ми е мъртъв!“

— Какво си е мислел?! — избухна той.

Начинът, по който Джеод го изгледа с разбиращо спокойствие, го разяри още повече.

— Съмнявам се, че Ерагон е знаел какво прави. Ездачите и техните дракони са толкова силно обвързани, че често е трудно да различиш единия от другия.

— Но как, как… — промърмори Роран. — Заради него извърших не по-малко ужасни неща.

— Имаш правото да се чувстваш така — отвърна търговецът. — Но не забравяй, че причината Ерагон да напусне долината Паланкар е била да защити теб и всички останали. Вярвам, че за него този избор е бил невероятно труден. От негова гледна точка той се е жертвал, за да осигури безопасността ти и да отмъсти за Гароу. И макар пътуването му да не е постигнало желания ефект, сам разбираш, че ако беше останал, щяха да се случат още по-ужасни неща.

Роран не каза нищо повече, докато Джеод не спомена причината Бром и Ерагон да дойдат в Теирм. Причината, оказа се, била да се опитат да открият леговището на Ра’зак чрез търговеца.

— И успяхте ли? — извика младежът и скочи на крака.

— Да, успяхме.

— И къде са те? Мътните го взели, човече, кажи ми! Знаеш колко е важно това за мен!

— От записите изглеждаше очевидно, че леговището се намира сред планина, наречена Хелгринд, близо до Драс-Леона. От Варден научих, че Ерагон е потвърдил това.

Роран сграбчи чука си от превъзбуда. „Пътят до Драс-Леона е дълъг, но от Теирм тръгва единственият проход между него и южния край на Гръбнака. Ако успея да отведа всички в безопасност някъде по брега, ще съм в състояние да отида в Хелгринд, да спася Катрина, ако е там, а после да вървя по течението река Джийт до Сурда“.

Очевидно мислите на Роран се четяха по лицето му, защото Джеод каза:

— Няма как да стане.

— Моля?

— Никой не може да превземе Хелгринд. Това е гол черен камък, невъзможен за изкачване. Помисли за гнусните изчадия, които Ра’зак яздят. Вероятно леговището им е някъде близо до върха на скалата. Как тогава ще ги достигнеш? А и дори да стане, наистина ли вярваш, че можеш да надвиеш двамата Ра’зак и двете им чудовища. Ами ако са повече? Не се съмнявам, че си страховит воин — все пак двамата с Ерагон сте от една кръв, — но тези врагове са по-могъщи от всеки обикновен човек.

Роран поклати глава.

— Не мога да изоставя Катрина. Трябва да се опитам да я освободя, дори това да струва живота ми.

— По никакъв начин няма да й помогнеш, ако просто умреш — смъмри го Джеод. — Бих си позволил един съвет: опитай да достигнеш Сурда според плана. Щом се озовете там, Ерагон ще ти помогне. Дори Ра’зак не могат да се изправят срещу един Ездач и неговия дракон в открита битка.

В ума си Роран видя огромните сивокожи зверове, които яздеха осквернителите. Не му се искаше да го признае, но знаеше, че не е в състояние да убие подобни създания, независимо от силата на волята се. В мига, в който прие тази истина, той повярва на историята на Джеод. Защото, ако откажеше да го направи, Катрина щеше да е завинаги загубена за него.

„Ерагон — помисли си той. — Ерагон! В името на кръвта, която пролях и която лепне по ръцете ми, кълна се в гроба на баща си, че ще те накарам да изкупиш вината си, като нападнеш Хелгринд заедно с мен. Щом ти си виновен за тази бъркотия, ще те принудя да я оправиш“.

Роран махна на Джеод.

— Продължавай с разказа си. Нека чуем остатъка от тази налудничава история, преди денят да е приключил.

Търговецът разказа за смъртта на Бром, за Муртаг — сина на Морзан, за залавянето и бягството в Гил’еад. Продължи с отчаяния опит за спасяване на елфката, за ургалите и джуджетата, а накрая завърши с битката в място, наречено Фардън Дур, където Ерагон победил Сянката. След това Джеод им описа как Варден напуснали планините Беор и тръгнали към Сурда, а сега Ерагон бил дълбоко в сърцето на Ду Велденварден, където изучавал мистериозните тайни на елфите за изкуството на магията и битката. Очаквало се обаче скоро да се върне.

Когато той замлъкна, Роран извика Лоринг, Биргит и Нолфаврел в най-далечния ъгъл на стаята и ги запита за мненията им. Снишавайки глас, Лоринг каза:

— Не мога да преценя дали лъже, или не, но всеки, способен да изплете приказка като тази, когато е заплашен от смърт, заслужава да живее. Нов Ездач! При това Ерагон! — той поклати глава.

— Биргит? — запита Роран.

— Не знам. Толкова е странно… — тя се поколеба. — Но трябва да е истина. Новият Ездач е единственото логично обяснение на факта, че Империята ни преследва с такова ожесточение.

— Аха — съгласи се Лоринг. Очите му заблестяха от въодушевление. — Оплели сме се в много по-мащабни събития от онези, които мислехме. Нов Ездач. Само помисли! Старият ред ще бъде пометен, казвам ви… Оказа се прав, Роран.

