Първородният

Предчувствия за война

Триана се върна два часа по-късно, заедно с двама воини, които носеха едно отпуснато тяло. По заповед на магьосницата те пуснаха трупа на пода.

— Намерихме убиеца точно там, където Елва ни каза. Казваше се Драил.

Обзета от любопитство, Насуада огледа лицето на мъжа. Убиецът бе нисък на ръст, брадат и твърде обикновен, не по-различен от безброй други мъже в града. Тя усети някаква връзка с него, сякаш опитът за покушение и фактът, че тя бе поискала смъртта му, ги сближаваше по пътеките на небитието.

— Как умря? — попита. — Не виждам белези.

— Самоуби се с магия, когато надвихме защитите му и нахлухме в ума му… За жалост преди да успеем да поемем контрол над действията му.

— Успяхте ли да научите нещо, преди да умре?

— Да. Драил е част от стара мрежа агенти, разположена тук в Сурда и лоялна към Галбаторикс. Наричат се Черната ръка. Шпионират ни, саботират военните ни проекти и доколкото успяхме да разчетем спомените му — са отговорни за десетки убийства сред Варден. Очевидно са чакали шанса си да ви убият, откак дойдохме от Фардън Дур.

— Защо тази Черна ръка още не е премахнала крал Орин?

Триана сви рамене.

— Не мога да кажа. Може би Галбаторикс смята, че вие сте по-голяма заплаха от него. Ако случаят е такъв, то от мига в който осъзнаят, че сте защитена от атаките им… — погледът й се стрелна към Елва — … Орин няма да преживее и месец, освен ако не го пазят магьосници, при това денонощно. А може би Галбаторикс се въздържа от подобно действие, защото иска Черната ръка да остане незабелязана. Сурда винаги е съществувала само защото той го е позволявал. Сега, когато и тя се превърна в заплаха…

— Можеш ли да защитаваш и Орин — попита Насуада, обръщайки се към Елва.

Виолетовите очи на детето сякаш заблестяха.

— Може би, ако ме помоли мило.

Мислите на Насуада се движеха с бясна скорост, докато обмисляше как да премахне тази нова заплаха.

— Агентите на Галбаторикс могат ли да използват магия?

— Умът на Драил бе объркан, така че е трудно да се прецени — отвърна Триана. — Но бих предположила, че мнозина от тях са способни.

„Магия, магьосници…“ — изруга Насуада наум. Най-голямата опасност за Варден. Те можеха да четат мислите на хората и да открият информация, която напълно да унищожи организацията. Именно затова бе накарала цялото командно ядро на Варден да се научи да познава кога някой докосва умовете им и как да се предпазват от подобни опити. Насуада подозираше, че Орин и Хротгар са взели подобни предпазни мерки в собствените си правителства.

Но тъй като не беше възможно всички да овладеят това умение, една от множеството задачи на Ду Врангр Гата бе да откриват всеки, който шпионира умовете на хората. Цената на подобно бдение бе, че магьосниците шпионираха Варден също толкова, колкото и враговете си. Насуада се стремеше да скрива този факт от повечето си последователи, защото щеше да посее само омраза и недоверие. И на нея не й харесваше, но не виждаше алтернатива.

Онова, което научи за Черната ръка, само затвърди убеждението й, че по някакъв начин магьосниците трябва да бъдат контролирани.

— А защо не ги разкрихте по-рано? — запита тя. — Разбирам да пропуснете един убиец, но цяла мрежа от заклинатели, посветили се на нашето унищожение? Обясни ми, Триана.

Очите на магьосницата блеснаха гневно.

— Защото за разлика от Фардън Дур, тук не можем да проверяваме умовете на всеки. Има твърде много хора, за да сме в състояние да ги контролираме. Затова досега не знаехме нищо за Черната ръка, лейди Насуада.

Младата жена гневно сведе глава, но се овладя.

— Разбрано. Открихте ли самоличността на други от организацията?

— На неколцина.

— Добре. Използвайте ги, за да изровите и останалите. Искам да унищожиш Черната ръка, Триана. Избий ги така, както би прочистила напаст от насекоми. Ще ти дам всички мъже, от които имаш нужда.

Магьосницата се поклони.

— Както пожелаете, лейди Насуада.

Някой почука на вратата и стражите извадиха мечовете си. Разположиха се от двете страни на входа и после капитанът им отвори рязко и без предупреждение. Отвън стоеше един млад паж с ръка, вдигната за повторно почукване. Той зяпна удивено към тялото на пода, а после се обърна към капитана, който попита:

— Какво има, момче?

— Нося послание за лейди Насуада от крал Орин.

— Тогава го кажи, но побързай — каза Насуада.

Пажът се стегна.

— Крал Орин моли да го посетите в залата му за съвещания, защото е получил доклади от Империята, които изискват незабавното ви внимание.

— Това ли е всичко?

— Да, мадам.

— Трябва да вървя. Триана, вече разбра заповедите ми. Капитане, ще оставите ли един от хората си да се погрижи за Драил?

— Да, мадам.

— Също така искам да намерите прислужницата ми Фарика. Тя ще се погрижи за почистването на кабинета.

— Ами аз? — запита Елва и наклони глава.

— Ти ще дойдеш с мен — каза Насуада. — Тоест само ако се чувстваш достатъчно силна.

Момичето отметна глава и от малката й кръгла уста се изтръгна вледеняващ смях.

— Достатъчно силна съм, Насуада. А ти?

Без да й обръща внимание, водачката на Варден тръгна по коридора, заобиколена от стражите си. В горещината камъните в замъка миришеха на пръст. Зад гърба си чу топуркането на стъпките на Елва и дори се зарадва от факта, че зловещото дете трябва да подтичва, за да не изостане от крачката на възрастните.

Стражите останаха във вестибюла на залата за съвещания, а Насуада и Елва влязоха вътре. Стените бяха голи, сиви, студени и отразяваха военната природа на Сурда. Кралете на тази страна бяха посветили всичките си сили на това да бранят народа си от игото на Галбаторикс, а не да украсяват замъка „Боромео“ с безсмислени богатства като джуджетата в Тронхайм.

В главната стая бе поставена грубо изкована маса с дължина дванадесет стъпки, на която бе застопорена със забити кинжали в четирите си ъгъла огромна карта на Алагезия. Както повеляваше обичаят, Орин седеше начело, а различните му съветници, мнозина от които открито настроени зле към Насуада, заемаха местата отстрани. Съветът на старейшините също присъстваше. Тя забеляза тревогата по лицето на Йормундур и реши, че Триана трябва да му е казала за Драил.

— Сир, повикал сте ме?

Орин стана.

— Наистина. Тъкмо получихме… — той се спря насред изречението, защото видя Елва. — Ах, да, Блестящочела. Досега нямах възможността да те приема, макар че съм чувал много за проявите ти, и трябва да призная, че наистина любопитствах да те видя. Харесват ли ти покоите, които отредих за теб?

— Доста добри са, сир. Благодаря ви.

При звука на зловещия й глас на възрастен всички около масата потрепериха.

Първият министър Ървин се изправи рязко и насочи треперещ пръст към Елва.

— Защо сте довела тази… този… това създание тук?

— Забравяте възпитанието си, сър — отвърна Насуада, макар да разбираше тревогата на мъжа.

Орин се намръщи.

— Да, ако обичаш, въздържай се, Ървин. Но въпросът му е логичен, лейди Насуада. Не можем да позволим едно дете да наблюдава такива важни дела.

— Току-що Империята се опита да ме убие — отвърна сухо тя. Всички в стаята наскачаха с удивени възгласи. — Ако Елва не се бе намесила, щях да съм мъртва. В резултат я взех за своя довереница. Където съм аз, там ще е и тя.

„И нека се чудят какво точно е способна да направи“.

— Тези новини наистина са притеснителни! — възкликна кралят. — Хванахте ли виновника?

Виждайки нетърпеливите изражения на съветниците му, Насуада се поколеба.