— Нолфаврел?

Момчето си придаде сериозен вид, гордо, че са го попитали. Той прехапа устни, а после каза:

— Джеод ми изглежда честен. Мисля, че можем да му вярваме.

— Добре тогава — каза Роран. Той отиде при търговеца, подпря се на ръката си в края на бюрото и заговори: — Два последни въпроса, Дългуч. Как изглеждат Бром и Ерагон? И как разпозна името на Гертруде?

— Познах го, защото Бром спомена, че е оставил писмо за теб при нея. Що се отнася до това как изглеждат: Бром бе малко по-нисък от мен. Имаше гъста брада, гърбав нос и носеше крива тояга със себе си. Бих казал, че беше доста досаден на моменти.

Роран кимна в съгласие — това си беше Бром.

— Що се отнася до Ерагон, той е… млад. Кестенява коса, кафяви очи, белег на китката и не спира да задава въпроси.

Роран отново кимна. Нямаше съмнение, че говореше за братовчед му.

Младежът закачи чука на колана си. Биргит, Лоринг и Нолфаврел също прибраха оръжията си. После Роран отмести стола от вратата и четиримата отново заеха местата си като цивилизовани люде.

— А сега какво, Джеод? — запита Роран. — Можеш ли да ни помогнеш? Разбирам, че ситуацията ти е тежка, но ние… ние сме отчаяни и нямаме към кого да се обърнем. Като агент на Варден, можеш ли да ни гарантираш защитата ни? Готови сме да им служим, ако ни пазят от гнева на Галбаторикс.

— Варден ще бъдат повече от щастливи да ви приемат. Повече от щастливи — отвърна търговецът. — Подозирам, че вече сте го предположили. Що се отнася до помощта… — той прокара длан през лицето си и се вгледа отвъд Лоринг към редиците книги по рафтовете. — Вече почти цяла година зная, че истинската ми самоличност, както и тази на мнозина други търговци тук и по други места, които помагат на Варден, е известна на Империята. Заради това не смеех да избягам към Сурда. Ако се опитам, имперските сили ще ме арестуват и кой знае какви ужаси ме чакат после? Трябваше да наблюдавам унищожаването на търговията ми, без да мога да направя нищо. И което е по-лошо, сега, когато не мога да се свържа с Варден, а и те не смеят да ми пращат послания, се боях, че лорд Ристарт ще ме окове във вериги и ще ме прати в подземията, защото вече не представлявам интерес за Империята. Буквално всеки ден, откак обявих банкрут, очаквам това да се случи.

— Може би искат да избягаш, за да могат да заловят и онези, които ще вземеш със себе си — предположи Биргит.

Джеод се усмихна.

— Може би. Но сега, когато сте тук, имам такава идея за измъкване, каквото никога не би им хрумнала.

— Значи имаш план? — запита Лоринг.

На лицето на търговеца се изписа злобна усмивка.

— О, да, имам план. Забелязахте ли „Драконово крило“ на пристанището?

Роран си спомни кораба.

— Да.

— „Драконово крило“ е собственост на компанията „Блекмур“, която принадлежи на Империята. Те пренасят провизии за армията, която е в пълна мобилизация напоследък. Набират селяни и си присвояват коне, магарета и биволи. — Джеод повдигна вежди. — Не съм сигурен какво точно означава това, но е възможно Галбаторикс да планира нашествие в Сурда. Във всеки случай следващата седмица „Драконово крило“ трябва да отплава за Фейнстър. Това е най-добрият кораб, строен някога, по планове на най-великия корабостроител Кинел.

— И ти искаш да го откраднеш — заключи Роран.

— Именно. Не само за да напакостя на Империята или защото „Драконово крило“ е теоретично най-бързият кораб с подобни размери, но и защото вече е натоварен с провизии за дълго пътуване. Храната ще стигне за цялото село.

Лоринг се изсмя.

— Дано можеш да го управляваш сам, Дългуч! Никой от нас не знае какво да прави на нещо по-голямо от шлеп.

— Няколко мъже от екипажите на корабите ми са все още в Теирм. Те са в същата позиция като мен, неспособни да се бият или да избягат. Сигурен съм, че ще ни подкрепят и ще прегърнат тази възможност. Те ще ви научат на всичко необходимо, когато се качим на „Драконово крило“. Няма да бъде лесно, но не виждам какъв избор имаме.

Роран се ухили. Планът му харесваше — бърз, решителен и неочакван.

— Спомена, че през последната година никой от корабите ти, нито на останалите търговци, служещи на Варден, не е достигнал целта си — каза Биргит. — Защо тогава очакваш тази мисия да успее?

Джеод дори не мигна.

— Защото този път ще ги изненадаме. Законът задължава търговските кораби да представят маршрута си пред властите на пристанището поне две седмици преди отплаване. Отнема много време да приготвиш кораб за тръгване, така че ако напуснем без предупреждение, на Галбаторикс ще му отнеме най-малко седмица, докато успее да изпрати преследвачи. И ако имаме късмет, няма да видим дори най-горната им мачта. Така че — завърши той, — ако желаете да опитаме, ето какво трябва да направим…