— Смятам, че е най-добре да ви разкажа това насаме, сир.

На Орин, изглежда, не му хареса отговорът й, но не я притисна.

— Добре. Но моля, седнете! Току-що получихме изключително притеснителен доклад. — Когато Насуада зае мястото срещу него, а Елва се настани зад гърба й, той продължи: — Изглежда, шпионите ни в Гил’еад са били измамени относно положението на имперската армия.

— Как така?

— Те смятат, че армията е в Гил’еад, а ние получихме информация от един от хората ми в Уру’баен, че е видял огромна група хора, която се придвижвала на юг край столицата преди около седмица. Било е нощ, така че не е сигурен за числеността им, но е убеден, че армията е многократно по-голяма от шестнадесетте хиляди, които оформят ядрото на силите на Галбаторикс. Възможно е да са били над сто хиляди.

„Сто хиляди!“ В стомаха й се появи леден възел.

— Можем ли да му вярваме?

— Досегашните му доклади винаги са били точни.

— Не разбирам — каза Насуада. — Как Галбаторикс може да придвижи толкова много хора, без да го разберем? Дори само керваните с провизии трябва да са дълги цели мили. За всички ни е очевидно, че армията се мобилизира, но Империята изобщо не изглеждаше готова да я насъска срещу нас.

Тогава в разговора се включи Фалберд, плясвайки с ръка по масата, за да подчертае думите си:

— Значи сме били излъгани. Шпионите ни са били подведени с магия и са мислели, че армията все още се намира в казармите на Гил’еад.

Насуада пребледня.

— Единственият човек, достатъчно силен, за да създаде и поддържа толкова дълго илюзия с подобен мащаб…

— … е самият Галбаторикс — завърши мисълта й Орин. — Това беше и нашето заключение. Това означава, че най-накрая е изоставил леговището си и ни чака в открита битка. Дори и в този миг черният враг настъпва.

Ървин се наведе напред.

— Сега въпросът е как да отвърнем на заплахата. Трябва да го сторим, разбира се, но по какъв начин? Кога, къде и как? Собствените ни сили не са подготвени за сражение от подобни мащаби, а вашите, лейди Насуада — Варден — вече са привикнали на свирепия ритъм на войната.

— Какво намеквате? Че трябва да умрем за вас?

— О, аз само отбелязах. Приемете го, както намерите за добре.

— Сами не сме в състояние да се опълчим на подобна армия. Ще ни смажат — каза Орин. — Трябва да намерим съюзници. Нужен ни е Ерагон, особено ако ще се сблъскаме със самия Галбаторикс. Лейди Насуада, ще го повикате ли?

— Щях, ако можех. Но за съжаление, докато Аря не се върне при мен, нямам средството да се свържа с елфите или да призова Ерагон.

— В такъв случай трябва да се надяваме, че тя ще пристигне, преди да е станало твърде късно — отвърна Орин с натежал от тревога глас. — Не вярвам да можем да разчитаме на подкрепата на елфите в тази битка. Един дракон може да измине разстоянието между Аберон и Елесмера със скоростта на ястреб, но Красивия народ не може да се мобилизира и да прекоси същото разстояние толкова бързо. Остават джуджетата. Знам, че сте приятели с Хротгар от много години. Ще му изпратите ли молба за помощ от наше име? Джуджетата са ни дали обещанието си, че когато времето дойде, те ще се бият редом с нас.

Насуада кимна.

— Ду Врангр Гата имат уговорка с определени джуджешки магьосници, която ни позволява да си предаваме мигновени съобщения. Ще предам вашата… нашата молба. И ще поискам Хротгар да прати посланик до Серис, за да информира елфите за положението ни. Дори да не могат да помогнат, поне да са наясно.

— Добре. Намираме се доста далеч от Фардън Дур, но ако успеем да забавим Империята дори една седмица, джуджетата ще могат да стигнат навреме.

Последвалата дискусия се оказа много мрачна. Съществуваха множество тактики за надвиване над по-многоброен, макар и не задължително по-силен враг, но никой на масата не можеше да си представи как биха могли да победят Галбаторикс, особено при положение че Ерагон бе все още напълно безпомощен в сравнение с древния крал. Единственият им шанс бе да обградят новия Ездач с колкото се може повече магьосници, а после да принудят Галбаторикс да се изправи срещу тях сам.

„Проблемът с този план — помисли си Насуада — е, че той е надвивал много по-могъщи врагове по време на падането на Ездачите, а оттогава силата му само е нараствала — тя беше сигурна, че всички други са си спомнили същото. — Ако разполагахме със заклинателите на елфите, които да подсилят редиците ни, тогава победата щеше да е възможна. Без тях… ако не успеем да отблъснем Галбаторикс, единственият ни изход ще бъде да избягаме от Алагезия през морето и да открием нов дом. И там можем да чакаме времето, когато него вече няма да го има. Дори той не е вечен. Единственото сигурно нещо на този свят е, че няма нищо вечно“.

А дебатът ставаше все по-жлъчен, защото Съветът на старейшините спореше със съветниците на Орин за разпределянето на отговорностите между Варден и Сурда: кой трябва да плаща за това или онова, да уреди дажби за тези, които работеха и на двете места, да осигури провизии за войниците и как да се справят с различните проблеми.

Докато словесната битка се вихреше наоколо, Орин извади един свитък от колана си и каза на Насуада:

— По въпроса с финансите, дали ще ви е възможно да ми обясните една доста любопитна новина, която стигна до вниманието ми?

— Ще сторя всичко възможно, сир.

— В ръката си държа жалба от гилдията на тъкачите, която твърди, че са претърпели големи загуби из цяла Сурда, тъй като текстилният пазар е бил залят от невероятно евтина дантела, за която се кълнат, че е дошла от Варден. — На лицето му за миг се изписа досада. — Изглежда ми глупаво изобщо да питам, но има ли някаква реална основа за подобно твърдение и ако е така, защо Варден са го направили?

Насуада не направи опит да скрие усмивката си.

— Ако си спомняте, сир, когато отказахте да заемете на организацията ни още злато, вие ме посъветвахте да си намерим друг начин да се издържаме.

— Да. И какво от това? — запита Орин и присви очи.

— О, ами дойде ми наум, че макар и правенето на дантела да отнема ужасно много време, което е и причината да е толкова скъпа, тя всъщност е доста лесна за създаване с магия заради малкото количество енергия, нужна за целта. От всички хора именно вие, един естествен философ, би трябвало да оцените това. Продавайки нашата дантела тук и в Империята, ние успяхме да съберем средства за оцеляването си, че и повече. Варден вече не изпитват липса на храна и убежище.

Малко неща в живота на Насуада я бяха удовлетворявали толкова, колкото невярващото изражение на Орин в този момент. Свитъкът, замръзнал по средата на пътя си между масата и брадичката му, леко разтворената му уста и смръщеното му чело — всичко това му придаваше изумения вид на човек, който току-що е видял нещо, което просто не разбира. И тя се наслаждаваше искрено на гледката.

— Дантела? — заекна той.

— Да, сир.

— Не можете да победите Галбаторикс с дантела!

— И защо не, сир?

Той се опита да измисли причина, а после изръмжа:

— Защото… защото не е достойно, ето защо. Кой бард може да композира поема за нашите дела и да пише за дантела?

— Ние не се борим заради поемите, които ще напишат в наша чест.

— Мътните ги взели поемите! Какво да отговоря на гилдията на тъкачите? Като продавате дантелата си толкова евтино, вие ощетявате хора, които изкарват прехраната си честно, и подкопавате икономиката ни. Това не може да продължава. Не може да продължава изобщо.

Насуада се усмихна мило и топло, след което каза с възможно най-приятелски тон:

— Олеле. Ако това е такъв товар за съкровищницата ви, Варден с удоволствие ще ви предложат заем като отплата за добротата, която ни показахте… при изгодна лихва, разбира се.

Съветът на старейшините запази мъртвешка тишина, но зад гърба на Насуада Елва тихо се изкикоти.